Александър Дюма
Двадесет години по-късно (59)

XXVIII. ОТМЪСТИТЕЛЯТ

Четиримата влязоха в палатката; нямаха никакъв план на действие — трябваше да решат нещо. Кралят се отпусна в едно кресло.

— Аз съм загубен! — каза той.

— Не, всемилостиви господарю — отговори Атос, — вие сте само предаден. Кралят въздъхна дълбоко.

— Предаден, предаден от шотландците, сред които съм роден, които предпочитах винаги пред англичаните! О, подлеци!

— Всемилостиви господарю — забеляза Атос, — сега не е време за укори, сега трябва да покажете, че сте крал и благородник. Изправете се, всемилостиви господарю, изправете се! Тук поне имате трима души, които няма да ви предадат, можете да бъдете спокоен. О, ако бяхме петима! — промърмори Атос, като мислеше за д’Артанян и Портос.

— Какво казвате? — попита Чарлз и стана.

— Казвам, всемилостиви господарю, че остана само едно средство. Милорд Уинтър отговаря или почти отговаря за

полка си — да не спорим за думите: той ще застане начело на хората си, ние ще застанем отстрани на ваше величество, ще си пробием път през армията на Кромуел и ще стигнем в Шотландия.

— Има още едно средство — се обади Арамис. — Нека един от нас облече дрехите на негово величество и се качи на коня му: докато всички тичат подир него, кралят може да се изплъзне.

— Идеята е добра — каза Атос — и ако негово величество благоволи да направи тая чест на някого от нас, ние ще му бъдем много признателни за това.

— Какво мислите за тоя съвет, Уинтър? — попита кралят, като гледаше с възхищение тия двама мъже, които се грижеха само как да отклонят върху себе си заплашващите го опасности.

— Аз мисля, всемилостиви господарю, че ако има средство да се спаси ваше величество, то е точно това, което току-що предложи господин д’Ербле. Ето защо моля най-смирено ваше величество да направи бързо избора си, защото нямаме време за губене.

— Но ако приема, това значи смърт или най-малко затвор за този, който заеме мястото ми.

— И чест, че е спасил краля си! — извика лорд Уинтър. Кралят погледна стария си приятел със сълзи на очите,

свали от себе си лентата на Свети дух, която носеше от внимание към придружаващите го двама французи, и я окачи на лорд Уинтър, който прие на колене тоя ужасен знак на приятелство и доверие на своя повелител.

— Това е справедливо — каза Атос, — той служи по-дълго време от нас.

Кралят чу тия думи и се обърна със сълзи на очите.

— Господа — каза той, — почакайте малко, имам и за вас двамата по една лента.

Той се приближи до един скрин, в който се пазеха личните му ордени, и взе две ленти на жартиерата.

— Тия ордени не са за нас — рече Атос.

— Защо, господине? — попита Чарлз.

— Те са почти кралски ордени, а ние сме прости благородници.

— Разгледайте всички тронове на земята — каза кралят — и ми намерете по-благородни сърца от вашите. Не, не, вие не сте справедливи към себе си, господа, но аз

смятам за свой дълг да ви дам дължимото. На колене, графе!

Атос коленичи, кралят сложи лентата отляво надясно, както се полага, а след това вдигна шпагата си и вместо обикновената формула „Правя ви кавалер, бъдете храбър, верен и честен!“ каза:

г Вие сте храбър, верен и честен, правя ви кавалер, господин графе.

После се обърна към Арамис и рече;

— Сега е ваш ред, господин кавалер.

Повтори се същата церемония със същите думи, докато лорд Уинтър, подпомаган от щитоносците, сваляше медната си броня, за да прилича повече на краля.

След като свърши с Арамис, както свърши с Атос, Чарлз прегърна двамата приятели.

— Всемилостиви господарю, ние сме готови — каза лорд Уинтър, който пред лицето на такова голямо самопожертвование си беше възвърнал силата и смелостта.

Кралят погледна тримата благородници.

— И така, значи, трябва да бягаме? — рече той.

— Бягството през армия, всемилостиви господарю — каза Атос, — във всички страни се нарича атака.

— Значи аз ще умра с шпага в ръка — продължи Чарлз. — Господин графе, господин кавалере, ако някога стана отново крал …

— Всемилостиви господарю, вие вече ни почетохте повече, отколкото подобава на прости благородници, и сега ние ви дължим благодарност. Но да не губим време, защото и без това загубихме вече твърде много.

Кралят протегна ръка на тримата за последен път, размени шапката си с лорд Уинтър и .излезе.

Полкът на лорд Уинтър беше строен на площадката, която господствуваше над лагера; кралят, последван от тримата приятели, тръгна към тая площадка.

Най-после шотландският лагер сякаш се събуди; хората излязоха от палатките си и застанаха в боен ред.

— Гледайте — каза кралят, — те може би се разкайват и са готови да вървят напред.

— Ако се разкайват, всемилостиви господарю, те ще ни последват — отговори Атос

— Добре — рече кралят. — Какво да правим сега?

— Ще разгледаме неприятелската армия — отвърна Атос.

И погледите на малката група се впериха веднага в тая линия, която на разсъмване бяха взели за мъгла; сега първите слънчеви лъчи показваха ясно, че това е армия строена в боен ред. Въздухът беше чист и ясен, какъвто е обикновено в тоя час на утрото. Напълно се различаваха полковете, знамената и дори цветът на униформите и на конете.

В това време на едно възвишение, малко пред неприятелския фронт, се показа нисък, дебел и тромав човек, заобиколен от няколко офицера. Той насочи далекогледа си към групата, в която стоеше кралят.

— Тоя човек познава ли лично ваше величество? — попита Арамис.

Чарлз се усмихна.

— Тоя човек е Кромуел — каза той.

— Тогава нахлупете шапката си, всемилостиви господарю, за да не забележи подмяната.

— Ах, колко време загубихме! — забеляза Атос.

— Тогава изкомандувайте — рече кралят — и напред.

— Няма ли да изкомандувате сам, всемилостиви господарю? — попита Атос.

— Не, назначавам ви за мой главнокомандугащ.

— Тогава слушайте, милорд Уинтър — каза Атос. — Отдръпнете се, всемилостиви господарю, моля ви се. Това, което ще говорим, не засяга ваше величество. —

Кралят се усмихна и отстъпи три крачки назад.

— Ето какво предлагам — продължи Атос. — Ще разделим нашия полк на два ескадрона; вие ще застанете начело на първия; негово величество и ние ще поведем втория; ако нищо не ни прегради пътя, ние ще нападнем с общи сили, за да пробием неприятелската линия и за да се хвърлим в Тайн, която ще преминем в брод или с плуване; ако, напротив, някоя пречка ни задържи по пътя, вие и вашите хора ще загинете до последния, а ние с краля ще продължим пътя си: веднъж стигнали до брега на реката, дори и през три неприятелски редици, ако вашият ескадрон е изпълнил дълга си, останалото е вече наша работа.

— На коне! — каза лорд Уинтър.

— На коне! — повтори Атос. — Всичко е обмислено и решено.

— Тогава напред, господа! — рече кралят. — И да се сплотим под стария боен вик на Франция: „Монжоа и Сен Дени!“ Английският девиз се повтаря сега от твърде много предатели.

Качиха се на конете, кралят възседна коня на лорд Уинтър, а лорд Уинтър — коня на краля. След това лорд Уинтър застана в първата редица на първия ескадрон, а кралят с Атос от дясната си страна и Арамис от лявата зае място в първата редица на втория.

Цялата шотландска армия гледаше тия приготовления неподвижна, мълчалива, потънала в срам.

Няколко командири излязоха от редиците и счупиха шпагите си.

— Е, това ме утешава — каза кралят, — не всички са предатели.

В тоя миг се чу гласът на лорд Уинтър.

— Напред! — викаше той.

Първият ескадрон потегли, вторият го последва и слезе от площадката. Почти равен по брой полк кирасири се развръщаше зад възвишението и се мосеше лудо насреща им.

Кралят показа това на Атос и Арамис.

— Всемилостиви господарю — каза Атос, — това е предвидено и ако хората на лорд Уинтър изпълнят дълга си, това събитие ще ни спаси, вместо да ни погуби.

В тая минута над целия тоя шум от галопирането и цвиленето на конете се разнесе командата на лорд Уинтър:

— Саби вън!

При тая заповед всички саби излязоха от ножниците и светнаха като мълнии.

— Хайде, господа — извика кралят на свой ред, опиянен от шума и от гледката, — хайде, господа, саби вън!

Но на тая заповед, пример на която даде сам кралят, се подчиниха само Атос и Арамис.

— Ние сме предадени — тихо каза кралят.

— Да почакаме още — рече Атос, — може би те не са познали гласа на ваше величество и чакат заповедта на ескадронния си началник.

— Нима не чуха заповедта на полковника си, Но вижте извика краля като спря коня си със силно дръпване на юздата, от което той едва не падна на колене, и като улови юздата на Атосовия кон.

— Подлеци! Окаяници! Предатели! — викаше лорд Уинтър след войниците си, които напускаха редиците си и се пръскаха из полето.

Около него се групираха не повече от петнадесет души, които чакаха заедно с него нападението на Кромуеловите броненосци.

— Да умрем с тях! — извика кралят.;

— Да умрем! — повториха Атос и Арамис.

— При мене, всички верни сърца! — викна лорд Уинтър. Тоя глас долетя до двамата приятели, които препуснаха в галоп.

— Без пощада! — извика на френски в отговор на лорд Уинтър един глас, който ги накара да потреперят.

При звука на тоя глас лорд Уинтър побледня и се вцепени.

Това беше гласът на един конник върху великолепен черен кон, който летеше начело на английския полк, и в разпалеността си беше излязъл на десет крачки напред.

— Той е! — промърмори лорд Уинтър, вперил очи в него и без да пипне шпагата си.

— Кралят! Кралят! — викаха мнозина, измамени от синята лента и кулестия кон на лорд Уинтър. — Уловете

го жив!

— Не, това не е кралят! — извика конникът. — Не се лъжете. Нали, милорд Уинтър, вие не сте кралят? Нали сте

моят чичо?

И в същото време Мордаунт, защото това беше той, насочи дулото на пистолета си към лорд Уинтър. Чу се гърмеж; куршумът прониза гърдите на стария благородник, който подскочи на седлото си и падна в ръцете на Атос, като промърмори:

— Отмъстителят!

— Спомни си за майка ми! — изрева Мордаунт и отмина, увлечен от бесния галоп на коня си.

— Негодник! — извика Арамис и дръпна спусъка на пистолета си почти в упор, когато Мордаунт минаваше край него; но гърмеж не последва — пистолетът направи засечка.

В тая минута ЦЕЛИят полк се нахвърли върху неколцината останали хора и двамата французи бяха заобиколени, притиснати, обхванати. След като се убеди, че лорд уинтър е умрял, Атос изпусна от ръцете си трупа му, изВади шпагата си и извика:

— Напред, Арамис, за честта на Франция!

И двамата най-близко до тях англичани паднаха смъртно ранени.

В същия миг се разнесе страшно ура и тридесет остриета блеснаха над главите им.

Изведнъж от средата на английските редици се спуска един човек, скача върху Атос, улавя го с мощните си ръце, изтръгва шпагата му и му казва на ухото:

— Мълчете! Предайте се! Да се предадете на мен, значи да не се предавате.

Някакъв великан сграбчи също китките на Арамис, който напразно се опитваше да се избави от страшното стискане.

— Предайте се! — му каза той, като го гледаше втренчено.

Арамис вдигна глава, Атос се обърна.

— Д’Арт… — извика Атос, но гасконецът му затвори устата с ръка.

Предавам се — рече Арамис и подаде шпагата си на

Портос.

Стреляйте, стреляйте! — викаше Мордаунт, като се обръщаше към групата, в която бяха двамата приятели.

А защо да стреляме? — попита полковникът. — Вече се предадоха.

Това е синът на миледи — каза Атос на д’Артанян. Познах го.

Това е монахът — каза Портос на Арамис. Зная.

същото време редиците почнаха да се раздвояват.

д’Артанян държеше за юздата коня на Атос, Портос — на Арамис. Всеки от тях се мъчеше да отвлече пленения по-далече от бойното поле.

Това движение откри мястото, където падна тялото на Уинтър. Мордаунт го намери с инстинкта на омразата, наведе се от коня си и го загледа с отвратителна усмивка.

Колкото и да беше спокоен, Атос сложи ръка на кобурите с пистолетите си.

— Какво правите? — попита д’Артанян.

— Оставете ме да го убия.

— Ние и четиримата сме загинали, ако с едно движение издадете, че го познавате.

След това се обърна към младия човек и извика:

— Хубава плячка, приятелю Мордаунт, хубава плячка! На всеки от нас двамата се падна по един, и на. господин дю Валон, и на мене; кавалери на жартиерата, ни повече,

ни по-малко.

— Но, струва ми се, че те са французи? — извика Мордаунт, като гледаше Атос и Арамис с кръвясали очи.

— Бога ми, не зная. Вие французин ли сте, господине? —

запита той Атос.

— Да — важно отговори запитаният.

— Е, драги господине, сега сте пленник на един съотечественик.

— Но кралят? — загрижено попита Атос. — Де е кралят?

Д’Артанян стисна силно ръката на пленника си и му

каза:

— Е, той е в ръцете ни!

— Да — прибави Арамис, — благодарение на гнусно предателство.

Портос едва не смачка китката на приятеля си и му каза с усмивка:

— Е, господине, войната се води не само със сила, но и с хитрост: вижте!

Наистина в тая минута ескадронът, който трябваше да прикрива отстъплението на Чарлз, вървеше към английския полк, заобиколил краля. Чарлз вървеше пеша в центъра на образувалото се около него празно пространство Той беше спокоен наглед, но виждаше се колко му струва това привидно спокойствие; пот течеше от челото му и той триеше слепите очи и устните си с кърпичка, на която всеки път се появяваше кръв, когато я махаше от уста та си.

— Ето го Навуходоносор!1 — извика един от кирасирите на Кромуел, стар пуритан, очите на когото загоряха, когато видя тъй наречения тиран.

— Какъв ти Навуходоносор? — каза Мордаунт с ужасна

усмивка.

——

1 Навуходоносор — един от царете на нововавилонското царство (VI в. преди н. е.), който в библейските легенди е образ на владетел злодей. — Б. пр.

 

— Не, това е крал Чарлз I, добрият крал Чарлз, който граби поданиците си заради наследството им.

Чарлз вдигна очи към безсрамника, който говореше така, но не го позна. Обаче тихото благочестиво величие на лицето му накара Мордаунт да сведе поглед.

— Добър ден, господа — каза кралят на двамата благородници, като ги видя, единият в ръцете на д’Артанян, другият в ръцете на Портос. — Денят беше злополучен, но, слава богу, вие не сте виновни за това. Де е моят стар Уинтър?

Двамата благородници обърнаха глави и не отговориха. — Там, дето е и Страфорд!1 — каза острият глас на

Мордаунт.

Чарлз потрепера: демонът попадна в целта. Страфорд беше вечното му гризене на съвестта, сянката на дните му, кошмарът на нощите му.

Кралят погледна около себе си и видя в краката си труп.

Трупът на лорд Уинтър.

Чарлз не извика, не пророни нито сълза, само лицето му побледня още по-силно: той застана на едно коляно, вдигна главата на лорд Уинтър, целуна го по челото, свали от него сложената му неотдавна лента на Светия дух и благоговейно я окачи отново на гърдите си.

— Значи лорд Уинтър е убит? — попита д’Артанян и впери очи в трупа.

— Да — отвърна Атос, — и то от племенника си.

— И така, той е първият от нас, който си отива — промърмори д’Артанян. — Мир на праха му! Той беше храбър

човек.

— Чарлз Стюърт — каза тогава полковникът на английския полк, като се приближи до краля, който си беше възвърнал всички знаци на кралското достойнство, — предавате ли ни се в плен?

— Полковник Томлисън — отговори Чарлз, — кралят не се предава; човекът отстъпва пред силата и нищо повече.

— Вашата шпага. Кралят извади шпагата и я счупи на коляното си.

——

1 Страфорд — един от министрите и любимците на Чарлз I, който събудил у народа такава омраза, че Чарлз I бил принуден да се съгласи на екзекутирането му. — Б. пр.

 

В тая минута долетя кон без конник, целият в пяна, със святкащи очи и разширени ноздри; той позна господаря си, спря се до него и зацвили от радост: това беше Артъс.

Кралят се усмихна, погали го с ръка и скочи леко на седлото.

— Хайде, господа — каза той, — водете ме, където искате.

След това се обърна живо и прибави:

— Чакайте, стори ми се, че Уинтър се мръдна; ако е още жив, заради всичко свято, не изоставяйте тоя благороден човек.

— О, бъдете спокоен, крал Чарлз! — рече Мордаунт. — Куршумът прониза сърцето му.

— Нито дума, нито движение, нито поглед към мене или към Портос — прошепна д’Артанян на Атос и Арамис. — Миледи не е умряла: душата й живее в тялото на тоя демон!

Отрядът тръгна към града, като водеше със себе си царствената си плячка; но на половината от пътя един адютант на генерал Кромуел донесе заповед на полковник Томлисън да заведе краля в ХолдънбиКясл.

В същото време по всички посоки полетяха куриери, за да известят на Англия и на цяла Европа, че крал Чарлз Стюарт е пленник на генерал Оливър Кромуел.