Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vingt ans après, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 67гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина(26 декември 2006)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

БИБЛИОТЕКА „ПРИКЛЮЧЕНИЯ, НАУЧНА ФАНТАСТИКА“

Александър Дюма ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ ПО-КЪСНО

Редактор Иван Иванов. Илюстрации F. дьо Ла Незиер. Корица и обложка Петър Петров. Художествен редактор Тончо Тончев. Технически редактор Катя Бижева. Коректор Елена Иванова

Дадена за печат на 15.VII.1970 година. Излязла от печат на XI.X 1970 година. Издателски коли 46,89. Цена 2,49 лева

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС. Държавен полиграфически комбинат „Д. Благоев“

София 1970

 

Alexandre Dumas Vingt ans apres

Paris, Calmann Levy, editeur

История

  1. —Добавяне
  2. —Оправяне на бележки под линия (има още доста в суров вид)
  3. —Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Статия

По-долу е показана статията за Двадесет години по-късно от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Двадесет години по-късно
Vingt ans après
АвторАлександър Дюма - баща
Създаване
Първо издание1845 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
ПредходнаТримата мускетари
СледващаВиконт дьо Бражелон
Двадесет години по-късно в Общомедия

„Двадесет години по-късно“ (на фр. Vingt Ans Après) е продължението на романа Тримата мускетари на Александър Дюма - баща. Публикуван е за пръв път през 1845 г. Следващата, последна, част от трилогията е Виконт дьо Бражелон.

Сюжет

Развити са характерите на главните герои от първата част на трилогията, които сега са разделени от политическите си убеждения – докато Атос и Арамис подкрепят каузата на принцовете, Д'Артанян и Портос са на страната на Мазарини. Въпреки това неразделните приятели отново се събират и оказват помощ на английския крал Чарлз I. Появяват се и нови герои като Раул (виконт дьо Бражелон), синът на Атос. Действието се развива между 1648 и 1649 г. по време на Фрондата.

Външни препратки

XXV. КАК Д’АРТАНЯН И ПОРТОС СПЕЧЕЛИХА, ОТ ПРОДАЖБАТА НА СЛАМА — ЕДИНИЯТ ДВЕСТА И ДЕВЕТНАДЕСЕТ, А ДРУГИЯТ ДВЕСТА И ПЕТНАДЕСЕТ ЛУИДОРА

Мазарини искаше да тръгнат веднага за Сен Жермен; но кралицата обяви, че ще чака лицата, на които е дала среща. Тя само предложи на кардинала мястото на Ла порт. Кардиналът прие и се прехвърли от едната карета в другата. .

Слухът за това, че кралят трябва да напусне Париж през нощта, се разнесе не без повод: от шест часа вечерта десет-дванадесет души знаеха тая тайна и колкото и да бяха предпазливи, те не можаха да дадат заповедите си за заминаване, без да се подуши това. Освен това всеки от тях имаше по един двама близки, от които се интересуваше; и тъй като нямаше никакво съмнение, че кралицата напуска Париж с ужасното намерение да отмъсти, всеки предупреди приятелите и роднините си; така че слухът за това заминаване обиколи града със светкавична

бързина.

Първа след каретата на кралицата пристигна каретата на господин принца; в нея бяха господин дьо Конде със съпругата си и госпожа вдовствуващата принцеса Двете бяха събудени посред нощ и не знаеха каква е работата.

Във втората карета бяха господин херцог д’Орлеан, госпожа херцогинята, дъщеря им и абат дьо Ла Ривиер, неразделен любимец и най-близък съветник на принца.

В третата бяха господин дьо Лонгвил и господин прини дьо Конти, брат на господин принца. Те слязоха, приближиха се до каретата на краля и на кралицата и поднесоха своите почитания на техни величества.

Кралицата впери поглед чак в дъното на каретата, вратичката на която беше оставена отворена, и видя, че вътре няма никой.

— Но де е госпожа дьо Лонгвил? — попита тя.

— Наистина де е сестра ми? — запита господин принцът.

— Госпожа дьо Лонгвил е болна, всемилостива господарке отговори херцогът, — и ми поръча да я извиня пред ваше величество.

Ана хвърли бърз поглед на Мазарини, който й отговори с едва забележимо кимане.

— Какво ще кажете за това? — попита кралицата.

— Ще кажа, че това е залог за парижаните — отговори кардиналът.

— Защо тя не дойде? — съвсем тихо запита брат си господин принцът.

— Мълчете! — отговори запитаният. — Сигурно си има причини.

— Тя ни погубва — промърмори принцът.

— Тя ни спасява — отвърна Конти.

Каретите пристигаха по няколко наведнъж. Маршал дьо ла Мейере, маршал дьо Вилроа, Гито, Вилкие и Коменж дойдоха един след друг; двамата мускетари пристигнаха също, като водеха за юздите конете на д’Артанян и Портос. Д’Артанян и Портос се качиха на конете си. Кочияшът на Портос замести д’Артанян върху капрата на кралската карета, а Мускетон замести кочияша, като караше прав, подобно на древниЯ Автомедоа1 — той си имаше причини за това.

Макар и заета с безброй подробности, кралицата търсеше с очи д’Артанян, но гасконецът с присъщото си благоразумие се беше скрил вече в. тълпата.

— Да отидем напред — каза той на Портос — и да си намерим хубаво помещение в Сен Жермен, защото никой няма да помисли за нас. Аз съм капнал от умора.

— А пък аз съм капнал за сън — отговори Портос — И представи си, всичко мина без ни най-малък бой. Положително парижаните са много глупави.

— Или пък ние сме много хитри, а? — каза д’Артанян.; — Може би. А как е вашата китка?

— По-добре. Но мислите ли, че тоя път са в ръцете ни? Кои?

— Вашият чин и моето баронство?

——

Кочияш на Ахил в „Илиадата“ на Омир. — Б. пр.

 

— Бога ми, да! Готов съм почти да се обзаложа за това. Впрочем ако те забравят това, аз ще им напомня.

— Чува се гласът на кралицата — каза Портос. — Май че тя иска да се качи на кон.

— О, може да й се иска много, но…

— Но какво?

— Но кардиналът не иска. Господа — обърна се д’Артанян към двамата мускетари, — придружете каретата на кралицата и не се отделяйте от вратичките. Ние ще отидем да подготвим помещение. .

И д’Артанян препусна заедно с Портос към Сен Жермен.

— Да вървим, господа! — каза кралицата. Кралската карета потегли, последвана от всички други

карети и повече от петдесет конника.

В Сен Жермен пристигнаха благополучно. Като слизаше от каретата, кралицата видя господин принца, който чакаше прав и със свалена шапка, за да й подаде ръка.

— Какво събуждане за парижаните! — каза Ана Австрийска със сияещо лице.

— Това е война — рече принцът.

Е добре, нека е война! Не е ли с нас победителят при Рокроа, Нордлинген и Ланс?

Принцът се поклони в знак на благодарност.

Беше три часа сутринта. Кралицата влезе първа в замъка; всички я последваха: около двеста души бягаха заедно с нея от Париж.

— Господа — каза кралицата със смях, — разположете се в замъка, той е просторен и места има за всички; само че тук не ни очакваха и ей сега ми доложиха, че има само три кревата, един за краля, един за мене …

— И един за Мазарини — тихо прибави господин принцът.

— Значи аз ще спя на пода? — попита Гастон д’Орл с неспокойна усмивка.

— Не, ваше височество — отговори Мазарини, — защото третият креват е определен за ваша светлост.

— А вие? — запита принцът.

— Аз няма да лягам — отвърна Мазарини, — имам бота.

Гастон поиска да му посочат стаята с неговия креват.

без да се безпокои ни най-малко де ще легнат жена му и дъщеря му.

— Е, аз пък ще си легна — каза д’Артанян. — Елате с мене, Портос.

Портос последва д’Артанян — той имаше пълно доверие в ума на приятеля си.

Те вървяха един до друг по площада на замъка. Портос гледаше смаяно как д’Артанян пресмята нещо на пръсти.

— Четиристотин, по един пистол единият — четиристотин пистола.

— Да — каза Портос, — четиристотин пистола, но откъде?

— Един пистол е малко — продължи д’Артанян, — това струва един луидор.

— Кое струва един луидор?

— Четиристотин, по един луидор, прави четиристотин луидора.

— Четиристотин? — попита Портос.

— Да, те са двеста; и на всеки ще трябват поне по два. По два на човек — прави четиристотин,.

— Но четиристотин какво?

— Слушайте — каза д’Артанян.

И тъй като около тях имаше много и различни хора, които гледаха смаяно пристигането на двора, той довърши мисълта си до ухото на Портос.

— Разбирам — рече Портос, — отлично разбирам, бога ми! По двеста луидора на всеки, това не е лошо. Но какво ще кажат за това?

— Да казват, каквото си искат. Впрочем ще знаят ли, че сме ние?

— Но кой ще се заеме с раздаването?

— А за какво е Мускетон?

— А ливреята ми? — каза Портос. — Ще познаят ливРеята ми.

— Той ще я обърне наопаки.

— Вие винаги имате право, мили мой! — извика Портос — Но откъде, дявол да го вземе, ви идват всички тия

Мисли?

Д’Артанян се усмихна.

Двамата приятели свиха в първата улица. Портос почука по вратата на къщата вдясно, а д’Артанян — на къщата вляво.

— Слама! — казаха те.

— Нямаме, господине — отговориха хората, които отвориха, — но обърнете се към търговеца на фураж.

— А де е той?

— Последната врата на улицата.

— Вдясно или вляво?

— Вляво.

— А може ли у някои други хора в Сен Жермен да се намери слама?

— Да, у съдържателя на „Коронования овен“ и у фе мера Гро Луи.

— Де живеят?

— На улица де Юрсюлин.

— И двамата?

— И двамата.

— Много добре. Приятелите разпитаха за жилището на втория и третият също тъй подробно, както и за първия. След това д’Артанян отиде при търговеца на фураж и спазари с него сто и петдесет снопа слама, цялата му наличност, за три пистола. Сетне отиде при съдържателя, където завари Портос, купил двеста снопа почти за същата цена. Най-после фермерът Луи им продаде сто и осемдесет снопа. Събраха се общо четиристотин и тридесет снопа.

В Сен Жермен нямаше повече слама.

Цялото това изкупуване не им отне повече от половин час. Мускетон получи съответните напътствия и застана начело на тая импровизирана търговия. Заповядаха му да продава снопа слама по един луидор и да не отстъпва нито сламка. Повериха му слама за четиристотин и тридесет луидора.

Мускетон само клатеше глава и не разбираше нищо от спекулацията на двамата приятели.

Д’Артанян, понесе три снопа слама и се върна в замъка, където всички, зъзнещи от студ и капнали за сън, гледаха завистливо краля, кралицата и брата на краля върху походните им кревати.

При влизането на д’Артанян в голямата зала избухна общ смях. Но мускетарят сякаш не забеляза, че е предмет

на общото внимание. Той почна да си постила сламата тъй сръчно, пъргаво и весело, че лигите потекоха на всички ТиЯ умиращи за сън хора, които нямаше де да спят.

— Слама! — извикаха те. — Слама! Де може да се намери слама?

— Аз ще ви заведа — каза Портос.

и той заведе желаещите при Мускетон, който великодушно раздаваше сламата по един луидор за сноп. Видя им се малко скъпичко; но когато му се спи много, кой няма да заплати два-три луидора за няколко часа освежителен сън?

Д’Артанян отстъпваше леглото си на всеки и десет пъти поред започваше да го постила; тъй като се предполагаше, че и той е заплатил за сноп слама по един луидор като другите, за по-малко от половин час в джоба му влязоха тридесетина луидора. В пет часа сутринта един сноп слама струваше осемдесет ливри, но вече не се намираше.

Д’Артанян се погрижи да сложи настрана четири снопа за себе си. Той сложи в джоба си ключа от стаята, където ги беше скрил, и отиде, заедно с Портос да си види сметките с Мускетон, който простодушно и като почтен домоуправител, какъвто беше,,им предаде четиристотин и тридесет луидора и скъта други сто луидора за себе си.

Мускетон, който не знаеше какво става в замъка, не разбираше как досега не му беше хрумнало да продава слама.

Д’Артанян сложи златото в шапката си и на връщане си уреди сметката с Портос. На всеки от двамата се паднаха по двеста и петнадесет луидора.

Едва тогава Портос си спомни, че не е оставил слама За себе си. Той се върна при Мускетон, но Мускетон беше ПРодал всичко до последната сламка, като не бе запазил нищо за себе си.

Върна се отново при д’Артанян., който благодарение на

четирите снопа слама си правеше, като предвкусваше

пРедстоящата наслада, такова меко легло, тъй добре натъпкано откъм главата, тъй добре закътано откъм краката че сам кралят би му завидял, ако не спеше тъй сладко в своето легло.

д Артанян не искаше на никаква цена да развали леглото си за Портос, но за четири броени от него луидора му позволи да легне при него.

Той сложи шпагата до главата, пистолетите отстрани, просна мантията в краката, хвърли шапката върху мантията и с наслада се изтегна върху хрущящата слама, вече се унасяше в сладки мечти, които поражда владение на двеста и деветнадесет луидора, спечелени за четвърт час, когато един глас се разнесе пред вратата на залата и го накара да подскочи.

— Господин д’Артанян! — викаше гласът. — Господин д’Артанян!

— Тук — отговори Портос, — тук! Портос разбра, че ако д’Артанян си отиде, леглото ще остане само на него.

Приближи се един офицер. Д’Артанян се надигна на лакът.

— Вие ли сте господин д’Артанян? — запита дошлият.

— Да, господине. Какво обичате?

— Дойдох за вас.

— От страна на кого?

— От страна на негово високопреосвещенство.

— Кажете на негово високопреподобие, че съм легнал да спя и че го съветвам приятелски да направи същото.

— Негово високопреосвещенство не си е лягал и няма да ляга; той ви вика веднага при себе си.

„Мътните да го вземат тоя Мазарини! — промърмори д’Артанян. — Не знае и да си легне навреме. Какво ли иска от мене? Да не би да ме направи капитан? В такъв случай му прощавам.“

Мускетарят стана с мърморене, взе шпагата, шапката, пистолетите и мантията си и последва офицера, докато Портос, останал пълен собственик на леглото, се опитваше да се разположи също тъй удобно, както се бе разположил приятелят му.

— Господин д’Артанян — каза кардиналът, като видя тоя, когото бе повикал толкова не навреме, — аз не забравих с какво усърдие ми служихте и искам да ви дам доказателство за това.

„Началото е добро!“ — помисли си д’Артанян. Мазарини гледаше мускетаря и видя как лицето му се проясни.

— Ах, ваше високопреосвещенство …

— Господин д’Артанян — прекъсна го Мазарини, — много ли искате да станете капитан?

— Да, ваше високопреосвещенство.

— А вашият приятел все още ли желае да стане барон?

— В тая минута, ваше високопреосвещенство, той сънува, че е вече барон.

— В такъв случай — продължи Мазарини, като вадеше от един портфейл писмото, което вече беше показал на д’Артанян — вземете това известие и го занесете в Англия.

Д’Артанян погледна плика: нямаше адрес.

— Мога ли да зная на кого трябва да го предам?

— Ще го узнаете, когато пристигнете в Лондон; само в Лондон ще скъсате двойния плик.

— И какви нареждания ще получа?

— Подчинявайте се във всичко на онзи, до когото е адресирано това писмо.

Д’Артанян искаше да продължи въпросите, но Мазарини прибави:

— Заминете за Булон. В странноприемницата „Герб в Англия“ ще намерите един млад благородник, на име Мордаунт.

— Добре, ваше високопреосвещенство, и какво трябва да правя с тоя благородник?

— Вървете с него, където ви заведе. Д’Артанян погледна смаяно кардинала.

— Получихте всички сведения — каза Мазарини. — Вървете!

— Лесно е да се каже: вървете! — възрази д’Артанян. — но за да се върви, трябват пари, а аз нямам.

— А, вие казвате, че нямате пари? — рече Мазарини, като се почеса зад ухото.

— Да, ваше високопреосвещенство.

— А диамантът, който ви дадох снощи?

— Желая да го запазя за спомен от ваше високопреосвещенство.

Мазарини въздъхна.

— В Англия животът е скъп, ваше високопреосвещенство,

особено за един извънреден пратеник.

— напротив! тя е въздържана страна и там живеят мноко скромно от революцията насам. Но няма значение.

Той отвори едно чекмедже и извади от него кесия.

— Какво ще кажете за тия хиляда екю! Д’Артанян издаде силно напред долната си устна.

— Ще кажа, че е малко, ваше високопреосвещенство, защото, разбира се, няма да замина сам.

— Зная — отговори Мазарини, — почетният господин дю Валон ще ви придружи. След вас, мили господин д’Артанян, той е единственият човек във Франция, когото обичам и уважавам най-много.

— Тогава, ваше високопреосвещенство — каза д’Артанян, като показа кесията, която Мазарини не изпускаше от ръцете си, — тогава, ако толкова го обичате и уважавате, вие разбирате …

— Така да бъде, от уважение към него ще прибавя двеста екю.

„Скъперник!“ — промърмори д’Артанян. И прибави високо:

— Но като се завърнем поне, ще можем да се надяваме, нали, господин Портос на баронството, а аз на чина?

— Честна дума на Мазарини!

„Бих предпочел друга клетва“ — помисли си д’Артанян. И прибави гласно:

— Мога ли да поднеса почитанията си на нейно величество кралицата?

— Нейно величество спи — бързо отговори Мазарини, — а вие трябва да тръгнете веднага. Вървете, господине.

— Още една дума, ваше високопреосвещенство: ако там, където отивам, се бият, ще се бия ли и аз?

— Ще вършите всичко, каквото ви заповяда лицето, при което ви изпращам.

— Добре, ваше високопреосвещенство — каза д’Артанян и протегна ръка за кесията. — Моите почитания.

Д’Артанян сложи бавно кесията в широкия си джоб, а след това се обърна към офицера и му каза:

— Господине, ще бъдете ли тъй добър да събудите сега господин дю Валон от името на негово високопреосвещенство и да му кажете, че го чакам в конюшните?

Офицерът тръгна веднага с бързина, от която д’Артанян разбра, че е заинтересуван в тая работа. Портос току-що се беше изтегнал на свой ред в леглото си и започваше да хърка хармонично, както винаги, когато почувствува, че някой го удря по рамото. Той помисли, че е д’Артанян, и не се помръдна.

— От страна на кардинала — каза офицерът.

— А! — Рече Портос и широко отвори очи. — Какво казвате?

— Казвам, че негово високопреосвещенство ви изпраща

в Англия и че господин д’Артанян ви чака в конюшните.

Портос въздъхна дълбоко, стана, взе шапката, пистолетите, шпагата и мантията си и излезе, като погледна съС съжаление леглото, на което мислеше да си почине така сладко.

Щом той обърна гръб, офицерът се настани на леглото му и преди той да прекрачи прага на вратата, наследникът му на свой ред захърка оглушително. И това беше съвсем естествено: от всички само той, кралят, кралицата и негово височество Гастон д’Орлеан спяха безплатно.