Александър Дюма
Двадесет години по-късно (54)

XXIII. БЯГСТВОТО

Въпреки признаците на вълнение в града Пале Роял представяше най-весела гледка, когато д’Артанян отиде там към пет часа вечерта. Това не беше чудно: кралицата върна Брусел и Бланменил на народа. Следователно тя нямаше наистина от какво да се страхува, защото народът нямаше какво повече да иска от нея. Неспокойствието й беше остатък от вълнението, което може да изчезне съвсем само след време, както вълнението в морето утихва само няколко дни след бурята.

В двореца имаше голям пир, повод на който беше завръщането на победителя при Ланс. Всички принцове и принцеси бяха поканени; каретите им изпълваха дворовете още от пладне. След обеда трябваше да има игра у кралицата.

Тоя ден Ана Австрийска пленяваше всички с грацията и ума си; никога не я бяха виждали в по-весело настроение. Цъфналото отмъщение святкаше в очите й и гореше на устните й.

Когато ставаха от масата, Мазарини изчезна. Д’Артанян беше вече на поста си и го чакаше в чакалнята. Кардиналът се появи с весело лице, улови го подръка и го въведе в кабинета си.

— Мили господин д’Артанян — каза министърът, като сядаше, — ще ви дам най-голямото доказателство за доверие, което един министър може да даде на офицер.

Д’Артанян се поклони.

— Надявам се — каза той, — че ваше високопреосвещенство ми го дава без задна мисъл и с пълното убеждение че съм достоен за доверие.

— По-достоен от всички, мили приятелю, защото .се обръщам към вас.

— Е, добре, ваше високопреосвещенство, ще ви призная, че отдавна вече чакам подобен случай. И така. кажете ми бързо, каквото имате да ми кажете.

— Тая вечер, мили господин д’Артанян — продължи Мазарини, — спасението на държавата ще бъде във вашите ръце.

Той се спря.

— Обяснете се, ваше високопреосвещенство, чакам.

— Кралицата реши да направи с краля едно малко пътешествие до Сен Жермен.

— Аха, тоест кралицата иска да напусне Париж.

— Разбирате, женска прищявка.

— Да, разбирам много добре — рече д’Артанян.

— Именно за това тя ви повика тая сутрин и ви каза да дойдете пак в пет часа.

„Нямаше смисъл да ме кара да се кълна, че няма да кажа на никого за това свиждане! — промърмори д’Артанян. — О, жени! Кралици или не, все са си жени“.

— Не одобрявате ли това малко пътешествие, мили господин д’Артанян? — неспокойно попита Мазарини.

— Аз ли, ваше високопреосвещенство? А защо?

— Вие свихте рамене.

— Такъв ми е навикът, когато говоря на себе си, ваше високопреосвещенство.

— Значи одобрявате това пътуване?

— Нито одобрявам, нито осъждам, ваше високопреосвещенство; просто чакам заповедите ви.

— Добре. И така, спрях избора си на вас: вие ще заведете краля и кралицата в Сен Жермен.

„Подлец и половина“ — си помисли д’Артанян.

— Добре виждате — продължи Мазарини. като забеляза невъзмутимостта на д’Артанян, — че спасението на държавата, както ви казах вече, ще бъде въз вашите ръце.

— Да, ваше високопреосвещенство, и чувствувам цялата отговорност на такава поръка.

— Все пак вие я приемате?

— Аз приемам винаги.

— Смятате ли, че това е възможно?

— Всичко е възможно.

— Ще бъдете ли нападнат по пътя?

— Вероятно.

— Но какво ще направите в такъв случай?

— Ще мина през тия, които ме нападнат.

— А ако не минете през тях?

— Тогава толкова по-зле за нападателите: ще мина по тях.

— И ще закарате краля и кралицата здрави и читави в Сен Жермен?

— Да.

— Отговаряте с живота си?

— Отговарям.

— Вие сте герой, мили мой! — каза Мазарини, като гледаше мускетаря с възхищение.

Д’Артанян се усмихна.

— А аз? — попита Мазарини след късо мълчание, втренчил поглед в д’Артанян.

— Какво вие, ваше високопреосвещенство?

— А аз ако искам да тръгна? — Това ще бъде по-мъчно.

— Защо?

— Ваше високопреосвещенство може да бъде познат.

— Дори с тоя костюм? — каза Мазарини.

И вдигна от креслото една мантия, която прикриваше пълен кавалерски костюм, бисерносив и червен, целият обшит със сребро.

— Ако ваше високопреосвещенство се преоблече, тогава; ще бъде по-лесно.

— А! — рече Мазарини и въздъхна по-свободно.

— Но ще трябва да се прави това, което ваше високо преосвещенство казваше неотдавна, че би направил на наше място.

— Какво ще трябва да се прави? — Да се вика „Долу Мазарини!“

— Ще викам.

— На френски, на чист френски език, ваше високопреосвещенство, внимавайте в изговора. В Сицилия убиха шест хиляди анжуйци, защото изговаряха зле италиански. Внимавайте французите да не ви се отплатят за сицилианската вечерня.1 — Ще се постарая.

— По улиците има много въоръжени хора — продължи д’Артанян. — Сигурен ли сте, че никой не знае за намерението на кралицата?

Мазарини се замисли.

— Работата, която ми предлагате, ще бъде добре дошла за един предател, ваше високопреосвещенство; случайното нападение може да извини всичко.

Мазарини изтръпна; но разсъди, че човек, който има намерение да предаде, няма да предупреждава за това.

— Ето защо не се и доверявам на всички — живо отговори той. — И доказателство за това е, че именно вас избрах да ме съпровождате.

— Не заминавате ли с кралицата?

— Не.

— Значи след нея?

— Не — повтори Мазарини.

— А! — каза д’Артанян, който почваше да разбира.

— Да, аз си имам свои планове — продължи кардиналът. — Ако тръгна с кралицата, аз удвоявам възможностите й за несполука; ако тръгна след нея, нейното заминаване удвоява моите; при това, когато дворът се спаси, могат да ме забравят: големците са неблагодарни.

— Вярно е това — каза д’Артанян и погледна неволно диаманта на кралицата върху пръста на Мазарини.

Мазарини забеляза посоката на погледа и полекичка обърна пръстена с диаманта надолу.

— Значи аз искам — продължи той с тънка усмивка — Да им попреча да бъдат неблагодарни спрямо мене.

— Християнско милосърдие е да не въвеждаш ближния си в изкушение — забеляза д’Артанян.

— Точно затова и искам да замина преди тях — каза Мазарини.

Д’Артанян се усмихна; той разбираше много добре това италианско лукавство.

——

1 Така се нарича въстанието на сицилииците срещу френското господство (Анжуйската династия) през 1282 г., при което въстаналите убили всички, които говорели зле италиански. — Б. пр.

 

Мазарини видя усмивката му и се възползува от момента.

— Значи вие ще започнете с това, че ще ми помогнете да изляза пръв от Париж, нали, мили господин д’Артанян?

— Тежка задача, ваше високопреосвещенство! — отговори д’Артанян, като прие предишния си сериозен вид.

— Но — каза Мазарини, като го гледаше внимателно, за да не изпусне нито за миг израза на лицето му, — но вие не направихте всички тия забележки за краля и за кралицата.

— Кралят и кралицата са мои крал и кралица, ваше високопреосвещенство — отговори мускетарят. — Моят живот им принадлежи, аз им го дължа. Ако те го поискат, няма какво да възразя.

„Точно така — промърмори съвсем ниско Мазарини. — И тъй като твоят живот не ми принадлежи, трябва да го купя от тебе, нали?“

И с дълбока въздишка почна да обръща пръстена с диаманта нагоре.

Д’Артанян се усмихна.

Тия двама мъже се схождаха в едно — в лукавството. Ако се схождаха също така в смелостта, единият би накарал другия да извърши велики дела.

— Но, разбира се — каза Мазарини, — щом искам от вас тая услуга, имам намерение да ви бъда признателен за, нея.

— Ваше високопреосвещенство има само намерение ли? — попита д’Артанян.

— Вижте, мили господин д’Артанян — рече Мазарини. като свали пръстена от пръста си, — ето един диамант; който някога е бил ваш. Справедливостта изисква да ви се върне; вземете го, много ви се моля.

Д’Артанян не остави Мазарини да повтори молбата си; той взе пръстена, погледна дали камъкът е същият и след като се увери, че бистротата му е хубава, сложи го на пръста си с неизразимо удоволствие.

— Аз държех много на него — каза Мазарини, като, придружаваше камъка с последен поглед, — но няма значение, аз ви го давам с голямо удоволствие.

— Аз го приемам, както ми е даден, ваше високопреосвещенство. Сега да поговорим за вашите дребни работи. Вие искате да заминете преди другите, нали?

— Да, държа на това.

— В колко часа?

— В десет.

— А в колко часа заминава кралицата?

— В полунощ.

— Тогава е възможно това: извеждам ви от Париж, оставям ви отвъд бариерата и се връщам за кралицата.

— Чудесно, но как ще ме изведете от Париж?

— О, това е вече моя работа!

— Давам ви пълна власт; вземете за конвой, колкото искате души.

Д’Артанян поклати глава.

— Струва ми се обаче, че това е най-сигурното средство — допълни Мазарини.

— Да, за вас, ваше високопреосвещенство, но не за кралицата.

Мазарини прехапа устни.

— Тогава как ще действуваме? — попита той.

— Оставете всичко това на мене, ваше високопреосвещенство.

— Хм!

— Оставете аз да се разпореждам с всичко.

— Обаче …

— Или потърсете друг — прибави д’Артанян и обърна

гръб.

„Ох! — каза си Мазарини съвсем ниско. — Май че си отива с диаманта“. И го повика назад.

— Господин д’Артанян, мили господин д’Артанян! — каза той с ласкав глас.

— Какво ще заповядате, ваше високопреосвещенство?

— Отговаряте ли за всичко?

— Не отговарям за нищо; ще се постарая, доколкото

мога.

— Доколкото можете?

— Да.

— Е добре, доверявам се на вас.

„Голямо щастие!“ — помисли си д’Артанян.

— Значи вие ще бъдете тук в девет часа и половина?

— И ще намеря ваше високопреосвещенство готов?

— Сигурно, съвсем готов.

— Решено. Сега ваше високопреосвещенство ще бъде ли тъй добър да ме заведе при кралицата?

— За какво?

— Бих желал да получа заповедите лично от нейно величество.

— Тя ми възложи да ви ги предам.

— Може да е забравила нещо.

— Държите ли да я видите?

— Необходимо е, ваше високопреосвещенство. Мазарини се поколеба. Д’Артанян държеше хладнокръвно на своето.

— Добре, ще ви заведа при нея — каза Мазарини, — но нито дума за нашия разговор.

— Казаното между нас засяга само нас, ваше високопреосвещенство.

— Заклевате ли се да бъдете ням?

— Аз не се кълна никога, ваше високопреосвещенство. Казвам да или не; и тъй като съм благородник, държа на думата си.

— Хайде, виждам, че трябва да ви се доверя сляпо.

— Така е най-добре, повярвайте ми, ваше високопреосвещенство.

— Елате — рече Мазарини.

Мазарини въведе д’Артанян в помещението за молитва на кралицата и му каза да почака.

Д’Артанян не чака дълго време. След пет минути кралицата пристигна в параден тоалет. В него изглеждаше най-много на тридесет и пет години и беше все още хубава.

— Вие ли сте, господин д’Артанян! — каза тя с пленителна усмивка. — Благодаря ви, че сте настояли да ме видите.

— Всемилостива господарке, моля да ме извините — отговори д’Артанян, — но аз исках да получа заповедите лично от ваше величество.

— Вие знаете ли за какво се отнася?

— Да, всемилостива господарке.

— Приемате ли поръчението, което ви възлагам?

— С благодарност.

— Добре; бъдете тук в полунощ.

— Ще бъда.

— Господин д’Артанян — каза кралицата, — аз познавам добре вашето безкористие, за да ви говоря сега за моята признателност, но кълна ви се, че няма да забравя тая втора услуга, както забравих първата.

— Във волята на ваше величество е да си спомня и да забравя и аз не зная какво иска да каже ваше величество.

Д’Артанян се поклони.

— Вървете, господине — рече кралицата с най-чаровна усмивка, — вървете и елате в полунощ.

С движение на ръката тя го освободи и д’Артанян се оттегли; но като се оттегляше, той погледна завесата, през която беше влязла кралицата, и забеляза подаващия се под завесата край на кадифена обувка.

„Добре — помисли си той, — Мазарини подслушваше, за да види дали няма да го предам. Наистина тая италианска кукла не заслужава да й служи един честен човек“.

При все това д’Артанян се яви точно в определеното време, в девет часа и половина той влизаше в чакалнята.

Бернуен чакаше и го въведе.

Кардиналът беше облечен като кавалер. Той беше много красив в тоя костюм, който, както казахме вече, носеше с голямо изящество; само че беше много бледен и малко трепереше.

— Вие сте съвсем сам? — попита Мазарини.

— Да, ваше високопреосвещенство.

— А добрият господин дю Валон? Няма ли да ни направи удоволствието да бъде наш спътник?

— Разбира се, ваше високопреосвещенство, той ни чака в каретата си.

— Де?

— Пред входа на градината на Пале Роял.

— Значи ще заминем с каретата му?

— Да, ваше високопреосвещенство.

— И без друг конвой? Само с вас двамата?

— Нима това не е достатъчно? Дори един от двамата стига.

— Наистина, мили господин д’Артанян, вие ме ужасявате с вашето хладнокръвие.

— Напротив, аз мислех, че то трябва да ви вдъхва Увереност.

— А Бернуен? Нима няма да го взема със себе си?

— Няма място за него; той ще дойде после при вас.

— Добре тогава; трябва да ви слушам за всичко.

— Ваше високопреосвещенство, още не е късно да се откажете, напълно зависи от вас.

— Не, не, да вървим!

Те слязоха по тайната стълба. Мазарини се опираше на д’Артанян и мускетарят чувствуваше как трепере ръката му.

Преминаха дворовете на Пале Роял, където още стояха няколко карети на закъснели гости, влязоха в градината, и стигнаха до вратичката.

Мазарини се опита да я отвори с ключ, който извади от джоба си, но ръката му трепереше толкова силно, че не можа да улучи дупката на ключалката.

— Дайте на мене — каза д’Артанян.

Мазарини му даде ключа. Д’Артанян отключи и сложи ключа в джоба си: той смяташе да се върне от тука.

Стъпалото на каретата беше спуснато, вратичката — отворена; край вратичката стоеше Мускетон, а в дъното на: каретата седеше Портос.

— Качете се, ваше високопреосвещенство — каза д’Артанян.

Мазарини не почака да му повторят и се спусна в каретата.

Д’Артанян се качи след него, Мускетон затвори вратичката и с много пъшкания се покатери отзад на каретата. Той създаде някои мъчнотии при заминаването под предлог, че раната го боляла още, но д’Артанян му каза:

— Останете, ако искате, мили господин Мустон, но предупреждавам ви, че тая нощ Париж ще бъде изгорен.

Мускетон не запита нищо повече и веднага заяви, че готов да последва господаря си и господин д’Артанян до края на света.

Каретата тръгна със средна бързина; така по нищо не личеше, че вътре седят бегълци. Кардиналът изтри челото си с кърпичка и погледна около себе си.

Отляво седеше Портос, отдясно — д’Артанян; всеки па @зеше по една вратичка, всеки му служеше за защита.

На седалката пред тях лежеха два чифта пистолети: единият пред Портос, другият пред д’Артанян; освен това всеки от двамата приятели имаше шпага отстрани.

На сто крачки от Пале Роял каретата беше спряна от патрул.

— Кой е там? — попита началникът.

— Мазарини! — отговори д’Артанян и избухна в смях. Кардиналът почувствува, че косата на главата му настРъхна.

Тая шега се хареса много на гражданите; виждайки карета без герб и без конвой, те не можеха да повярват никога, че е възможно такова безразсъдство.

— Добър път! — извикаха те. И пуснаха каретата да мине.

— Е, какво мисли ваше високопреосвещенство за тоя отговор? — попита д’Артанян. р

— Духовит човек сте! — извика Мазарини.

— Наистина — се обади Портос, — разбирам… Към средата на улица де Пти Шан втори патрул спря

каретата.

— Кой е там? — извика началникът на патрула.

— Дръпнете се назад, ваше високопреосвещенство — каза д’Артанян.

Мазарини така се притисна към облегалото, че съвсем изчезна между двамата приятели.

— Кой е там? — нетърпеливо повтори същият глас. Д’Артанян усети как уловиха конете за юздите и се подаде наполовина от каретата.

— Ей, Планше! — каза той.

Началникът се приближи: наистина беше Планше. Д’Артанян позна гласа на бившия си слуга.

— Как, господине, вие ли сте? — рече Планше

— Е, боже мой, да, мили приятелю! Милият Портос е ранен с шпага и аз го водя във вилата му в Сен Клу.

— О, наистина ли? — попита Планше.

— Портос — продължи д’Артанян, — ако можете да говорите още, мили Портос, кажете поне думичка на добрия Планше.

— Планше, приятелю — каза Портос с отпаднал глас, много съм болен; ако срещнеш лекар, изпрати ми го, за което ще ти бъда много благодарен.

— Ах, велики боже, какво нещастие! — .извика Планше. — И как се случи това?

— Аз ще ти разкажа — каза Мускетон. Портос изохка силно.

— Заповядай да ни пуснат, Планше — прошепна д’Артанян, — или няма да го закараме жив: засегнати са белите му дробове, приятелю.

Планше поклати глава, сякаш искаше да каже: „В такъв случай работата е лоша“.

След това се обърна към хората си и каза:

— Пуснете ги да минат, приятели са.

Каретата продължи пътя си и Мазарини, спрял да диша, въздъхна свободно.

— Bricconi1! — прошепна той.

Няколко крачки преди вратата Сент Оноре срещнаха трети отряд; той се състоеше от хора с подозрителна външност, които приличаха почти на разбойници: те бяха хоРата на просяка от черквата Сент Йосташ.

— Внимание, Портос! — каза д’Артанян. Портос посегна към пистолетите си.

——

Bricconi (итал.) — Разбойници. — Б. пр.

 

— Какво има? — попита Мазарини.

— Ваше високопреосвещенство, май че попаднахме в лоша компания.

Към вратичката се приближи човек с нещо като коса в ръката.

— Кой е там? — попита той.

— Е, чудако — отговори д’Артанян, — не познавате ли каретата на господин принца?

— Принц или не, все едно, отворете! — каза човекът. Ние пазим вратата и никой няма да мине, без да знае кой е.

— Какво да правим? — попита Портос.

— Пусто да остане, трябва да минем! — каза д’Артанян!

— Но как? — попита Мазарини.

— През тях или по тях. Кочияшо, карай галоп! Кочияшът замахна с камшика.

— Нито крачка напред — каза човекът, който беше навярно началникът — или ще отрежа краката на конете ви.

— Пусто и върло, ще бъде жалко! — забеляза Портос. — Коне по сто пи стол а всеки.

— Ще ви ги платя по двеста — рече Мазарини.

— Да, но като им отрежат краката, ще ни отрежат и шиите.

— Откъм моята страна също идва един — каза Портос. — Да го убия ли?

— Да, с юмрук, ако можете: ще стреляме само в краен случай.

— Мога — отговори Портос.

— Тогава отворете — каза д’Артанян на човека с косата и взе един от пистолетите за дулото, като се приготви да удря с дръжката.

Човекът се приближи.

Колкото повече се приближаваше той, толкова повече д’Артанян се издаваше напред от вратичката, за да @бъ де по-свободен в движенията си. Очите му се срещнаха с очите на просяка, осветен от един фенер.

Сигурно просякът позна мускетаря, защото побледня силно; сигурно и д’Артанян го позна, защото косата му настръхна.

— Господин д’Артанян! — извика просякът и отстъпи крачка назад. — Господин д’Артанян!

— Пуснете ги!

Може би д’Артанян щеше да отговори нещо, но в това време се чу тежък удар, сякаш някой удари с чук по главата на вол. Портос уби с юмрук противника си.

Д Артанян се обърна: нещастникът лежеше на четири крачки от него.

— Сега карай с най-голяма бързина! — извика той на кочияша. — Шибай, шибай!

Кочияшът замахна с камшика си и шибна конете. Благородните животни полетяха веднага. Чуха се викове на стъпка ни хора. След това се почувствува двойно раздрусване: две от колелата минаха по гъвкаво и кръгло тяло.

Настъпи минутно мълчание. Каретата премина вратата.

— В КурлаРен! — извика д’Артанян на кочияша. След това се обърна към Мазарини и каза:

— Сега, ваше високопреосвещенство, можете да прочетете пет пъти Pater и пет .пъти Ave в знак ма благодарност за избавлението си; вие сте спасен, вие сте свободен!

Мазарини само изпъшка в отговор; той не можеше да повярва в такова чудо.

След пет минути каретата се спря; беше пристигнала в Кур лаРен.

— Доволен ли е ваше високопреосвещенство от конвоя си? — попита мускетарят.

— Очарован съм, господине — отговори Мазарини, — като се реши да подаде глава от каретата. — Сега направете същото за кралицата.

— Това няма да бъде толкова мъчно — каза д’Артанян и скочи на земята. — Господин дю Валон, поверявам ви негово високопреосвещенство.

— Бъдете спокоен — отговори Портос и протегна ръка. Д’Артанян улови ръката на Портос и я раздруса.

— О-ох! — извика Портос. Д’Артанян погледна учудено приятеля си.

— Какво ви е? — попита той.

— Изглежда, че съм си навехнал китката — отвърна Портос

— Какво, вие удряте винаги със страшна сила.

— Налагаше се. моят човек беше насочил пистолета си към мене. Но вие как се отървахте от вашия?

— О, аз имах работа не с човек!

— Ас какво?

— С привидение.

— И…

— И го заклех. Без по-нататъшни обяснения д’Артанян взе пистолетите от предната седалка, мушна ги в пояса си, зави се с мантията и като не искаше да се върне през същата бариера, през Която излезе, тръгна към вратата Ришельо.