Александър Дюма
Двадесет години по-късно (52)

XXI. НЕЩАСТИЕТО ПРИДАВА ПАМЕТ

Ана се прибра разярена в молитвената си стая. — Какво! — извика тя, като си кършеше ръцете. — Какво, народът видя как свекърва ми Мария Медичи арестува господин дьо Конде, първия принц по кръв; видя как кардиналът изгони свекърва ми, бившата регентка; видя как затвориха във Венсен господин дьо Вандом, тоест сина на Анри IV; той не каза нищо, когато оскърбяваха, затваряха и заплашваха тия високопоставени лица. И изведнъж за някакъв си Брусел! Исусе, какво стана с кралската власт?

Без да мисли, Ана засегна парливия въпрос. Народът не каза нищо за принцовете и се надигна за Брусел; тук ставаше вече дума за един плебей и като защищаваше Брусел, народът чувствуваше инстинктивно, че защищава себе си.

През това време Мазарини се разхождаше надлъж и нашир из кабинета си и от време на време поглеждаше хубавото си венецианско огледало, попукано звездообразно.

— Е, зная, не е весело, когато трябва да се отстъпва така — казваше той. — Но ние ще се отплатим. Какво е Брусел? Име, не нещо съществено.

Колкото и ловък политик да беше, Мазарини се лъжеше тоя път: Брусел беше нещо съществено, а не само име. И така, когато на другата сутрин Брусел влизаше в Париж в една голяма карета със сина си Лувиер отстрани и Фрике отзад на каретата, целият народ, въоръжен, се втурна на пътя, през който минаваше. Виковете „Да живее Брусел!“, „Да живее нашият баща!“ ечаха от всички страни и поразяваха смъртно слуха на Мазарини; шпионите на кардинала и на кралицата донасяха от всички страни неприятни новини, които сварваха министъра много развълнуван и кралицата много спокойна. В ума на кралицата сякаш зрееше някакво важно решение, което още повече увеличаваше безпокойството на Мазарини. Той познаваше гордата владетелка и се страхуваше много от решенията на Ана Австрийска.

Коадюторът влезе в парламента като крал, по-силен от краля, кралицата и кардинала, взети заедно. По негово предложение парламентът покани с указ гражданите да сложат оръжията си и да разтурят барикадите: сега те знаеха, че за един час всички могат да се въоръжат отново и че за една нощ барикадите щяха да бъдат издигнати.

Планше се върна в магазина си; победата дава амнистия и затова Планше не се страхуваше, че ще бъде обесен; той беше убеден, че ако само го заплашат с арестуване, народът ще въстане за него така, както за Брусел. Рошфор върна на кавалера д’Юмиер леката си кавалерия: от нея липсваха двама; но кавалерът, фрондьор в душата си, не искаше и да чуе за компенсация.

Просякът зае отново мястото си в преддверието на черквата Сент дьо-сташ и продължи с едната ръка да раздава светена вода, а с другата — да проси милостиня; и никой не подозираше, че тия две ръце току-що бяха помогнали да се извади от сградата на обществото основният камък на кралската власт.

Лувиер беше горд й доволен: той отмъсти на омразния Мазарини и спомогна много за освобождаването на баща си; името му се споменаваше с ужас в Пале Роял и той казваше със смях на съветника, върнал се в семейството си:

— Как мислите, татко, ако сега поискам от кралицата един полк, дали ще ми го даде?

Д’Артанян се възползува от настъпилото затишие, за да изпрати назад Раул, когото едва можа да задържи затворен през време на бунта и който искаше непременно да извади шпагата си за едната или за другата страна. В началото младежът се възпротиви, но д’Артанян заговори от името на граф дьо Ла Фер. Раул посети госпожа дьо Шеврьоз и замина за армията.

Само Рошфор не остана много доволен от края на тая работа: той писа на господин херцог дьо Бофор да дойде; херцогът ще пристигне и ще намери Париж спокоен.

Той отиде при коадютора, за да го попита дали да съобщи на принца да спре пътуването си. Но Гонди помисли малко и каза:

— Нека продължава пътя си.

— Значи още не е свършено? — попита Рошфор.

— Хайде де, мили графе, ние сме едва в началото.

— Защо мислите така?

— Защото познавам душата на кралицата: тя няма да се признае за победена.

— Значи подготвя нещо?

— Надявам се.

— Кажете какво знаете?

— Писала е на господин принца да се върне от армията колкото се може по-скоро.

— Аха! — рече Рошфор. — В такъв случай имате право. Господин дьо Бофор трябва да дойде.

Вечерта на същия ден, когато ставаше тоя разговор, се пръсна слухът, че господин принцът пристигнал.

Новината беше много проста и естествена, а при това вдигна голям шум. Разправяха, че господин принцът, когото обвиняваха в нещо повече от братска любов към сестра му, госпожа дьо Лонгвил, й се доверил, а тя се изпуснала.

По тоя начин се разкриваха зловещите намерения на кралицата.

Още вечерта, когато пристигна господин принцът, по-напредничави граждани, градски съветници и квартални ръководители ходеха по познатите си и говореха:

— Защо да не вземем краля и да го настаним в кметството? Грешим, като позволяваме да го възпитават нашите врагове, които му дават лоши съвети; а ако с възпитанието му се заеме господин коадюторът например, той би се проникнал от националните принципи и би обичал народа.

Нощта премина в глухо вълнение; на другия ден се появиха отново сивите и черните мантии, патрулите на въоръжените търговци и шайките просяци.

Кралицата прекара нощта в съвещание насаме с господин принца; в полунощ той бе въведен в молитвената й стая и излезе оттам едва в пет часа сутринта.

В пет часа кралицата отиде в кабинета на кардинала. Ако тя не беше още лягала да спи, кардиналът бе вече станал.

Той съчиняваше отговор до Кромуел — бяха минали вече шест дни от десетте, които беше определил на Мордаунт.

„Е, накарах го да чака малко — помисли си той. — Но господин Кромуел знае много добре какво е революция и ще ме извини.“

Той препрочиташе самодоволно първия параграф на отговора си, когато се почука тихо на вратата, която водеше в апартаментите на кралицата. Само Ана Австрийска можеше да влиза през тая врата. Кардиналът стана и отиде да отвори.

Кралицата беше леко облечена, но това още й отиваше; подобно на Диан дьо Поатие1 и Нинон2, Ана Австрийска си запази привилегията да остава винаги хубава; само че тая сутрин тя беше по-хубава от друг път, защото очите й блестяха от вътрешна радост.

— Какво ви е, всемилостива господарке? — попита Мазарини обезпокоен. — Вие изглеждате така горда!

— Да, Джулио — отговори тя, — аз съм горда и щастлива, защото намерих средство да смажа тая хидра.

— Вие сте велик политик, кралице моя — каза Мазарини, — кажете средството.

И той скри започнатото писмо под куп бяла хартия.

— Те искат да ми вземат краля, знаете ли това?

— Уви, да! И мене да обесят.

— Те няма да получат краля.

— И мене няма да обесят, benone3.

— Слушайте: искам да им отвлека сина ми и себе си, и вас със себе си. Искам това събитие, което за едно денонощие ще промени всичко, да стане така, че за него да знаят само вие, аз и още едно трето лице.

— А кое е това трето лице?

— Господин принцът.

— Значи е пристигнал, както ми казаха?

— Снощи.

— И вие го видяхте?

— Току-що се разделихме.

——

1 Любовница на крал Франсоа I, прочула се с хубостта и ума си. — Б. Пр.

2 m да Ланкл — известна френска куртизанка (1609-

1641). която имала литературен салон. — Б. пр.

3 В е п о п е (итал.) — Много добре!

 

— Готов ли е да помогне на тоя план?

— Той ми даде тоя съвет.

— А Париж?

— Той ще го принуди с глад да се предаде безусловно.

— Планът не е лишен от грандиозност, но само едно

е лошо.

— Кое?

— Той е невъзможен.

— Празни думи. Няма нищо невъзможно.

— В мечтите.

— Не, на дело. Имаме ли пари?

— Малко — отговори Мазарини, като се страхуваше, че Ана Австрийска ще поиска да бръкне в кесията му.

— Имаме ли войски?

— Пет-шест хиляди души.

— Имаме ли смелост?

— Много.

— Тогава работата е лесна. О, разбирате ли, Джулио? Париж, тоя омразен Париж, се събужда някоя сутрин без кралица и без крал, обграден, обсаден, изгладнял и .няма друга опора, освен глупавия си парламент и мършавия си коадютор с криви крака!

— Хубаво, хубаво! — каза Мазарини. — Разбирам ефекта, но не виждам средството да се постигне.

— Аз ще го намеря.

— Знаете ли, че това е война, гражданска война, разпалена, ожесточена, неумолима?

— О, да, да, война! — каза Ана Австрийска. — Да, искам да обърна тоя бунтовен град в пепел; искам да угася огъня с кръв; искам един ужасен пример да увековечи престъплението и наказанието. Париж! Аз го мразя, презирам го.,

— Полека, Ана, каква е тая кръвожадност! Внимавайте, времената на Малатеста1 и Кастручо Каетракани2 ми

——

1 Малатеста — италиански кондотиер (наемен военачалник),

2 Кастручо — еДин от водачите в борбата между гвелфите и гибелините в средновековна Италия (краят на XIII в.) — Б. пр.

 

отминаха; току-виж, че ви обезглавили, хубава кралице, и това ще бъде жалко.

— Вие се шегувате.

— Ни най-малко, войната с цял народ е опасна: вижте брат си Чарлз I, той е в лошо положение, много лошо.

— Ние сме във Франция и аз съм испанка.

— Толкова по-зле, per Baccho, толкова по-зле! Бих предпочел да бъдете французойка, а аз французин: тогава биха ни презирали по-малко.

— Все пак вие одобрявате плана ми, нали?

— Да, ако само е възможно да се осъществи.

— Възможно е, аз ви го казвам; пригответе се за заминаване.

— Е, аз съм винаги готов за тръгване; само че, както знаете, никога не тръгвам … и тоя път навярно ще стане същото.

— Но ако аз тръгна, ще тръгнете ли?

— Ще се опитам.

— Вие ще ме уморите с вашия страх, Джулио. И от какво се страхувате?

— От много неща.

— Например?

Лицето на Мазарини се превърна от насмешливо в мрачно.

— Ана — каза той, — вие сте жена и като жена можете да обиждате свободно мъжете, уверена в своята безнаказаност. Вие ме обвинявате в страх: аз се страхувам по-малко от вас, защото не се спасявам с бягство. Срещу кого викат? Срещу вас или срещу мене? Кого искат да обесят? Вас или мене? Вие ме обвинявате в страх, а аз не превивам глава пред бурята; не че се хваля, това не ми е присъщо, но аз;не отстъпвам. Последвайте примера ми: по-малко шум и повече дела. Вие викате силно и няма да постигнете нищо. Вие говорите за бягство!

Мазарини сви рамене, улови кралицата за ръката и я заведе до прозореца.

— Вижте! — каза той.

— Какво? — попита кралицата, заслепена от твърдоглавието си.

— Какво виждате От тоя прозорец? Това са, ако Ме се лъжа, граждани с ризници, каски, въоръжени с добри мускети, както през време на Лигата; и те гледат така внимателно прозореца, от който ги гледате, че ще ви забележат, ако повдигнете повече завесата. Сега приближете се до другия прозорец. Какво виждате? Хора от народа, въоръжени с алебарди — те пазят вратите ви. На всеки изход от двореца стоят също толкова; край вратите ви — стража, край отдушниците на избите ви — стража, и ще ви кажа на свой ред същото, което добрият Ла Раме ми казваше за господин дьо Бофор: „Ако не сте птица или мишка, вие няма да излезете от тука“.

— Все пак той излезе.

— Смятате ли да излезете по същия начин?

— Значи аз съм пленница?

— Ай да му се не види! — извика Мазарини. — От цял час ви доказвам това.

И кардиналът продължи да пише спокойно започнатото си писмо.

Трепереща от гняв, почервеняла от унижение, Ана излезе от кабинета и хлопна силно вратата след себе си.

Мазарини дори не обърна глава.

Върнала се в покоите си, кралицата се отпусна в едно кресло и заплака.

Но изведнъж, поразена от една внезапна мисъл, тя стана и каза:

— Аз съм спасена! О, да, да, познавам един човек, който ще може да ме извади от Париж, човек, когото дълго време бях забравила.

И замислено, макар и с чувство на радост, прибави:

— Колко съм неблагодарна! Двадесет години забравих тоя човек, когото трябваше да направя маршал на Франция. Свекърва ми обсипваше със злато, почести и ласки Копчгага, който я погуби; кралят направи Витри маршал за убийство; а аз оставих в забрава, в нищета тоя благороден д’Артанян, който ме спаси.

Тя изтича към една маса, на която имаше хартия и мастило, и почна да пише.