Александър Дюма
Двадесет години по-късно (5)

V. ГАСКОНЕЦ И ИТАЛИАНЕЦ

През това време кардиналът се върна в кабинета си; на вратата го чакаше Бернуен. Мазарини го запита дали не се е случило нещо ново и дали не е дошла някаква новина отвън. След като получи отрицателен отговор, той му даде знак да се оттегли.

Щом остана сам, той отвори вратата на коридора, а след това на чакалнята; д’Артанян, уморен, спеше на една пейка.

— Господин д’Артанян! — каза той тихо. Д’Артанян не се помръдна.

Господин д’Артанян! — повтори той по-високо. А Артанян продължаваше да спи.

Кардиналът се приближи до него и го побутна с пръст по рамото.

Тоя път Д’Артанян потрепера, събуди се и скочи на крака като войник под оръжие.

— Тук! — извика той. — Кой ме вика?

— Аз — каза Мазарини с лице, цъфнало в усмивка.

— Моля ваше високопреосвещенство да ме извини — рече д’Артанян, — но бях толкова уморен …

— Не се извинявайте, господине — прекъсна го Мазарини, — защото вие сте се уморили, докато ми служите.

Д’Артанян остана учуден от любезността на министъра.

— Хм! — процеди той през зъби. — Нима е вярна пословицата, че щастието идва насън?

— Вървете след мене, господине! — каза Мазарини.

— Я виж, я виж — промърмори д’Артанян, — Рошфор е сдържал думата си; само че откъде, по дяволите, е минал?

Той погледна дори в най-скритите ъгълчета на кабинета, но Рошфор го нямаше никакъв.

— Господин д’Артанян — каза Мазарини, като седна и се разположи удобно на креслото си, — аз винаги съм ви смятал за храбър и благороден човек.

„Възможно е — помисли си д’Артанян, — но много време му трябваше, за да ми го каже.“

Обаче това не му попречи да се поклони на Мазарини до земята в отговор на комплимента му.

— Е добре — продължи Мазарини, — дойде време да използуваме вашите дарби и вашата смелост!

В очите на офицера се появи светкавица от радост, но угасна веднага, защото той не знаеше накъде клони Мазарини.

— Заповядайте, ваше високопреосвещенство — каза той, — готов съм да ви се подчинявам.

— Господин д’Артанян — продължи Мазарини, — през миналото царуване вие извършихте някои подвизи…

— Ваше високопреосвещенство е много добър, като си спомня това … Вярно е, аз се сражавах не без успех.

— Аз говоря не за вашите военни подвизи — рече Мазарини. — Разбира се, те вдигнаха шум, но не могат да се сравнят с другите.

Д’Артанян се престори на учуден.

— Е добре, защо не отговаряте? — каза Мазарини.

— Чакам ваше високопреосвещенство да ми каже за какви подвизи желае да говори — поясни д’Артанян.

— Аз говоря За приключението… вие знаете много добре какво искам да кажа.

— Уви, не, ваше високопреосвещенство — отговори д’Артанян съвсем учуден.

— Вие сте скромен, толкова по-добре. Аз говоря за приключението с кралицата, за диамантения накит, за пътуването ви с трима ваши приятели.

„Е-е, дали това не е клопка? — помисли си гасконецът. — Да се държим здраво!“

И той придаде на лицето си такъв израз на смайване, на който биха завидели Мондори и Белроз, двамата най-добри комедианти по онова време.

— Отлично! — каза Мазарини, като се засмя. — Браво’ Добре ми казаха, че вие сте човекът, който ми трябва. Да видим, какво бихте направили за мене?

— Всичко, каквото заповяда ваше високопреосвещенство — отговори д’Артанян.

— Бихте ли направили за мене онова, което сте направили някога за една кралица?

„Положително искат да ме накарат да говоря — си каза д’Артанян, — ама ще видим. Той не е по-хитър от Ришельо, дявол да го вземе!…“

— За една кралица, ваше високопреосвещенство? Не ви разбирам.

— Не разбирате ли, че имам нужда от вас и от вашите трима приятели?

— Какви приятели, ваше високопреосвещенство?

— От вашите трима някогашни приятели.

— Някога, ваше високопреосвещенство, имах не трима приятели, а петдесет — отговори д’Артанян. — На двадесет години всички наричаш свои приятели.

— Добре, добре, господин офицер! — каза Мазарини. — Дискретността е хубаво нещо; но днес бихте могли да се разкаете, че сте били твърде дискретен.

— Ваше високопреосвещенство, Питагор е карал учениците СИ Да мълчат по пет години, за да ги научи на мълчание.

— А ВИе мълчахте двадесет, господине. Петнадесет години н Повече от един философпитагореец, което ми се струва достатъчно. Днес вие можете да говорите — кралицата ви освобождава от вашата клетва.

— Кралицата! — извика д’Артанян с учудване, което тоя път не беше престорено.

— Да, кралицата! И за доказателство, че говоря от нейно име, тя ми каза да ви покажа тоя диамант, който, както уверява, ви е познат и който откупила от господин дезЕсар.

И Мазарини протегна ръка към офицера, който въздъхна, като позна пръстена, подарен му от кралицата вечерта на бала в кметството.

— Това е вярно! — каза д’Артанян. — Познавам тоя диамант, който принадлежеше на кралицата.

— Добре виждате, че ви говоря от нейно име. Затова отговаряйте ми, без да разигравате повече комедии. Казах ви вече и ви го повтарям: става дума за вашето благополучие.

— Наистина, ваше високопреосвещенство крайно необходимо е да се погрижа за благополучието си. Ваше високопреосвещенство ме забрави тъй дълго време!

— Достатъчни са само осем дни, за да се поправи това. И така, вие сте тук, налице, но де са вашите приятели?

— Не зная нищо, ваше високопреосвещенство.

— Как, нищо ли не знаете?

— Не, ние се разделихме отдавна, защото тримата напуснаха службата.

— Но де ще ги намерите?

— Дето и да са. Това е вече моя работа.

— Добре! Вашите условия?

— Пари, ваше високопреосвещенство, толкова пари, колкото бъдат необходими за нашите предприятия. Много добре си спомням колко много понякога липсата на пари ни свързваше ръцете и без тоя диамант, който бях принуден да продам, ние щяхме да останем на сухо.

— Дявол да го вземе! Пари — и то много! — каза Мазарини. — Колко лесно я карате, господин офицер! Знаете ли, че в кралската каса няма пари?

— Тогава направете като мене, ваше високопреосвещенство: продайте диамантите на короната; повярвайте ми, не заслужава да се пазарим, големите дела не се вършат с малки средства.

— Е добре — каза Мазарини, — ще се помъчим да ви задоволим.

„Ришельо — помисли си д’Артанян — щеше да ми даде вече петстотин пистола аванс.“

— Значи вие ще бъдете мои?

— Да, ако приятелите ми са съгласни.

— Но ако те откажат, бих ли могъл да разчитам на вас?

— Аз никога нищо добро не съм вършил сам — каза д’Артанян, като поклати глава.

— Тогава вървете да ги намерите.

— Какво да им кажа, за да ги склоня да служат на ваша светлост?

— Вие ги познавате по-добре от мене. Обещайте на всеки в зависимост от неговия характер.

— Какво да обещая?

— Нека ми служат, както са служили на кралицата, и признателността ми ще бъде безподобна.

— Какво ще вършим?

— Всичко, защото, както изглежда, вие умеете да вършите всичко.

— Ваше високопреосвещенство, когато някой има доверие в хората и когато иска и те да имат доверие в него, той трябва да ги осведомява по-добре, не така както правите вие.

— Когато дойде време да се действува — възрази Мазарини, — бъдете спокоен, вие ще узнаете всичко.

— А дотогава?

— Чакайте и търсете приятелите си.

— Ваше високопреосвещенство, те не са може би в Париж; това е дори вероятно; в такъв случай ще трябва да се пътува. Аз съм само един много беден мускетарски лейтенант, а пътуванията са скъпи.

— Аз съвсем не желая да се появявате с голям шум — каза Мазарини, — моите планове имат нужда от тайна и разкошът би им попречил.

— И все пак, ваше високопреосвещенство, аз не мога да пътувам със заплатата си, защото от три месеца не съм я получавал; не мога да пътувам и със спестяванията си, за Двадесет и две години служба съм натрупал само дългове.

Мазарини се замисли, като че ли в него ставаше силна борба, после се приближи до един шкаф с тройна ключалка, извади от него една кесия, подруса я два-три пъти в ръката си, преди да я даде на д’Артанян, и каза с въздишка:

— Вземете, ето ви за път.

„Ако вътре има испански дублони или поне златни екю — помисли си д’Артанян, — тогава бихме могли още да работим заедно.“

Той се поклони на кардинала и мушна кесията в широкия си джоб.

— И така, решено — продължи кардиналът, — вие ще пътувате…

— Да, ваше високопреосвещенство.

— Пишете ми всеки ден, за да бъда в течение на вашите преговори.

— Непременно, ваше високопреосвещенство.

— Много добре. Тъкмо се сетих, как се казват вашите приятели?

— Как се казват моите приятели ли? — повтори д’Артанян с известно безпокойство.

— Да, докато вие ги търсите, аз, от своя страна, ще направя също справки и може би ще науча нещо.

— Господин граф дьо Ла Фер, иначе наричан Атос; господин дю Валон — иначе Портос, и господин кавалер д’Ербле , сега абат д’Ербле — иначе Арамис.

Кардиналът се усмихна.

— Млади представители на древни родове — каза той, които са се записали мускетари под измислени имена, за да не излагат семействата си. Дълги шпаги и леки кесии — известна работа.

— Ако бог пожелае тия шпаги да минат в служба на ваша светлост — каза д’Артанян, — осмелявам се да из кажа едно желание: кесията на ваше високопреосвещенство да олекне и тяхната да стане тежка; с тия трима мъже и с мене ваше високопреосвещенство може да разклати цяла Франция и дори цяла Европа, ако му е угодно.

— Тия гасконци съперничат почти на италианците в хвалбите си — каза Мазарини и се засмя.

— Във всеки случай — отвърна д’Артанян и се усмихна също като кардинала — те ги превъзхождат в ударите с шпаги.

И той излезе, след като помоли да бъде освободен, на което Мазарини се съгласи с най-голяма готовност.

Щом се намери в двора, той се приближи до един фенер и погледна бързо в кесията.

— Сребърни екю! — каза той с презрение. — Така си и мислех. О, Мазарини, Мазарини! Ти нямаш доверие в мене! Толкова по-зле! Това ще ти донесе нещастие!

През това време кардиналът си потриваше ръцете.

— Сто пистола — промърмори той, — сто пистола! За сто пистола се сдобих с тайна, за която господин дьо Ришельо би заплатил двадесет хиляди екю. Без да се смята тоя диамант — прибави той, като хвърли любовен поглед на пръстена, който беше задържал, вместо да го даде на д’Артанян, — без да се смята тоя диамант, който струва най-малко десет хиляди ливри.

И кардиналът се върна в стаята си, извънредно доволен от тая вечер, която му бе донесла такава хубава печалба. Той сложи пръстена в едно ковчеже, пълно с най-различни видове брилянти, и повика Бернуен да го съблече, без да обръща повече внимание на виковете, които продължаваха да разтърсват прозорците му, и на пушечните гърмежи, които все още се разнасяха в Париж, макар че минаваше вече единадесет часа.

В това време д’Артанян вървеше към улица Тиктон, където живееше в странноприемница „Козичка“.

Да кажем няколко думи как д’Артанян беше спрял избора си на това жилище.