Александър Дюма
Двадесет години по-късно (41)

X. МАЗАРИНИ И КРАЛИЦА АНРИЕТ

Кардиналът стана и побърза да посрещне английската кралица. Той стигна при нея насред галерията, която се намираше до кабинета му.

Мазарини оказваше толкова по-голямо уважение на тая кралица без свита и без накити, тъй като сам не можеше да не се укори за съперничеството и безсърдечието си към нея.

Но молителите знаят да придават на лицето си всякакъв израз и дъщерята на Анри IV се усмихваше, като вървеше към човека, когото мразеше и презираше.

„А, какво кротко лице, — си помисли Мазарини. — Дали не идва да ми иска пари назаем?“

И той хвърли безпокоен поглед върху капака на железния си сандък; дори обърна навътре великолепния диамант на пръстена си, чийто блясък привличаше погледите върху ръката му, бяла и хубава. За нещастие тоя пръстен нямаше свойството на — пръстена на Гигес1. който правеше господаря си невидим, когато той го обръщаше.

А в тая минута Мазарини имаше голямо желание да стане невидим, защото се досещаше, че кралица Анриет е дошла с молба при него. Щом една кралица, с която се беше отнесъл толкова зле, идваше усмихната, а не със заплаха на уста, тя идваше като молителка.

— Господин кардинал — каза височайшата посетителка, — аз мислех да поговоря най-напред с кралицата, сестра ми, за работата, която ме доведе при вас, но после реших, че политиката е по-скоро мъжка работа.

— Всемилостива господарке — отвърна Мазарини, — повярвайте ми, аз съм силно смутен от това ласкателно внимание на ваше величество.

„Той е прекалено любезен — помисли си кралицата. — Нима се е досетил?“

——

1 Гигес — според гръцките предания бил млад лидийски овчар и с помощта на златния си вълшебен пръстен, който го правел невидим, превзел кралския трон. — Б. пр.

 

Те влязоха в кабинета. Кардиналът покани кралицата да седне и когато тя се настани в креслото, той каза:

— Дайте заповедите си на най-почтителния от вашите слуги.

— Уви, господине — възрази кралицата, — аз отвикнах да давам заповеди и се научих на молби. Дойдох да моля и ще бъда много щастлива, ако изпълните молбата ми.

— Слушам ви, всемилостива господарке — каза Мазарини.

— Господин кардинал, става дума за войната, която моят съпруг, кралят, води срещу своите разбунтували се поданици. Вие не знаете може би, че в Англия се бият — прибави кралицата с тъжна усмивка — и че скоро войната ще добие още по-решителен характер.

— Не зная нищо, всемилостива господарке — рече кардиналът и придружи думите си с леко свиване на раменете. — Уви, нашите собствени войни поглъщат съвсем времето и вниманието на един неспособен и слаб министър като мене.

— В такъв случай, господин кардинал, мога да ви съобщя, че Чарлз I, моят съпруг, е в навечерието на едно решително сражение. В случай на неуспех… (Мазарини се раздвижи) трябва да се предвиди всичко — продължи кралицата. — В случАи на неуспех той желае да се оттегли във Франция и да живее тук като частно лице. Какво ще кажете на това?

Кардиналът я изслуша и нито един мускул на лицето му не издаде впечатлението, което му направиха тия думи; през цялото време усмивката му остана все същата, изкуствена и ласкателна. Когато кралицата свърши, той каза с мекия си като коприна глас:

— Всемилостива господарке, мислите ли, че Франция, както се вълнува и кипи сега, може да бъде спасително пристанище за един детрониран крал? Короната не се държи вече здраво върху главата на краля Луи XIV, как ще издържи една двойна тежест?

— Тая тежест не беше много голяма, що се отнася до мене — прекъсна го кралицата с тъжна усмивка. — Аз не искам за мъжа ми да се направи повече, отколкото за мене. Както виждате, ние сме много скромни владетели, господине.

— О, вие, всемилостива господарке — побърза да каже кардиналът, за да пресече настъпващите обяснения, — вие сте друго нещо, дъщеря на Анри IV, на тоя велик, възвишен крал …

— Което впрочем не ви пречи да откажете гостоприемство на зет му, нали, господине? А все пак би трябвало да си спомните, че тоя велик, възвишен крал, изгонен в миналото, както ще бъде изгонен моят мъж, поиска помощ от Англия и че Англия му помогна; а пък кралица Елизабет не му беше племенница.

— Peccato!1 — каза Мазарини, като се мъчеше да се изплъзне от тая тъй проста логика. — Ваше величество не ме разбира и съди зле за намеренията ми. А то е, защото се обяснявам зле на френски.

— Говорете на италиански, господине; кралица Мария Медичи, нашата майка, ни научи на тоя език, преди кардиналът, вашият предшественик, да я изпрати да умре в изгнание. Ако е останало нещо от тоя велик, възвишен крал Анри, за когото говорехте преди малко, той трябва да се учуди доста от това толкова голямо преклонение пред него при такова безсърдечие към семейството му.

Потта се стичаше на едри капки по челото на Мазарини.

— Напротив, това преклонение е толкова голямо и толкова истинско, всемилостива господарке — продължи Мазарини, като не се възползува от предложението на кралицата да промени езика, — че ако крал Чарлз I — да го пази бог от всяко нещастие! — дойдеше във Франция, аз бих му предложил моя дом, моя собствен дом. Но уви, това би било не много сигурно убежище. Някой ден народът ще изгори тоя дом, както изгори дома на маршал д’Анкр2. Клетият Кончино Кончини! Той искаше само благото на Франция.

— Да, ваше високопреосвещенство, като вас — иронично забеляза кралицата.

Мазарини се престори, че не разбра двусмислието на казаното от него, и продължи да оплаква участта на Кончино Кончини.

——

1 Peccato (итал.) — виновен.

2 Кончини се наричал маршал д’Анкр. Б. пр.

 

— Но най-после, ваше високопреосвещенство — нетърпеливо каза кралицата, — какво ще ми отговорите?

— Всемилостива господарке — извика Мазарини, все повече и повече разчувствуван, –, всемилостива господарке, ваше величество ще позволи ли да ви дам един съвет? Разбира се, преди да извърша тая дързост, аз падам в краката на ваше величество, готов да направя всичко, което ще ви достави удоволствие.

— Говорете, господине — отвърна кралицата. — Съветът на такъв мъдър човек като вас ще бъде несъмнено добър.

— Повярвайте ми, всемилостива господарке, кралят трябва да се защищава докрай.

— Той така и направи, господине, и последното сражение, което ще даде на неприятелите си със значително по-слаби средства от тях, доказва, че той не смята да се предаде без бой. Но все пак ако бъде победен?

— Е добре, всемилостива господарке, в такъв случай моят съвет е — аз зная, че е дързост от моя страна да давам съвет на ваше величество, — но моят съвет е, че кралят не трябва да напуска кралството си. Отсъствуващите крале се забравят бързо: ако той се прехвърли във Франция, каузата му е загубена.

— Но тогава — каза кралицата, — ако това е вашето мнение и ако наистина съчувствувате на мъжа ми, помогнете му с хора и с пари. Аз не мога да му помогна вече с нищо, продадох за това и последния си диамант. Не ми остава нищо, вие знаете това, знаете го по-добре от всеки друг, господине. Ако ми беше останала някаква скъпоценност, щях да си купя с нея дърва тая зима, за да не мръзнем с дъщеря ми.

— Ах, всемилостива господарке, ваше величество не знае какво иска от мене. Един крал, който прибягва към чужди войски, за да си върне трона, признава по тоя начин, че не търси вече поддръжка в любовта на поданиците си.

— На въпроса, господин кардинал — рече кралицата, която изгуби търпение да следи тоя остър ум в лабиринта от думи, в който той сам се обърка, — на въпроса, отговорете ми да или не: ако кралят остане в Англия, ще му изпратите ли помощ? Ако дойде във Франция, ще му дадете ли гостоприемство?

— Всемилостива господарке — отговори кардиналът наглед с най-голяма искреност, — аз ще докажа на ваше величество, надявам се, колко съм ви предан и колко желая да се свърши работата, която ви е толкова присърце. След това, мисля, че ваше величество няма да се съмнявате вече в моята готовност да ви служа.

Кралицата си хапеше устните и се въртеше нетърпеливо в креслото си.

— Е, добре, какво ще направите? — попита тя най-после. — Хайде, говорете!

— Още сега ще отида да се посъветвам с кралицата и след това ще внесем въпроса за обсъждане в @парла мента.

— С когото сте във война, нали? Вие ще възложите на Брусол да направи доклад. Стига, господин кардинал, стига. Разбирам ви или по-скоро аз греша. Наистина, обърнете се към парламента; все пак ако не беше тоя парламент, неприятел на кралете, тогава дъщерята на великия, възвишен Анри IV, от когото толкова се възхищавате, щеше да умре тая зима от глад и студ.

С тия думи кралицата стана с величествено негодувание.

Кардиналът протегна умолително ръцете си към нея.

— О, всемилостива господарке, всемилостива господарке, колко зле ме познавате, боже мой!

Но кралица Анриет, без дори да се обърне към човека, който проливаше лицемерни сълзи, премина през кабинета, отвори си сама вратата, мина покрай многобройната охрана на негово високопреосвещенство и придворните, които бързаха да му засвидетелствуват почитанията си, сред царски разкош, приближи се до самотно изправения лорд Уинтър и го улови подръка. Нещастната кралица беше вече сякаш развенчана, всички се прекланяха още пред нея от етикеция, но тя можеше да се опре само на една ръка.

— Все едно — каза Мазарини, когато остана сам, — това ми създаде голям труд, тежка беше ролята, която трябваше да играя. Но не казах нищо нито на единия, нито на другия. Хм! Тоя Кромуел е страшен преследвач на крале; съжалявам министрите му, ако някога има такива. Бернуен!

Бернуен влезе.

— Нека видят дали е още в двореца младежът с черни дрехи и къса коса, когото преди малко въведохте при мен.

Бернуен излезе. През време на отсъствието му кардиналът се зае с пръстена си; обърка го отново с камъка нагоре, изтърка го и се залюбува на блясъка му; една сълза висеше още на миглите му и замъгляваше зрението му; той тръсна глава, за да я махне и да не му пречи.

Бернуен се върна с Коменж, който беше караул в това време.

— Ваше високопреосвещенство — каза Коменж, — когато изпровождах младежа, за когото питате, той се приближи до стъклената врата на галерията и с учудване погледна нещо, навярно картината на Рафаел, която е окачена срещу вратата. След това помисли малко и слезе по стълбата. Ако не се лъжа, видях как се качи на сив кон и излезе от двора на двореца. Но ваше високопреосвещенство няма ли да отиде при кралицата?

— Защо?

— Господин дьо Гито, чичо ми, току-що ми каза, че нейно величество получила известия от армията.

— Добре, ще ида веднага,

В тая минута влезе господин дьо Вилкие. Наистина той идваше да търси кардинала от страна на кралицата.

Коменж беше видял добре: Мордаунт постъпи наистина така, както той разказа. Като минаваше по галерията, успоредна с голямата стъклена галерия, той забеляза лорд Уинтър, който чакаше кралицата да свърши преговорите си.

Младежът се спря изведнъж, поразен съвсем не от картината на Рафаел, а от появата на ужасен предмет. Очите му се разшириха; тръпки полазиха по цялото му тяло. Той сякаш искаше да премине през стъклената преграда, която го отделяше от неприятеля му; ако Коменж беше видял с каква омраза очите на младежа се впиха в лорд Уинтър, тон не би се усъмнил нито за миг, че английският благородник му е смъртен неприятел.

Но Мордаунт се спря.

Навярно за да размисли, защото, вместо да се поддаде на първоначалния си порив и да отиде направо към лорд Уинтър, той слезе бавно по стълбата, излезе от двореца с наведена глава, седна на седлото, а на ъгъла на улица Ришельо спря коня си, впи поглед във вратата на двореца и зачака да излезе оттам каретата на кралицата.

Той не чака дълго време, защото кралицата не остана повече от четвърт час у Мазарини; но тоя четвърт час се стори цял век на чакащия.

Най-после тежката кола, която по онова време се наричаше карета, излезе със силен тропот от желязната врата и лорд Уинтър, все още на кон, се наведе отново към вратичката, за да приказва с нейно величество.

Конете тръгнаха в тръс по пътя към Лувър и влязоха в двореца. Преди да замине от Кармелитския манастир, кралица Анриет каза на дъщеря си да я чака в двореца, където те живееха дълго време и който напуснаха само защото собствената им бедност им се струваше още по-тежка сред позлатените зали.

Мордаунт последва каретата; когато видя, че тя се

скри под мрачния свод, той се долепи с коня си до стената, върху която се простираше сянката, и остана неподвижен сред скулптурните изображения на Жак Гу-жон като барелеф, представящ конна статуя.

Тук зачака, както беше чакал вече в Пале Роял.