Александър Дюма
Двадесет години по-късно (25)

XXV. ЕДИН ОТ ЧЕТИРИДЕСЕТТЕ НАЧИНА ЗА БЯГСТВО НА ГОСПОДИН ДЬО БОФОР

Между това времето течеше за затворника, както и за тия, които се занимаваха с бягството му: само че то течеше много бавно. Обратно на другите хора, които се залавят пламенно за някое опасно предприятие и изстиват постепенно, когато се приближава минутата на изпълнението, херцог дьо Бофор, кипящата смелост на когото беше станала пословична и който се беше вкочанясал от петгодишното бездействие, той сякаш шибаше времето пред себе си и зовеше неуморимо часа на действието. Самото му бягство, без да излагаме плановете за бъдещето, които, трябва да признаем, бяха още много смътни и много неопределени, съдържаше начало на отмъщение, което подслаждаше сърцето му. Най-напред бягството му беше неприятна история за господин дьо Шавини, когото бе намразил заради дребнавото му преследване; после още неприятна за Мазарини, когото той повече проклинаше, отколкото мразеше, заради злините, които правеше. Виждаше се, че господин дьо Бофор беше разпределил много съразмерно чувствата си към коменданта и министъра, към подчинения и господаря.

После господин дьо Бофор, който познаваше тъй добре вътрешния живот на Пале Роял и знаеше за връзките между кралицата и кардинала, си представяше в затвора какво драматично раздвижване ще настъпи в двореца, когато от кабинета на министъра до стаята на Ана Австрийска се разнесе новината: „Господин дьо Бофор избягал!“ Като мислеше за това, той се усмихваше леко, въобразяваше си, че е вече вън от затвора, диша чистия въздух на полетата и горите, пришпорва силен кон и вика високо: „Свободен съм!“

Наистина, когато идваше на себе си, той виждаше отново, че седи между четирите стени и че на десет крачки от него Ла Раме си върти палците един около друг, а в пРеддверието се смеят или пият пазачите му.

Единственото нещо, което го примиряваше с тая омраза картина — толкова голямо е непостоянството на човешкия дух, — беше намръщеното лице на Гримо, това лице, което намрази най-напред и което след това стана единствената му надежда. Гримо му се струваше Антиной1.

Безполезно е да казваме, че всичко това беше игра на трескавото въображение на затворника. Гримо си оставаше все същият. Ето защо той продължаваше да се ползува с пълното доверие на началника си Ла Раме, който сега му вярваше повече, отколкото на себе си: Ла Раме, както казахме вече, чувствуваше в дъното на сърцето си известна слабост към господин дьо Бофор.

Затова добрият Ла Раме се радваше предварително на малката вечеря насаме със затворника си. Той имаше само един недостатък — беше лакомник; баниците му се видяха добри, виното отлично. Освен това наследникът на дядо Марто му беше обещал баница с фазан, вместо с домашни птици, и вино шамбертен вместо макон. Всичко това щеше да бъде още по-вкусно в обществото на тоя любезен принц, който всъщност беше тъй добър, който правеше такива смешни номера на господин дьо Шавини и такива хубави шеги срещу Мазарини. Тоя път настъпващата Петдесетница беше за Ла Раме наистина един от четирите големи годишни празници.

Следователно Ла Раме чакаше шест часа вечерта със също такова нетърпение, както и херцогът.

Още от сутринта той се зае с всички подробности и доверявайки само на себе си, посети лично наследника на дядо Марто. Баничарят беше надминал себе си: той му показа една наистина чудовищна баница, украсена отгоре с герба на господин дьо Бофор баницата беше още празна, но край нея лежаха един фазан и две яребици, набодени със сланина тъй ситно, че имаха вид на иглени възглавнички. На Ла Раме му потекоха лигите и той се върна в стаята на херцога, като си потриваше ръцете. Като връх на щастието господин дьо Шавини, както казахме вече, уповавайки се на Ла Раме, беше заминал същата сутрин за късо време и по тоя начин Ла Раме стана заместниккомендант на кулата.

——

1 Т^Тиной — красив роб, любимец на един от римските императори, станал пример на мъжка хубост. — Б. пр.

Колкото за Гримо, той изглеждаше още по-намръщен от когато и да е.

Сутринта господин дьо Бофор игра с Ла Раме на топка. Гримо му направи знак да обръща внимание на всичко.

Вървейки напред, Гримо посочваше пътя, по който трябваше да минат вечерта. Играеха на топка на тъй наречената площадка в малкия двор на кулата. Това място беше доста пусто и тук слагаха часови само когато господин дьо Бофор играеше на топка; а при височината на стените и тая предпазна мярка изглеждаше излишна.

За да се стигне до малкия двор, трябваше да се минат три врати. Всяка от тях се отключваше с особен ключ.

Като пристигна на площадката, Гримо като че ли случайно седна край една бойница и спусна краката навън от стената. Ясно беше, че на това място ще вържат въжената стълба.

Цялата тая маневра, разбираема за херцог дьо Бофор, беше, то се знае, неразбираема за Ла Раме.

Играта започна. Тоя път на господин дьо Бофор му вървеше: той като че ли слагаше с ръка топките именно там, където искаше да отидат. Ла Раме беше бит напълно.

Четирима от пазачите на господин дьо Бофор бяха дошли заедно с тях и събираха топките. Когато играта свърши, господин дьо Бофор, дразнейки Ла Раме с несръчността му, даде два луидора на пазачите, за да пият за здравето му с останалите четирима другари.

Пазачите поискаха позволение от Ла Раме и той се съгласи да отсъствуват, до вечерта. Дотогава Ла Раме трябваше да излиза по належащи дребни работи и желаеше, докато го няма, да не изпускат затворника от очи.

Ако го бяха оставили сам да уреди всичко, навярно господин дьо Бофор нямаше да го направи така сполучливо, както го извърши неговият пазач.

Най-после удари шест часът; макар че трябваше да седНат на масата в седем часа, вечерята беше готова и сложена. На бюфета лежеше колосална баница с герба на херцога и по зачервената й кора се вйиждаше, че е изпечена великолепно.

Останалите ястия не отстъпваха на баницата. Всички чакаха с нетърпение: пазачите — да идат да пият, Ла Раме — да седне край масата, а господин дьо Бофор — да бяга.

Само Гримо оставаше безстрастен. Като че ли Атос го беше обучил именно за тоя важен случай.

В известни моменти, като го гледаше, херцог дьо Бофор се питаше дали не сънува и дали тая мраморна фигура е наистина негов човек и ще оживее, когато дойде време.

Ла Раме отпрати пазачите, като им поръча да пият; за здравето на принца; после, когато излязоха, той заключи вратите, сложи ключовете в джоба си и показа на принца масата, сякаш искаше да каже: — Когато пожелае ваше височество. Принцът погледна Гримо, Гримо погледна часовника: беше едва шест часът и четвърт, а бягството беше определено точно за седем часа; значи трябваше да се чака три четвърти час.

За да спечели четвърт час, принцът се престори, че много увлечен от книгата, която четеше, и поиска да довърши главата. Ла Раме се приближи и погледна над рамото му, за да види коя книга толкова йнтересува принца, че той не сяда край масата, когато вечерята е сложена.

Бяха Коментариите на Цезар, които, той, въпреки забраната на господин дьо Шавини, му беше донесъл преди три дни.

Ла Раме се зарече да не нарушава занапред правилата на затвора.

Докато чакаше, той отпуши бутилките и помириса баницата.

В шест часа и половина херцогът стана и каза важно:

— Действително Цезар е бил най-великият човек в древността.

— Така ли смятате, ваше височество? — попита Лараме.

— Да.

— добре — Продължи Ла Раме, — а пък аз предпочитам Анибал1.

— Че защо, господин Ла Раме? — запита херцогът.

— Защото той не е писал Коментарии — отвърна Ла Раме и се ухили.

Херцогът разбра загатването и седна край масата,като покани със знак Ла Раме да заеме място срещу него.

Надзирателят не дочака да го канят втори път.

Няма нищо по-изразително от лицето на истински лакомник, който седи край добре наредена маса: ето защо, като пое чинията със супа от ръцете на Гримо, по лицето на Ла Раме се изписа пълно блаженство.

Херцогът го погледна с усмивка.

— Поврага, Ла Раме — извика той, — знаете ли, че ако ми бяха казали, че в тая минута във Франция има по-щастлив човек от вас, не бих повярвал!

— И, бога ми, бихте имали право, ваше височество — каза Ла Раме. — Признавам си, че когато съм гладен, за мене не съществува по-приятна гледка от една добре наредена маса; а ако прибавите, че тоя, който прави чест на тая маса, е внукът на Анри Велики, тогава ще разберете, ваше височество, че оказваната чест удвоява насладата.

Принцът се поклони на свой ред и една недоловима усмивка се появи по лицето на Гримо, който стоеше зад Ла Раме.

— Мили ми Ла Раме — каза херцогът, — наистина само вие можете да правите комплименти.

— Не, ваше височество — отговори Ла Раме в изблик на чувства, — не, наистина, аз казвам това, което мисля, а в това, което казвам, няма комплимент.

— Тогава вие сте привързан към мене, а? — попита принцът.

— Тоест — продължи Ла Раме — аз не бих се утешил, ако ваше височество излезе от Венсен.

— Странен начин за изказване на вашата предаденост. (Принцът искаше да каже преданост.)

— Но какво бихте правили на свобода, ваше височество?

——

Анибал — прочут картагенски военачалник, воювал с Рим. — Б пр.

 

запита Ла Раме. — Ще направите безумие, което би ви скарало с двора, и ще попаднете в Бастилията вместо във Венсен. Господин дьо Шавини не е любезен, съгласен съм — продължи Ла Раме, като отпи с наслада малко мадера, — но господин дьо Трамбле е нещо още по-лошо.

— Наистина! — каза херцогът, като се забавляваше от тоя обрат на разговора и от време на време поглеждаше стенния часовник, стрелките на който се движеха отчайващо бавно.

— И какво ще чакате от брата на един капуцин, възпитан в школата на кардинал дьо Ришельо? Ах, ваше височество, повярвайте ми, голямо щастие е, че кралицата, която винаги ви е желаела доброто, доколкото поне чувах, се е сетила да ви изпрати тук, където има място за разходка, игра на топка, добро ядене и чист въздух.

— Наистина, като ви слуша човек, Ла Раме, аз съм голям неблагодарник, задето дори за миг ми е минавало през ума да изляза оттук.

— О, ваше височество, това е връх на неблагодарността; но ваше височество никога не е мислил сериозно за това.

— Напротив! Трябва да ви призная, макар да е може би лудост, от време на време още мисля за това.

— И все още по един от вашите четиридесет начина, ваше височество?

— Е, да!

— Ваше височество — каза Ла Раме, — тъй като си говорим искрено, кажете ми един от тия четиридесет начина, изнамерени от ваша светлост.

— На драго сърце — отвърна херцогът. — Гримо, подайте ми баницата.

— Слушам — рече Ла Раме.

Той се изтегна в креслото, надигна чашата си, притвори очи и загледа слънцето през рубинената течност.

Херцогът погледна стенния часовник. Още десет минути и щеше да удари седем часът.

Гримо постави баницата пред принца, който взе ножа със сребърно острие, за да свали горната част; но Ла Раме, който се страхуваше да не би да се случи нещастие с това изящно произведение на кулинарното изкуство, подаде на херцога своя нож с желязно острие.

— Благодаря, Ла Раме — каза херцогът, като взе ножа.

— И така, ваше височество, какъв е този знаменит начин? — попита надзирателят.

— Трябва ли да ви кажа начина, на който разчитах най-много, който се готвех да приложа най-напред.

— Да, кажете го.

— Слушайте тогава! — каза херцогът, като опипа баницата с едната ръка и описа един кръг с ножа си в другата. — Най-напред се надявах, че ще ми сложат за пазач добър човек като вас, господин Ла Раме.

— Добре! Вие го имате, ваше височество. А после?

— И аз се поздравявам с това. Ла Раме се поклони.

— Казвах си — продължи принцът, — ако ме пази един добър човек като Ла Раме, ще се постарая някой от приятелите ми, връзките ми с когото са му неизвестни, да му препоръча човек, който да ми е предан и с когото бихме могли заедно да подготвим бягството.

— Е, е, не е лошо намислено! — забеляза Ла Раме.

— Нали? — подзе принцът. — Например слугата на някой храбър благородник, също неприятел на Мазарини, какъвто трябва да бъде всеки благородник.

— Те, ваше височество — рече Ла Раме. — Да не говорим за политика.

— И когато този човек бъде при мен — продължи херцогът, — ако той е само ловък и успее да спечели доверието на пазача ми, пазачът ще му се довери и тогава ще получавам новини отвън.

— Да, да, но как ще получавате новини отвън?

— О, нищо по-лесно от това! Например при игра на топка.

— При игра на топка? — попита Ла Раме, като започна да слуша с най-голямо внимание разказа на херцога.

— Да, ето на, аз прехвърлям една топка в рова, там чака човек и я прибира. В топката има писмо; аз го моля от крепостната стена да ми хвърли обратно топката и той ми хвърля друга. В тази друга топка също има писмо. Така ние си разменяме мисли и никой нищо не забелязва.

— Ай да му се не види! — каза Ла Раме, като се почеса зад ухото. — Добре че ми казахте това, ваше височество; ще следя кой събира топките.

Херцогът се усмихна.

— Но в края на краищата — продължи Ла Раме — всичко това е само средство за кореспондиране.

— Това е вече много, струва ми се.

— Но не е достатъчно.

— Извинете. Например казвам на приятелите си: „Бъдете в едикой си ден и в едикой си час от другата страна на рова с два оседлани коня“.

— Е, а после? — попита Ла Раме с известно безпокойство. — Освен ако тези коне не са крилати и не долетят на крепостната стена, за да ви вземат.

— Е, боже мой! — небрежно отговори принцът. — Не става дума конете да са крилати и да долетят на крепостната стена, но аз да сляза от нея.

— С какво?

— С въжена стълба.

— Да — забеляза Ла Раме, като се опитваше да се засмее, — но въжена стълба не се изпраща като писмо в топка.

— Не, тя се изпраща в друго нещо.

— В друго нещо, в друго нещо! В какво?

— В баница например.

— В баница? — повтори Ла Раме.

— Да. Предположете едно — продължи херцогът, — предположете например, че моят домоуправител Ноармон, е наел дюкянчето на дядо Марто …

— Е? — попита Ла Раме, като затрепера цял.

— Е, Ла Раме, който е лакомник, вижда баниците му, намира, че те са по-добри от баниците на предшествениците му, и ми предлага да ги опитам. Аз приемам при условие че и Ла Раме ще вечеря с мене. За по-голяма свобода Ла Раме отстранява пазачите и оставя само Гримо, за да ни прислужва. Гримо е именно човекът, изпратен от приятеля ми, слугата, който е готов да ми помага във всичко. Бягството е определено за седем часа, И така, в седем часа без няколко минути …

— В седем часа без няколко минути?… — повтори Ла Раме, по челОто на когото започнаха да избиват капки пот.

— В седем часа без няколко минути — продължи херцогът, като придружаваше думите с дела — аз свалям горната част на баницата. В нея намирам два ножа, въжена стълба и желязна круша. Допирам единия нож до гърдите на Ла Раме и му казвам: „Приятелю мой, много съжалявам, но ако мръднеш или извикаш Щете убия!“

Казахме, че херцогът придружаваше думите с дела.

Той стоеше вече прав край него и натискаше острието на единия нож върху гърдите му с такъв израз, който доказваше, че решението му е непоколебимо.

През това време Гримо, както винаги мълчалив, извади от баницата другия нож, въжената стълба и желязната круша.

Ла Раме следеше с очи всеки от тия предмети с нарастващ ужас.

— О, ваше височество! — извика той, като гледаше херцога с такъв смаян вид, че в друго време принцът би избухнал в смях. — Сърцето не ще ви позволи да ме убиете!

— Не, ако не се противопоставиш на бягството ми.

— Но ако ви оставя да избягате, ваше височество, ще бъда разорен.

— Аз ще ти върна парите, които си дал за длъжността си.

— И вие сте решили твърдо да напуснете замъка?

— Ай да му се не види!

— И каквото и да ви кажа, няма да измените решението си?

— Тая вечер искам да бъда свободен.

— А ако се защищавам, ако викам за помощ, ако се развикам?

— Честна дума на благородник, ще те убия. Часовникът започна да бие.

— Седем часът — каза Гримо, който досега не беше промълвил нито дума.

— Седем часът — рече херцогът, — виждаш, закъснявам.

Ла Раме се поразмърда, сякаш за да успокои съвестта си.

Херцогът се намръщи и надзирателят почувствува как острието на ножа премина през дрехите му и се готвеше да прониже гърдите му.

— Добре, ваше височество, стига! — каза той. — Няма да се помръдна.

— Да побързаме — рече херцогът.

— Ваше височество, последна милост.

— Каква! Говори по-скоро!

— Вържете ме добре, ваше височество.

— Защо да те вържем?

— За да не помислят, че съм ви съучастник.

— Ръцете! — каза Гримо.

— Не отпред, а отзад, отзад!

— Но с какво? — попита херцогът.

— С пояса ви, ваше височество — продължи Ла Раме.

Херцогът свали пояса си и го даде на Гримо, който върза ръцете на Ла Раме така, че да го задоволи.

— Краката! — каза Гримо.

Ла Раме протегна краката, Гримо взе една салфетка, разкъса я на ленти и върза краката.

— Сега шпагата ми — рече Ла Раме, — вържете дръжката за ножницата.

Херцогът откъсна една от панделките на панталона си и изпълни желанието на пазача.

— Сега — каза нещастният Ла Раме — желязната круша, искам я: иначе ще ме съдят, задето не съм викал. Натикайте я, ваше височество, натикайте я!

Гримо се приготви да изпълни желанието му, но надзирателят направи знак, че иска да каже още нещо.

— Говори! — заповяда херцогът.

— Сега, ваше височество — каза Ла Раме, — не забравяйте, че ако пострадам за вас, имам жена и четири деца.

— Бъди спокоен. Сложи крушата, Гримо!

За миг това беше сторено и Ла Раме бе поставен на земята, два-три стола бяха катурнати в знак на борба, Гримо извади от джобовете на надзирателя всички ключове, отключи най-напред стаята, в която се намираха, и завъртя два пъти ключа, когато излязоха. След това двамата тръгнаха бързо по галерията, която водеше в малкия двор. Трите врати бяха отключени и заключени последователно с ловкост и бързина, които правеха чест на Гримо. Най-после стигнаха на мястото за игра на топка. То беше съвсем пусто: нито часови, нито някой по прозорците.

Херцогът изтича на стената и видя от другата страна на рова трима конници с два запасни коня. Той размени знак с тях — те чакаха именно него.

През това време Гримо връзваше въжето за спускане. Това беше не стълба, а кълбо от копринен шнур с пръчка на края, на която се сяда като на кон; кълбото се размотаваше само от тежестта на възседналия.

— Спускай се — каза херцогът.

— Пръв ли, ваше височество? — попита Гримо.

— Без съмнение — отговори херцогът. — Ако ме заловят, излагам се на опасността да вляза пак в затвора, а ако те пипнат тебе, ще те обесят.

— Така е — каза Гримо.

И без да се бави, Гримо възседна пръчката и започна опасното слизане; херцогът го следеше с очи, обзет от неволен страх: внезапно, когато той достигна три четвърти от стената, шнурът се скъса. Гримо полетя в рова.

Херцогът извика, но Гримо дори не изпъшка, макар че навярно беше тежко ранен, защото остана неподвижно на мястото, където падна.

Веднага единият от чакащите се спусна в рова, върза под мишниците на Гримо кран на едно въже и двамата му другари, които държаха другия край, изтеглиха Гримо при себе си.

— Спускайте се, ваше височество — каза човекът в рова. — Остава да се скочат само петнадесет фута, а тревата е мека.

Херцогът беше започнал вече да действува. Неговата работа беше по-мъчна, защото нямаше пръчката,, за да се поддържа; трябваше да се спуска със силата на ръцете си, и то от петдесет фута височина. Но, казахме вече, херцогът беше ловък, силен и хладнокръвен; за по-малко от пет минути той достигна края на шнура; както му беше казал благородникът, до земЯтя оставаха най-много петнадесет фута. Той изпусна шнура и падна на крака, без да се нарани.

Веднага се покатери по склона на рова, в края на който го чакаше Рошфор. Другите двама благородници му бяха непознати. Припадналият Гримо бе вързан върху един кон.

— Господа — каза принцът, — ще ви благодаря по-късно. Сега не бива да губим нито минута. На път! Напред! Който ме обича, да ме последва!

Той се метна на коня си и препусна в галоп, като поемаше дълбоко дъх и викаше с неизразима радост:

— Свободен!… Свободен!… Свободен!…