Александър Дюма
Двадесет години по-късно (22)

XXII. ЕДНО ПРИКЛЮЧЕНИЕ НА МАРИ МИШОН

В същото време, когато херцог дьо Бофор и Гримо бяха заети с планове за бягството, двама души на коне, придружени от лакей, който яздеше на няколко крачки зад тях, влизаха в Париж по улицата на предградието Сен Марсел. Тия двама души бяха граф дьо Ла Фер и виконт дьо Бражелон.

Младежът идваше за първи път в Париж и Атос не прояви старание в полза на столицата, старата му приятелка, като му я показваше от тая страна. Разбира се, последното село в Турен беше по-приятно наглед от Париж, гледан откъм Блоа. И за срам на тоя толкова хвален град трябва да кажем, че той направя много посредствено впечатление на младежа.

Атос беше като преди безгрижен и спокоен.

Стигнал в Сен Медар, Атос, водач на спътника си в тоя лабиринт, зави в улица де Пост, оттам в улица дьо ла Естрапад, Фосе Сен Мишел и дьо Вожирар. Най-после те навлязоха в улица Феру. Към средата на тая улица

——

1 Желязна круша — усъвършенствуван инструмент за уста във формата на круша; той се разтваря в устата чрез пружина и разтяга челюстите докрай, за да не може човек да вика.

Атос вдигна усмихнато очи, показа една проста наглед къща на младежа и каза:

— Ето в тая къща, Раул, прекарах седем най-щастливи и най-мъчителни години от живота си.

Младежът се усмихна на свой ред и се поклони на къщата. Той благоговееше пред покровителя си и това се проявяваше във всичките му постъпки.

Колкото за Атос, както казахме вече, Раул беше не само средоточие за него, но с изключение на старите му спомени от полка единственият обект на обичта му. От това може да се разбере колко нежно и дълбоко можеше да обича тоя път Атос.

Двамата пътници се спряха на улица дю Вьоломбие, пред фирмата „Зелената лисица“. Атос познаваше отдавна тая странноприемница, тъй като стотина пъти беше идвал тук с приятелите си: но за двадесет години в странноприемницата бяха станали големи промени, като се почне от съдържателите й.

Пътниците предадоха конете си на слугите и им заповядаха, тъй като животните бяха от чистокръвна порода, да положат за тях най-големи грижи, да им дадат само слама и овес и да им умият гърдите и краката с хладко вино. В тоя ден те бяха изминали двадесет левги. Едва след като се погрижиха за конете си, както подобава на истински кавалеристи, те поискаха две стаи за себе си.

— Вие трябва да се приготвите, Раул — каза Атос. — Ще ви представя на едно лице.

— Днес ли, господине? — попита младежът.

— След половин час. Младежът се поклони.

Не тъй неуморим като Атос, който сякаш беше от желязо, той би предпочел може би да се окъпе в Сена, за която беше слушал толкова много и за която беше твърдо убеден, че стои по-долу от Лоара, и след това да си легне. Но граф дьо Ла Фер беше си казал думата и той се подчиняваше.

— Тъкмо се сетих — каза Атос, — облечете се по-добре, Раул: искам да сте хубав.

— Надявам се, господине — рече младежът усмихнато, — че не става дума за женитба. Вие знаете задълженията ми към Луис.

Атос се усмихна на свой ред.

— Не, бъдете спокоен — каза той, — макар че ще ви представя на жена.

— Жена? — попита Раул.

— Да, и желая дори да я обикнете.

Младежът погледна графа с известно безпокойство; но усмивката на Атос го успокои веднага.

— А на колко е години? — попита виконт дьо Бражелон.

— Мили ми Раул, запомнете веднъж завинаги, че такъв въпрос не се задава никога. Ако можете да прочетете годините на жената върху лицето и, безполезно е да я питате: ако не можете — неучтиво е.

— А хубава ли е?

— Преди шестнадесет години тя минаваше не само за най-хубавата, но и за най-очарователната жена във Франция.

Тоя отговор успокои напълно виконта. Атос не можеше да крои нищо за него и за една жена, която е минавала за най-хубава и най-очарователна във Франция една година преди той да се роди.

Той се оттегли в стаята си и с кокетство, което толкова подхожда на младостта, се залови да изпълнява нарежданията на Атос, тоест да се докарва, доколкото можеше. Благодарение на тоез, което природата беше направила за него, тая задача не беше мъчна.

Когато той се върна, Атос го посрещна с бащинската усмивка, с която едно време приемаше д’Артанян; но сега в нея имаше много по-голяма нежност.

Атос погледна краката, ръцете и косата му — трите белега за благородство. Според тогавашната мода черната му коса беше разделена изящно и падаше на къдрици, като придаваше матова отсенка на лицето му; възсиви велурени ръкавици, които хармонираха с шапката, очертаваха тънка изящна ръка, а обувките му, със същия цвят като ръкавиците и шапката, стягаха крак като на десетгодишно дете.

„Е — промърмори той, — ако тя не остане доволна от него, мъчно ще й се угоди.“

Беше три часът следобед, тоест време, подходящо за посещения. Двамата пътници тръгнаха по улица дьо Гренел, после по улица де Розие, влязоха в улица Сен Доминик и се спряха пред един великолепен дворец срещу Якобинския манастир, украсен с герба на дьо Люин.

— Тук — каза Атос.

Той влезе с твърди и уверени стъпки, които показваха на вратаря, че дошлият има право да постъпва така. Изкачи се по външната стълба, обърна се към един лакей в разкошна ливрея и попита дали госпожа херцогинята дьо Шеврьоз приема и дали може да приеме господин граф дьо Ла Фер.

След една минута лакеят се върна и каза, че госпожа херцогинята дьо Шеврьоз няма честта да познава господин графа дьо Ла Фер, но при все това го моли да влезе.

Атос последва лакея, който го преведе през дълга редица стаи, и се спря най-после пред една затворена врата. Намираха се в салон. Атос направи знак на виконт дьо Бражелон да остане тук.

Лакеят отвори вратата и доложи за господин граф дьо Ла Фер.

Госпожа дьо Шеврьоз, за която споменавахме толкова често в романа „Тримата мускетари“, без да имаме случай да я изведем на сцената, минаваше още за много хубава жена. Наистина, макар че сега беше вече на четиридесет и четири — четиридесет и пет години, тя не изглеждаше на повече от тридесет и осем — тридесет и девет; имаше все същата хубава руса коса, големи, живи и умни очи, които толкова често се отваряха в интригата и затваряха в любовта, все същата талия на нимфа, така че погледната отзад, можеше да се вземе все още за младо момиче, скачащо с Ана Австрийска през Тюйлерийския ров, който през 1683 година лиши френската корона от наследник.

Обаче тя беше все същата лудетина в любовните приключения, в които имаше толкова оригиналност, че бяха станали слава за семейството й.

Херцогинята беше в малък будоар, прозорецът на който гледаше към градината. Според модата, въведена от госпожа дьо РамбуЙе, когато е строила къщата си, тоя будоар беше тапициран с някаква синя дамаска с розови цветя и златни листа. За една жена на годините на госпожа дьо Шеврьоз беше голямо кокетство да седи в такъв будоар, и особено да седи така, както седеше в тая минута, тоест полулегнала в един шезлонг и отпуснала глава на тапицираното му облегало.

Тя държеше полуотворена книга в ръка: възглавница поддържаше ръката.

Когато лакеят доложи за граф дьо Ла Фер, херцогинята се понадигна и погледна с любопитство вратата.

Атос влезе.

Той беше облечен във виолетово кадифе със също такива нашивки; акселбантите му бяха от потъмняло сребро, мантията му нямаше никаква златна бродерия и просто виолетово перо обвиваше черната му шапка.

Ботушите му бяха от черна кожа, а на лакирания му пояс висеше шпага с великолепна дръжка, от която тъй често се възхищаваше Портос на улица Феру, но която Атос не се беше съгласил нито веднъж да му заеме. Великолепни дантели образуваха спуснатата яка на ризата му; дантели се спускаха също така към горния край на ботушите му.

От цялата външност на човека, за когото доложиха на госпожа дьо Шеврьоз със съвсем непознато й име, лъхаше такова изтънчено благородство, че тя се понадигна и го покани любезно със знак да седне край нея.

Атос се поклони и седна. Лакеят искаше да се оттегли, но Атос го задържа.

— Госпожо — каза той на херцогинята, — имах смелостта да се явя във вашия дом, без да ви бъда познат; тя се увенча с успех, защото благоволихте да ме приемете. Сега се осмелявам да ви моля за половин час разговор.

— Готова съм да изпълня молбата ви, господине — отговори госпожа дьо Шеврьоз с най-привлекателна усмивка.

— Но това не е всичко, госпожо. О, аз искам прекалено много, зная това! Разговорът, за който ви моля, трябва да бъде насаме и извънредно много бих желал да не бъдем прекъсвани.

— Няма ме в къщи за никого — каза херцогиня дьо Шеврьоз на лакея. — Излезте.

Лакеят излезе.

За минута настъпи мълчание. Херцогинята и графът, които разбраха от пръв поглед, че са от благороден произход, се разглеждаха един друг без всякакво смущение.

Херцогиня дьо Шеврьоз първа наруши мълчанието.

— Е, добре, господине — каза тя усмихнато, — не виждате ли, че чакам с нетърпение?

— А аз, госпожо — отговори Атос, — гледам и се възхищавам.

— Извинете, господине — продължи госпожа дьо Шеврьоз, — но много бих желала да зная с кого говоря. Вие сте придворен, това е ясно, и все пак не съм ви виждала никога при двора. Да не би случайно да излизате от Бастилията?

— Не, госпожо — усмихнато отговори Атос, — но може би съм на път за там.

— А, в такъв случай кажете ми по-скоро кой сте и си вървете — извика херцогинята с този любезно-шеговит тон, който я правеше толкова привлекателна, — защото и без това съм вече достатъчно компрометирана, за да се компрометирам още повече.

— Кой съм аз, госпожо? Вие чухте: граф дьо Ла Фер. Това име ви е непознато. Едно време носех друго, което може би знаехте, но което сигурно сте забравили.

— Все пак кажете го, господине.

— Едно време се казвах Атос.

Госпожа дьо Шеврьоз отвори широко очи от учудване. Очевидно беше, както й каза графът, че това име не се бе изличило напълно от паметта й, макар че беше потънало между старите спомени.

— Атос? — каза тя. — Почакайте …

И тя сложи ръце на челото си, сякаш искаше да задържи за миг хилядите мяркащи се мисли, за да види ясно блестящия им и пъстър орляк.

— Желаете ли да ви помогна, госпожо? — попита Атос усмихнато.

— Да, да — каза херцогинята, уморена вече от това търсене, — ще ми направите голямо удоволствие.

— Тоя Атос дружеше с трима млади мускетари: д’Артанян, Портос и …

Атос се спря.

— И Арамис — довърши херцогинята живо.

— И Арамис, точно така — продължи Атос. — Значи не сте забравили напълно това име?

— Не, не — отговори тя. — Горкият Арамис! Той беше очарователен благородник, елегантен, дискретен и пишеше красиви стихове: струва ми се, че свърши зле.

— Нещо по-лошо. Той стана абат.

— А, какво нещастие! — рече херцогинята, като играеше небрежно с ветрилото си. — Наистина, господине, много ви благодаря.

— За какво, госпожо?

— Задето пробудихте в мен тоя спомен, един от приятните спомени на младостта ми.

— Тогава ще ми позволите ли да ви припомня друг?

— Във връзка с тоя?

— И да, и не.

— Ей богу, говорете! — каза госпожа дьо Шеврьоз. — С човек като вас рискувам всичко.

Атос се поклони.

— Арамис — продължи той — дружеше с една,млада шивачка на бельо в Тур.

— Една млада шивачка на бельо в Тур?

— Да, негова братовчедка, която се казваше Мари Мишон.

— А, познавам я! Същата, на която той писа от обсадата Ла Рошел, като я предупреждаваше за заговора срещу клетия Бъкингам.

— Именно. Ще ми позволите ли да говоря за нея? Госпожа дьо Шеврьоз погледна Атос.

— Да — каза тя, — само ако не говорите много лошо за нея.

— Това би значило да бъда неблагодарен — каза Атос, — а според мен неблагодарността не е недостатък или престъпление, а нещо по-лошо: порок.

— Вие неблагодарен към Мари Мишон, господине? — рече госпожа дьо Шеврьоз, като се опитваше да чете в очите на Атос. — Но как така? Вие никога не сте я познавали лично.

— Ех, госпожо, кой знае? — продължи Атос. — Една народна пословица казва, че само планина с планина не се среща, а народните пословици са понякога невероятно верни.

— О. продължавайте, господине, продължавайте! — живо каза госпожа дьо Шеврьоз. — Не можете да си представите колко ме забавлява тоя разговор.

— Вие ме насърчавате — рече Атос. — Ще продължа. Тая братовчедка на Арамис, тая Мари Мишон, тая млада шивачка на бельо най-после, въпреки неизгодното си положение имаше познати в най-висшите среди; тя наричаше най-видните придворни дами свои приятелки.

а кралицата, колкото и да е горда в двойното си качество на австрийка и испанка, я наричаше своя сестра.

— Уви! — каза госпожа дьо Шеврьоз с лека въздишка и особено, присъщо само на нея движение на веждите. — Оттогава много неща се измениха.

— И кралицата имаше право — продължи Атос, — защото тя й беше много предана, предана дотам, че служеше за посредница между нея и брат й, испанския крал.

— За което днес я обвиняват в голямо престъпление — забеляза херцогинята.

— Така че кардиналът — продължи Атос, — истинският кардинал, другият, реши една хубава сутрин да арестува клетата Мари Мишон и да я изпрати в замъка Лош. За щастие това не можа да се извърши тайно; случаят беше предвиден: ако Мари Мишон бе заплашена от някаква опасност, кралицата трябваше да й изпрати един молитвеник, подвързан със зелено кадифе.

— Точно така, господине! Добре сте осведомен.

— Една сутрин принц дьо Марсийак донесе зелената книга. Нямаше време за губене. За щастие Мари Мишон и камериерката й Кети носеха чудесно мъжки дрехи. Принцът им набави кавалерски и лакейски костюм, единият за Мари Мишон, а другият за Кети, даде им два отлични коня и двете бегълки напуснаха бързо Тур, като тръгнаха за Испания и трепереха при най-малкия шум. Избираха околни пътища, защото не смееха да вървят по главните, и търсеха гостоприемстзо, когато не намираха странноприемница.

— Наистина, точно така беше! — извика госпожа дьо Шеврьоз, като плесна ръце. — Би било много любопитно …

Тя се спря.

— Ако проследя двете бегълки до края на пътуването им? — попита Атос. — Не, госпожо, няма да злоупотребявам така със скъпоценното ви време и ние ще ги придружим само до малко лимузенско село между Тюл и Ангулем, до селото Рош л’Абей.

Госпожа дьо Шеврьоз извика от изненада и погледна Атос с такова учудване, че старият мускетар не можа да не се усмихне.

— Почакайте, госпожо — продължи Атос, — защото това, което ми остава да ви кажа, е още по-необикновено от това, което ви казах.

— Вие сте магьосник, господине — каза госпожа дьо Шеврьоз, — готова съм да очаквам всичко от вас: но наистина… все едно, продължавайте.

— Тоя ден те вървяха дълго и се умориха: времето беше студено; бе 11 октомври. В селото нямаше нито странноприемница, нито замък, селските къщи бяха бедни и мръсни. Мари Мишон имаше много аристократични навици и като сестра си, кралицата, беше свикнала на хубави парфюми и изящно бельо. Тя реши да поиска гостоприемство в дома на свещеника.

Атос се спря.

— О, продължавайте — каза херцогинята, — вече ви казах, че съм готова да чуя всичко.

— Двете пътнички почукаха на вратата; беше късно; свещеникът, който си беше легнал, им извика да влязат; те влязоха, защото вратата не беше заключена. В селата доверието е голямо. В стаята на свещеника гореше лампа. Мари Мишон, най-очарователният кавалер на света, бутна вратата, подаде глава и помоли за гостоприемство. „На драго сърце, млади ми кавалере — каза свещеникът, — ако се задоволите с остатъците от вечерята ми и половината от стаята ми.“ Двете пътнички се посъветваха малко: свещеникът чу как те избухнаха в смях: после господарят или по-скоро господарката отговори: „Благодаря ви, господин свещеник, приемам“. „Тогава вечеряйте и не дигайте много шум — отговори свещеникът, — защото аз също бях цял ден на път и нямам нищо против да поспя тая нощ.“

Госпожа дьо Шеврьоз премина очевидно от изненада към учудване, а после от учудване към смайване: лицето й, гледайки Атос, придоби израз, който не може да се опише: виждаше се, че тя иска да говори, но мълчеше, като се страхуваше да не изпусне нито една дума на събеседника си.

— А после? — попита тя.

— После? — повтори Атос. — Точно тук е най-мъчното.

— Говорете, говорете! На мен всичко може да се каже. Впрочем това не ме засяга ни най-малко — това е работа на госпожица Мари Мишон.

— Ах, да, вярно! — рече Атос. — И така Мари Мишон вечеря с камериерката си, а след вечеря, възползувайки се от даденото й позволение, влезе в стаята, където спеше домакинът, а Кети се разположи върху едно кресло в първата стая, тоест в тая, където вечеряха.

— Наистина, господине — извика госпожа дьо Шеврьоз, — ако вие сам не сте демон, не разбирам как сте могли да узнаете всички тия подробности.

— Тая Мари Мишон беше очарователна жена — продължи Атос, — едно от безразсъдните създания, на които непрекъснато минават през ума най-чудновати идеи, едно от съществата, които са родени, за да ни пращат на вечни мъки в ада. И така, като си мислеше, че домакинът е свещеник, на кокетката й хрумна да присъедини към многото весели спомени още един весел спомен за утеха на старини, а именно — да прати един свещеник на вечни мъки в ада.

— Графе, честна дума, вие ме ужасявате!

— Уви! — продължи Атос. — Клетият абат не беше свети Амброаз, а Мари Мишон, повтарям ви, беше същество, достойно за обожаване.

— Господине — извика херцогинята, като сграбчи ръцете на Атос, — кажете ми веднага как знаете всички тия подробности или ще извикам монах от манастира Вьо Огюстеи и ще изгоня злия бяс от вас.

Атос се засмя.

— Няма нищо по-лесно, госпожо. Един час преди вас някакъв кавалер, сам натоварен с важна мисия, поиска гостоприемство у свещеника: повикан при един умиращ, свещеникът напускаше .в същата минута за цяла нощ не само къщата си, но и селото. Тогава божият служител, имайки пълно доверие в своя гост — впрочем гостът беше благородник, — му предостави къщата, вечерята и стаята. И така Мари Мишон поиска гостоприемство не от самия свещеник, а от госта му.

— И тоя кавалер, тоя гост, тоя благородник, пристигнал преди нея …

— Бях аз, граф дьо Ла Фер — каза Атос, като стана и се поклони почтително на херцогиня дьо Шеврьоз.

Херцогинята остана около минута вцепенена от учудване. После изведнъж избухна в смях и каза:

— А, наистина, това е много смешно! Тая лудетина Мари Мишон е намерила по-добро, отколкото е предполагала. Седнете, любезни графе, и продължете разказа си.

— Сега ми остава да се обвиня, госпожо. Казах ви вече, че сам пътувах по важна работа; на разсъмване излязох безшумно от стаята и оставих очарователния си другар да спи в леглото ми. В първата стая спеше, с отметната глава върху гърба на креслото, камериерката, напълно достойна за господарката си. Хубавото й лице ме порази, приближих се и познах малката Кети, която приятелят ни Арамис беше настанил при нея. Ето как узнах, че очарователната пътничка беше…

— Мари Мишон! — бързо довърши госпожа дьо Шеврьоз.

— Мари Мишон — повтори Атос. — Тогава излязох от къщи, отидох в конюшнята, където ме чакаше слугата ми с оседлан кон, и ние заминахме.

— И никога ли после не сте минавали през това село? — живо попита госпожа дьо Шеврьоз.

— Минах след една година, госпожо.

— Е?

— Исках да видя отново добрия свещеник. Намерих го силно загрижен от едно събитие, от което не разбираше нищо. Седмица преди това той получил в люлчица едно прелестно момченце на три месеца с кесия злато и бележка, на която било само написано: „11 октомври 1633 година“.

— Датата на това чудно приключение — извика госпожа дьо Шеврьоз.

— Да, но той не разбираше нищо от това; помнеше само, че беше прекарал тая нощ при един умиращ. Мари Мишон бе заминала, преди той да се върне.

— Знаете ли, господине, че когато се върна във Франция през 1643 година, Мари Мишон потърси веднага това дете, което не можеше да остави при себе си през време на изгнанието; но завърнала се в Париж, тя искаше да го възпита сама. .

— И какво й каза свещеникът? — на свой ред попита Атос.

Че някакъв благородник, когото не познавал, се съгласил сам да го възпита, обещал да се погрижи за бъдещето му и го отнесъл със себе си.

— Това е вярно.

— А, сега разбирам! Тоя благородник сте били вие, баща му!

— Шт! Не говорете толкова високо, госпожо: той е тук.

— Тук! — извика госпожа дьо Шеврьоз и стана живо от мястото си. — Тук, моят син, синът на Мари Мишон е тук! Искам да го видя веднага!

— Внимавайте, госпожо, той не познава нито баща си, нито майка си — прекъсна я Атос.

— Вие сте запазили тайната и сте го довели тук, като сте мислели, че ще ме направите много щастлива. О, благодаря, благодаря, господине! — извика госпожа дьо Шеврьоз, като сграбчи ръката му и се опита да я поднесе към устните си. — Благодаря! Вие сте човек с благородно сърце.

— Аз го доведох при вас — каза Атос, като отдръпна ръката си, — за да направите на свой ред нещо за него, госпожо. Досега аз се грижех за възпитанието му и направих от него, струва ми се, съвършен благородник; но сега съм принуден да започна отново скитническия, пълен с опасности живот на партиен привърженик. От утре се впускам в една рискована работа, в която мога да бъда убит. Тогава само вие ще имате възможност да го въведете в светското общество, където по рождение трябва да заеме място.

— О, бъдете спокоен! — извика херцогинята. — За нещастие сега не се ползувам с голямо влияние, но ще направя за него всичко, което е по силите ми. Колкото за богатството и титлата му …

— За това не се безпокойте, госпожо. Аз записах на негово име имението Бражелон, което получих в наследство и което му дава титлата виконт и десет хиляди ливри доход.

— Кълна се в душата си, господине — извика херцогинята, — вие сте истински благородник! Но изгарям от нетърпение да видя нашия млад виконт. Де е той?

— Там, в салона, ще го повикам, ако позволите. Атос тръгна към вратата. Госпожа дьо Шеврьоз го спря.

— Хубав ли е? — допита тя. Атос се усмихна.

— Прилича на майка си — отговори той.

С тия думи той отвори вратата и направи знак на младежа. Раул се показа на прага.

Госпожа дьо Шеврьоз извика неволно от радост, като видя такъв очарователен кавалер — той надминаваше всички надежди на майчината й гордост.

— Виконте, приближете се — каза Атос. — Госпожа херцогинята дьо Шеврьоз ви позволява да й целунете ръката.

Младежът се приближи с чаровна усмивка, застана на едно коляно с шапка в ръка и целуна ръка на госпожа дьо Шеврьоз.

— Господин графе — каза той, като се обърна към Атос? — Вие искахте навярно да пощадите моята свенливост, като ми казахте, че госпожата е херцогиня дьо Шеврьоз. Не е ли кралицата това?

— Не, виконте — каза госпожа дьо Шеврьоз, като на свой ред го улови за ръката, накара го да седне край нея и го загледа със светнали от удоволствие очи. — Не, за нещастие аз не съм кралицата, защото ако бях кралицата, веднага щях да направя за вас всичко, което заслужаваше. Но, както и да е — прибави тя, като едва се въздържаше да не допре устни до тъй чистото му чело, — кажете ми, каква кариера желаете да си изберете?

Атос стоеше прав и ги гледаше с израз на неописуемо щастие.

— Но, струва ми се, госпожо — отговори младежът с мекия си и звучен глас, — че за един благородник има само една кариера — военната. Господин графът ме възпита, изглежда, с намерение да направи от мене войник, и ми даде надежда, че ще ме представи в Париж на някого, който може би ще ме препоръча на господин принца.

— Да, разбирам: за един млад войник като вас е най-добре да служи под командата на генерал като Него; но почакайте, да видим… лично аз не съм в много добри отношения с него поради караниците между госпожа дьо Монбазон, свекърва ми, и госпожа дьо Лопгвил: но чрез принц дьо Марсиак… Да, .да, графе, точно така! Господин принц дьо Марсийак ми е стар приятел: той ще препоръча нашия млад приятел на госпожа дьо Лонгвил, а тя ще му даде писмо за брат си, господин принца: брат й я обича толкова нежно, че веднага ще направи за него всичко, което тя пожелае.

— Е, чудесно! — каза графът. — Но смея ли да ви помоля да побързате? По известни причини желая утре вечер виконтът да не бъде вече в Париж.

— Желаете ли да се знае, че вие се интересувате за него, господин графе?

— Може би за бъдещето му ще бъде по-добре, ако не се знае, че се познавам с него.

— О, господине! — извика младежът.

— Вие знаете, Бражелон — каза графът, — че никога нищо не върша без причина.

— Да, господине — отговори младежът, — зная, че вие сте самата мъдрост, и ще ви се подчиня, както винаги.

— Е, добре, графе, оставете ми го — рече херцогинЯта. — Аз ще пратя за принц дьо Марсийак, който за щастие е сега в Париж, и няма да го пусна, докато работата не се уреди.

— Добре, госпожо херцогиньо, крайно много ви благодаря. Самият аз имам да ходя днес на много места и след като се завърна, тоест към шест часа вечерта, ще чакам виконта в квартирата.

— Какво ще правите довечера?

— Ще отидем у абат Скарон, за когото имам писмо и у когото трябва да се срещна с един от моите приятели.

— Добре — каза херцогиня дьо Шеврьоз, — аз също ще се отбия там за малко: не си отивайте, без да се видите с мен.

Атос се поклони на госпожа дьо Шеврьоз и се приготви да излезе.

— Е, добре, господин графе — каза херцогинята със смях, — нима старите приятели се напускат тъй церемониално?

— Ах! — промърмори графът, като и целуваше ръката. — Ако знаех по-рано, че Мари Мишон е такова очарователно създание! …

И той се оттегли с въздишка…