Александър Дюма
Двадесет години по-късно (21)

XXI. КАКВО СЪДЪРЖАХА БАНИЦИТЕ НА НАСЛЕДНИКА НА ДЯДО МАРТО

След половин час Ла Раме се върна весел и оживен като човек, който добре се е наял и особено добре се е напил. Той намери, че баниците са отлични, а виното — чудесно.

Времето беше хубаво и благоприятствуваше за предполагаемата игра на топка. Във Венсен играеха на открито: следователно нямаше нищо по-лесно за херцога да изпълни съвета на Гримо, тоест да прехвърли топките в рова.

Все пак, докато не ударя два часът, уговореното време, херцогът не играеше много несръчно. Но той изгуби всички партии, което му позволи да се разгневи и както обикновено става в такъв случай, да прави една грешка след друга.

И така, щом удари два часът, топките полетяха в рова за най-голяма радост на Ла Раме, който си отбелязваше петнадесет точки за всяка изхвърлена топка, Най-после несполучливите удари зачестиха толкова, че скоро започна да се чувствува липса на топки. Тогава Ла Раме предложи да изпратят някого да ги прибере от рова. Но херцогът забеляза много правилно, че това е излишно губене на време, приближи се до крепостната стена, която на това място, както каза надзирателят, беше най-малко петдесет фута висока, и видя някакъв човек, който вършеше нещо в една от многото градинки, разработвани от селяните на отвъдната страна на рова.

— Ей, приятелю! — викна той.

Човекът вдигна глава и херцогът едва не извика от учудване. Тоя човек, тоя селянин, тоя градинар беше Рошфор, за когото принцът смяташе, че е в Бастилията.

— Е, какво има там горе? — попита човекът.

— Бъдете тъй любезен да ни прехвърлите топките — отвърна херцогът.

Градинарят кимна и започна да хвърля топките: Ла Раме и пазачите се заловиха да ги събират. Една от тях падна в краката на херцога и тъй като очевидно беше предназначена за него, той я сложи в джоба си.

После поблагодари със знак на градинаря и продължи играта.

Но решително тоя ден не вървеше на херцога, топките продължаваха да излитат навън: вместо да се задържат в границите на играта, дветри от тях се върнаха в рова; но тъй като градинарят не беше вече там, за да ги прехвърли, те пропаднаха. Най-после херцогът обяви, че се срамува от своята несръчност и че не иска да продължава играта.

Ла Раме беше във възторг от такава бляскава победа над принц с кралска кръв.

Принцът се върна в стаята си и си легна: той лежеше почти по цели дни, откак му бяха отнели книгите.

Ла Раме взе дрехите на принца под предлог, че са изпрашени и че трябва да се почистят: но всъщност за да бъде уверен, че принцът няма да се мръдне от мястото си. Ла Раме беше предвидлив човек.

За щастие принцът успя да скрие топката под възглавницата си.

Щом вратата се затвори, херцогът разкъса обвивката на топката със зъби, защото не му бяха оставили никакъв режещ инструмент: той ядеше с ножове, които имаха огъващи се сребърни остриета и не режеха.

Под обвивката имаше писмо със следното съдържание:

Ваше височество,

Приятелите Ви бдят а часът на освобождението Ви наближава: поискайте да Ви донесат други ден баница от новия баничар, който е купил заведението от стария и който не е никой друг, а Ноармон, Вашият управител; отворете баницата само когато бъдете сам; надявам се, че ще останете доволен от съдържанието й. Винаги предан слуга на ваше височество, както в Бастилията, така и навсякъде.

Граф дьо Рошфор

П. П. Ваше височество може да се довери напълно на Гримо: той е много разумен човек и ни е напълно предан.

Херцог дьо Бофор, на когото бяха върнали огъня, откак се беше отказал от рисуването, изгори това писмо, както преди изгори с най-голямо съжаление писмото на госпожа дьо Монбазон, и искаше вече да хвърли в огъня топката, когато му хрумна, че тя може да му послужи, за да предаде отговора си на Рошфор.

Херцогът бе пазен добре: Ла Раме чу шум от движение и влезе.

— Ваше височество има ли нужда от нещо? — попита той.

— Беше ми студено — отговори херцогът — и раздухах огъня, за да дава повече топлина. Вие знаете, мили мой, че стаите на Венсенската кула са прочути със своя студ. Тук би могло да се пази лед и да се събира селитра. Ония, в които са умрели Пюилоран, маршал дОрнзно и великият приор, чичо ми, са в това отношение също като арсеник, както казваше госпожа дьо Рамбуйе.

И херцогът си легна отново, като мушна топката по-дълбоко под възглавницата си. Ла Раме се усмихна леко. Той беше добър по душа, бе се привързал силно към прочутия си затворник и щеше да бъде отчаян, ако му се случеше някакво нещастие. А нещастията, които се бяха случили едно след друго с трите споменати от херцога лица, бяха неоспорими.

— Ваше височество — му каза той, — не трябва да се предавате на такива мисли. Тия мисли убиват, а не селитрата.

— Е, мили мой — отвърна херцогът, — вие сте много любезен: ако можех като вас да ходя да ям баници и да пия бургундско вино при наследника на дядо Марто, това щеше да ме разсее.

— Факт е, ваше височество — каза Ла Раме, — че неговите баници са чудни, а виното му е безподобно.

— Във всеки случай — продължи херцогът — избата и кухнята му са сигурно по-добри, отколкото у господин дьо Шавини.

— Е, а кой ви пречи да ги опитате, ваше височество? — попита Ла Раме, като се улови на въдицата. — Впрочем аз му обещах, че ще ви направя негов клиент.

— Имаш право — каза херцогът, — ако аз трябва да остана тук завинаги, както милият Мазарини има добрината да ми съобщи, трябва да си измисля някакво развлечение за стари години, трябва да стана покломник.

— Ваше височество, послушайте един добър съвет, не отлагайте това за стари години.

„Добре — помисли си херцог дьо Бофор, — небето е надарило щедро с един от смъртните грехове, ано не с два, всеки човек, за да погуби тялото и душата му. Изглежда че нашият Ла Раме е надарен с лакомия. Няма що, ще се възползуваме от това.“

И прибави високо:

— Е, мили ми Ла Раме, другиден е празник, нали?

— Да, ваше височество, Петдесетница.

— Искате ли другиден да ми дадете един урок?

— По какво?

— По лакомия.

— На драго сърце, ваше височество.

— Но един — урок насаме. Ще изпратим пазачите в лавката на господин дьо Шавини, а ние ще си уредим тук една вечеря, ръководенето на която предоставям на вас.

— Хм! — каза Ла Раме.

Предложението беше съблазнително; но Ла Раме, колкото и неблагоприятно впечатление да направи на господин кардинала, беше стар вълк и знаеше всички клопки, които може да постави един затворник. Господин дьо Бофор казваше, че е приготвил четиридесет начина да избяга от затвора. В това угощение не се ли криеше някаква хитрина?

Той помисли малко: резултатът от мислите му беше, че той самият ще поръча яденето и виното, следователно никакъв прах не може да се сложи в яденето, никаква течност не може да се сипе във виното.

Да го напие? Херцогът не можеше да има подобно намерение. Той се засмя само при мисълта за това, после му хрумна нещо, което реши въпроса.

Херцогът следеше с безпокойство вътрешния монолог на Ла Раме, който се отразяваше на лицето му; но най-после лицето на надзирателя се проясни.

— Е какво, прието? — попита херцогът.

— Да, ваше височество, при едно условие.

— Какво?

— Гримо да ни прислужва на масата. Това беше добре дошло за принца.

Но той успя да придаде на лицето си израз на крайно недоволство.

— По дяволите вашия Гримо! — извика той. — Той ще ми развали целия празник.

— Аз ще му заповядам да стои зад ваше височество, а тъй като той не обелва нито дума, ваше височество няма да го вижда, нито ще го чува и с малко добро желание ще си въобрази, че е на сто левги от него.

— Знаете ли, мили мой, какво заключение вадя от всичко това? — запита херцогът. — Вие нямате доверие в мен.

— Ваше височество, другиден е Петдесетница.

— Е, добре, какво ме интересува, че е Петдесетница? Да не би да се страхувате, че свети дух ще слезе на земята във вид на огнен език, за да ми отвори вратите на затвора?

— Не, ваше височество: но ви разправих какво е предсказал тоя проклет магьосник.

— А какво е предсказал?

— Че преди да мине Петдесетница, ваше височество ще излезе от Венсен.

— Значи ти вярваш на магьосниците? Глупак!

— На това аз не обръщам внимание — каза Ла Раме и щракна с пръсти. — Но негово високопреподобие Джулио обръща внимание на това: като италианец той е суеверен.

Херцогът сви рамене.

— Е, добре, така да бъде — каза той с отлично изиграно добродушие, — приемам Гримо, защото иначе нищо няма да стане: но не искам никой друг освен Гримо; вие ще се нагърбите с всичко. Поръчайте вечеря, каквато намерите за добре; единственото ядене, което определям, е една от тия баници, за които ми говорихте. Поръчайте я за мене, та наследникът на дядо Марто да надмине себе си, обещайте му, че ще му бъда клиент не само докато съм в затвора, но и когато изляза.

— Значи вие все още мислите, че ще излезете? — попита Ла Раме.

— Ами разбира се! — извика принцът. — Дори и след смъртта на Мазарини: аз съм петнадесет години по-млад от него. Наистина — прибави той с усмивка — във Венсен се живее по-бързо.

— Ваше височество! — каза Ла Раме. — Ваше височество!

— Или се умира по-рано — прибави херцог дьо Бофор, — което е едно и също.

— Ваше височество, ще отида да поръчам вечерята.

— И вие мислите, че ще можете да направите нещо от ученика си?

— Надявам се, ваше височество.

— Ако той ви даде време за това — промърмори херцогът.

— Какво казва ваше височество?

— Наше височество казва да не щадите кесията на господин кардинала, който е благоволил да се нагърби с нашата издръжка.

Ла Раме се спря на вратата.

— Кого желае ваше височество да му изпратя?

— Когото искате, само не Гримо.

— Тогава началника на стражата? — С неговия шах.

— Добре., И Ла Раме излезе.

След пет минути пристигна началникът на стражата и херцог дьо Бофор се отдаде изцяло на сложните комбинации в шахмата.

Чудно нещо е мисълта и какви, преврати извършват в нея един знак, една дума, една надежда! Херцогът беше в затвора от пет години и сега, когато поглеждаше назад, тия пет години, протекли толкова бавно-, му се струваха по-къси от двата дни, от тия четиридесет и осем часа, които му оставаха до минутата на бягството.

Но едно нещо страшно го интересуваше: как ще стане това бягство. Бяха му вдъхнали надежда за резултата, но бяха скрили подробностите и не му бяха казали какво ще съдържа тайнствената баница. Какви приятели го чакаха? Значи той имаше още приятели след петгодишно затворничество? В такъв случай беше много привилегирован принц.

Той забравяше, че освен приятелите за него си беше спомнила една жена, което е много по-необикновено; наистина тя не му е останала може би напълно вярна, но не го е забравила, а това е вече много.

Всичко това занимаваше силно херцога, ето-защо при играта на шах стана същото, каквото стана при играта на топка: господин дьо Бофор правеше една грешка след друга и на свой ред офицерът го би вечерта, както сутринта го би Ла Раме.

Но тия последователни неуспехи си имаха една добра страна: по тоя начин времето до осем часа мина незабелязано, все пак се спечелиха три часа; после ще дойде нощта, а с нощта — и сънят.

Така поне си мислеше херцогът: но сънят е много прищявно божество, което не идва точно тогава, когато го викат. Херцогът го чака до среднощ, като се въртеше от една страна на друга в леглото си както свети Лоран на скарата си. Най-после той заспа.

Но на разсъмване се събуди: беше сънувал фантастични сънища: бяха му израснали крила; съвсем естествено той поиска тогава да литне и отначало крилата го носеха отлично: но на известна височина изведнъж почувствува, че не може да се държи във въздуха, крилата му се счупиха и му се стори, че пада в бездънна пропаст; събуди се с пот на челото и съвсем разбит, сякаш наистина беше паднал от високо.

Той заспа отново и пак заскита в лабиринт от сънища, един от друг по-безсмислени; едва затворил очи, въображението му, насочено към една-единствена цел — бягството му, се залови отново да рисува опити да го осъществи. Сега пък друго нещо: сънуваше, че са открили подземен проход и че Гримо вървеше пред него с фенер в ръка: постепенно проходът се стесняваше, но херцогът продължаваше да върви напред; най-после той стана толкова тесен, че беглецът се опитваше напразно да върви по-нататък: стените се сближаваха и го притискаха, той правеше нечувани усилия да върви напред — невъзможно; а Гримо беше далеч напред а продължаваше да върви с фенер в ръка; той искаше да го повика, за да му помогне да се измъкне от теснината, но не можеше дума да продума. Тогава от другия край, откъдето беше дошъл, се чуха стъпките на преследвачите му, те все се приближаваха, той беше открит, нямаше вече надежда да избяга. Стените сякаш се бяха сговорили с неприятелите му и го притискаха толкова по-силно, колкото по-голяма нужда имаше да бяга; най-после той чу гласа на Ла Раме и го видя него самия. Ла Раме протегна ръка и със силен смях я сложи на рамото му; уловиха го и го заведоха в ниската сводеста стая, където бяха умрели маршал Орпано, Пюилоран и чичо му; трите им гроба бяха там, три купчини, а четвъртият зееше — очакваше още един труп.

Ето защо, когато се събуди, херцогът напрегна всичките си сили да не заспи, както вечерта ги напрягаше да заспи: той беше тъй бледен и тъй уморен, че Ла Раме, който влезе при него, го запита дали не е болен.

— Наистина — каза един от пазачите, който лежеше в стаята и не беше спал от зъбобол поради влагата — негово височество прекара много неспокойна нощ и два-три пъти в съня си извика за помощ.

— Какво ви е, ваше височество? — попита Ла Раме.

— Ти си виновен за това, глупако — отговори херцогът. — Вчера ти ми наду главата с твоите бръщолевения за бягство и аз сънувах, че бягам и че си троша врата.

Ла Раме избухна в смях.

— Виждате ли, ваше височество — каза той, — това е предупреждение от небето; ето защо се надявам, че ваше височество няма да извърши никога такива безумия наяве.

— Имате право, мили ми Ла Раме — каза херцогът, като триеше потта, която течеше още по челото му, макар че се беше събудил, — занапред ще мисля само за ядене и пиене.

— Шт! — рече Ла Раме.

И под разни предлози той изпрати пазачите един по един.

— Е, какво? — попита херцогът, когато останаха сами.

— Вечерята е поръчана — отвърна Ла Раме.

— А, и от какво се състои? Говорете, господин домоугтравителю.

— Ваше височество обеща да предостави това на мене.

— А ще има ли баница?

— Надявам се, като кула.

— Направена от наследника на дядо Марто?

— Поръчана е.

— А каза ли му, че е за мене?

— Казах.

— И какво ти отговори?

— Че ще се постарае да угоди на ваше височество.

— Чудесно! — каза херцогът и потри ръце.

— Дявол да го вземе! — забеляза Ла Раме. — Какви успехи правите в лакомията, ваше височество! От пет години не съм виждал нито веднъж такава радост на лицето ви.

Херцогът разбра, че не се владее добре. Но Гримо сякаш подслушваше на вратата и сякаш видя, че веднага трябва да отвлече мислите на Ла Раме: в същата минута той влезе и направи знак на Ла Раме, че има да му каже нещо.

Ла Раме се приближи до Гримо, който му заговори ниско.

През това време херцогът.се овладя.

— Аз забраних вече на тоя човек да идва тук без мое позволение — каза той.

— Трябва да го извините, ваше височество — отвърна Ла Раме, — защото аз го повиках.

— А защо го повикахте, като знаете, че ми е неприятен?

— Ваше височество си спомня условието: той трябва да прислужва на тая знаменита вечеря. Ваше височество забрави вечерята.

— Не. Но забравих господин Гримо.

— Ваше височество знае, че без него няма да има вечеря.

— Хайде, правете каквото искате.

— Приближете се, любезни — каза Ла Раме, — и слушайте какво ще ви кажа.

Гримо се приближи с крайно намръщено лице.

— Негово височество — продължи Ла Раме — ми направи честта да ме покани да вечерям утре с него.

Гримо направи знак, че не разбира какво го засяга това.

— Да, да — продължи Ла Раме, — напротив, това ви засяга, защото вие ще имате честта да ни прислужвате, без да смятаме това, че колкото и големи да са апетитът и жаждата ни, все пак в чиниите и бутилките ще остане нещо, и то ще бъде за вас.

Гримо се поклони в знак на благодарност.

— А сега ще помоля ваше височество да ме извини — каза Ла Раме. — Изглежда, че господин дьо Шавини ще отсъствува няколко дни и преди заминаването си иска да ми даде някои нареждания.

Херцогът се опита да размени поглед с Гримо, но очите на Гримо гледаха равнодушно.

— Вървете — каза той на Ла Раме — и се върнете колкото се може по-скоро.

— Значи ваше височество желае да се реваншира за вчерашната игра?

Гримо кимна незабелязано отгоре надолу.

— Да — отговори херцогът, — но пазете се, мили ми Ла Раме, не всички дни си приличат, така че днес съм решил да ви направя на пух и прах.

Ла Раме излезе: Гримо го изпрати с очи, без да се помръдне; но когато вратата се затвори, той извади бързо от джоба си молив и едно четвъртито листче.

— Пишете, ваше височество — каза той.

— Какво да пиша?

Гримо направи знак с пръст и продиктува:

Всичко е готово за утре вечер; бъдете нащрек от седем до девет часа: дръжте два оседлани коня: ще се спуснем от първия прозорец на галерията.

— После? — запита херцогът.

— После, ваше височество? — учудено повтори Гримо. — После се подпишете.

— И това ли е всичко?

— Какво желаете повече, ваше височество? — продължи Гримо, който предпочиташе най-стегнат стил.

Херцогът се подписа.

— А сега — каза Гримо, — ваше височество, изгубихте ли топката?

— Коя топка?

— Тая, в която беше писмото.

— Не, мислех, че може да ни дотрябва. Ето я. Херцогът извади топката изпод възглавницата и я подаде на Гримо.

Гримо се усмихна колкото се може по-приятно.

— Е? — попита херцогът.

— Аз ще зашия листчето в топката, ваше височество — рече Гримо, — а през време на играта вие ще я хвърлите в рова.

— Но може би ще се изгуби?

— Бъдете спокоен, ваше височество, там ще има някой, който да я прибере.

— Градинар? — попита херцогът. Гримо кимна утвърдително.

— Същият, вчерашният? Гримо кимна повторно.

— Значи граф дьо Рошфор?

Гримо кимна три пъти утвърдително.

— Но съобщи ми поне някои подробности за начина, по който ще бягаме.

— Това ми е забранено до последната минута — каза Гримо.

— Кои ще ме чакат от другата страна на рова?

— Нищо не зная, ваше височество.

— Кажи ми поне какво ще съдържа тая знаменита баница, ако не искаш да полудея.

— Ваше височество, тя ще съдържа два ножа, едно въже с възли и една желязна круша1.

— Добре, разбирам.

— Ваше височество вижда, че ще има за всички.

— Ние ще вземем ножовете и въжето — каза херцогът.

— А ще накараме Ла Раме да лапне крушата — прибави Гримо.

— Мили ми Гримо — рече херцогът, — ти не говориш често, но когато говориш, трябва да призная, думите ти са златни.