Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vingt ans après, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 67гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина(26 декември 2006)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

БИБЛИОТЕКА „ПРИКЛЮЧЕНИЯ, НАУЧНА ФАНТАСТИКА“

Александър Дюма ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ ПО-КЪСНО

Редактор Иван Иванов. Илюстрации F. дьо Ла Незиер. Корица и обложка Петър Петров. Художествен редактор Тончо Тончев. Технически редактор Катя Бижева. Коректор Елена Иванова

Дадена за печат на 15.VII.1970 година. Излязла от печат на XI.X 1970 година. Издателски коли 46,89. Цена 2,49 лева

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС. Държавен полиграфически комбинат „Д. Благоев“

София 1970

 

Alexandre Dumas Vingt ans apres

Paris, Calmann Levy, editeur

История

  1. —Добавяне
  2. —Оправяне на бележки под линия (има още доста в суров вид)
  3. —Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Статия

По-долу е показана статията за Двадесет години по-късно от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Двадесет години по-късно
Vingt ans après
АвторАлександър Дюма - баща
Създаване
Първо издание1845 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
ПредходнаТримата мускетари
СледващаВиконт дьо Бражелон
Двадесет години по-късно в Общомедия

„Двадесет години по-късно“ (на фр. Vingt Ans Après) е продължението на романа Тримата мускетари на Александър Дюма - баща. Публикуван е за пръв път през 1845 г. Следващата, последна, част от трилогията е Виконт дьо Бражелон.

Сюжет

Развити са характерите на главните герои от първата част на трилогията, които сега са разделени от политическите си убеждения – докато Атос и Арамис подкрепят каузата на принцовете, Д'Артанян и Портос са на страната на Мазарини. Въпреки това неразделните приятели отново се събират и оказват помощ на английския крал Чарлз I. Появяват се и нови герои като Раул (виконт дьо Бражелон), синът на Атос. Действието се развива между 1648 и 1649 г. по време на Фрондата.

Външни препратки

XIX. КАК СЕ ЗАБАВЛЯВАШЕ ГОСПОДИН ХЕРЦОГ ДЬО БОФОР ВЪВ ВЕНСЕНСКАТА КУЛА

Затворникът, който плашеше толкова много господин кардинала и който нарушаваше спокойствието на целия двор с начините си за бягство, не подозираше дори, че вдъхва такъв ужас в Пале Роял.

Като виждаше колко добре го пазят, той разбра, че всичките му опити ще бъдат безполезни; цялото му отмъщение се състоеше от голям брой хули и клетви срещу Мазарини. Той се опита да съчинява куплети, но много скоро се отказа от това. Наистина господин дьо Бофор не само нямаше поетична дарба, но дори и в проза се изразяваше с най-голяма мъка. Ето защо тогавашният съчинител на песни Бло казваше за него:

Блестящ е в битки, храбър — до забрава! На враговете си внушава страх. Обаче почне ли да разсъждава, проваля се и става той за смях.

Гастон1 противниците не разбива, но да говори сякаш е роден. Защо Бофор за речи го не бива? Защо Гастон от сила е лишен?

Ясно е след това, че затворникът трябваше да се ограничава с клетви и хули.

Херцог дьо Бофор беше внук на Анри IV и на Габриед д’Естре, също тъй добър, храбър, горд и особено

——

1 Има се предвид Гастон Д’Орлеан, чичо на краля. Б. пр.

 

гасконец като прадядо си, но много по-малко образован. След смъртта на Луи XIII той бе известно време любимец, доверено лице, пръв човек при двора най-после, но един ден се видя принуден да отстъпи мястото на Мазарини и да стане втори; и тъй като той има глупостта да се разсърди на това разместване и неблагоразумието да изкаже високо неудоволствието си, кралицата заповяда на другия ден да го арестуват и да го изпратят във Венсен под надзора на същия тоя Гито, с когото се запознахме в началото на тая история и с когото пак ще се срещнем. От само себе си се разбира, че „кралицата“ значи „Мазарини“. По такъв начин не само се избавиха от него и от неговите претенции, но и престанаха да го зачитат, макар че беше популярен принц; и от пет години той живееше в една съвсем не кралска стая на Венсенската кула.

Това време, в което биха узрели мислите на всеки друг, прелетя над главата му, без да извърши някаква промяна в нея. Наистина всеки друг би разсъдил, че ако не беше намислил да се бори с кардинала, да презира принцовете и да действува сам, без всякакви помощници, с изключение, както казва кардинал дьо Рей, на няколко меланхолици, прилични на мечтатели, той отдавна или щеше да излезе на свобода, или щеше да намери защитници. Такива мисли, изглежда, съвсем не минаваха през ума на херцога, а, напротив, дългото затворничество го направи още по-упорит. И всеки ден кардиналът получаваше известия за него, които бяха до немай-къде неприятни за негова светлост.

След като претърпя неуспех в поезията, господин дьо Бофор се обърна към живописта. Той рисуваше с въглен чертите на кардинала; но тъй като дарбата му в това изкуство беше посредствена и не му позволяваше да достигне голяма прилика, той, за да не остави съмнение относно оригинала на портрета, пишеше отдолу:

„Ritratto dell’ illustrissi-mo facchino Mazarini1“. Уведомен за това, господин дьо Шавини дойде да посети херцога и го помоли да се отдаде на друга забава или поне да рисува портрети без подписи. На другия ден стаята беше пълна с надписи и портрети. Господин дьо Бофор, като всички затворници впрочем, приличаше много на дете и упорствуваше само в това, което му се забранява.

Господин дьо Шавини беше уведомен за увеличаването на профилите. Господин дьо Бофор, като не се надяваше да нарисува главата в анфас, превърна стаята си в истинска изложбена зала. Тоя път комендантът не каза нищо: Но един ден, когато господин дьо Бофор играеше на топка,

——

1 Портрет на светлейшия негодник Мазарини (итал.).

 

той заповяда да изтрият с гъба всички рисунки и да белосат стените.

Господин дьо Бофор поблагодари на господин дьо Шавини, който бе имал добрината да поднови платната; тоя път той раздели стаята си на части и всяка от тях посвети на някакъв епизод от живота на кардинал Мазарини.

Първата трябваше да представя светлейшия негодник Мазарини, когато го бие с пръчка кардинал Бентиволио, у когото бил слуга.

Втората — светлейшият негодник Мазарини, когато играе ролята на Игнатий Лойола1 в трагедията със същото заглавие.

Третата — светлейшият негодник Мазарини, когато краде портфейла на пръв министър от господин дьо Шавини, който мислеше, че го държи в ръцете си.

Най-после четвъртата — светлейшият негодник Мазарини, когато отказва чаршафи на Лапорт, камердинер на Луи XIV, казвайки, че за един френски крал е достатъчно да се променят чаршафите веднъж на три месеца.

Това бяха големи композиции и надминаваха дарбата на затворника; ето защо гой се беше задоволил само да начертае рамките и да сложи надписите.

Но рамките и надписите бяха достатъчни, за да раздразнят господин дьо Шавини. Той поръча да предупредят затворника, че ако не се откаже от проектираните картини, ще му бъдат отнети всички средства да работи над тях. Господин дьо Бофор отговори, че тъй като са му отнели възможността да добие военна слава, той иска да се прослави в живописта, и че като не може да бъде Байар2 или Тривюлс3, иска да стане Микеланджело или Рафаело.

Един ден, когато господин дьо Бофор се разхождаше във вътрешния двор, от стаята му бяха изнесени дървата, заедно с дървата и въглищата, а заедно с въглищата и пепелта, така че като се върна, той не намери абсолютно нищо, което да му замести молив.

——

1 Игнатий Лойола — испански католикфанатик през XVI в., основател на йезуитския орден и безмилостен гонител на свободомислещите. — Б. пр.

2 Б а й а р — френски капитан през XVI в., прославил се с подвизите си.

3 Тривюлс — френски военачалник през XVI в. — Б. пр.

 

Господин дьо Бофор проклина, крещя, бушува, вика, че искат да го уморят със студ и влага, както са уморили Пюилоран, маршал Орнано и великия приор дьо Вандом. На това господин дьо Шавини отговори, че е достатъчно херцогът да даде дума да не рисува повече или да обещае да не рисува вече исторически картини, и веднага ще му бъдат върнати дървата и всичко, необходимо за палене на огън. Господин дьо Бофор не поиска да даде дума и прекара остатъка от зимата без огън.

Нещо повече: като се възползуваха от излизанията на затворника, веднъж изстъргаха всички надписи и стаята стана отново бяла и чиста, без ни най-малки следи от фрески.

Тогава господин дьо Бофор купи от един пазач куче, което се казваше Писташ; тъй като на затворниците не се забраняваше да имат кучета, господин дьо Шавини позволи четириногото животно да промени господаря си. Господин дьо Бофор оставаше понякога по цели часове затворен с кучето си. Подозираха, че през тия часове затворникът се занимава с обучението на Писташ, но не знаеха на какво го учи. Един ден, когато Писташ беше достатъчно дресиран, господин дьо Бофор покани господин дьо Шавини и венсенските офицери на гала представление в стаята си. Поканените пристигнаха; стаята беше осветена с всички свещи, които господин дьо Бофор бе успял да си набави. Представлението започна.

С едно късче гипс, изкъртено от стената, затворникът беше прекарал посред стаята дълга бяла черта, представяща въже. При първата заповед на господаря си Писташ застана на тая черта, изправи се на задните си крака и с една пръчка за изтупване на дрехи между предните крака започна да ходи по чертата, като правеше всички движения на въжеиграч; после след като мина два-три пъти напред и назад надлъж по чертата, той подаде пръчката на господин дьо Бофор и продължи същите движения, без да балансира.

Умното животно беше наградено с ръкопляскания.

Представлението се състоеше от три части; първата свърши, започна втората.

Най-напред Писташ трябваше да каже колко е часа.

Господин дьо Шавини му показа часовника си. Беше шест часа и половина.

Писташ вдигна и свали крачето си шест пъти и на седмия път го спря във въздуха. От ясно по-ясно, един слънчев часовник не би отговорил по-добре: всеки знае, че той показва часа само докато свети слънцето.

След това Писташ трябваше да познае пред поканените кой е най-добрият тъмничен надзирател във Франция.

Кучето обиколи три пъти всички присъствуващи и легна най-почтително в краката на господин дьо Шавини.

Господин дьо Шавини се престори, че намира шегата за очарователна, и се смя с половин уста. Когато престана да се смее, той си прехапа устните и започна да се мръщи.

Най-после господин дьо Бофор зададе на Писташ много мъчен въпрос: кой е най-големият крадец на света?

Тоя път Писташ обиколи стаята, но не се спря пред никого, приближи се до вратата и започна да драще със скимтене по нея.

— Виждате ли. господа — каза принцът, — това интересно животно не намира тук оня, за когото питам, и иска да го търси навън. Но бъдете спокойни, все пак вие ще получите отговор от него. Писташ, приятелю мой — продължи херцогът, — елате тук.

Кучето се подчини.

— Най-големият крадец на света да не е господин кралският секретар Льо Камю, който дойде в Париж с двадесет ливри и който притежава сега десет милиона?

Кучето поклати отрицателно глава.

— Да не е господин главният надзорник д’Емери — продължи принцът, — който даде на сина си, господин Tope, по случай сватбата му триста хиляди ливри доход и един дворец, пред който Тюйлери е къщурка, а Лувър — колиба?

Кучето поклати отрицателно глава.

— Значи не е той — продължи принцът. — Е, да потърсим още: да не е случайно illustrissimo facchino Mazarini di Piscina, a?

Кучето заклати отчаяно глава десетина пъти наред в Знак на потвърждение.

— Вие виждате, господа — каза господин дьо Бофор на присъствуващите, които тоя път не посмяха да се смеят Дори с половин уста, — illustrissimo facchino Mazarini di

че Мазарини е най-големият крадец — поне така казва Писташ.

Представлението продължи.

— Господа — каза херцог дьо Бофор, който се възползува от настъпилото дълбоко мълчание, за да обяви програмата на третата част, — вие всички си спомняте, че господин херцог дьо Гиз научи всички парижки кучета да скачат в чест на госпожица дьо Поне, която провъзгласи за първа хубавица на света. Е, добре, господа, това не беше нищо, защото животните се подчиняваха механично и не знаеха да правят разделение (господин дьо Бофор искаше да каже различие) между тия, за които трябваше да скачат, и тия, за които не трябваше. Писташ ще ви докаже на вас, както и на господин коменданта, че той стои много по-високо от събратята си. Господин дьо Шавини, бъдете тъй любезен да ми дадете за малко бастуна си.

Господин дьо Шавини му го подаде. Господин дьо Бофор постави бастуна хоризонтално на един фут от пода.

— Писташ, приятелю мой — каза той, — направете ми удоволствието да скочите за госпожа дьо Монбазон.

. Всички се засмяха: те знаеха, че когато го арестуваха, господни дьо Бофор беше открито любовник на госпожа дьо Монбазон.

Писташ скочи веднага весело над бастуна.

— Но, струва ми се — каза господин дьо Шавини, — че Писташ прави същото, което правеха събратята му, когато скачаха за госпожица дьо Поне.

— Почакайте — каза принцът. — Писташ, приятелю мой, скочи за кралицата.

И той повдигна бастуна шест пръста по-високо. Кучето прескочи почтително бастуна.

— Писташ, приятелю мой — продължи херцогът, като повдигна бастуна на още шест пръста, — скочете за краля.

Кучето се засили и въпреки височината прескочи леко.

— А сега внимание! — продължи херцогът, като свали бастуна почти до пода. — Писташ, приятелю мой, скочете за

ilustrissimo facchino Mazarini di Piscina.

Кучето обърна задника си на бастуна.

— Е, какво значи това? — каза господин дьо Бофор, като описа полукръг от опашката до главата на животното н му показа отново бастуна. — Скочете де, господин Писташ!

Но Писташ направи полукръг като първия път и показа задника си на бастуна.

Господин дьо Бофор повтори същата маневра и същия израз, но тоя път търпението на Писташ се изчерпа; той се хвърли яростно на бастуна, изтръгна го от ръцете на принца и го счупи със зъби.

Господин дьо Бофор взе двете парчета от муцуната му и ги подаде най-сериозно на господин дьо Шавини, като се извини много и каза, че представлението е свършило, но че ако заповядат след три месеца на друго представление, Писташ ще научи нови номера.

След три дни Писташ беше отровен.

Търсиха виновния, но, разбира се, не го намериха. Господин дьо Бофор поръча да му издигнат паметник със следния надпис:

„Тук почива Писташ, едно от най-умните кучета, които са съществували някога“.

На тая похвала не можеше да се възрази нищо: господин дьо Шавини не се възпротиви на това.

Но тогава херцогът заговори съвсем високо, че на кучето му са опитали отровата, предназначена за него самия; и веднъж следобед той легна в кревата, като викаше, че има колики и че Мазарини го е отровил.

Тоя нов номер стигна до ушите на кардинала и го уплаши много. Венсенската кула минаваше за много нездравословна: госпожа дьо Рамбуйе беше казала, че стаята, в която бяха умрели Пюилорен, маршал Орнано и великият приор дьо Вандом, е също като арсеник; тая дума се повтаряше от всички. И така кардиналът заповяда да опитват виното и месото, поднасяни на затворника. Именно тогава офицерът Ла Раме беше поставен при херцога, за да опитва яденето и пиенето пред него.

Но господин дьо Шавини не прости на херцога дързостите, които бяха изкупени вече от невинния Писташ. Той беше любимец на покойния кардинал; говореха дори, че е негов син; значи трябваше да разбира малко от тирания. Той започна да отмъщава на херцога; поръча най-напред да му отнемат всички железни ножове и сребърни вилици и да му дадат сребърни ножове и дървени вилици. Господин дьо Бофор се оплака; господин дьо Шавини заръча да му предадат, че тъй като тия дни кардиналът казал на госпожа дьо Вандом, че синът й е във Венсенската кула за цял живот, сега той се страхува да не би при тая печална новина затворникът му да направи опит за самоубийство. Петнадесет дни по-късно господин дьо Бофор видя, че отстрани на пътя, който водеше към мястото за игра на топка, са посадени два реда дръвчета, дебели колкото малкия пръст; попита какво значи това, отговориха му, че дърветата са посадени, за да може един ден да си почива в сянката им. Най-после една сутрин при него дойде градинарят и уж да го зарадва, му съобщи, че му е заповядано да посади за него аспержи. Както всеки знае, днес аспержите израстват за четири години, а тогава при не толкова усъвършенствувано градинарство те израстваха за пет години. Тая учтивост вбеси господин дьо Бофор.

Тогава господин дьо Бофор помисли, че е вече време да прибегне към едно от своите четиридесет средства и първо опита най-простото — да подкупи Ла Раме; но Ла Раме, който беше купил мястото си за хиляда и петстотин екю, държеше много на него. Ето защо, вместо да помогне на затворника, той побърза да предупреди господин дьо Шавини; веднага господин дьо Шавини постави осем души в стаята на принца, удвои пазачите и утрои постовете. От тая минута принцът започна да ходи като театралните крале: четири души отпред, четири отзад, а след тях цяла опашка.

Най-напред господин дьо Бофор се смя много на тая строгост — тя беше развлечение за него. Той повтаряше колкото се може по-често: „Това ме забавлява, това ме разнообразява“ (Господин дьо Бофор искаше да каже: това ме развлича; но както знаем, той не казваше винаги онова, което искаше да каже). После прибавяше: „Впрочем, ако поискам да се избавя от почестите, които ми отдавате, имам още тридесет и девет средства“.

Но най-после това развлечение му омръзна. От самохвалство господин дьо Бофор издържа цели шест месеца; но след шест месеца, като виждаше постоянно, че осем души сядат, когато той сяда, стават, когато той става, спират се, когато той се спира, той започна да се мръщи и да брои дните.

Това ново преследване засили омразата му към Мазарини. Принцът кълнеше от сутрин до вечер и пускаше какви ли не остроти по адрес на Мазарини. Страшно беше да се слуша; кардиналът, който знаеше всичко, което ставаше във Венсен, нахлупваше неволно кардиналската си шапка чак до шията.

Един ден господин дьо Бофор събра пазачите си и въпреки че нямаше словесен дар, което беше станало пословично, държа им следната реч, наистина приготвена предварително:

— Господа, ще търпите ли един внук на добрия крал Анри IV да бъде подлаган на премного обиди и низости (той искаше да каже унижения)? Верицата им! — както казваше дядо ми. — Знаете ли, че аз почти царувах в Париж? Цял ден охранявах краля и брат му. Тогава кралицата ме ласкаеше и ме наричаше най-честния човек в кралството. Господа граждани, пуснете ме сега на свобода: аз ще отида право в Лувър, ще извия врата на Мазарини; вие ще ми бъдете лична охрана, всички ви ще направя офицери и ще ви дам добри заплати. Верицата им! Напред, да вървим!

Но патетичното красноречие на внука на Анри IV съвсем не трогна тия каменни сърца; нито един не се помръдна; тогава господин дьо Бофор им каза, че са негодници, и ги превърна в жестоки врагове.

Понякога, когато господин дьо Шавини идваше да го види (а той идваше редовно два-три пъти седмично), херцогът се възползуваше от случая да го заплашва.

— Какво ще направите, господине — казваше той, — ако един хубав ден се появи тук армия от парижани, в брони и с мускети, За да ме освободи?

— Ваше височество — отговаряше господин дьо Шавини с нисък поклон, — на укрепленията имам двадесет топа и тридесет хиляди заряда в запас; ще стрелям по армията, колкото се може по-добре.

— Да, но когато изстреляте вашите тридесет хиляди заряда, те ще превземат кулата и аз ще бъда принуден да им позволя да ви обесят, за мое най-голямо огорчение, разбира се.

И на свой ред принцът се покланяше извънредно учтиво на господин дьо Шавини.

— А аз, ваше височество — продължаваше господин дьо Шавини, — щом някой от тия нехранимайковци стъпи в подземния проход или се изкачи на укреплението, ще бъда принуден за мое най-голямо съжаление да ви убия със собствената си ръка, защото вие сте ми поверен специално и трябва да ви предам жив или мъртъв.

И той се покланяше отново на негово величество.

— Да — продължаваше херцогът, — но тъй като, разбира се, тия храбри хора ще дойдат тук, след като, с извинение, са обесили господин Джулио Мазарини, вие не ще посмеете да посегнете на мене и ще ме оставите жив от страх да не би парижаните да ви разчекнат с четири коня, което е много по-неприятно, отколкото да ви обесят.

Тия кисело-сладки шеги продължаваха десет минути, четвърт час, двадесет минути най-много, но винаги завършваха така:

— Хей! Ла Раме! — викаше господин дьо Шавини, като се обръщаше към вратата.

Ла Раме влизаше.

— Ла Раме — продължаваше господин дьо Шавини, — препоръчвам господин дьо Бофор на вашето специално внимание: отнасяйте се към него с нужното уважение, подобаващо на името и на ранга му, но не го изпускайте от очи нито за миг.

После се оттегляше, като се покланяше на господин дьо Бофор с иронична учтивост, която вбесяваше херцога.

Така Ла Раме стана неизбежен сътрапезник на принца, негов вечен пазач, негова сянка. Но трябва да кажем, че компанията на Ла Раме, човек весел, славен сътрапезник, признат пияч, голям играч на топка, изобщо добряк, имащ в очите на господин дьо Бофор само един недостатък — неподкупност, не само не отегчаваше принца, но дори го развличаше.

За нещастие самият Ла Раме не изпитваше същите чувства. Макар и да ценеше до известна степен честта да бъде затворен с такъв важен затворник, удоволствието да живее свойски с внука на Анри IV не му заменяше радостта, която би изпитвал, ако можеше да посещава от време на време семейството си.

Човек може да бъде отличен кралски тъмничар и същевременно добър баща и добър съпруг. И тъй Ла Раме обожаваше жена си и децата си, които виждаше само отгоре, от крепостните стени, когато те идваха да се разхождат от другата страна на рововете, за да утешат съпружеското му и бащино сърце. Разбира се, това беше много малко за него и Ла Раме чувствуваше, че веселият му нрав, който той смяташе за източник на доброто си здраве, без да знае, че, напротив, той е навярно резултат от него, няма да се запази дълго време при такъв начин на живот. Това убеждение залягаше все по-дълбоко в ума му, когато постепенно, поради изострилите се отношения помежду им, господин дьо Бофор и господин дьо Шавини престанаха съвсем да се виждат. Тогава Ла Раме почувствува, че върху него ляга още по-голяма отговорност; изложените от нас причини го накараха да търси облекчение и той прие твърде горещо предложението на приятеля си, управителя на маршал дьо Грамон, да му даде помощник. Господин дьо Шавини, на когото доложи веднага за това, отговори, че няма нищо против, стига само лицето да бъде подходящо.

Ние смятаме за съвсем безполезно да обрисуваме на читателите физическия н морален портрет на Гримо. Ако, както се надяваме, не са забравили напълно първата част на това произведение, те навярно са запазили доста ясна представа за тоя достоен човек, у когото не бяха станали никакви промени, с изключение на това, че беше остарял с двадесет години: благодарение ка това той бе станал по-мълчалив и по-затворен, макар че Атос, след станалата в него промяна, му позволи да говори.

Но Гримо, който мълчеше вече от дванадесет-петнадесет години, беше вече толкова свикнал с това, че навикът му се бе превърнал в негова втора природа.