Александър Дюма
Двадесет години по-късно (11)

XI. ДВАМА ХИТРЕЦИ

— За какво мислите, д’Артанян? — запита той. — Каква мисъл ви кара да се усмихвате?

— Мисля си, мили мой, че когато бяхте мускетар, все гледахте да станете абат, а сега, когато сте абат, май че гледате с четири очи да станете мускетар.

— Това е вярно — отвърна Арамис със смях. — Както знаете, мили ми д’Артанян, човекът е чудно животно, съставено само от противоречия. Откак станах абат, бълнувам само за сражения.

— Това се вижда по наредбата на стаята ви: тук имате всички видове шпаги, които могат да задоволят най-изтънчения вкус. Все така добре ли фехтувате?

— Че аз фехтувам, както вие фехтувахте едно време, дори по-добре може би. По цял ден се занимавам с това.

— С кого?

— Тук намерих един отличен учител по фехтовка.

— Как, тук?

— Да, тук, в тоя манастир, мили мой. В един йезуитски манастир има всичко.

— Тогава вие щяхте да убиете господин дьо Марсинак. ако беше ви нападнал сам, а не с двадесет души?

— Непременно — отвърна Арамис, — дори а с неговите двадесет души, ако мога да се бия, няма да ме познаят.

— Какви години помилуй Господи! — съвсем тихо рече д’Артанян. — Май че той е станал по-голям гасконец от мене.

След това каза високо:

— Е, мили ми Арамис, вие ме питахте защо ви търсех?

— Не, не ви питах — лукаво забеляза Арамис, — но чаках сам да ми кажете.

— Е, добре, аз ви търсих, за да ви предложа едно-едничко средство да убиете господин дьо Марсийак, когато намерите за добре, па макар и да е принц.

— Я виж ти! — рече Арамис. — Това е добра идея.

— И ви съветвам да се възползувате от нея, мили мой. Вие получавате като абат хиляда екю и от продажбата на проповедите изкарвате дванадесет хиляди ливри. но кажете: богат ли сте? Отговорете откровено.

— Аз ли? Беден, съм като Иов; тук няма да намерите и сто пистола, дори да преровите всички джобове и сандъци.

„Ай да му се не види, сто пистола“ — помисли си д’Артанян. — „И той нарича това беден като Йов! Ако винаги ги имах подръка, щях да се мисля за богат като Крез.“

След това прибави високо: — Честолюбив ли сте?

— Като Анселад1.

— Е, добре, приятелю мой, аз ви нося средство да станете богат, силен човек; средство да вършите всичко, каквото ви хрумне.

Сянка на облак мина по челото на Арамис бързо, както през месец август минава по житните ниви; но колкото и да беше бърза, д’Артанян я забеляза.

— Говорете — каза Арамис.

— Най-напред още един въпрос. Занимавате ли се с политика?

Светкавица мина в очите на Арамис, също като сянката, минала по челото, но не тъй бърза, че д’Артанян да не я види.

— Не — отговори Арамис.

— Тогава всяко предложение ще бъде прието благосклонно от вас, тъй като засега само господ ви е господар — каза гасконецът със смях.

——

1 Анселад — в античната митология един от героите, който се борил за власт срещу Юпитер. Б. пр.

 

— Може би.

— Спомняте ли си понякога, мили ми Арамис, за тия хубави дни на нашата младост, когато се смеехме, пиехме и се биехме?

— Да, разбира се, и неведнъж съм съжалявал за тях. То беше щастливо време, каза Арамис!

— Е, добре, мили мой, тия хубави дни могат да възкръснат, това щастливо време може да се върне! Поръчано ми е да намеря моите другари и реших да започна с вас, душата на нашето съдружие.

Арамис се поклони по-скоро от учтивост, отколкото от благодарност.

— Да се впусна отново в политиката? — каза той с умиращ глас, като се облегна назад в креслото си. — Ах, мили д’Артанян, вижте колко редовно и хубаво си живея. А вие знаете, — че изпитахме неблагодарността на големците!

— Вярно е — отвърна д’Артанян, — но може би големците се разкайват, че са били неблагодарни.

— В такъв случай това е друго нещо — каза Арамис. — Хайде де! За всяка грешка има прошка. Освен това в едно сте прав, а именно: ако имаме отново желание да се месим в държавните работи, мисля, че сега му е времето.

— А отде знаете това, вие, който не се занимавате с политика?

— Е, боже мой, аз не се занимавам лично с политика, но живея в свят, който се занимава с нея. Като се занимавам с поезията и се отдавам на любовта, свързах се с господин Саразен, който е привърженик на господин дьо Конти, с господин Воатюр, привърженик на коадютора, и с господин дьо БоаРобер, който, след — като се раздели с господин кардинал дьо Ришельо, — не е привърженик на никого или е привърженик на всички, както искате; така че политическото движение не ми е — съвсем чуждо.

— Така си и мислех — рече д’Артанян.

— Впрочем, мили мой, не вземайте всичко това, което ви казах, за думи на скромен монах, на човек който говори като ехо, повтаряйки чисто и просто онова, което е чул — продължи Арамис. — Аз чувах, че в тоя момент кардинал Мазарини е силно обезпокоен от хода на работите. Както изглежда, заповедите му се изпълняват, но не с онова уважение, както заповедите на нашето бившо плашило, покоен кардинал, портретът на когото е пред вас: есе лак, каквото и да казваме, трябва да признаем, мили мой, че той беше велик човек.

— Няма да си противореча на това, мили ми Арамис; ами че той ме направи лейтенант.

— В мислите мнението ми беше напълно в полза на кардинала: министърът, казвах си, никога не е обичан, но с умения, които приписват на тоя, той ще възтържествува над неприятелите си и ще ги накара да се страхуват от него, което според мене е може би още по-добре, отколкото, ако накара да го обичат.

Д’Артанян кимна с глава в знак на съгласие с тая съмнителна максима.

— Ето какво беше първото ми мнение — продължи Арамис. — Но тъй като съм пълен невежа в тия неща и смирението, към което се придържам, ме задължава да не се осланям на собственото си мнение, поразпитах. Е, мили ми приятелю …

— Е, какво? — попита д’Артанян.

— Е, трябва да смиря гордостта си, трябва да призная, че съм се излъгал.

— Наистина ли?

— Да; аз се осведомих, както ви казах, и ето какво ми отговориха много лица, съвсем различни по вкус и честолюбие: господин дьо Мазарини съвсем не е такъв гений, за какъвто го мислех.

— Хайде де! — рече д’Артанян.

— Не. Той е нищожен човек, който е бил слуга на кардинал Бентиволио, който се е издигнал с интриги; парвеню, човек без име, който милее само за себе си, а не за Франция. Той ще натрупа много пари, ще разпилее доходите на краля, ще си плати сам всички пенсии, които покойният кардинал дьо Ришельо раздаваше на всички, но той няма да управлява никога по правото на най-силния, наЙ-великия или най-уважавания. Освен това, както изглежда, тоя министър не е благородник нито по сърце, нито по обноски, той е нещо като шут, като Пулчинело, Панталоне. Познавате ли го? Аз не го познавам.

——

’ По онова време така се наричала редовната годишна издръжка, отпускана по усмотрение на краля. Б. пр.

 

— Хм! — отговори д’Артанян. — В това, което казвате, има малко истина.

— Е, вие ме карате да се гордея, мили мой, ако благодарение на природната ми проницателност мнението ми може да съвпадне с мнението на човек като вас, който живее при двора.

— Но вие говорехте за него лично, а не за парите му и за средствата му.

— Това е вярно. Зад него стои кралицата.

— Все е нещо това, струва ми се.

— Но кралят не е за него.

— Едно дете?

— Дете, което след четири години ще бъде пълнолетно.

— Това е настоящето.

— Да, но то не е бъдещето, а и в настоящето з него не са нито парламентът, нито народът, тоест парите; за него не са нито благородниците, нито принцовете, тоест шпагата.

Д’Артанян се почеса зад ухото; той беше принуден да си признае, че това е не само дълбока, но и вярна мисъл.

— Вие виждате, драги ми приятелю, че все още не съм изгубил предишната си проницателност. Може би не трябваше да ви говоря така откровено: вие, струва ми се, клоните към Мазарини.

— Аз? — извика д’Артанян. — Аз? Съвсем не!

— Вие говорехте за някакво поръчение.

— Говорил съм за поръчение? Тогава съм сбъркал. Не, аз си казах също като вас: Работите се заплитат. Е, добре, да хвърлим перото на вятъра, да тръгнем към страната, към която го отнесе вятърът, и да продължим предишния живот, пълен с приключения. Ние бяхме четирима храбри рицари, четири нежно свързани сърца; да съединим отново не сърцата, които са оставали винаги неразделни, но нашата съдба и нашата смелост. Случаят е добър да придобием нещо по-добро от диамант.

— Вие имате право. д’Артанян, винаги сте имали право — продължи Арамис — и доказателството за това е, че ми хрумна същата мисъл. Само че тя ми беше подсказана от другите, тъй като нямам вашето живо и плодовито въображение; днес всички имат нужда от помощници; направиха ми се предложения; подочули са нещо за нашите знаменити някогашни подвизи и ще ви призная откровено, че коадюторът ме накара да говоря.

— Господин дьо Гонди, неприятелят на кардинала! — извика д’Артанян.

— Не, приятелят на краля — отвърна Арамис, — приятелят на краля, разбирате ли? Става дума да се служи на краля, а това е дълг на всеки благородник.

— Но кралят е с господин дьо Мазарини, мили мой!

— По необходимост, без желание; външно, не от сърце, и в това се състои клопката, която неприятелите на краля готвят на бедното дете.

— Хайде де! Но вие ми предлагате чисто и просто гражданска война, мили ми Арамис.

— Война за краля.

— Но кралят ще бъде начело на армията, където ще бъде Мазарини.

— Но той ще бъде със сърцето си в армията, която ще командува господин дьо Бофор.

— Господин дьо Бофор? Той е във Франция.

— Нима казах господин дьо Бофор? — забеляза Арамис. — Господин дьо Бофор или някой друг, господин дьо Бофор или господин принцът.

— Но господин принцът отива в армията, той е изцяло предан на кардинала.

— Хм, хм! — отвърна Арамис. — Точно в този момент те са се нещо спречкали. Впрочем ако не е господин принцът, тогава господин дьо Гопди…

— Но господин дьо Гонди ще стане скоро кардинал, правят се постъпки за това.

— Нима няма твърде войнствени кардинали? — попита Арамис. — Вижте: ето пред вас са четирима кардинали, които начело на армията бяха не по-лоши от господин дьо Гебриан и господин дьо Гаснон1.

— Гърбав генерал!

— Под ризницата гърбицата му няма да се вижда. И спомнете си, че Александър куцаше, а Аннбал беше с едно око.

— Смятате ли, че ще имате големи облаги в тая акция? — попита д’Артанян.

— Ще имам покровителството на могъщите принцове.

— И проскрипцията1 на правителството.

— Отменена от парламентите и въстанията.

— Всичко това, би могло да стане, както ако успеят да разделят краля от майка му.

— Може би ще успеят.

— Никога! — извика д’Артанян, като се върна пат на убеждението си. — Вие сам сте свидетел на това, Арамис, вие, който познавате Ана Австрийска не по-зле от мене. Мислите ли, че тя може да забрави и това, че синът й е нейната сигурност, нейният пал, диум, залогът на уважението, щастието и живота й? За това тя трябва да премине заедно с него към страната на принцовете и да изостави Мазарини; но вие знаете по-добре от всеки друг, че тя има сериозни причини да не го напуска никога.

— Може би имате право — замислено каза Арамис. — И така аз няма да се обвързвам.

— С тях — каза д’Артанян, — но с мене?

— С никого. Аз съм свещеник, каква работа зная с политиката? Не чета никакъв требник; имам си малък кръжок от безделни духовита абати и очарователни жени; колкото повече се заплитат работите, толкова по-малко шум ще вдигат моите лудории; значи всичко върви чудесно и без моята намеса; и решително, мили приятелю, аз няма да се намесвам.

— Е, знаете ли, мили мой — рече д’Артанян, — вашата философия ми харесва, честна дума! И не разбирам какво е това честолюбие, дето ме е обзело. Имам си някакво място, което ме храни; след смъртта на бедния господин дьо Тревил, който старее, мога да стана капитан; това е чудесен маршалски жезъл за един гасконски благородник и започвам да долавям прелестта на скромния, но всекидневен хляб; вместо да се блъскам в приключения, ще приема по-добре поканата на Портос и ще отида на лов в именията му. Знаете ли, че той има имения?

——

1 Тебрин и Гаснон — френски маршали през първата половина на XVII в. Б. вр.

2 Проскрипция — в древния Рим публично обсъждане на политически престъпления, обявяване виновните извън законите и изгонването им от отечеството. Б. пр.

 

— Как да не зная! Десет левги гори, блата и долини; той е владетел на планини и полета и води дела за феодални права срещу Нойския епископ.

„Добре — помисли д’Артанян, — точно това исках да зная. Портос е в Пикардия.“ И запита високо:

— И е взел предишното си име дю Валон?

— Като е прибавил към него името дьо Брасьо, имение, което е било баронство, бога ми!

— Така че ще видим Портос барон.

— Не се съмнявам. Особено прекрасна ще бъде баронеса Портос.

Двамата приятели избухнаха в смях.

— И така — заговори д’Артанян — вие не искате да станете привърженик на Мазарини?

— Нито вие привърженик на принцовете, нали?

— Не. Тогава да не бъдем привърженици на никого и да останем приятели; да не бъдем нито кардиналисти, нито фрондьори.

— Да — каза Арамис, — да бъдем мускетари.

— Дори с расо — продължи д’Артанян.

— Особено с расо! — извика Арамис. — Това е именно очарователното.

— Тогава сбогом — рече д’Артанян.

— Не ви задържам, мили мой — каза Арамис не, — защото няма де да ви туря да спите, а не мога да ви предложа половината от навеса на Планше.

— Но оттук до Париж има само три левги; конете са си починали и за по-малко от един час ще се върна.

Д’Артанян си наля последна чаша вино.

— За нашето старо време! — каза той.

— Да — отвърна Арамис, — за нещастие това време мина … — Хайде де! — каза д’Артанян. — То ще се върне може би. Във всеки случай, ако имате нужда от мен, можете да ме намерите на улица Тиктон, в странноприемницата „Козичка“.

— А мене — в йезуитския манастир: от шест часа сутрин до осем часа вечер през вратата; от осем часа вечер до шест часа сутрин през прозореца.

— Сбогом, мили мой.

— О, няма да ви оставя така; позволете ми да ви изпратя.

И той взе шпагата и мантията си.

„Иска да се увери, че заминавам“ — помисли си д’Артанян.

Арамис свирна на Базен; но Базен спеше във вестибюла върху остатъците от своята вечеря и Арамис се видя принуден да го дръпне за ухото, за да го събуди.

Базен се протегна, потърка очи и се опита да заспи отново.

— Хайде ставай, сънливецо, дай бързо стълбата!

— Но стълбата остана на прозореца — отвърна Базен, като се прозина така, че щеше да разчекне устата си.

— Другата, на градинаря: не видя ли, че д’Артанян едва се качи? А ще му бъде по-трудно да слезе.

Д’Артанян искаше да увери Арамис, че ще слезе много лесно, но му хрумна нещо и замълча.

Базен въздъхна дълбоко и излезе за стълбата. След една минута под прозореца стоеше хубава и здрава дървена стълба.

— Ето това се казва съобщително средство! — каза д’Артанян. — Дори една жена ще се изкачи по такава стълба.

Пронизителният поглед на Арамис сякаш искаше да проследи мисълта на д’Артанян до дъното на сърцето му, но д’Артанян издържа тоя поглед с възхитителна наивност.

В тоя миг той беше стъпил върху първото стъпало на стълбата и започна да слиза. За един миг се намери на земята. Базен остана на прозореца.

— Почакай там — каза Арамис, — ей сега ще се върна.

Двамата тръгнаха към навеса; Планше излезе насреща им, като държеше двата коня за юздите.

— Отлично, ето един деен и бдителен слуга! — каза Арамис. — Не е като тоя ленивец Базен, който не е годен за нищо, откак стана духовно лице. Последвайте ни, Планше; ще отидем пеша до края на селото.

Действително двамата приятели минаха през цялото село, като приказваха за различни неща; когато стигнаха до последните къщи, Арамис каза:

— Хайде, мили приятелю, следвайте кариерата си; щастието ви се усмихва, не го изпускайте: не забравяйте, че то е куртизанка, и постъпвайте според случая; а пък аз оставам при моето смирение и моята леност. Сбогом!

— И така значи, решено — рече д’Артанян, — моето предложение не ви харесва?

— Напротив, то щеше да ми харесва много, ако бях като другите, но, повтарям ви, аз целият се състоя от противоречия: това, което мразя днес, ще го обожавам утре, и обратното. Добре виждате, че не мога да се обвържа като вас например; вие сте човек с определени възгледи.

„Лъжеш, преструвачо — си каза д’Артанян, — напротив, само ти знаеш да си избереш цел и да вървиш сляпо към нея.“

— Значи сбогом, мили мой — продължи Арамис, — и благодаря за добрите намерения, а особено за приятните спомени, които присъствието ви събуди у мене.

Те се прегърнаха. Планше седеше вече на коня. Д’Артанян скочи също на седлото, после те си стиснаха още веднъж ръцете. Конниците пришпориха конете и се отдалечиха по посока на Париж.

Арамис остана прав н неподвижен насред пътя, докато те се изгубиха от погледа.

Но като изминаха дзеста крачки, д’Артанян изведнъж се спря, скочи на земята, хвърли поводите на Планше, извади от кобурите пистолетите си и ги затъкна на пояса си.

— Какво има? — попита Планше уплашен.

— Нищо — отговори д’Артанян, — но колкото и да е хитър, той няма да ме надхитри. Остани тук и не мърдай; само застани отстрани на пътя и ме чакай.

С тия думи д’Артанян прескочи рова край пътя и се спусна пред полето, за да заобиколи селото. Между къщата, в която живееше госпожа дьо Лонгвил, и йезуитския манастир той беше забелязал пусто пространство, заградено само с плет.

Преди един час може би той щеше да намери мъчно тоя плет, но сега беше изгряла луната и макар че от време на време я закриваха облаци, все пак бе достатъчно светло, за да се намери пътят.

Д’Артанян стигна до плета и се скри зад него. Като минаваше пред къщата, в която се разигра описаната от нас сцена, той забеляза, че същият прозорец е осветен отново; той се убеди от това, че Арамис още не се е зърнал у дома си, а когато се върне, няма да бъде сам.

Действително след една минута чу приближаващи се стъпки и като че ли чу заглушени гласове.

Стъпките се спряха.

Д’Артанян застана на едното коляно, като търсеше най-гъстата част на плета, за да се скрие.

Изведнъж за голямо негово учудване се появиха двама мъже; но скоро учудването му изчезна:; той чу нежен, мелодичен глас. Единият от мъжете беше жена в мъжки дрехи.

— Бъдете спокоен, мили Рене — казваше нежният глас, — това няма да се повтори вече; аз открих нещо като подземен проход под улицата: достатъчно ще бъде да повдигнем една от плочите пред вратата — и изходът е открит за вас.

— О, кълна ви се, принцесо — отговори другият глас, в който л’Артанян позна гласа на Арамис, — че ако вашето добро име не зависеше от всички тия предпазни мерки и че ако рискувах само живота си …

— Да, аз зная, че сте храбър и смел като светски човек: но вие не принадлежите само на мене, вие принадлежите на цялата ни партия. Бъдете предпазлив, бъдете благоразумен.

— Аз се подчинявам винаги, госпожо — отговори Арамис, — когато ми заповядват с такъв сладък глас.

И той целуна нежно ръката й.

— Ах! — извика кавалерът със сладкия глас.

— Какво има? — попита Арамис.

— Но не виждате ли, че вятърът ми отнесе шапката?

Арамис се спусна след отлетялата шапка. Д’Артанян се възползува от случая и намери по-рядко място в плета, през което можеше да разгледа съмнителния кавалер. Точно в тоя миг луната, може би също тъй любопитна като офицера, излизаше иззад един облак и при нейната нескромна светлина д’Артанян позна големите сини очи, златната коса и благородната глава на херцогиня дьо Лонгвил.

Арамис се върна засмян с шапка на глава и с друга в ръката и двамата продължиха пътя си към йезуитския манастир.

— Добре! — каза д’Артанян, като стана и изтупа коляното си. — Сега си ми в ръцете: ти си фрондьор и любовник на госпожа дьо Лонгвил.