Александър Дюма
Двадесет години по-късно (10)

X. АБАТ ДЕРБЛЕ

В края на селото Планше зави наляво както заповяда Арамис, и спря под осветения прозорец До зида. Арамис скочи на земята и плесна три пъти с двете си ръце.

веднага прозорецът се отвори и се спусна стълба.

— Мили мой — каза Арамис, — ако обичате да се качите, ще ми бъде много приятно да ви приема.

— А — каза д’Артанян, — така ли се влиза при вас?

— След девет часа вечерта по неволя се налага, дявол да го вземе! — отговори Арамис. — Уставът на манастира е много строг.

— Извинявайте, мили ми приятелю — рече д’Артанян, — струва ми се, че казахте „дявол да го вземе!“

— Наистина ли? — отговори Арамис със смях. — Възможно е; не можете да си представите, мили мой, колко лоши навици се придобиват в тия проклети манастири и колко лоши маниери имат всички тия църковници, с които съм принуден да живея! Но защо не се качвате?

— Вървете напред, аз ви следвам.

— Както казваше покойният кардинал на покойния крал: „За да ви показвам пътя, ваше величество“.

Арамис се изкачи леко и за миг се намери на прозореца.

Д’Артанян се изкачи след него, но по-бавно; виждаше се, че тоя род пътувания не му бяха тъй присъщи, както на приятеля му.

— Извинете — каза Арамис, като забеляза неловкостта му, — ако знаех, че ще имам честта да ме посетите, бих поръчал да донесат стълбата на градинаря, но за мене е достатъчна и тая.

— Господине — рече Планше, когато видя, че д’Артанян почти се изкачи, — това е удобно за господин Арамис, подхожда за вас, ще бъде подходящо в краен случай и за мене, но двата коня не могат да се изкачат по стълбата.

— Закарайте ги под оня навес, приятелю мой — каза Арамис, като показа на Планше някаква постройка сред полето, — там ще намерите слама и овес за тях.

— А за мене? — попита Планше.

— Върнете се под тоя прозорец, плеснете три пъти с ръце и ще ви спуснем храна. Бъдете спокоен, дявол да го вземе! Тук не се умира от глад. Вървете!

И като изтегли стълбата, Арамис затвори прозореца.

Д’Артанян разглеждаше стаята.Никога не беше виждал по-войнствено и едновременно по-изящно помещение. Навсякъде се виждаха трофеи от оръжия, всякакъв вид шпаги, а четири големи картини представяха в пълно бойно въоръжение кардинал дьо Лорен, кардинал дьо Ришельо, кардинал дьо Лавалет и архиепископа на Бордо. Наистина извън тях нищо не показваше, че това е жилище на абат; тапетите бяха от дамаска, килимите бяха алансонски и особено креватът с дантелената гарнитура и пухкавото одеяло напомняше по-скоро кревата на млада кокетка, отколкото на човек, който е дал обет да придобие царството небесно чрез въздържание и умъртвяване на плътта.

— Вие разглеждате килията ми — каза Арамис. — А, мили мой, моля за извинение. Какво да се прави! Живея като монах отшелник. Но какво търсите с очи?

— Гледам кой ви спусна стълбата; тук не виждам никого, а стълбата не се спусна сама.

— Не, спусна я Базен.

— Аа! — рече д’Артанян.

— Но Базен е добре дресиран — продължи Арамис. — Като е видял, че не се връщам сам, той се е оттеглил от скромност. Седнете, мили мой, и да си поприказваме.

Арамис приближи до д’Артанян едно широко кресло, в което гостът се изтегна и облакъти.

— Най-напред вие ще вечеряте с мене, нали? — попита Арамис.

— Да, ако желаете — отговори д’Артанян. — и дори с голямо удоволствие, признавам си; от пътя съм изгладнял като вълк.

— О, бедни ми приятелю! — забеляза Арамис. — Вечерята ще бъде оскъдна, не ви чакахме.

— Дали не ме заплашват пак кревкьорскният омлет и въпросната божа трева? нали така наричахте едно време спанака?

— О, трябва да се надяваме — отвърна Арамис, — че с помощта на бога и на Базен ще намерим нещо по-добро в килера на почтените отци йезуити! … Базен, приятелю мой! — извика той. — Базен, елате тука!

Вратата се отвори и влезе Базен, но като видя д’Артанян, той изпусна един вик, подобен на вик от отчаяние.

— Мили ми Базен — каза д’Артанян, — много ми е приятно да видя с каква възхитителна самоувереност лъжете дори в черква.

— Господине — възрази Базен, — аз научих от почтените отци йезуити, че е позволено да се лъже, когато се лъже с добро намерение.

— Добре, добре, Базен, д’Артанян умира от глад, а и аз също; донесете ни колкото се може по-добра вечеря, а главно — хубаво вино.

Базен се поклони в знак на подчинение, въздъхна тежко и излезе.

— Сега сме сами, мили ми Арамис — рече д’Артанян, като обърна погледа си от жилището към обитателя и заразглежда дрехите му, — кажете ми откъде, дявол да го вземе, паднахте на коня зад Планше?

— Е, пусто да остане! — отвърна Арамис. — Виждате добре: от небето!

— От небето? — повтори д’Артанян и поклати глава. — Нямате вид да идвате оттам или да отивате там.

— Мили мой — каза Арамис със самодоволство, каквото д’Артанян не беше виждал никога у него през онова време, когато той бе мускетар, — ако не идвах от небето, най-малко излизах от рая, а това е почти едно и също.

— Най-после учените ще разрешат тоя въпрос! — извика д’Артанян. — Досега те не можеха да се споразумеят за точното положение на рая: едни го поставяха на планината Арарат; други между Тигър и Ефрат, изглежда, че са го търсили много далеч, докато той бил съвсем близо. Раят е в Ноазильо-Сек, в замъка на парижкия архиепископ. Оттам се излиза не през вратата, а през прозореца; слиза се не по мраморните стъпала на стълбището, а по клоните на една липа, а пазещият го ангел с огнен меч, струва ми се, си е променил небесното име Гавриил с по-земното име принц дьо Марсийак.

Арамис прихна да се смее.

— Вие сте все такъв весел събеседник, мили мой, и вашето гасконско остроумие не ви е напуснало — каза той. — Да, в това, което казвате, има известна истина; само не мислете, че съм влюбен в госпожа дьо Лонгвил.

— Пусто да остане! Надявам се! — рече д’Артанян. — След като толкова дълго време бяхте влюбен в госпожа дьо Шеврьоз, вие няма да отдадете сърцето си на смъртната й неприятелка.

— Да, наистина — равнодушно забеляза Арамис, — да, едно време аз много я обичах, тая бедна херцогиня, и трябва да й отдадем справедливост, тя ми беше твърде полезна. Но какво да се прави! Наложи се да напусне Франция. Опасен противник беше тоя проклет кардинал! — продължи Арамис, като погледна портрета на бившия министър. — Той заповяда да я арестуват и да я отведат в замъка Лош; и кълна се в честта си, той би заповядал да и отсекат главата, като на Шале. Монморанси и Сен Марс; тя се спаси, преоблечена като мъж, заедно с камериерката си, бедната Кети; чувах дори, че преживяла необикновено приключение в някакво село, с някакъв свещеник, от когото поискала гостоприемство; той имал само една стая и като взел херцогинята за мъж, предложил й да я раздели с него. Тя носеше чудно хубаво мъжко облекло, таи мила Мери. Познавам само една жена, която го носи също тъй добре; ето защо за нея съчиних тая песничка:

Лабоасиер, кажи ми…

Знаете ли я?

— Не, не я зная; изпейте я, мили мой. И Арамис запя съвсем свободно:

Лабоасиер, кажи ми… добре ли съм в костюм на мъж? — По-хубаво от всички нас инй яздите нашир и длъж.

Навред е тя посред бойците, във полка на стрелците като кадет.

— Браво! — извика д’Артанян. — Вие пеете все тъй чудесно, мили ми Арамис, и виждам, че литургията не ви е повредила гласа.

— Мили мой — каза Арамис, — знаете ли… когато бях мускетар, ходех колкото се може по-рядко караул; сега, когато съм абат, се мъча да служа колкото се може по-малко литургии. Но да се върнем на бедната херцогиня.

— На коя? На херцогиня дьо Шеврьоз или на херцогиня дьо Лонгвил?

— Мили мой, казах ви, че няма нищо между мене и херцогиня дьо Лонгвил: флиртуване може би и нищо повече. Не, говорех за херцогиня дьо Шеврьоз. Виждахте ли я след завръщането й от Брюксел, след смъртта на краля?

— Да, разбира се, и тя беше все още много хубава.

— Да — каза Арамис. — И аз я видях по онова време; дадох й отлични съвети, но тя не се възползува от тях; доказвах й с всички сили, че Мазарини е любовник на кралицата, а тя не искаше да ми вярва; казваше, че познава Ана Австрийска, че тя е много горда, за да обича такъв негодник. После, в очакване, тя се хвърли в интригата на херцог дьо Бофор и негодникът арестува господин херцог дьо Бофор и прати госпожа дьо Шеврьоз в изгнание.

— Знаете ли, че е добила позволение да се върне?

— Да, и дори че се е върнала… Ще направи пак някоя глупост.

— О, но тоя път може би ще последва съветите ви.

— О, тоя път не съм я виждал — рече Арамис. — Тя се е променила много.

— Не е като вас, мили ми Арамис; вие сте си все същият; все същата хубава черна коса, същата стройна снага, същите женствени ръце, които са станали чудесни, Прелатски ръце.

— Да — каза Арамис, — наистина, грижа се много за външността си. Знаете, приятелю, остарявам вече; скоро ще навърша тридесет и седем години.

— Слушайте, мили мой — рече д’Артанян с усмивка, — щом сега се срещнахме, да се разберем за едно: на колко години ще бъде всеки от нас занапред.

— Как така? — попита Арамис.

— Да — продължи д’Артанян. — Едно време бях по-малък от вас с дветри години, а ако не се лъжа, аз вързах вече четиридесетте.

— Наистина! — каза Арамис. — Тогава аз греша, защото вие бяхте винаги отличен математик. Значи по вашата сметка съм на четиридесет и три години! Пусто да остане, приятелю! Не казвайте това в двореца Рамбуйе — ще ми напакости.

— Бъдете спокоен — рече д’Артанян, — не ходя там.

— Хайде де! — извика Арамис. — Но какво прави това говедо Вазен? Базен! По-скоро, господин чудако! Умираме от глад и жажда!

Базен, който влизаше в тая минута, вдигна към небето ръцете си, въоръжени с по една бутилка.

— Най-после! — рече Арамис. — Готово ли е вече?

— Да, господине, ей сегичка! — отвърна Базен. — Трябваше ми време да изкача всичките …

— Защото все си въобразявате, че сте с клисарското расо — прекъсна го Арамис, — и непрестанно чистите дрехата си. Но предупреждавам ви, че ако от много лъскаме на черковните утвари се отучите да лъскате шпагата ми, ще наклада голям огън от всичките ви утвари и ще ви изпека на него.

Възмутен, Базен се прекръсти с бутилката, която държеше. А пък д’Артанян, повече от когато и да било поразен от тона и обноските на абата Д’Арбле, които се различаваха толкова много от тона и обноските на мускетаря Арамис, гледаше опулено приятеля си.

Базен постла бързо масата с покривка от дамаска и върху нея нареди толкова добре изпечени, сладко миришещи и апетитни яденета, че Д’Артанян съвсем се изненада.

— Но значи вие чакахте някого, а? — попита офицерът.

— Хм! — отвърна Арамис. — Аз винаги очаквам някого; после знаех, че ме търсите.

— Кой ви каза това?

— Базен, който ви взел за дявола, мили мой; той побърза да ме предупреди за опасността, която заплашва душата ми. ако попадна отново в лошото общество на мускетарски офицер.

— О, господине!… — умолително промълви Базен със скръстени ръце.

— Хайде, без лицемерие! Вие знаете, че не го обичам. Я по-добре отворете прозореца и спуснете хляб, пиле и бутилка вино на приятеля ви Планше, който от един час се трепе да пляска с ръце.

И наистина, след като даде слама и овес на конете, Планше се завърна под прозореца и вече два-три пъти повтори уговорения сигнал.

Базен се подчини, върза на края на едно въже трите посочени пакета и ги спусна на Планше, който не желаеше нищо повече и веднага се оттегли под навеса.

— А сега да вечеряме — каза Арамис.

Двамата приятели седнаха край масата и Арамис започна да разрязва пилетата, младите яребици и шунката със сръчността на истински гастроном.

— Дявол да го вземе! — рече д’Артанян. — Добре се храните!

— Да, доста добре. За постните дни господин коадюторът ми издействува разрешение от Рим поради разклатеното ми здраве; после взех за готвач бившия готвач на Лафолон, знаете, стария приятел на кардинала, тоя прочут чревоугодник, който вместо молитва казваше след обяда: „О, господи, благослови храносмилането ми, както благослови храната“.

— И все пак това не му попречи да умре от преяждане — забеляза д’Артанян със смях.

— Какво да се прави — смирено каза Арамис, — никой не може да избегне това, което му е писано!

— Но извинете, мили мой, искам да ви задам един въпрос — продължи д’Артанян.

— Моля ви се! Вие знаете добре, че между нас не може да има церемонии.

— Значи сте забогатели?

— О, боже мой, не! Получавам годишно дванадесет хиляди ливри, без да смятам малкия доход от хиляда екю. който ми издействува господин принцът.

— А как изкарвате тия дванадесет хиляди ливри? — попита д’Артанян. — С вашите поеми ли?

— Не, отказах се от поезията; само от време на време по изключение съчинявам някоя Бакхусова песен, някой любовен сонет или невинна епиграма. Аз пиша проповеди, мили мой.

— Как, проповеди?

— О. но чудни проповеди! Поне според мнението на другите.

— И вие ги произнасяте?

— Не, продавам ги.

— На кого?

— На тия мои събратя, които се стремят да станат велики оратори!

— Наистина ли? А вас самия славата не ви ли съблазнява?

— Разбира се, съблазнява ме, но моята природа надделя. Когато съм на амвона и случайно ме гледа хубава жена, и аз я гледам; ако тя се усмихва, и аз се усмихвам. Тогава обърквам конците; вместо да говоря за мъките на ада, говоря за блаженствата на рая. Ето например такова нещо ми се случи един ден в черквата „Сен Луи“ а Маре…Един кавалер ми се изсмя в лицето. Аз прекъснах проповедта и го нарекох глупак. Народът излезе да събира камъни; но през това време аз така настроих присъствуващите, че камъните полетяха по кавалера. Наистина, на другия ден той се яви при мене, като си мислеше, че има работа с най-обикновен абат.

— И каква беше последицата от това посещение? — попита д’Артанян, като се превиваше от смях.

— Последицата беше тая, че на другия ден вечерта се срещнахме с него на площад Роял. Е, дявол да го вземе, вие знаете горе-долу какво стана!

— Да не би да ви бях секундант на дуела с тоя нахалник? — попита д’Артанян.

— Точно на него. Вие видяхте как го наредих.

— И умря ли той?

— Съвсем не зная. Но във всеки случай му дадох опрощение на греховете, защото Достатъчно е да се убие тялото, без да се убие душата.

Базен направи знак на отчаяние, който показваше, че той одобрява може би тоя морал, но никак не одобрява тона, с който е изказан.

— Базен, приятелю мой, вие не забелязвате, че ви виждам в огледалото, и забравяте, че веднъж завинаги съм ви забранил всякакви знаци на одобрение или неодобрение. Бъдете тъй добър да ни донесете испанско вино и да се оттеглите в стаята си. Освен това моят приятел д’Артанян има да ми каже нещо тайно. Нали, д’Артанян?

Д’Артанян кимна утвърдително с глава и Базен се оттегли, след като постави испанското вино на масата.

Като останаха сами, двамата приятели поседяха мълчаливо известно време един срещу друг. Арамис като че ли чакаше да му се смели приятно храната. Д’Артанян приготвяше встъпителната част на речта. Всеки от тях поглеждаше крадешката другия, когато той гледаше нейде встрани.

Пръв прекъсна мълчанието Арамис.