Александър Дюма
Двадесет години по-късно (1)

I. СЯНКАТА НА РИШЕЛЬО

В една стая на познатия ни вече кардиналски дворец, край маса с позлатени ъгли, затрупана с книжа и книги, седеше мъж, обхванал глава с двете си ръце.

Зад него в просторната камина гореше силен огън и пламтящите главни падаха с трясък на дебелата позлатена решетка Светлината на това огнище осветяваше отзад великолепното облекло на тоя замислен човек, а лицето му се осветяваше от пламъка на восъчните свещи в един канделабър.

И това червено расо с богати дантели, и това бледо, обременено от мисли чело, и самотата на тоя кабинет, и тишината на съседните зали, и равномерните стъпки на караула по площадката на стълбището — всичко навеждаше на мисълта, че сянката на кардинал дьо Ришельо беше още в стаята си.

Уви! Това беше наистина само сянката на великия човек. Отслабналата Франция, разклатената кралска власт, . дворяните, станали силни и буйни, неприятелят, прекрачил отново границите, всичко показваше, че Ришельо не е вече жив.

Но най-доброто доказателство, че червеното расо не е на стария кардинал, беше уединението, което, както вече казахме, подхождаше по-скоро за един призрак, отколкото за живо същество; бяха коридорите без придворни, дворовете, пълни със стража; бяха подигравките, които долитаха от улицата през прозорците на тази стая, разтърсвана от дъха на цял град, въстанал срещу министъра; бяха най-после далечните шумове и непрекъснатата пушечна стрелба, която, за щастие, се водеше без цел и без резултат, само за да покаже на караула, на швейцарските наемници, на мускетарите и на войниците, заобиколили Пале Роял (сега и кардиналският дворец беше сменил името си), че народът е също въоръжен.

Тая сянка на Ришельо беше Мазарини.

Но той беше сам и се чувствуваше слаб.

— Чужденец! — мърмореше той. — Италианец! Ето голямата им дума! С тая дума те убиха, обесиха и изядоха Кончини; ако им дадях възможност, те също щяха да ме убият, да ме обесят и да ме изядат като него, макар че не съм им направил никакво зло — освен че само ги попритиснах малко с данъци. Простаци! Те не разбират, че неприятел им е не тоя италианец, който говори лошо френски,

——

1 Кончино Кончини — италианец авантюрист, който бил любимец на кралица Мария Медичи; министър на Луи XIII; убит през 1617 г. — Б. пр.

 

а по-скоро ония, които имат дарбата да им казват изящни изрази с най-чист и най-добър парижки изговор.

— Да, да — продължаваше министърът с тънка усмивка, странна гостенка на бледите му устни, — да, вашият ропот ми казва колко е несигурна участта на фаворитите; но ако знаете това, вие трябва да знаете също, че аз не съм обикновен фаворит! Граф д’Есекс имаше разкошен пръстен с диаманти, подарък от царствената му любовница; а аз имам прост пръстен с вензел и дата1, но тоя пръстен е благословен в придворния параклис на Пале Роял — те няма да ме сломят, колкото и да ме заплашват. Те не забелязват, че с вечния им вик „Долу Мазарини!“ аз ги карам да викат ту да живее господин дьо Бофор, ту да живее господин принцът, ту да живее парламентът! Но господин дьо Бофор е във Венсен, господин принцът ще отиде в най-скоро време също там, а парламентът …

Тук усмивката на кардинала доби такъв израз на омраза, какъвто не можеше да се очаква от кроткото му лице.

— Е добре, парламентът… ще видим какво ще направим с парламента; за нас са Орлеан и Монтаржи. О, няма да бързам! Но ония, които викат сега „долу Мазарини“, накрая ще почнат да викат „долу“ на всички тия хора. Всеки ще мине по реда си. Ришельо, когото мразеха, докато беше жив, и за когото приказват непрекъснато, откак умря, е бил и по-зле от мене; той бе изгонван много пъти, а още по-често се е страхувал, че ще бъде изгонен. Мене кралицата няма да ме изгони никога и ако бъда принуден да отстъпя пред народа, тя ще отстъпи заедно с мене; ако аз бягам, ще бяга и тя, и тогава ще видим какво ще правят бунтовниците без своята кралица и без своя крал. О, ако не бях чужденец, ако бях французин, ако бях благородник!

И той пак се замисли дълбоко.

Наистина, положението беше трудно и изтеклият ден го усложни още повече. Подбуждан вечно от мръсната си алчност, Мазарини смазваше народа с данъци и тоя народ, на когото беше останала само душа в тялото, както

1 Известно е, че Мазарини, който не е бил нито в един от ордените, забраняващи да се влиза в брак, се е оженил за Ана Австрийска. (Виж Мемоарите на Лапорт и на принцеса Палатинска.)

казваше заместникглавният прокурор Талон, и то само защото не можеше да се продаде душата на търг, народът, когото се мъчеха да задоволят с шума на спечелените победи и който намираше, че лаврите не са месо за ядене1, народът беше започнал да роптае отдавна.

Но това не беше всичко. Докато роптае само народът, дворът, отделен от него с буржоазията и благородниците, не чува тоя ропот; но Мазарини беше имал неблагоразумието да засегне съдебното ведомство! Той продаде дванадесет патента за длъжността парламентски докладчици, а тъй като чиновниците плащаха много скъпо за местата си и появата на тия дванадесет нови другари трябваше да намали доходите им, те се бяха съединили и заклели в евангелието да не допускат по никой начин нови докладчици и да се съпротивяват на всички преследвания от страна на двора; те си бяха дали дума помежду си, че ако някой от тях загуби мястото си поради това разбунтуване, ще съберат помежду си стойността на патента и ще му върнат парите.

И тъй, ето какво беше предприето от двете страни:

На 7 януари седемстотин-осемстотин парижки търговци, възмутени от един нов данък, с който искаха да обложат собствениците на къщи, се събраха и изпратиха десет избрани депутата при херцог д’Орлеан, който по стар навик се представяше за привърженик на народа. Херцог д’Орлеан ги прие и те му заявиха, че са решили да не плащат тоя нов данък, дори ако се наложи да се защищават с оръжие в ръка срещу хората на краля, дошли да го събират. Херцог д’Орлеан ги изслуша много любезно, даде им надежда, че данъкът ще бъде намален, обеща да поговори за това с кралицата и ги изпрати с вечното обещание на принцовете: „Ще видим“.

От своя страна докладчиците дойдоха на 9-ти при кардинала и един от тях, като говореше от името на всички други, се изрази така твърдо и смело, че кардиналът остана смаян; но и той ги изпрати с думите на херцог д’Орлеан: „Ще видим“.

Тогава, за да с е в и д и, се свика съвет и изпратиха за главния финансов надзорник д’Емери.

——

1 Госпожа дьо Мотвил.

 

Народът мразеше издън душа тоя д’Емери, първо, защото беше главен надзорник на финансите и защото всеки главен надзорник на финансите трябва да бъде мразен; а второ, право да си кажем, защото отчасти заслужаваше тая омраза.

Той беше син на един лионски банкер, на име Партичели, който след своя фалит промени името си и започна да се нарича д’Емери’. Кардинал дьо Ришельо, който беше забелязал големи финансови способности у него, го представи на краля Луи XIII2 под името д’Емери и го нахвали много, тъй като искаше да го назначи за финансов надзорник.

— Чудесно! — отговори кралят. — Много се радвам, че предлагате г. д’Емери за това място, на което трябва да стои честен човек. Казваха ми, че вие тъкмите за него мошеника Партичели, и се страхувах да не ми натрапите него.

— Всемилостиви господарю, ваше величество може да бъде спокоен — отговори кардиналът. — Партичели, за когото говорите, е обесен.

— А, толкова по-добре! — извика кралят. — Значи ненапразно са ме нарекли Луи Справедливи.

И той подписа назначението на д’Емери.

Същият тоя д’Емери беше станал главен финансов надзорник.

За него изпратиха от страна на министъра и той дотича бледен, силно разтревожен, като разказа, че днес за малко щели да убият сина му на Дворцовия площад: тълпата го срещнала и започнала да му натяква за разкоша на жена му, която тапицирала апартамента си с червено кадифе и златни ресни. Тя беше дъщеря на Никола Льо Камю, секретар през 1617 г., който бе дошъл в Париж с два

Това не попречи господин заместник-главният прокурор Омер Талон да го нарича винаги господин Партисел, според някогашния обичай да се пофренчват чуждите имена.^[1]

с петдесет ливри в джоба, а сега, след като беше разДелйл девет милиона между децата си, бе си оставил за себе си четиридесет хиляди ливри рента.

Наистина синът на д’Емери едва ли не беше удушен: един от бунтовниците бе предложил да изстискат от него погълнатото злато. Тоя ден съветът не реши нищо, защото главата на главния финансов надзорник беше заета изключително с тази случка.

На другия ден първият председател Матьо Моле, смелостта на когото в тия работи, според думите на кардинал дьо Рец, се равняваше със смелостта на господин херцог дьо Бофор и господин принц дьо Конде, тоест на двамата най-храбри мъже във Франция, — на другия ден първият председател беше също нападнат; народът заплашваше да си излее яда върху него за всичките злини, които искаха да му причинят; но първият председател им отговори с обичайното си спокойствие, без да се развълнува и без да се учуди, че ако смутителите не се подчинят на кралската воля, той ще заповяда да издигнат бесилки на площадите и веднага ще обеси най-непокорните. На това му отговориха, че отдавна трябваше да се издигнат бесилки: те ще послужат за избесването на несправедливите съдии, които купуват благоволението на двора с цената на народната немотия.

Това още не е всичко. На единадесети, когато кралицата отиваше на литургия в Нотър Дам, което правеше редовно всяка събота, след нея вървяха над двеста жени, които викаха и искаха правосъдие. Впрочем те нямаха никакво лошо намерение: искаха само да коленичат пред нея и да пробудят състраданието й; но гвардията им попречи и кралицата мина надменно и гордо, без да слуша оплакванията им.

Следобед съветът се събра отново; на него решиха да се подкрепи кралската власт: за тая цел парламентът беше свикан за следния ден, тоест за дванадесети.

Тоя ден, от вечерта на който започна нашата нова история, десетгодишният крал, току-що оздравял от дребна шарка, беше събрал своите гвардейци, швейцарци и мускетари и ги беше строил около Пале Роял, по кейовете и на Пон Ньоф под предлог, че иска да се отслужи благодарствен молебен в Нотър Дам по случай оздравяването му. След като изслуша литургията, той отиде в парламента, където неочаквано се състоя тържествено кралско заседание; там не само потвърди предишните укази, но обяви и пет-шест нови, „един от друг по-разорителни“, според думите на кардинал дьо Рец. И дори първият председател, който, както вече видяхме, държеше предишните дни страната на двора, сега заговори много смело срещу тоя начин да се води кралят в парламента, за да изненадва и унищожава свободата на гласоподавателите.

Но най-силно въстанаха срещу новите данъци председателят Бланменил и съветникът Брусел.

След като обяви указите, кралят се върна в Пале Роял. Много народ се трупаше на пътя му; знаеха, че се връща от парламента, но не знаеха защо е бил там: дали да даде правосъдие на народа или да го угнети още по-силно; ето защо при преминаването му не се чу нито един радостен вик, за да го поздрави по случай оздравяването му. Напротив, всички лица бяха мрачни и неспокойни; някои дори изразяваха заплаха.

Въпреки завръщането на краля войските останаха по местата си: страхуваха се да не избухне бунт, когато стане известен резултатът от заседанието на парламента. И наистина, щом из улиците се разнесе мълвата, че кралят не е намалил, а е увеличил данъците, започнаха да се събират групи и се чуха силни викове: „Долу Мазарини! Да живее Брусел! Да живее Бланменил!“ Народът знаеше, че Брусел и Бланменил са говорили в негова полза; и макар че тяхното красноречие бе отишло на вятъра, все пак това не намаляваше благодарността му.

Поискаха да разпръснат тия групи, да ги накарат да млъкнат, но както става обикновено в такива случаи, групите се увеличиха и виковете се удвоиха. Кралските гвардейци и швейцарците получиха заповед не само да не отстъпват, но и да изпратят патрули по улиците Сен Дени и Сен Мартен, където тия групи, изглежда, бяха по-многобройни и по-въодушевени; но в тоя миг в Пале Роял доложиха, че е дошъл старейшината на търговците.

Приеха го веднага: той беше дошъл да каже, че ако не се прекратят веднага тия враждебни действия, след два часа цял Париж ще грабне оръжието.

 

Още се разискваше какво трябва да се прави, когато гвардейският лейтенант Коменж влезе с изпокъсани дрехи и окървавено лице. Като го видя, кралицата извика от учудване и го запита какво му се е случило. А беше се случило онова, което бе предвидял старейшината на търговците: като видял гвардейците, народът излязъл от кожата си. Камбаните били завладени и забили тревожно. Коменж не отстъпвал, арестувал някакъв човек, изглежда един от главните размирници, и за пример заповядал да го обесят на кръста дю Траоар. Войниците повлекли арестувания, за да изпълнят заповедта. Но на пазара били нападнати с камъни и алебарди; бунтовникът се възползувал от тоя миг, за да избяга, дотичал до улица де Ломбар и се скрил в една къща, вратите на която били издънени веднага.

Но нямало полза от това насилие: виновникът не бил намерен. Коменж оставил пост на улицата, а с остатъка от отряда си се върнал в Пале Роял, за да доложи на кралицата за случилото се. По целия път го преследвали викове и заплахи, много негови хора били ранени от копия и алебарди, а самият той бил ударен от камък, който му разцепил веждата.

Разказът подкрепи думите на старейшината; нямаха средства да се противят на едно сериозно въстание; кардиналът заповяда да разгласят сред народа, че войските са били строени по кейовете и на Пон Ньоф по случай церемонията и че ще се оттеглят веднага. Наистина, към четири часа следобед те се съсредоточиха към Пале Роял; поставиха пост край бариерата де Сержан, друг — на Кенз Вен и трети — на възвишението Сен Рок. Напълниха дворовете и долните етажи на двореца с швейцарци и мускетари и зачакаха.

Ето какво беше положението, когато въведохме читателите ни в кабинета на кардинал Мазарини — някога кабинет на кардинал дьо Ришельо. Видяхме какво беше настроението на кардинала, като слушаше долитащия до него ропот на народа и пушечните гърмежи, отекващи дори в стаята му.

Изведнъж той подигна глава, полунавъсил вежди, като човек, който се е решил на нещо, впери поглед в един огромен стенен часовник, готвещ се да удари десет часа, взе от масата една позлатена свирка, винаги под ръка, свирна два пъти.

Една скрита под тапицерията врата се отвори безшумно; мълчаливо влезе човек в черни дрехи и застана прав зад креслото.

— Бернуен — каза кардиналът, без дори да се обърне, защото знаеше, че при две изсвирвания трябваше да влезе камердинерът му, — кои мускетари са на пост в двореца?

— Черните мускетари, ваше високопреосвещенство.

— От коя рота?

— От ротата на Тревил.

— Има ли някой офицер от тая рота в чакалнята?

— Лейтенант д’Артанян.

— Сигурен, надявам се?

— Да, ваше високопреосвещенство.

— Дайте ми един мускетарски мундир и ми помогнете да се облека.

Камердинерът излезе също тъй безшумно, както и влезе, и след една минута се върна с искания костюм.

Мълчалив и замислен, кардиналът започна да сваля официалния си костюм, който беше облякъл, за да присъствува на заседанието на парламента, и заоблича военния мундир: той го носеше с известна непринуденост още от някогашните походи в Италия. Като свърши тоалета си, каза:

— Повикай тук господин д’Артанян.

Тоя път камердинерът излезе през средната врата, все тъй мълчалив и ням, сякаш беше сянка.

Останал сам, кардиналът се погледна с известно задоволство в огледалото. Той беше още млад — едва четиридесет и шест години, с хубаво телосложение и с малко по-нисък ръст от среден; имаше свежо и хубаво лице, поглед пълен с огън, голям нос, но добре очертан, широко и величествено чело, кестенява, малко къдрава коса, брада малко по-тъмна от косата и винаги добре накъдрена, което му придаваше особено изящество. Той си сложи колана с шпагата, изгледа самодоволно ръцете си, които бяха много хубави и за които полагаше най-големи грижи, отхвърли грубите униформени ръкавици от еленова кожа и си сложи прости, копринени. В тоя миг вратата се отвори.

— Господин д’Артанян — доложи камердинерът. Влезе офицер. Той беше тридесет и девет-четиридесет годишен мъж.

нисък, но строен, слаб, с жив, умен поглед, черна брада и прошарена коса, както винаги става у ония, които са живели много добре или много зле и особено които са силно мургави.

Д’Артанян направи четири крачки напред в кабинета и си спомни, че вече беше идвал веднъж тук по времето на кардинал дьо Ришельо. Като видя в тоя кабинет само един мускетар от своята рота, той впери очи в тоя мускетар и веднага позна кардинала.

Остана прав в почтителна, но пълна с достойнство поза, както подобава на човек от знатен род, който често в живота си се е намирал в присъствието на големи благородници.

Кардиналът впери върху него по-скоро острия си, отколкото дълбок поглед, разгледа го внимателно и след няколко секунди мълчание запита:

— Вие ли сте господин д’Артанян?

— Аз, ваше високопреосвещенство — отговори офицерът. Кардиналът погледна още веднъж тая тъй умна глава и това лице с изключителна подвижност, сдържана от годините и от опитността; но д’Артанян издържа това изпитание като човек, на когото в миналото са гледали много по-остри очи от тия, които го изследваха сега.

— Господине, вие ще тръгнете с мене — каза кардиналът — или по-точно аз ще тръгна с вас.

— На вашите заповеди съм, ваше високопреосвещенство — отговори д\Артанян.

— Бих искал да посетя сам постовете около Пале Роял. Как мислите, има ли някаква опасност?

— Опасност ли, ваше високопреосвещенство? — запита д’Артанян учудено. — Че каква?

— Разправят, че народът се е разбунтувал много.

— Униформата на кралските мускетари се ползува с голямо уважение, ваше високопреосвещенство, а в противен случай аз сам с трима другари се наемам да разгоня сто от тия дебелаци.

— Но видяхте ли какво се случи с Коменж?

— Господин дьо Коменж е гвардеец, а не мускетар — отговори д’Артанян.

— Тоест, искате да кажете — продължи Мазарини усмихнато, — че мускетарите са по-добри войници от гвардейците, нали?

— Всеки се гордее с униформата си, ваше високопреосвещенство.

— С изключение на мене, господине — възрази усмихнато Мазарини. — Виждате, че замених униформата си с вашата.

— Дявол да го вземе, ваше високопреосвещенство, това е от скромност! — извика д’Артанян. — Що се отнася до мен, заявявам ви, че ако имах униформата на ваше високопреосвещенство, бих се задоволил с нея и бих се погрижил да не нося никога друга.

— Да, но за излизането тая вечер тя може би не е много сигурна. Бернуен, шапката ми!

Камердинерът донесе униформената шапка с широка периферия. Кардиналът я сложи на главата си, кривна я и се обърна към д’Артанян:

— Вие имате оседлани коне в конюшнята, нали?

— Да, ваше високопреосвещенство.

— Тогава да вървим.

— Колко души желае ваше високопреосвещенство да взема?

— Вие казахте, че четирима се наемате да разгоните сто дебелаци; тъй като можем да срещнем двеста, вземете осем.

— Както заповядате, ваше високопреосвещенство.

— Да вървим. Или не, почакайте, по-добре е да минем оттук — продължи кардиналът. — Посветете ни, Бернуен.

Слугата взе една свещ, а кардиналът взе от писмената си маса малко ключе с дупчица, отключи вратата към една тайна стълба и след една минута се намери в двора на Пале Роял.