Робърт Силвърбърг
Замъкът на лорд Валънтайн (9)

9

Тя се мушна в навалицата, и след моментно объркване Валънтайн я последва. Докато тичаше, трите бухалки, вързани с връв за кръста му, го удряха по бедрата така, че го заболяваше. Помисли, че я е загубил, но не, вече я виждаше, тя се движеше с висок, скоклив разкрач, махаше с ръка и му се усмихваше дяволито. Валънтайн я настигна на големите стъпала, които се спущаха към залива. В близкото пристанище бяха довлечени шлепове със скупчени на тях в някакъв сложен порядък тънки пънове за клада и макар че все още не беше нощ, някои от тях бяха запалени с факли и горяха с хладен зеленикав блясък, почти без да димят.

През деня целият град бе превърнат в арена. Карнавални сергии бяха изникнали като гъби след летен дъжд; веселяци в чудновати костюми крачеха важно по кейовете; навсякъде имаше музика, смях, трескава възбуда. Когато мракът се сгъсти, лумнаха нови огньове и заливът се превърна в море от цветни светлини; а от изток избухна някаква пиротехническа демонстрация, ракета с пронизителен блясък се издигна до една точка високо във въздуха и се пръсна, сипейки ослепителни струи към покривите на най-високите пидруидски сгради.

Карабела бе обзета от някаква полуда и тази полуда се предаваше и на Валънтайн. Уловени за ръце, те тичаха без посока през града, от палатка на палатка, играеха и пръскаха монети като камъчета. В много от палатките имаше игри за сръчност — да събориш кукли с топки или да прекатуриш някаква грижливо уравновесена конструкция. Карабела с жонгльорските си очи и ръце печелеше почти на всичко, което опиташе; Валънтайн, макар и не толкова сръчен, също получи полагаемите му се трофеи. В някои палатки наградите бяха чаши вино или мръвки месо, в други — глупави препарирани животни или знаменца с емблемата на коронала, и те се отказваха от тия неща. Но изяждаха месото, изпиваха виното и с напредването на нощта все повече поруменяваха и буйстваха.

— Тук! — извика Карабела и се присъединиха към един танц на вруни, гхайроги и пияни хджорти, кръгов танц с лудешки подскоци, в който, изглежда, нямаше никакви правила. Дълги минути рипаха с чуждоземците. Когато един хджорт със загрубяло като подметка лице прегърна Карабела, тя също го прегърна, стискайки го толкова силно, че малките й здрави пръсти се забиха дълбоко в подпухналата му кожа, а когато една жена гхайрог, която бе само змиеподобни кичури и безброй полюляващи се гърди, се притисна до Валънтайн, той прие целувката й и я върна с по-голям плам, отколкото би очаквал от себе си.

А после продължиха нататък, влязоха в един открит театър, където недодялани кукли играеха някаква драма с отривисти стилизирани движения, след това — на една арена, където срещу няколко тегла гледаха морски дракони, които плуваха в заплашителни кръгове из лъскав изкуствен водоем, а оттам — в една градина с движещи се растения от южния бряг на Алханроел — въжеподобни създания с пипала и високи трептящи гъвкави стъбла с изумителни очи близо до върха. „Ще ги храним след половин час“ — подвиква пазачът, ала Карабела не искаше да чака и следвана от Валънтайн, се запромъква през сгъстяващия се мрак.

Отново избухнаха фойерверки, сега неизмеримо по-ефектни на нощния фон. Имаше тройна звездна емблема, след която се появи образът на лорд Валънтайн, изпълващ половината небе, после ослепителен фойерверк в зелено, червено и синьо, който придоби формата на Лабиринта и отстъпи място на навъсеното лице на стария понтифекс Тиеверас, а след малко, когато цветовете се пръснаха, нов взрив изхвърли в небесата огнен сноп, от който се образуваха любимите черти на великата кралица майка, Господарката на Острова на съня, усмихваща се любвеобилно над Пидруид. Като я видя, Валънтайн се развълнува толкова силно, че беше готов да падне на колене и да се разплаче — загадъчен и озадачаващ отклик. Но в навалицата нямаше място за такова нещо. Един миг той стоя разтреперан. Господарката се стопи в мрака. Валънтайн плъзна ръката си до ръката на Карабела и я стисна силно:

— Нуждая се от още вино — прошепна той.

— Почакай. Има още един фойерверк.

Така и беше. Още една ракета, още един взрив на цветове, този път разпокъсан и чудат за окото — жълти и червени краски, а от тях се образува друго лице, с масивна челюст и навъсени очи, лицето на четвъртия от властниците на Маджипур, тази най-мрачна и най-загадъчна фигура от йерархията — Краля на сънищата, Симонан Барджазид. Тълпата се смълча, защото Кралят на сънищата не беше приятел никому, макар че всички признаваха властта му, за да не им донесе нещастие и страшно наказание.

После отидоха да пият вино. Ръката на Валънтайн трепереше и той обърна бързо две чаши, докато Карабела го гледаше някак загрижено. Пръстите й си играеха с едрите кости на китката му, но не задаваше никакви въпроси. А своето вино остави недокоснато.

Следващата врата, която се отвори пред тях през време на празненството, беше на музей за восъчни фигури, оформен като миниатюрен Лабиринт, така че когато влязоха вътре, не можеха да се върнат назад и дадоха на восъчния пазач монети от по три тегла, за да продължат по-нататък. От мрака изплуваха герои на кралството, изкусна имитация, които се движеха, дори говореха на архаични диалекти. Висок воин се обявяваше за лорд Стиамот, покорител на метаморфите, а това беше легендарната Господарка Тиин, неговата майка, жената-воин, която лично ръководеше отбраната на Острова на съня, когато го обсаждаха аборигени. До тях се приближи един, който твърдеше, че е Дворн, първият понтифекс, фигура почти толкова отдалечена във времето от епохата на Стиамот, колкото Стиамот беше отдалечен от настоящето, а близо до него беше Динитак Барджазид, първият Крал на сънищата, личност далеч не толкова древна. Карабела и Валънтайн навлизаха все по-навътре и по-навътре в Лабиринта, срещайки цяла плеяда мъртви властници, умно подбрана сбирка от понтифекси, господарки и коронали, великите управници Конфалюм, Престимион и Декерет, и понтифекса Ариок с необичайна слава, и накрая над изхода се извисяваше изображение на червендалест мъж в опънати черни одежди, може би четиридесетгодишен, чернокос, тъмноок и усмихнат, който нямаше нужда да бъде представян, защото това беше Вориакс, покойният коронал, брат на лорд Валънтайн, загинал в разцвета на царуването си преди две години при някаква нелепа ловна злополука, след като бе държал властта само осем години. Изображението се поклони, протегна ръцете си напред и възкликна: „Оплаквайте ме, братя и сестри, защото аз бях върховният властник, но погинах преждевременно и падението ми беше още по-голямо поради това, че паднах от толкова голяма висота. Аз бях лорд Вориакс и размишлявайте дълго над участта ми.“

Карабела потръпна.

— Тъжно място и тъжен край. Да се махаме оттук!

И пак го поведе стремително през района на празненствата, през игрални зали, безистени и ярко осветени павилиони, покрай маси за ядене и заведения за удоволствия, без да се спре нито за миг, прехвръкваше като птица от място на място, докато накрая завиха зад един ъгъл и се озоваха в мрак, извън увеселителния район. Зад тях останаха дрезгавите звуци на заглъхваща веселба и отслабващото сияние на ослепителна светлина; движейки се напред, срещаха аромата на пищни цветя, мълчанието на дърветата. Бяха в градина, парк.

— Ела — прошепна Карабела, улавяйки го за ръката.

Излязоха на осветена от луната поляна, където дърветата се омотаваха над главата и образуваха плътно сплетена беседка. Ръката на Валънтайн се плъзна леко около стегнатата, тънка талия на Карабела. Меката топлина на деня лежеше като хваната в капан под тези гъсто преплетени дървета и от влажната почва се вдигаше каймачно сладкият аромат на огромни месести цветя, по-големи в диаметър от глава на скандар. Сякаш празненството и цялото му хаотично вълнение бяха на десет хиляди мили оттук.

— Тук ще останем — обяви Карабела.

С пресилено кавалерство — Валънтайн постла пелерината си, а Карабела го притегли на земята и се мушна леко и бързо в прегръдките му. Те лежаха усамотени между два високи гъсти храста със сивозеленикави съчковидни клони. Недалеч от тях течеше ручей, а отгоре проникваха само най-тънки лъчи светлинка.

На хълбока на Карабела беше вързана малка джобна арфа — фина изработка. Сега тя я отвърза, издрънка кратка мелодична прелюдия и запя със спокоен, чист глас:

Красива като слънчев ден,

спокойна като звездна нощ

и сладка като краден плод

любимата ми е за мен.

 

Богатства няма на земята,

ни бисери в морето има,

ни в замък Връхни чисто злато,

като прекрасната любима.

— Колко красиво е това — прошепна Валънтайн. — А и гласът ти… гласът ти е толкова хубав…

— А ти пееш ли? — запита тя.

— Хм… да, предполагам.

Карабела му подаде арфата.

— Хайде сега ми изпей нещо. Някоя от любимите си песни.

Той въртеше малкия инструмент в ръката си, объркан, и след малко каза:

— Аз не зная никакви песни.

— Никакви песни ли? Никакви песни? Хайде, не може да не знаеш някоя и друга!

— Изглежда, че всички са изхвръкнали от главата ми.

Карабела се усмихна и взе обратно арфата си.

— Тогава аз ще та науча на някои — рече тя. — Но, смятам, не точно сега.

— Не. Не сега.

Той докосна устните си до нейните. Тя замърка и се изкиска, и прегръдката й стана по-силна. Когато очите му свикнаха с тъмнината, вече можеше да я вижда по-ясно — малко заострено личице, блестящи дяволити очи, лъскава разрошена черна коса. Ноздрите й се издуваха от очакване. Валънтайн се отдръпна за миг от това, което щеше да се случи, обзет от смътен страх, че ще бъде подпечатан някакъв договор, но после отблъсна тези страхове. Беше празнична нощ и той я желаеше, тя също го желаеше. Ръцете на Валънтайн се плъзнаха по гърба й, минаха напред, опипаха гръдния й кош точно под кожата. Спомни си как изглеждаше, когато стоеше гола под чистачката: мускул и кост, кост и мускул, не много плът, с изключение на бедрата и задницата. Компактна топка енергия. След миг тя беше отново гола, и той също. Видя, че тя трепери, но не от студ, особено в такава благоуханна влажна нощ, в тази тайна беседка. Като че я обзе някаква особена напрегнатост, която го плашеше. Той милваше ръцете й, лицето й, мускулестите й рамене, малките кълба на гърдите й с остри връхчета. Ръката му напипа гладката кожа от вътрешната страна на бедрата й, тя изпусна рязко дъх и го притегли към себе си.

Телата им се движеха в спокойни ритми, сякаш бяха любовници от месеци и добре свикнали един с друг. Тънките й силни крака обгърнаха кръста му и двамата се запреобръщаха и затъркаляха, докато стигнаха почти до брега на потока и усетиха хладните му пръски по запотената си кожа. Спряха се там, смеейки се, и се затъркаляха обратно. Този път се спряха до един от сивозеленикавите храсти. Карабела го дърпаше надолу, поемайки без трудност напора на тежестта му.

— Хайде! — извика тя и той я чуваше как съска и стене, а после пръстите й се забиха дълбоко в плътта му и бесен спазъм разтърси тялото й, и в същия миг той се отдаде всецяло на силите, които го обладаваха.

След това лежеше задъхан и полузамаян в прегръдките й, заслушан в туптенето на собственото си сърце.

— Ще преспим тук — прошепна тя. — Никой няма да ни безпокои тази нощ.

Тя галеше челото му, отмахваше меката жълта коса от очите му, приглаждаше я на място. Целуна го леко по върха на носа. Беше непринудена, игрива като коте: скритата й еротична напрегнатост бе изчезнала, изгоряла в пламъците на страстта. Но той се чувстваше разтърсен, зашеметен, смутен. Вярно, че бе изпитал внезапен силен екстаз. Но в този момент на екстаз бе почувствал, че надзърта през ослепително осветени врати в някакъв тайнствен свят без цвят, форма и материя и се залюлява опасно на ръба на неизвестното, преди да се върне обратно в света на тази действителност.

Не можеше да говори. Каквото и да кажеше, му се струваше неуместно. Не бе очаквал от любовния акт да получи такова объркване. Карабела явно усещаше безпокойството му, защото не казваше нищо, само го държеше, поклащайки го леко, придръпна главата му до гърдите си, запя му тихо.

В топлата нощ той постепенно се унесе в сън.

Когато настъпиха съновиденията, те бяха сурови и страшни.

Валънтайн се пренесе отново на оная мрачна, позната пурпурна равнина. Същите насмешливи лица му се хилеха злобно от пурпурното небе, но този път той не беше сам. Пред него се мержелееше някаква фигура с тъмно лице и тромав, потискащ вид и Валънтайн разбра, че това е брат му, макар че под пронизващия, изгарящ блясък на кехлибареното слънце не можеше да различи ясно чертите на другия. И този сън ставаше на фона на тъжна музика, тихите, остри звуци на мисловната музика, които показваха, че това е опасен сън, сън-заплаха, сън на смъртта.

Двамата мъже бяха вкопчени в жесток двубой и само единият щеше да оцелее от двубоя.

„Братко! — извика Валънтайн потресен и ужасен. — Недей!“ Той се движеше, извиваше се, изплува на повърхността на съня и се задържа там за миг. Но това беше непосилно за него. Човек не бягаше от сънищата, не ги отхвърляше, колкото и страшни да бяха те. Човек навлизаше изцяло в тях и приемаше това, което му подсказваха; бореше се с немислимото в сънищата, а ако го избегнеше, то сблъсъкът с него ставаше неизбежен и той неминуемо щеше да бъде победен в живота наяве.

Валънтайн отново се устреми бавно надолу, мина границата между будното състояние и съня и усети как край него пак се прокрадва злият дух на неговия враг, брат му.

Те бяха въоръжени със саби, ала борбата беше неравна, защото оръжието на Валънтайн беше тънка рапира, а на брат му — дебела сабя. Със сръчност и ловкост Валънтайн се мъчеше отчаяно да пробие с рапирата си отбраната на своя брат. Но това беше невъзможно. С бавни, тежки удари другият го парираше непрекъснато, отблъсваше настрана тънкото острие на Валънтайн и го изтласкваше неумолимо назад по неравния, изровен терен.

Над главите им кръжаха лешояди. От небето долиташе съскащата песен на смъртта. Скоро щеше да се пролее кръв и един живот щеше да се върне при Извора.

Крачка по крачка Валънтайн отстъпваше, знаейки, че точно зад него зее клисура и по-нататъшното отстъпление скоро щеше да стане невъзможно. Ръката го болеше, очите му туптяха от умора, в устата си имаше стържещ вкус на пясък, последните му сили се изчерпваха. Назад… назад…

„Братко! — извика той страдалчески. — В името на Божествения…“

Молбата му предизвика рязък смях и жлъчна ругатня. Сабята се стовари с мощен замах. Валънтайн се стрелна напред с рапирата си и бе разтърсен от ужасна тръпка, която вцепени тялото му, когато метал звънна о метал и леката му сабя се пречупи почти до дръжката. В същия миг се препъна в един сух, ожулен от пясъка пън и се строполи тежко на земята, падайки в гъсталак от бодливи виещи се стъбла. Огромният човек със сабята се надвеси над него, закри слънцето, запълни небето. Песента на смъртта придоби убийствена, пронизителна сила на тембъра; лешоядите плеснаха с криле и се устремиха надолу.

Спящият Валънтайн стенеше и трепереше. Той се обърна пак, притисна се плътно о Карабела, попи топлина от нея, докато го обгръщаше страшният студ на съня на смъртта. Беше толкова лесно да се събуди сега, да избяга от ужаса и жестокостта на тези видения, да заплува към безопасно място по бреговете на съзнанието. Но не. Със свирепо примирение се хвърли отново в кошмара. Исполинската фигура се смееше. Сабята се вдигна високо. Светът се люлееше и се разпадаше под поваленото му тяло. Той обрече душата си на Господарката и зачака да се стовари ударът.

Ала ударът на сабята беше непохватен и слаб и с глупав тъп звук сабята на брат му се заби дълбоко в пясъка, и съдържанието и насоката на съня се измениха, защото Валънтайн не чуваше вече виещото съскане на песента на смъртта и сега виждаше, че във всичко е настъпил обрат, усещаше вливащи се в него потоци от нова и неочаквана енергия. Скочи на крака. Брат му дърпаше сабята, ругаеше, мъчеше се да я измъкне от земята, и Валънтайн я счупи с презрителен ритник.

Сграбчи другия с голи ръце.

Сега Валънтайн диктуваше двубоя, а треперещият му брат отстъпваше под градушката от удари, прегъваше колене, докато Валънтайн го налагаше, ръмжеше като ранена мечка, клатеше окървавената си глава насам-натам, приемаше ударите и не оказваше никаква съпротива, само шепнеше: „Братко… братко…“, когато Валънтайн го повали на пясъка.

Той лежеше неподвижно, а Валънтайн стоеше като победител над него.

Дано да е утро, молеше се Валънтайн и се отскубна от съня си.

Беше още тъмно. Той замига, сложи ръце на хълбоците си и потрепери. Страшни, безумни видения, разпокъсани, но силни, плуваха из помътеното му съзнание.

Карабела го гледаше замислено.

— Добре ли си? — попита тя.

— Сънувах.

— Ти извика три пъти. Мислех, че ще се събудиш. Страшен ли беше сънят?

— Да.

— А сега?

— Объркан съм. Смутен.

— Разкажи ми какво сънува.

Това беше интимна молба. Но нали бяха влюбени един в друг? Нали бяха слезли в света на съня заедно и дружно дирили в нощта?

— Присъни ми се, че се бия с брат си — заговори той пресипнало. — Че се дуелираме със саби сред гореща, гола пустиня, че той едва не ме уби, че в последния момент аз станах от земята и намерих нови сили и… и… и го пребих с юмруци.

Очите му святкаха като очи на звяр в тъмнината: Карабела го гледаше като някакъв дебнещ дрол с мънистени очи.

— Винаги ли имаш такива жестоки съновидения? — попита тя след известно време.

— Мисля, че не. Но…

— Какво?

— Не е само до насилието. Карабела, аз нямам брат!

Тя се засмя.

— Нима очакваш сънищата да съвпадат точно с действителността? Ех, Валънтайн, Валънтайн, къде си се учил? В сънищата има по-дълбока истина, отколкото в познатата ни действителност. Братът от твоят сън би могъл да бъде всеки или никой: Залзан Кавол, Слийт, баща ти, лорд Валънтайн, понтифексът Тиеверас, Шанамир, дори аз. Знаеш, че освен ако нямат конкретен смисъл, сънищата преиначават всичко.

— Да знам. Но какво значи това, Карабела? Да се дуелирам с брат… почти да бъда убит от него… а вместо това аз да го убия?

— Да не искаш да ти гадая сънищата? — учуди се тя.

— Този сън не ми говори нищо, само е изпълнен със страх и тайнственост.

— Виждам, че много си се уплашил. Беше мокър от пот и извика няколко пъти. Но мъчителните сънища са най-показателните, Валънтайн. Разгадай го сам.

— Моят брат… аз нямам брат…

— Нали ти казах, това е без значение.

— Значи воювах със себе си? Не разбирам. Аз нямам врагове, Карабела.

— Баща ти — подсказа тя.

Той се замисли върху това. Баща му? Помъчи се да придаде някакво лице на призрачния човек със сабята, но намери само още по-голям мрак.

— Аз не го помня — каза Валънтайн.

— Да не би да е умрял, когато си бил малък?

— Мисля, че е така. — Валънтайн поклати главата си, която започваше да бучи. — Не помня. Виждам едър човек… брадата му е тъмна, очите му са тъмни…

— Как се казва? Кога е умрял?

Валънтайн пак поклати глава.

Карабела се наклони по-близо до него. Улови ръцете му и запита тихо:

— Валънтайн, къде си роден?

— На изток.

— Да, ти вече каза това. Но къде? В кой град, в коя провинция?

— Ни-моя? — изрече той неопределено.

— Питаш ли ме, или ми съобщаваш?

— Ни-моя — повтори той. — Голяма къща, градина, близо до завоя на реката. Да. Виждам там себе си. Плувам в реката. Ходя на лов в гората на херцога. Дали пък не сънувам това?

— Наистина дали не сънуваш?

— Струва ми се като… нещо, което съм чел. Прилича на история, която са ми разправяли.

— А името на майка ти?

Той понече да отговори, но когато отвори уста, оттам не излезе никакво име.

— И тя ли е умряла млада?

— Галиара — произнесе Валънтайн неуверено. — Точно така беше, Галиара.

— Хубаво име. Разкажи ми как изглеждаше тя.

— Тя… тя имаше… — Запъна се. — Златиста коса, като моята. Нежна, гладка кожа. Очите й… гласът й звучеше като… толкова е трудно, Карабела!

— Ти трепериш.

— Да.

— Ела. Тук. — Тя отново го притегли към себе си. Беше много по-дребна от него и все пак в момента изглеждаше много по-силна, и близостта й го успокои. Запита кротко: — Не си спомняш нищо, нали, Валънтайн?

— Не. Фактически нищо.

— Не знаеш къде си роден, нито отде си дошъл, нито как са изглеждали родителите ти, нито дори къде си бил миналия звездоден, така е, нали? Сънищата ти не могат да те насочат, понеже нямаш спомени, на които да се опреш, за да ги разтълкуваш. — Ръцете й заровиха по главата му; пръстите й опипваха нежно, но решително темето му.

— Какво правиш? — попита той.

— Проверявам дали не си пострадал. Както знаеш, един удар по главата може да лиши човека от памет.

— Има ли там нещо?

— Не. Не, нищо. Никакви белези. Никакви подутини. Но това не значи нищо. Може да се е случило преди един или два месеца. Ще проверя пак, когато слънцето изгрее.

— Приятно ми е да усещам докосването на ръцете ти, Карабела.

— А на мен ми е приятно да те докосвам — рече тя.

Валънтайн лежеше спокойно до нея. Думите, които си бяха разменили, точно сега го смущаваха най-много. Разбираше, че други хора имат богати спомени от детството и юношеството си, знаят имената на родителите си и са сигурни за мястото, където са родени, а той нямаше нищо освен наслойка от неясни представи, тази мъгла от слаби, несигурни спомени, покриваща един празен кладенец, да, и знаеше, че там цари пустота, но бе решил да не надзърта в него. Сега Карабела го бе подтикнала да надзърне. Защо не беше като другите, питаше се той? Защо спомените му бяха лишени от вещественост? Дали не бе получил някакъв удар по главата, както намекваше тя? Или просто съзнанието му беше помътено, липсваше му способността да задържа впечатленията от преживяното, с години бе скитал из просторите на Маджипур, заличавайки всяко вчера с настъпването на всеки нов ден?

Тази нощ и двамата не заспаха наново. Призори съвсем неочаквано започнаха пак да се любят, мълчаливо, някак устремно, целенасочено, съвсем различно от предишното игриво сношение; а после станаха, все така без да си кажат нито дума, изкъпаха се в прохладното поточе, облякоха се и тръгнаха през града към странноприемницата. Когато яркото око на слънцето се издигна високо над Пидруид, по улиците все още се клатушкаха гуляйджии с помътени очи.