Робърт Силвърбърг
Замъкът на лорд Валънтайн (8)

8

Сутринта на звездоден, деня на парада, деня на коронала, първия ден на големите празненства в Пидруид, Валънтайн спеше свит на кравай и сънуваше спокоен сън с тучни зелени хълмове и бистри езера, изпъстрени със сини и жълти езерни анемонии, ала нечии пръсти го смушкаха в ребрата и се събуди. Той зае седнало положение, мигайки и мънкайки. Мрак: дълго преди зазоряване. Карабела се бе навела над него: той усещаше котешката грациозност, чуваше лекия й смях, вдъхваше сметановия аромат на кожата й.

— Защо толкова рано? — попита той.

— За да имаш хубаво място, когато короналът минава. Бързай! Всички вече са станали.

Валънтайн скочи на крака. Китките малко го боляха от жонглирането с бухалките; разпери ръце настрана и заразмахва увисналите си длани. Карабела се усмихна, улови ръцете му и го загледа.

— Днес ти ще жонглираш великолепно — каза тя тихо.

— Дано.

— Няма никакво съмнение в това, Валънтайн. С каквото и да се заловиш, ти го правиш изключително добре. Такъв човек си ти.

— Нима знаеш какъв човек съм аз?

— Разбира се, че зная. Дори, мисля, по-добре от теб. Валънтайн, можеш ли да кажеш каква е разликата между спането и будното състояние?

Той се навъси.

— Не те разбирам.

— Има моменти, когато ми се струва, че за теб това е едно и също, че ти преживяваш някакъв сън или сънуваш някакъв живот. Всъщност не аз мисля така, а Слийт. Ти го обайваш, а Слийт не се обайва лесно. Той е бил навсякъде, видял е много, преживял е какво ли не и въпреки това непрекъснато говори за теб, мъчи се да те разбере, да вникне в душата ти.

— Не знаех, че съм толкова интересен. Смятах, че съм скучен.

— Други не смятат така. — Очите й блестяха. — Е, хайде. Облечи се, закуси и да вървим на парада. Тази сутрин ще гледаме как минава короналът, следобед ще играем ние, а довечера… довечера…

— Да? Довечера?

— Довечера ще празнуваме! — извика тя, отскочи от него и изхвръкна през вратата.

Трупата жонгльори тръгна през утринната мъгла към мястото, което Залзан Кавол им бе осигурил по пътя за тържествени процесии. Маршрутът на коронала започваше от Златния площад, където той бе настанен на квартира; оттам щеше да се движи в източна посока по лъкатушен булевард, който минаваше през една от второстепенните градски порти и завиваше по големия път, откъдето Валънтайн и Шанамир бяха влезли в Пидруид, онзи който бе обграден от двете страни с колони от разцъфтели огнени палми, а оттам през Фолкинкипската порта обратно в града и като го прекосеше по Водния път и минеше през Арката на сънищата и Драконовата порта, щеше да излезе на брега, в края на залива, където на главния пидруидски стадион беше издигната парадна трибуна. Така че парадът беше всъщност двоен: първо минаване на коронала пред народа а после — на народа пред коронала. Това беше събитие, което щеше да продължи през целия ден, през цялата следваща нощ и вероятно до зори в слънчевден.

Тъй като жонгльорите бяха включени в програмата за развлечение на кралската особа, трябваше да заемат място някъде близо до кея, където завършваше процесията; иначе нямаше да успеят навреме да прекосят задръстения град, за да се доберат до стадиона за представлението си. Залзан Кавол им бе издействал отлично място близо до Арката на сънищата, но това значеше да прекарат по-голямата част от деня в чакане шествието да стигне до тях. Нямаше друг изход. Минаха пеш диагонално през задните улици и най-после излязоха в долния край на Водния път. Както бе докладвал Шанамир, градът беше пищно нагизден, отрупан с украса, знамена и платнища, които висяха от всяка сграда, от всеки осветителен глобус. Самото пътно платно беше прясно боядисано в цветовете на коронала, сияеше в яркозелено, със златисти ивици по края.

В този ранен час от двете страни на пътя вече се бяха строили зяпачите и нямаше никакви празни пространства, ала тълпата бързо отвори свободно място, когато се появиха скандарите жонгльори и Залзан Кавол показа снопчето билети. Населението на Маджипур обикновено беше вежливо, внимателно и сговорчиво. Пък и малцина бяха склонни да спорят за предимство с шестима яки скандари.

И зачакаха. Утрото беше топло и бързо ставаше горещо, и Валънтайн нямаше какво да прави, освен да стои и да чака, вторачен в пустото шосе, в натруфената черна излъскана каменна зидария на Арката на сънищата, Карабела — прилепена до лявата му страна, а Шанамир — до дясната. Тази сутрин времето течеше безкрайно бавно. Темите за разговор бързо се изчерпиха. За момент вниманието на Валънтайн бе привлечено от една поразителна фраза, доловена от полугласния разговор сред редиците зад него:

— … не мога да проумея защо е цялата тази олелия. Аз му нямам нито капчица доверие.

Валънтайн се заслуша по-внимателно. Двама от зрителите — гхайроги, ако се съдеше по плавния им изговор — говореха за новия коронал, и то съвсем не ласкателно.

— … издава прекалено много наредби, ако питаш мен. Регламентира това, регламентира онова, бърка се тук, бърка се там. Излишно е!

— Иска да покаже, че си е на мястото — каза другият кротко.

— Не е нужно! Не е нужно! Всичко си вървеше добре при лорд Вориакс и при лорд Малибор преди него, без всички тия дребнави наредби. Намирисва на неувереност, ако питаш мен.

— Тихо! Точно днес не бива да се говори така.

— Ако питаш мен, тоя хлапак още не е уверен, че е наистина коронал, затуй се старае толкова всички да го забележим. Ако питаш мен.

— Не съм те питал. — Тонът беше неспокоен.

— И още нещо. Изведнъж навред тук забъкаха тия имперски проктори. Какво прави той? Създава своя световна полиция? За да шпионират за коронала? За какво? Какво има наум?

— Ако има наум нещо, най-напред тебе ще приберат. Ще млъкнеш ли най-после?

— Ама аз не мисля нищо лошо — отвърна първият гхайрог. — Гледай, нося звездното знаме като всички други! Верен поданик ли съм, или не съм? Само че не ми харесва както вървят нещата. Всеки гражданин има право да се тревожи за състоянието на кралството, нали? Ако работите не вървят по вкуса ни, трябва да си кажем мнението. Такава ни е традицията, нали? Ако допуснем сега малки злоупотреби, кой знае какво ще върши той след пет години!

Интересно, помисли Валънтайн. Въпреки всички тия възторжени викове и ръкомахания новият коронал не се радваше на всеобща любов и възхищение. Колцина ли от тия, другите, питаше се той, напомпват ентусиазма си просто от страх или от себичен интерес?

Гхайрогите млъкнаха. Валънтайн се ослушваше в други разговори, но не чу нищо интересно. Времето пак се заточи бавно. Той насочи вниманието си към Арката и я разглежда дълго, докато запомни чертите й, изваяните образи на древни маджипурски властници, герои на тъмното минало, генерали от ранните войни с метаморфите, коронали, живели още преди легендарния лорд Стиамот, древни понтифекси, Господарки, раздаващи милостиви благословии. Арката, каза Шанамир, е най-старото нещо, оцеляло в Пидруид, а и най-святото — отпреди девет хиляди години; тя беше издялана от блокове чер велатинтуйски мрамор, неуязвим за атмосферните влияния. Минеш ли през нея, осигуряваш си закрилата на Господарката и цял месец хубави сънища.

Утрото се оживяваше от мълвата за придвижването на коронала през Пидруид. Короналът, казваха, напуснал Златния площад; влязъл през Фолкинкипската порта; спрял се да раздава с две шепи петкронови монети в градските квартали, населени главно от вруни и хджорти; спрял се да утеши едно разплакано дете; спрял се да се помоли пред мощите на покойния си брат лорд Вориакс; намерил зноя непоносим и почивал няколко часа на пладне; направил това, направил онова, направил нещо друго. Короналът, короналът, все короналът! Цялото внимание през тоя ден беше насочено към коронала. Що за живот е това, мислеше си Валънтайн: постоянно да правиш такива тържествени обиколки, да се показваш непрекъснато на паради ту в един, ту в друг град, да се усмихваш, да махаш с ръка, да хвърляш монети, да участваш в безкрайно пищно зрелище, да демонстрираш чрез физическия образ на един човек въплъщението на правителствената власт; да приемаш всички тези почести, този шумен всенароден възторг и все пак да съумяваш някак да задържиш юздите на управлението. Но дали имаше юзди за държане? Този държавен строй беше толкова отколешен, че вероятно си вървеше сам. Понтифекс, стар и по традиция усамотен, скрит в тайнствен лабиринт някъде в Централен Алханроел, издаващ наредби, с които се управлява светът, а неговият наследник и осиновен син короналът олицетворява изключителната власт, той е като министър-председател, ръководи от висотата на замъка Връхни, освен когато е зает с церемониални шествия като сегашното — и нима някой от тях беше нужен другояче освен като символ на върховната власт? Това беше един мирен, слънчев, весел свят — така мислеше Валънтайн, макар че несъмнено имаше някаква тъмна страна, скрита някъде, иначе защо щеше да се яви Крал на сънищата, за да оспори властта на светата Господарка? Тези управници, тази непрекъсната пищност, това прахосничество и тази олелия — не, разсъждаваше Валънтайн, то няма смисъл, то е отживелица от някаква далечна епоха, когато може би всичко туй е било необходимо. А какво имаше смисъл сега? Да живееш всеки ден, да дишаш приятен въздух, да ядеш и да пиеш, да спиш добре. Останалото беше глупост.

— Короналът иде! — извика някой.

Десет пъти през последния час викът се бе надигал така и никакъв коронал не се бе показвал. Ала сега, малко преди пладне, изглеждаше, че той наистина се приближава.

Предшестваше го гръмко „ура“: далечен рев, като грохот на море, който се разпростираше като разливаща се вълна по пътя на шествието. Когато се засили, глашатаи на буйни ездитни животни се появиха на главния път, препускайки почти в галоп, и от време на време успяваха да надуят тръбите си с устни, които след толкова време сигурно бяха изприщени и уморени. След тях, качени на един флотер, който ги носеше бързо по пътя, няколкостотин души от личната охрана на коронала в зеленозлатната звездна униформа, грижливо подбрана група, жени и мъже, човеци и други, цветът на Маджипур, стояха мирно в колата си, както се струваше на Валънтайн, с много важен и малко глупав вид.

И ето че се зададе колесницата на самия коронал.

Тя също беше поставена върху флотер, носеше се на няколко стъпки над земята и се движеше бързо напред като призрачна. Украсена пищно с лъскава тъкан и дебели бели квадрати, ушити вероятно от кожи на редки животни, тя имаше подобаващо величествен и разкошен вид. На нея се возеха половин дузина от висшите сановници на град Пидруид и околната провинция, всички пременени в празнични одежди, кметове, херцози и тем подобни, а сред тях, качил се на издигната платформа от някакво лъскаво червено дърво, протегнал благосклонно ръце към зрителите от двете страни на пътя, стоеше лорд Валънтайн, короналът, вторият по знатност от властниците на Маджипур и — тъй като осиновилият го имперски баща, понтифексът, живееше уединено и никога не го виждаха простосмъртни — може би най-истинското олицетворение на властта, което можеше да се види в този свят.

— Валънтайн! — надигнаха се викове. — Валънтайн! Лорд Валънтайн!

Валънтайн изучаваше кралския си съименник така внимателно, както по-рано бе разглеждал надписите по древната черна Арка на сънищата. Този коронал беше внушителна фигура, човек над среден ръст, силен на вид, с мощни рамене и дълги яки ръце. Кожата му беше доста мургава, с цвят на маслина, косата му — черна и подстригана така, че падаше точно под ушите му, черната му брада — като къса гъста ресна по долната част на челюстта.

Залят от врявата на овациите, лорд Валънтайн се обръщаше грациозно ту на една, ту на друга страна, за да ги приеме, навеждайки леко тялото си и протягайки ръце във въздуха. Флотерът мина бързо покрай мястото, където стояха Валънтайн и жонгльорите, и през този кратък момент на близост короналът се обърна към тях, така че за един напрегнат миг Валънтайн и лорд Валънтайн впиха очи един в друг. Като че между тях стана контакт, една искра прескочи разстоянието. Усмивката на коронала беше сияйна, в ярките му черни очи се таеше някакъв ослепителен блясък, в самите му тържествени одежди сякаш имаше живот, сила и воля и Валънтайн стоеше като закован, пленен от магията на имперската мощ. За миг той разбра благоговението на Шанамир, благоговението на всички тия хора, когато сред тях се намира техният върховен господар. Вярно, лорд Валънтайн беше обикновен човек, налагаше се и той да изпразва пикочния си мехур и да пълни търбуха си, спеше нощем и като всички простосмъртни се прозяваше, когато ставаше сутрин, цапал е пелените си като бебе, а когато остарееше, щеше да дреме и лигите му да текат и все пак, и все пак се движеше във висши кръгове, обитаваше замъка Връхни, беше живият син на Господарката на Острова на съня, осиновен от понтифекса Тиеверас подобно на брат си преди това, покойния Вориакс, бе прекарал по-голямата част от живота си близо до източниците на властта, бе му възложено да управлява целия този огромен свят и многочисленото му население, а такова съществуване, мислеше си Валънтайн, променя човека, отчуждава го, придава му ореол и обособеност. И докато колесницата на коронала се носеше покрай него, Валънтайн виждаше този ореол и се прекланяше пред него.

А когато колесницата отмина, този миг също отмина, и лорд Валънтайн вече се отдръпваше в далечината и все се усмихваше, все протягаше ръце, все кимаше грациозно, все стрелкаше с бляскавите си очи ту един, ту друг гражданин, ала Валънтайн вече не се чувстваше пред наличието на изящество и мощ. Вместо това се чувстваше някак омърсен и измамен, без сам да знае защо.

— Елате бързо — изръмжа Залзан Кавол. — Трябва да се доберем до стадиона.

Това беше много лесно. Всички в Пидруид, като се изключат прикованите на легло и затворниците, се бяха наредили по пътя на шествието. Страничните улици пустееха. За петнайсет минути жонгльорите се озоваха на брега, за още десет се приближиха до огромния крайбрежен стадион. Тук вече бе започнала да се събира навалица. Хиляди хора бяха задръстили пристаните точно пред стадиона, за да видят повторно коронала, когато пристигне.

Скандарите образуваха клин и се врязаха брутално в тази тълпа, следвани от Валънтайн, Слийт, Карабела и Шанамир. Изпълнителите имаха нареждане да се явят на сборното място зад стадиона, голямо открито пространство до самия бряг, и там вече цареше нещо като лудост — стотици костюмирани артисти се блъскаха за места. Тук имаше исполински гладиатори от Куил, в сравнение с които дори скандарите изглеждаха хилави, и групи акробати, които се катереха нетърпеливо един на друг по раменете си, и една съвсем гола балетна трупа, и три оркестъра с причудливи чуждоземни инструменти, които свиреха в странен дисонанс, и дресьори на животни, дърпащи въжета, за които бяха вързани превозвани от флотери зверове с невероятна големина и свирепост, и всевъзможни чудаци — мъж с тегло хиляда фунта, жена, висока единайсет фута и тънка като прът от чер бамбук, врун с две глави, лиимани — три близнака, съединени с връв от противна синьосивкава плът, която минаваше от кръст на кръст, един с лице като брадва, а долната част на тялото му — като колело, и още толкова много неща, че главата на Валънтайн се замая от гледките, звуците и миризмите на това сборище от чудесии.

Почти обезумели чиновници с общински шарфове се мъчеха да подредят тези изпълнители в стройна процесия. Известен ред в шествието действително съществуваше; Залзан Кавол изкряска на един чиновник името си и получи номер, който показваше мястото на трупата му в строя. Но после трябваше сами да намерят съседите си в строя, а това не беше толкова лесно, защото всеки на сборното място беше в непрекъснато движение, а да намериш номера си значеше все едно да се мъчиш да закачиш етикети на морските вълни.

Най-после жонгльорите намериха мястото си, доста назад в множеството, притиснати между група акробати и един от оркестрите. След това вече не можеха да мърдат и пак си стояха на място с часове. Докато чакаха, на изпълнителите бе поднесено ядене и пиене: сервитьори обикаляха между тях, разнасяйки безплатно шишчета и чаши със зелено и златисто вино. Ала въздухът беше топъл и задушен и на Валънтайн му прилошаваше от миризмата на толкова много струпани едно до друго тела от толкова много раси и с толкова различни метаболизми. „След един час — мислеше си той — аз ще жонглирам пред коронала.“ Колко странно звучи това! Той усещаше Карабела близо до себе си, жива, весела, винаги усмихната, с неизчерпаема енергия. „Дано Божественият не пожелае това да се повтори“ — прошепна тя.

Най-после някъде отдалеч, близо до вратата на стадиона, се усети известно раздвижване, сякаш бе отворен някакъв спирателен кран, и въртопът изсипваше първите изпълнители от сборното място. Валънтайн се изправи на пръсти, но нямаше ясна представа какво става. Мина почти един час, преди в техния край на сборището да се почувства някакво раздвижване. После шествието се понесе равномерно напред.

От вътрешността на стадиона долитаха разни звуци: музика, крясък на зверове, смях, ръкопляскания. Оркестърът, който вървеше пред трупата на Залзан Кавол, сега беше готов да влезе — двайсет музиканти от три нечовешки раси, носещи непознати на Валънтайн чудновати инструменти, спираловидни лъскави медни тръби, странни криви барабани, малки петцевни флейти и други подобни, всичко извънредно фино, ала когато засвириха и замаршируваха, шумът, който вдигнаха, никак не беше фин. Последният от музикантите изчезна през голямата двойна врата на стадиона и един досаден майордом излезе важно напред, за да препречи пътя на жонгльорите.

— Залзан Кавол и трупата му — обяви майордомът.

— Тук сме — отзова се Залзан Кавол.

— Ще чакате сигнала. Тогава ще влезете и ще вървите в процесията след тези музиканти, като обикаляте стадиона отляво надясно. Не започвайте изпълнението си, докато не отминете голямото зелено знаме с емблемата на коронала. Когато стигнете до шатрата на коронала, спрете се, направете реверанс и се задръжте на мястото си шейсет секунди, през които ще изпълните номерата си, преди да продължите по-нататък. Когато стигнете до другата врата, напуснете веднага арената. Възнаграждението си ще получите на излизане. Ясно ли е всичко?

— Напълно — каза Залзан Кавол.

Скандарът се обърна към трупата си. До този момент той беше рязък и груб, ала внезапно показа друга страна, защото протегна три от ръцете си към своите братя, стисна ръцете им и на суровото му лице се появи нещо, което приличаше почти на нежна усмивка. След това скандарът прегърна Слийт, после Карабела и най-сетне дръпна Валънтайн към себе си и изрече меко, доколкото един скандар можеше да говори меко:

— Ти се научи бързо и личи, че ще станеш майстор. Ти беше само едно удобство за нас, но сега се радвам, че си с нас.

— Благодаря ви — произнесе Валънтайн тържествено.

— Жонгльори! — ревна майордомът.

— Не всеки ден жонглираме за маджипурски властник — каза Залзан Кавол. — Нека това бъде най-хубавото ни представление.

Той махна с ръка и трупата мина през огромната двойна врата.

Слийт и Карабела крачеха начело, жонглирайки с пет ножа, които си подхвърляха в отсечена, постоянно меняща се последователност; после, на известно разстояние, вървеше сам Валънтайн, жонглирайки с трите си бухалки в напрегната съсредоточеност, с която искаше да прикрие простотата на номера си; а зад него бяха шестимата брата скандари, които използваха до максимум двайсет и четирите си ръце, за да наситят въздуха с нелепа смесица от летящи предмети. Шанамир, един вид като оръженосец, крачеше най-отзад, той не изпълняваше нищо, служеше само за човешки препинателен знак.

Карабела кипеше от неизчерпаема енергия: тя скачаше високо потраквайки с токовете, пляскаше с ръце и все пак не пропускаше нито един такт, а до нея Слийт бърз като камшик, стегнат, динамичен, се проявяваше като истински извор на енергия, ловейки ножове във въздуха и връщайки ги обратно на партньорката си. Дори мрачният, сдържан Слийт си позволяваше по някое бързо, невероятно премятане презглава, докато мекият въздух на Маджипур поради слабото притегляне задържаше ножовете във въздуха за необходимата част от секундата.

Те обикаляха стадиона, следвайки такта на пронизителното писукане, свиркане и думкане на оркестъра пред тях. Огромната тълпа, вече преситена на новост след новост, почти не реагираше, но това нямаше значение: жонгльорите съсредоточаваха вниманието си върху своето изкуство, а не върху потните лица, които едва се различаваха по далечните пейки.

Вчера Валънтайн бе измислил и упражнил сам една оригинална добавка към обичайния си номер. Другите не знаеха нищо за нея, защото в такива неща имаше рискове за всеки новак, а изпълнението пред кралска особа едва ли беше най-подходящото място за риск — макар че, мислеше си той, изпълнението пред кралска особа все пак е най-подходящото място човек да се разгърне най-цялостно.

И така, той сграбчи две от бухалките в дясната си ръка и ги подхвърли високо, и в този миг чу как Залзан Кавол изръмжа изненадано: „Охо!“, но нямаше време да мисли върху това, защото двете бухалки се спущаха и Валънтайн запрати тази в лявата си ръка помежду им и тя изхвърча нагоре, превъртайки се два пъти. Улови ловко по една от падащите бухалки във всяка ръка, запокити нагоре тази в дясната си ръка, улови тази, която се бе превъртяла два пъти, докато тя падаше, и пристъпи спокойно и с голямо облекчение към обичайната си каскада с бухалки, без да поглежда нито надясно, нито наляво, докато крачеше след Карабела и Слийт по периметъра на гигантския стадион.

Оркестри, акробати, танцьори, дресьори на животни, жонгльори пред него и зад него, хиляди безизразни лица по пейките, украсени с ленти аркади за големци — Валънтайн виждаше всичко това само подсъзнателно. Хвърляне, хвърляне, хвърляне и улавяне, хвърляне и улавяне, хвърляне и улавяне, и тъй нататък, и тъй нататък, докато с крайчеца на окото си не съзря бляскавите зеленозлатни драперии от двете страни на кралската шатра. Обърна се с лице към коронала. Моментът беше труден, защото сега трябваше да раздвоява вниманието си: поддържайки полета на бухалките, той търсеше самия лорд Валънтайн и го намери в средата на наклонената шатра. Валънтайн се молеше за ново взаимно преливане на енергия, за нов бърз проблясък на контакт с изгарящите очи на коронала. Той хвърляше автоматично, точно, всяка бухалка се издигаше на определената височина и като описваше дъга, падаше между палеца и останалите му пръсти, и същевременно търсеше лицето на коронала, но уви, този път не се получи преливане на енергия, защото монархът беше разсеян, изобщо не забелязваше жонгльора, а се бе вторачил отегчено през цялата ширина на стадиона в някакво друго зрелище, може би в някакъв номер на животно, изпълняван със зъби и нокти, или в балерините с голи задници, а може би изобщо в нищо. Но Валънтайн упорстваше, изброи всичките шейсет секунди на тази своя проява на уважение и към края на определената минута му се стори като че короналът наистина погледна към него за част от секундата, но не повече.

След това Валънтайн закрачи по-нататък. Карабела и Слийт вече се приближаваха до изхода. Валънтайн се завъртя полукръгом на място и се усмихна гордо на скандарите, които маршируваха напред под мятащ се насам-натам свод от брадви, пламтящи факли, сърпове, чукове и парчета плодове, добавяйки предмет след предмет към множеството неща, които подхвърляха във въздуха. Валънтайн им пожонглира малко, преди да продължи самотната си обиколка из стадиона.

И напред, и навън през отсрещната врата. И улови бухалките си, и ги задържа, докато преминаваше във външния свят. А когато не беше вече пред коронала, отново почувства разочарование, умора, празнота, сякаш лорд Валънтайн всъщност не излъчваше енергия, а само я изсмукваше от другите, създавайки илюзия за бляскав, искрящ ореол, и когато човек се отдалечеше от него, изпитваше само чувството, че е загубил нещо. Всъщност представлението бе завършило; славният момент на Валънтайн бе дошъл и отминал и явно никой не бе го забелязал.

С изключение на Залзан Кавол, който изглеждаше кисел и раздразнителен.

— Кой те научи да хвърляш по две бухалки? — запита той веднага щом мина през портата.

— Никой — отвърна Валънтайн. — Сам си го измислих.

— Ами ако беше изпуснал бухалките си там?

— Изпуснах ли ги?

— Тъкмо там не беше място за щуротии — промърмори скандарът. Сетне поомекна. — Но признавам, че се държа добре. — От втори майордом получи кесия монети и взе да ги пуска една по една в двете си външни ръце, броейки ги бързо. Повечето прибра в джоба си, ала подхвърли по една на всеки от братята си и по една на Слийт и Карабела, а после, като помисли малко, по-дребни монети — на Валънтайн и Шанамир.

Валънтайн забеляза, че той и Шанамир бяха получили по половин крона, а другите — по цяла крона. Но това не беше важно: парите нямаха реално значение, докато в кесията му подрънкваха няколко крони. Възнаграждението, макар и малко, беше неочаквано. Той с радост щеше да го похарчи още тази вечер за силно вино и пикантна риба.

Дългият следобед бе почти завършил. Вдигащата се от морето мъгла носеше преждевременен мрак над Пидруид. На стадиона още кънтеше циркаджийската олелия. Горкият коронал, мислеше си Валънтайн, ще седи там до късна нощ!

Карабела го дръпна за китката.

— А сега ела — прошепна тя настойчиво. — Работата ни е свършена! Наш ред е да празнуваме!