Робърт Силвърбърг
Замъкът на лорд Валънтайн (66)

14

Часът за окончателна разплата с Доминин Барджазид беше вече близък. Валънтайн се придвижваше бързо напред, навътре и нагоре през всички познати чудни места.

В тази сводеста сграда се помещаваше архивът на лорд Престимион: там този велик коронал бе уредил музей на историята на Маджипур. Валънтайн се усмихна при мисълта да сложи жонгльорските си бухалки до меча на лорд Стиамот и украсената със скъпоценности пелерина на лорд Конфалюм. Там се извисяваше шеметно стройната, крехка на вид наблюдателна кула, съградена от лорд Ариок, необикновена постройка наистина, може би указание за още по-чудните дела, които Ариок е щял да извърши, ако е станал понтифекс. Това — един двоен атриум с издигнат басейн в средата — беше параклисът на лорд Киникен, съединен с прекрасната белоплочеста зала, където Господарката отсядаше винаги, когато дойдеше да гостува на сина си. А полегатите затревени покриви там представляваха градинската беседка на лорд Конфалюм, любимата лична прищявка на този обичащ лукса високомерен монарх, място, където бяха събрани нежни цветя от всички краища на Маджипур. Валънтайн се молеше те да оцелеят през тази нощ на зимни хали, защото мечтаеше скоро да бъде сред тях, с помъдрели от пътуванията очи и да съзерцава отново чудесата, които бе видял в горите на Зимроел и по бреговете на Стоиензар.

Нагоре…

През наглед безкраен лабиринт от коридори, стълбища, галерии, тунели и пристройки, напред и все напред.

— Ще умрем от старост, а не от студ, докато стигнем до Барджазид! — промърмори Валънтайн.

— Още малко остава, милорд — каза Шанамир.

— Но според мен недостатъчно малко.

— Как ще го накажете, милорд?

Валънтайн погледна младежа.

— Да го накажа? Да го накажа? Какво наказание може да има за това, което е извършил той? Бой с камшик? Три дена на стаджеви корички? Все едно да накажа Стейче, загдето ни блъскаше в камъните.

Шанамир гледаше учудено.

— Никакво наказание ли няма да има изобщо?

— Не, не такова, каквото разбираш под наказание.

— Нима ще го пуснете, за да продължава да върши злини?

— И това не — отвърна Валънтайн. — Но първо трябва да го заловим, а после ще говорим какво да правим с него.

Мина още половин час — стори му се цяла вечност — и ето Валънтайн вече стоеше пред ядрото на Замъка, пред оградените със стени императорски покои, съвсем не най-старото, но далеч най-святото от всичките му крила. Тук са били залите, от които са управлявали първите коронали, но те отдавна бяха заместени с по-изящните и по-внушителни помещения на великите управници от последните хиляда години и сега представляваха бляскаво дворцово седалище на властта, отделено от всички други заплетени лабиринти на Замъка.

В тези великолепни зали с високи сводове ставаха най-висшите държавни церемонии; ала сега едно самотно жалко създание се спотайваше там зад старинни масивни врати, предпазвано от тежки, разкошно украсени резета с огромни размери и важно символично значение.

— Отровен газ — подсказа Лизамон Хълтин. — Да напомпим един цилиндър газ през стените и да го оставим, където си е.

Залзан Кавол закима енергично.

— Да! Да! Ето, да пропъхнем някаква тънка тръбичка през тия пукнатини… има един газ, с който в Пилиплок си служат за избиване на риба, той ще свърши работата за…

— Не — отсече Валънтайн. — Ще го измъкнем жив.

— Възможно ли е това, милорд? — попита Карабела.

— Бихме могли да разбием вратите — избоботи Залзан Кавол.

— Да развалим вратите на лорд Престимион, правени цели трийсет години, само за да измъкнем един негодник от скривалището му?! — възкликна Тунигорн. — Милорд, тези приказки за отровен газ не ми се струват чак толкова глупави. Не бива да губим време…

— Трябва да се стараем да не действаме като варвари — рече Валънтайн. — Няма да има отравяния тук. — Той хвана ръцете на Карабела и Слийт и ги вдигна. — Вие сте жонгльори с бързи пръсти. И ти, Залзан Кавол. Не сте ли се научили да си служите с тези пръсти и за други неща.

— Да отваряме ключалки ли, милорд? — запита Слийт.

— Да и други неща от тоя род. Тези помещения имат много входове и възможно е всички да не са залостени с резета. Хайде, опитайте си да намерите път през преградите. А докато вие се занимавате с това, аз пък ще търся друг път.

Той пристъпи към огромната позлатена врата, превишаваща двойно ръста на най-високия скандар; на всеки квадратен сантиметър от нея бяха издълбани във висок релеф сцени от царуването на лорд Престимион и на славния му предшественик лорд Конфалюм. Сложи ръце на тежките бронзови дръжки, сякаш искаше да отвори вратата с един-единствен силен замах.

Една дълга минута Валънтайн стоя така, отърсвайки съзнанието си от всякакво усещане за витаещото около него напрежение. Опита се да се приближи до спокойното кътче в центъра на душата си. Но една голяма пречка го възпря.

Съзнанието му се изпълни внезапно с непреодолима омраза към Доминин Барджазид.

Зад тази голяма врата се намираше човекът, който го бе изхвърлил от трона, който го бе прогонил, за да стане злочест скитник, който бе управлявал безцеремонно и несправедливо от негово име и — това беше най-лошото, най-чудовищното и най-непростимото — който бе решил да унищожи един милиард невинни и неподозиращи хора, когато плановете му започнаха да се провалят.

Валънтайн го ненавиждаше за това. Заради това Валънтайн гореше от желание да унищожи Доминин Барджазид.

Докато стоеше вкопчен в дръжките на вратата, в главата му нахлуха жестоки, страшни образи. Виждаше Доминин Барджазид одран жив, облян в собствената си кръв, надаващ писъци, които можеха да се чуят оттук чак до Пидруид. Виждаше Доминин Барджазид прикован за едно дърво с назъбени стрели. Виждаше Доминин Барджазид смазан под градушка от камъни. Виждаше…

Валънтайн трепереше от силата на ужасния си гняв.

Но човек в едно цивилизовано общество не одира враговете си живи и не излива гнева си чрез насилие — дори върху Доминин Барджазид. „Как мога да претендирам за правото да управлявам един свят — питаше се Валънтайн, — когато не умея дори да владея собствените си чувства?“ Знаеше, че докато този гняв раздираше душата му, и той като самия Доминин Барджазид беше неспособен да управлява. Трябваше да се пребори с него. Това пулсиране в слепоочията, този напор на кръвта, тази дива жажда за мъст — всичко трябваше да се пречисти, преди да направи каквато и да било стъпка към Доминин Барджазид.

Валънтайн се бореше. Отпусна свитите мускули на гърба и раменете си, напълни дробовете си с острия студен въздух и малко по малко напрежението се отцеди от тялото му. Зарови в душата си там, където изгарящата жажда за мъст бе лумнала така внезапно, и я прочисти. И чак след това можа най-сетне да проникне в спокойното кътче в центъра на душата си и да се задържи там така, че да се почувства сам в Замъка, ако не се смяташе Доминин Барджазид някъде от другата страна на вратата, само двамата и една-единствена преграда помежду им. Да надвие себе си беше най-голямата победа: Валънтайн знаеше, че всичко друго ще се оправи.

Той се поддаде на влиянието на сребърната диадема на Господарката, своята майка, изпадна в сънно състояние и насочи силата на съзнанието си към своя враг.

Това, което Валънтайн прати, не беше сън на мъст и наказание. То би било твърде очебийно, твърде долно, твърде лесно. Изпрати кротък сън, сън на обич и дружба, на съжаление за случилото се. Доминин Барджазид можеше да се учуди на такова послание. Валънтайн показваше на Доминин Барджазид примамливия бляскав град на удоволствията Хай Морпин и двамата крачеха един до друг по Булеварда на облаците, разговаряха радушно, усмихнаха се, обсъждаха съществуващите по между им различия, опитваха се да се разберат. Рисковано беше да започва по този начин, защото така Валънтайн се излагаше на присмех и презрение, ако на Доминин Барджазид му хрумнеше да изтълкува погрешно подбудите му. Но нямаше надежда да го победи със заплахи и гняв; може би щеше да го спечели с по-мек подход. Този сън изискваше огромни душевни резерви, защото беше, наивно да очаква да привлече Барджазид с хитрост и ако обичта, излъчвана от Валънтайн, не се окажеше искрена и оня не я почувстваше като искрена, сънят щеше да бъде напразен. Валънтайн не бе подозирал, че може да намери у себе си обич към този човек, който му бе причинил толкова злини. Но намери: насочи я; препрати я през голямата врата.

След това стисна дръжките на вратата, напрегна отново сили и зачака някакъв знак отвътре.

Ненадейно получи послание: мощен изблик на мисловна енергия, разтърсващ и непреодолим, който забуча от императорските покои като яростен, горещ сувраелски вятър. Валънтайн усещаше обгарящия порив на насмешливия отказ на Доминин Барджазид. Барджазид не желаеше нито обич, нито дружба. Той пращаше пренебрежение, омраза, гняв, презрение, войнственост: обявяване на вечна война.

Валънтайн бе потресен силно. Как така, чудеше се той, Барджазидът може да изпраща послания? Сигурно чрез някаква машина на баща си, чрез някаква магия на Краля на сънищата. Разбра, че е трябвало да предугади нещо подобно. Но няма значение, Валънтайн стоеше непоклатим пред съкрушителната сила на сънната енергия на Доминин Барджазид, хвърлена срещу него.

А след това прати друг сън, толкова непринуден и доверчив, колкото сънят на Доминин Барджазид беше груб и враждебен. Изпрати сън на помилване, на пълно опрощение. Показа на Доминин Барджазид, едно пристанище, цяла флота от сувраелски кораби, чакащи да го върне в бащината му земя, и дори тържествен парад, Валънтайн и Барджазид седяха един до друг в колесница, която ги откарваше към пристанището за церемониите около заминаването, стояха заедно на кея, смееха се, докато се сбогуваха, двама добри врагове, които бяха хвърляли един срещу друг всички разполагаеми от тях сили и сега се разделяха любезно.

Доминин Барджазид отвърна със сън на смърт и разрушение, на неприязън, на омраза, на презрение.

Клатейки глава бавно, тежко, Валънтайн се мъчеше да я прочисти от бликащата към него отровна мръсотия. За трети път събра сили и приготви послание за врага си. Все още не можеше да падне ниско като Барджазид; все още се надяваше да го надвие с топлота и доброта, при все че друг би казал, че е глупаво дори да се опитва. Валънтайн склопи очи и съсредоточи съзнанието си в сребърната диадема.

— Милорд!

Това беше женски глас, който се промъкна през съсредоточеността му точно когато изпадаше в транс.

Прекъсването беше дразнещо и неприятно. Валънтайн се завъртя кръгом, пламнал от необичаен гняв, толкова изненадан, че мина цяла минута, докато познае, че тази жена е Карабела. Тя се отдръпна от него, задъхана, уплашена за миг.

— Милорд… — заговори тя с тих глас. — Не знаех…

Той се помъчи да се овладее.

— Какво има?

— Ние… ние намерихме начин да отворим една врата.

Валънтайн затвори очи й усети как скованото му тяло се отпусна облекчено. Усмихна се, привлече я към себе си и я подържа така, треперейки, докато напрежението се отцеждаше от него. После каза:

— Заведи ме там!

Карабела го поведе през коридорите, украсени богато със старинни драперии и дебели протъркани килими. Тя се движеше учудващо уверено за човек, който никога преди не бе ходил из тия зали. Стигнаха до част от императорските покои, която Валънтайн не помнеше, сервизно междинно помещение някъде оттатък тронната зала, просто и скромно място. Слийт, яхнал раменете на Залзан Кавол, бе пъхнал горната половина на тялото си дълбоко в някаква напречна греда и се протягаше да върши деликатни манипулации от вътрешната страна на една обикновена врата.

— Отворихме три врати по този начин и сега Слийт прониква през четвъртата — каза Карабела. — Още малко…

Слийт измъкна главата си и се огледа, прашен, мръсен, страшно доволен от себе си.

— Отворена е, милорд.

— Браво!

— Ще влезем и ще го пипнем — изръмжа Залзан Кавол. — На три парчета ли го искате или на пет, милорд?

— Не — каза Валънтайн. — Аз ще вляза. Сам.

— Вие ли, милорд? — запита Залзан Кавол, сякаш не вярваше на ушите си.

— Сам? — възкликна Карабела.

С възмутен вид Слийт извика:

— Милорд, забранявам ви… — но се спря, сконфузен от светотатствените си думи.

— Не бойте се за мен — отвърна кротко Валънтайн. — Аз трябва да свърша това сам, без чужда помощ. Слийт, дръпни се настрана. Залзан Кавол… Карабела… отстъпете. Заповядвам ви да не влизате, докато не ви повикам.

Те се спогледаха смутено. Карабела понечи да каже нещо, но се запъна, затвори уста. Белегът на Слийт пулсираше и пламтеше. Залзан Кавол издаваше странни боботещи звуци и размахваше безпомощно четирите си ръце.

Валънтайн отвори вратата и мина през нея.

Намираше се в някакъв вестибюл, може би кухненски коридор, място, което един коронал не би познавал. Прекоси го предпазливо и се озова в зала с разкошни брокати, която след кратко колебание разпозна — това беше съблекалнята; отвъд нея се намираше Декеретовият параклис, а той извеждаше в съдебната зала на лорд Престимион, величествено сводесто помещение с блестящи прозорци от матирано стъкло и великолепни полилеи, изработени от най-изкусните нимойски занаятчии. А по-нататък беше тронната зала, където над всичко се извисяваше ненадминато грандиозният трон на Конфалюм. Някъде в това крило Валънтайн щеше да намери Доминин Барджазид.

Влезе в съблекалнята. Тя пустееше и изглеждаше като че никой не я бе използвал от месеци. На каменния сводест вход на Декеретовия параклис нямаше завеса: Валънтайн надникна в него, не видя там никого и продължи през късия извит коридор, украсен с бляскави мозаични орнаменти в зелено и златно, който водеше до съдебната зала.

Пое дълбоко дъх, сложи ръце на вратата на съдебната зала и я отвори рязко.

Отначало помисли, че това огромно помещение също е пусто. Само един от големите полилеи в другия край беше запален, хвърляйки мъждиво сияние. Валънтайн погледна наляво и надясно, по редиците полирани дървени скамейки, покрай нишите със спуснати завеси, в които бе разрешено да се крият херцози и принцове докато ги съдят, към високия трон на коронала…

И видя една фигура в императорски одежди, застанала в сенките до заседателната маса под високия трон.