Робърт Силвърбърг
Замъкът на лорд Валънтайн (62)

10

Това беше моментът, от който Валънтайн се страхуваше от месеци: трябваше да предвожда граждани на Маджипур във война срещу граждани на Маджипур, да заложи кръвта на другарите от скитанията си срещу кръвта на другарите от юношеството си. И все пак сега, когато бе настъпил този момент, той се чувстваше твърде спокоен духом.

Под сивата светлина на зората нашественическата армия се движеше по края на равнината и при утринните мъгли Валънтайн съзря за пръв път легионите, изправени срещу него. Равнината изглеждаше пълна с черни палатки. Навред имаше войници, коли, добичета, молитори — объркана и хаотична човешка вълна.

Силите на Валънтайн се бяха строили клиновидно, като в челните коли на фалангата се намираха най-храбрите му и най-предани сподвижници. Войските на херцог Хейтлуиг съставляваха средната колона на армията, а хиляди членове на гражданското опълчение от Пендиуейн, Макропрозопос и другите градове по Глейдж образуваха ариергард, по-внушителен със своята маса отколкото със силата си. В освободителната армия бяха представени всички раси на Маджипур — взвод скандари, отряд вруни, цяла орда огнеоки лиимани, много хджорти и гхайроги, дори малък елитен корпус су-сухериси. Самият Валънтайн стоеше с колата си в един от трите върха на предната част на клина, но не на централното място: там беше Ерманар, готов да поеме главния удар на контраофанзивата на узурпатора. Колата на Валънтайн се намираше на дясното крило, колата на Азенхарт — на лявото, а колоните, предвождани от Слийт, Карабела, Залзан Кавол, и Лизамон Хълтин — точно зад тях.

— Хайде! — извика Валънтайн и битката започна.

Колата на Ерманар се устреми напред, надувайки сирените, святкайки с фаровете си. След миг я последва Валънтайн и като погледна към другия край на бойното поле, видя, че Азенхарт също не изостава. В сгъстен строй нахълтаха в равнината и тутакси всяха безредие сред огромната маса на защитниците. Фронтовата линия на силите на узурпатора рухна с изумителна бързина, като че ли това беше умишлена стратегия. Изпаднали в паника войници тичаха насам-натам, блъскаха се един в друг, оплитаха се, боричкаха се за оръжия или просто бързаха да се изпокрият. Голямото открито пространство на равнината стана океан от отчаяно мятащи се фигури, без ръководство, без план. Нашественическата фаланга пореше напред през тях. Престрелка почти нямаше; от време на време някой енергомет хвърляше зловещия си блясък върху пейзажа, ала в повечето случаи врагът изглеждаше твърде объркан, за да организира някаква свързана отбрана, и атакуващият клин, врязвайки се свободно напред, нямаше нужда да взема жертви.

Делиамбър, който стоеше до Валънтайн, каза тихо:

— Те са се разгърнали на огромен фронт, на сто и дори повече мили. Ще им бъде нужно време, за да съсредоточат силата си. Но след първоначалната паника ще се прегрупират и нашето положение ще се затрудни.

И наистина това вече ставаше.

Неопитното гражданско опълчение, което Доминин Барджазид бе набрал от Стражевите градове, може да беше изпаднало в безредие, ала ядрото на отбранителната армия се състоеше от рицари на замъка Връхни, приучени на военни игри, ако не и на самата военна техника, и сега те се съсредоточаваха, обграждаха от всички страни малкия клин от нашественици, забил се дълбоко между тях. Събраният набързо взвод молитори вече настъпваше срещу фланга на Азенхарт, челюстите им тракаха, огромните им ноктести крайници търсеха жертви. От другата страна едно кавалерийско отделение бе намерило ездитните добичета и се мъчеше да образува някакъв строй; а Ерманар се бе натъкнал на непрекъснат огнен бараж от енергомети.

— Запазете строя! — крещеше Валънтайн. — Продължавайте напред!

Все още напредваха, но темпото забележимо отслабваше. Докато в началото силите на Валънтайн се бяха врязали във врага като горещо острие в масло, сега като че ли по-скоро се мъчеха да пробият стена от гъста кал. Много от колите бяха обкръжени, а някои съвсем спрени. Валънтайн зърна Лизамон Хълтин, която пеш си пробиваше път през цяла тълпа защитници и ги мяташе като вейки наляво и надясно. В боя участваха и трима исполини-скандари — те можеха да бъдат само Залзан Кавол и братята му, — които сееха страшно опустошение с многото си ръце, всяка от които размахваше някакво оръжие.

Изведнъж колата на Валънтайн бе погълната, но шофьорът й даде заден ход, зави рязко и отхвърли настрана неприятелските войници.

Напред… напред…

Навсякъде се търкаляха трупове. Безумие беше от страна на Валънтайн да се надява, че завладяването на Върха може да стане без кръвопролитие. Изглеждаше, че вече стотици са мъртви, хиляди ранени. Той се намръщи, прицели се с енергомета си в един висок мъж със сурово лице, който налиташе към колата му, и го повали. Валънтайн замига, когато въздухът около него изпращя от изстрела на енергомета му, и стреля пак, пак и пак.

— Валънтайн! Лорд Валънтайн!

Викът беше всеобщ. Но той излизаше от гърлата на бойци от двете сражаващи се страни, и всяка страна имаше предвид своя лорд Валънтайн.

Сега настъплението изглеждаше напълно спряно. Настанал бе явен обрат: защитниците предприемаха контранападение. Те като че ли не бяха съвсем подготвени за първоначалния щурм и просто бяха позволили на армията на Валънтайн да се вреже в тях; но сега се прегрупираха, събираха сили, възприемаха нещо като стратегия.

— Изглежда, имат ново ръководство, милорд — докладва Ерманар. — Военачалникът, който ги предвожда сега, държи положението здраво в ръцете си и ги пришпорва яростно към нас.

Образувала се бе редица от молитори, която поведе контраатаката, а зад нея се придвижваха многочислените войски на узурпатора. Но тъпоглавите непокорни животни причиняваха повече пакости с огромната си маса, отколкото с ноктите и челюстите си: цял проблем беше дори само да се изплъзнеш от исполинските им гърбати туловища. Сега много от офицерите на Валънтайн бяха слезли от колите си — той съзря пак Лизамон Хълтин, Слийт и Карабела, които се биеха ожесточено, а групички техни бойци правеха всичко възможно да ги защитят. Самият Валънтайн също искаше да напусне колата, ала Делиамбър му заповяда да стои настрана от боя.

— Вашата особа е свята и необходима — каза рязко врунът. — Воините ще трябва да водят ръкопашен бой без вас.

— Но…

— Налага се.

Валънтайн се намръщи. Разбираше логиката в думите на Делиамбър, но тя не му харесваше. Все пак се подчини.

— Напред! — изрева той отчаяно в тъмната тръба от слонова кост на своя боен комуникатор.

Но не можеха да напредват. Сега от всички страни прииждаха рояци воини-бранители, които изтласкваха назад силите на Валънтайн. Новата сила на армията на узурпатора, изглежда, беше съсредоточена недалеч от Валънтайн, точно зад една височина в равнината, и се разпростираше лъчевидно оттам навън на кръгове с почти невидима мощ. Да, някакъв нов пълководец, мислеше си Валънтайн, някакъв влиятелен военен командир вдъхваше плам и сила, сплотяваше войските, които бяха така паднали духом. Както би трябвало да направя и аз, помисли си той, тук, на бойното поле, сред тях. Както би трябвало да направя и аз.

До него долетя гласът на Ерманар:

— Милорд, виждате ли онова ниско хълмче от дясната ви страна? Зад него е неприятелският команден пост — главнокомандуващият им е там, в разгара на боя.

— Бих искал да му хвърля едно око — рече Валънтайн, давайки знак на шофьора си да се изкачи по-нависоко.

— Милорд — продължи Ерманар, — трябва да съсредоточим атаката си там и да го премахнем, преди да е спечелил още по-голямо предимство.

— Разбира се — промърмори Валънтайн разсеяно. Той гледаше вторачено, с присвити очи. Там долу пред очите му като че цареше пълна бъркотия. Но постепенно различи сред множеството един силует. Да, сигурно това беше той. Висок човек, по-висок от Валънтайн, със силно лице, широка уста, пронизителни тъмни очи, гъста, буйна, лъскава черна коса, сплетена отзад. Той му се струваше странно познат — толкова познат, безспорно познат, човек, когото Валънтайн е познавал, и то познавал добре, през времето, когато е живял в замъка Връхни, но съзнанието му беше така объркано от хаоса на битката, че за миг му се стори трудно да се добере до запаса си от възобновени спомени и да определи самоличността му…

Да. Разбира се.

Елидат Морволски.

Как бе могъл да забрави дори за миг, дори сред цялата тази ярост приятеля си от младежките години, Елидат, който понякога му беше по-близък даже от брат му Вориакс, Елидат, най-скъпия му приятел, участвал в толкова много от най-смелите му младежки подвизи, най-близък до него по способности и темперамент, Елидат, когото всички, дори самият Валънтайн, смятаха за следващия по ред коронал…

Елидат предвождаше неприятелската армия. Елидат, опасният военачалник, който трябваше да бъде премахнат.

— Милорд! — обади се Ерманар. — Чакаме вашите разпореждания, милорд.

Валънтайн се колебаеше.

— Обкръжете го — отвърна той. — Обезвредете го. Пленете го, ако е възможно.

— Бихме могли да съсредоточим огъня си върху…

— Искам го невредим — изкомандува Валънтайн рязко.

— Милорд…

— Невредим, казах.

— Добре, милорд.

Но отговорът на Ерманар не звучеше много убедено. Валънтайн знаеше, че за Ерманар врагът си е просто враг, и този военачалник щеше да причини по-малко злини, ако го убиеха незабавно. Но Елидат…!

Напрегнат и тъжен, Валънтайн гледаше как Ерманар обърна силите си кръгом и ги поведе към стана на Елидат. Нямаше нищо по-просто от това да нареди Елидат да остане невредим; но как можеше да го провери в разгара на боя? Именно от това се бе опасявал най-много Валънтайн: че някой негов любим другар ще предвожда вражеските войски — но да знае, че е Елидат, че Елидат е в опасност на бойното поле, че Елидат трябва да падне, за да може освободителната армия да напредне — какво мъчение беше това!

Валънтайн се изправи. Делиамбър заговори:

— Не трябва да…

— Трябва — отвърна той и скочи от колата, преди врунът да успее да му направи някаква магия.

Тук, във вихъра на боя, всичко беше объркано: силуети тичаха насам-натам, не можеше да се различи враг от приятел, навред шум, врява, крясъци, сигнали за тревога, прахоляк и безумие. Развоят на битката, който Валънтайн можеше да следи от флотерната си кола, оттук не се виждаше. Струваше му се, че войските на Ерманар напират от една страна и някъде по посока на Елидатовия стан се води объркан и безреден бой.

— Милорд — подвикна му Шанамир, — не бива да стоите така на открито! Вие…

Валънтайн му махна и се насочи към най-гъстите редици на сражаващите се.

Изглежда, пак бе настъпил обрат, този път със съсредоточена атака на Ерманар срещу стана на Елидат. Нашествениците се врязваха във врага и отново сееха безредие. Неприятелите отстъпваха и рицари, и граждани бягаха в кръг както им завърне, мъчейки се да се изплъзнат от безпощадните настъпващи нападатели, докато някъде далеч напред шепа защитници се държеше здраво около Елидат, самотна яка скала сред беснеещия поток.

Дано Елидат остане невредим, молеше се Валънтайн. Дано го пленят, да го пленят бързо, но да остане невредим.

Той напираше напред, почти незабележим на полесражението. Победата отново му изглеждаше близка: но тя щеше да струва твърде скъпо, прекомерно скъпо, ако се купеше със смъртта на Елидат.

Валънтайн виждаше Лизамон Хълтин и Кхун от Кианимот точно отпред, рамо до рамо; те пробиваха път, за да могат да минат другите, и помитаха всичко пред себе си. Кхун се смееше, сякаш цял живот бе чакал този миг на ожесточена схватка.

Изведнъж вражеска стрела удари синьокожия чуждоземец в гърдите. Кхун се олюля и завъртя. Виждайки, че залита да падне, Лизамон Хълтин го подхвана, подкрепи го и го положи внимателно на земята.

— Кхун! — извика Валънтайн и се втурна към него.

Дори от двайсет ярда виждаше, че чуждоземецът е сериозно ранен, Кхун дишаше тежко; мършавото му лице с остри черти изглеждаше като покрито с петна, почти сиво; очите му бяха потъмнели. Като съзря Валънтайн, той се посъживи малко и се опита да седне.

— Милорд — каза великанката, — тук не е място за вас.

Без да й обръща внимание, Валънтайн се наведе над чуждоземеца.

— Кхун! Кхун! — шепнеше той настойчиво.

— Добре съм, милорд. Знаех си аз… имало е причина… да дойда във вашия свят…

— Кхун!

— Жалко… ще изпусна победния пир…

Безпомощен, Валънтайн сграбчи острите рамене на чуждоземеца и го задържа така, ала животът на Кхун бързо и тихо угасна. Дългото му необикновено пътуване беше в края си. Най-после той бе намерил цел и спокойствие.

Валънтайн се изправи и се озърна; гледаше яростта на бойното поле като насън. Заобикаляше го кордон от негови хора и някой — позна Слийт — го дърпаше, мъчейки се да го отведе на по-безопасно място.

— Недей — шепнеше Валънтайн. — Остави ме да се бия…

— Но не тук, милорд. Нима искате да ви сполети съдбата на Кхун? Какво ще стане с всички нас, ако загинете? Вражеските войски прииждат към нас от Перитолския проход. Скоро боят още повече ще се ожесточи. Вие не бива да стоите на бойното поле.

Валънтайн разбираше това. В края на краищата Доминин Барджазид не се виждаше никъде на полесражението и вероятно нямаше и да се вести. Но как можеше той да си седи удобно във флотера, когато други умираха за него, когато Кхун, който не беше дори същество от неговия свят, вече бе дал живота си за него, а обичният му Елидат, точно зад онова възвишение сред равнината, беше може би сериозно застрашен от войските на самия Валънтайн! Той се колебаеше в нерешителност. Слийт с мрачно лице го пусна, но само за да повика Залзан Кавол: исполинът скандар, размахвайки мечове в трите си ръце и действайки с енергомет в четвъртата, не беше далеч. Валънтайн видя, че Слийт говори сериозно с него и Залзан Кавол, отблъсвайки защитниците почти пренебрежително, започна да си проправя път към Валънтайн. Валънтайн подозираше, че след миг скандарът може да го отмъкне насила от бойното поле, без да го е грижа дали е коронован властник или не.

— Чакайте — каза Валънтайн. — Възможният престолонаследник е в опасност. Заповядвам ви да ме последвате!

Слийт и Залзан Кавол изглеждаха учудени от непознатата, титла.

— Възможният престолонаследник? — повтори Слийт. — Кой е…

— Елате с мен — каза Валънтайн. — Това е заповед.

Залзан Кавол избоботи:

— Вашата безопасност, милорд, е…

— … не е единственото важно нещо. Слийт, застани от лявата ми страна! Залзан Кавол, ти от дясната!

Те бяха толкова объркани, че веднага се подчиниха. Валънтайн повика също Лизамон Хълтин; и пазен от приятелите си, пое бързо през хълма към предната линия на врага.

— Елидат! — викна Валънтайн, крещейки с все сила.

Гласът му стигна на половин левга, поне така му се струваше, и звукът на този мощен рев прекрати за миг всякакви бойни действия около него. Плъзгайки поглед между две редици неподвижни воини, Валънтайн се обърна към Елидат и когато очите им се срещнаха, видя, че чернокосият мъж се спря, изгледа го навъсено и повдигна рамене.

Валънтайн кресна на Слийт и Залзан Кавол:

— Хванете този човек! Доведете ми го… невредим!

Мигновеното затишие свърши; грохотът на боя започна наново с удвоена ярост. Войските на Валънтайн се нахвърлиха пак върху здраво притиснатия отстъпващ враг и за секунда Валънтайн съзря Елидат, който, заобиколен от щит свои хора, ожесточено се бранеше. След това престана да го вижда вече, защото пак настъпи всеобща бъркотия. Някой го дърпаше — може би Слийт или Карабела? — настоявайки да се прибере отново на безопасно място в колата си, но той изръмжа и се отскубна.

— Елидат Морволски! — подвикна Валънтайн. — Елидат, ела да преговаряш!

— Кой произнася името ми? — бе отговорът.

Вилнеещото множество пак отвори път между него и Елидат. Валънтайн протегна ръце към навъсената фигура и понечи да отвърне. Но Валънтайн знаеше, че думите щяха да бъдат твърде мудни, твърде тромави. Изведнъж изпадна в състояние на транс, влагайки цялата сила на волята си в сребърната диадема на своята майка, и насочи през пространството, което го делеше от Елидат Морволски, цялата енергия на душата си за една-единствена кратка частица от секундата, изпълнена със съновидения, със силата на сънищата…

… двама млади мъже, по-скоро юноши, яздят охранени бързи добичета през гора от закърнели дървета-джуджета…

… дебел изкривен корен се вдига като змия от земята напряко на пътеката, едното добиче се препъва, единият юноша се премята презглава…

… ужасен звук на пращене, бяло парче назъбена кост стърчи страшно през разкъсана кожа…

… другият юноша дръпва юздите, връща се обратно, подсвирва от смайване и уплаха, когато вижда колко тежко е нараняването…

Валънтайн не можа да задържи съновиденията по-дълго. Мигът на контакт бе свършил. Изтощен, капнал от умора, той се върна обратно в будната действителност.

Елидат го гледаше втренчено, смутен. Сякаш само те двамата се намираха на бойното поле и всичко, което ставаше около тях, беше просто шум и мъгла.

— Да — рече Валънтайн. — Ти ме познаваш, Елидат. Но не под това лице, което имам днес.

— Валънтайн, ти ли си?

— Никой друг.

Те закрачиха един към друг. Опаса ги обръч бойци от двете армии, мълчаливи, замаяни. Когато ги деляха само няколко стъпки, те се спряха и застанаха един срещу друг неуверено, сякаш се готвеха да се вкопчат в двубой. Елидат изучаваше чертите на Валънтайн някак зашеметено, учудено.

— Как може да бъде? — запита той най-сетне. — Възможна ли е такава магия?

— Ние яздехме заедно в пигмейската гора под Амбълморн — каза Валънтайн. — Никога не съм изпитвал такава болка, както през оня ден. Спомняш ли си, когато хвана костта с ръце, намести я и извика, като че кракът беше твой?

— Как е възможно да знаеш такива неща?

— И после няколко месеца седях и се ядосвах, докато ти, Тунигорн и Стазилейн обикаляхте Върха без мен? И как окуцях и това ми остана дори след като се излекувах? — Валънтайн се смееше. — Доминин Барджазид наследи това накуцване, когато открадна тялото ми! Кой би очаквал такава добрина от човек като него?

Елидат приличаше на сомнамбул. Той клатеше глава, сякаш да отмахне паяжини.

— Това е магия — каза той.

— Да. И аз съм Валънтайн!

— Валънтайн е в Замъка. Та аз го видях вчера, той ми пожела всичко хубаво и говореше за едно време, как сме се забавлявали…

— Откраднати спомени, Елидат. Той рови в мозъка ми и намира някогашните случки, скрити там. Не си ли забелязвал нищо особено у него през последната година? — Очите на Валънтайн се взираха дълбоко в Елидатовите и оня трепна, като че се боеше от магия. — Не ти ли е правило впечатление, че твоят Валънтайн е странно разсеян, замислен и загадъчен напоследък, Елидат?

— Да, но смятах… че е такъв от тегобите на трона.

— Значи си забелязал разликата! Промяната!

— Да, малка. Известна студенина… отчужденост, някакъв хлад лъхаше от него.

— И продължаваш да ме отричаш?

Елидат гледаше втренчено.

— Валънтайн — прошепна той, все още невярващ. — Ти, наистина ли си ти в този необикновен образ?

— Никой друг. И оня, който е там горе, в замъка, те е измамил.

— Това е толкова странно.

— Хайде, прегърни ме и стига си мънкал, Елидат! — Ухилен до уши, Валънтайн сграбчи другия, притисна го до себе си и го държа така, както приятел държи приятел. Елидат настръхна. Тялото му беше твърдо като дърво. След миг той отблъсна Валънтайн и отстъпи крачка назад, разтреперан.

— Няма защо да се страхуваш от мен, Елидат.

— Ти искаш прекалено много от мене. Да повярвам на такава…

— Повярвай.

— Вярвам, поне половината. Топлотата на очите ти… усмивката… нещата, които помниш…

— Повярвай и на другата половина — молеше Валънтайн пламенно. — Господарката, моята майка, ти праща сърдечен привет, Елидат. Ти ще я видиш отново в Замъка в деня, когато празнуваме възвръщането ми на трона. Върни войските си обратно, скъпи приятелю, и се присъедини към нас в похода ни срещу Върха.

По лицето на Елидат се четеше вътрешна борба. Устните му се движеха, един мускул на бузата му трепкаше силно. Той седеше пред Валънтайн и мълчеше.

После изведнъж каза:

— Може да е лудост, но те приемам за такъв, за какъвто се представяш.

— Елидат!

— И ще се присъединя към теб, и Божественият да ти е на помощ, ако ме заблуждаваш.

— Обещавам ти, че няма да съжаляваш за това.

Елидат кимна.

— Ще пратя вестоносци при Тунигорн…

— Къде е той?

— Държи Перитолския проход срещу нападението, което очаквахме от теб. Ядосах се, че ме остави да командувам войските тук в равнината, защото смятах, че ще пропусна възможността да се бия. Ох, Валънтайн, ти ли си наистина? Със златиста коса и това благо, невинно изражение на лицето?

— Истинският Валънтайн, да. Аз, който се измъкнах с теб и запрашихме към Хай Морпин, когато бяхме десетгодишни; взехме колесницата на Вориакс и препускахме с нея цял ден и половин нощ, а после наказаха и двама ни…

— … три дена на корички хляб от стаджа, вярно…

— … а Стазилейн ни донесе скришом паница месо, но го хванаха и на другия ден също яде с нас корички…

— … бях забравил тази подробност. А помниш ли как Вориакс ни накара да излъскаме всички части на колесницата, която бяхме изкаляли…

— Елидат!

— Валънтайн!

Те се смееха радостно и се тупаха един друг с юмруци.

Изведнъж Елидат помрачня.

— Но къде беше? — попита той. — Какво ли ти се е случило през цялата година? Страда ли, Валънтайн! Какво…

— Това е много дълга история — отвърна Валънтайн тъжно — и мястото не е подходящо да ти я разказвам. Ние трябва да спрем този бой, Елидат. Невинни граждани умират за Доминин Барджазид и не бива да допущаме това. Събери войските си, насочи ги обратно.

— Няма да бъде лесно в тази лудница.

— Разпореди се. Извести на другите командири. Клането трябва да спре. А след това тръгни с нас, Елидат, напред към Бомбифейл, а после покрай Хай Морпин към Замъка.