Робърт Силвърбърг
Замъкът на лорд Валънтайн (60)

8

Най-прекият път нагоре през Свободните градове минаваше между Бибирун и Ъпър Сънбрейк. Това беше широко, постепенно издигащо се разклонение на Върха с толкова слаб наклон, че малко време се губеше за лъкатушене насам-натам. Когато приближиха до Бибирун, Валънтайн научи от скандара Горзвал, който служеше като главен интендант, че запасите на армията от пресни плодове и месо са на изчерпване. Явно най-благоразумно беше да се запасят на тази височина, преди да започнат изкачването към Стражевите градове.

Бибирун беше град с дванайсет милиона жители, разположен внушително на дълъг сто мили хребет, сякаш надвиснал от Върха. Имаше само един подстъп до него — откъм Ъпър Сънбрейк, през толкова стръмна и тясна клисура, че сто войника биха могли да я бранят срещу цял милион. Валънтайн никак не се учуди, когато се приближи до клисурата и видя, че тя е заета, и то от малко повече от сто войника.

Ерманар и Делиамбър отидоха напред да преговарят. След малко се върнаха с новината, че херцог Хейтлуиг Чоргски, на чиято провинция Бибирун беше столица, командува войските в клисурата и е готов да разговаря с Валънтайн.

— Кой е този Хейтлуиг? — попита Карабела. — Познаваш ли го?

Валънтайн кимна.

— Слабо. Спада към рода на Тиеверас. Дано ми няма зъб.

— Той би могъл да спечели щедрото благоразположение на Доминин Барджазид — подхвърли Слийт мрачно, — като те разбие в този пролом.

— И после да се измъчва за това във всичките си сънища? — попита Валънтайн, смеейки се. — Може да е пияница, но не и убиец, Слийт. Той е един от благородниците на кралството.

— Такъв е и Доминин Барджазид, милорд.

— Самият Барджазид не е посмял да ме убие, когато е имал такава възможност. Нима трябва да очаквам убийци винаги, когато преговарям? Хайде, губим време в приказки.

Валънтайн отиде пеш до устието на клисурата, придружен от Ерманар, Азенхарт и Делиамбър. Херцогът и трима от приближените му чакаха.

Хейтлуиг беше широкоплещест, мощен на вид човек с гъста, корава, къдрава бяла брада и червендалесто, месесто лице. Той гледаше напрегнато Валънтайн, сякаш търсеше в чертите на този русокос непознат някаква следа от душата на истинския коронал. Валънтайн го поздрави така, както бе общоприето коронал да поздравява провинциален херцог — с ласкав поглед и обърната навън длан, и веднага постави Хейтлуиг в затруднение, тъй като той явно не знаеше как е най-подходящо да отговори. След малко каза:

— Носи се слух, че вие сте лорд Валънтайн, сменен чрез магия. Ако е така, приветствам ви с добре дошъл, милорд.

— Повярвайте ми, Хейтлуиг, това е истина.

— Имаше послания в такъв смисъл. А също и в обратния.

Валънтайн се усмихна.

— Посланията на Господарката са достоверните. Тия на Краля струват горе-долу толкова, колкото бихте очаквали, като имате предвид какво е направил неговият син. Получихте ли нареждания от Лабиринта?

— Да. Че трябва да ви признаем. Но сега времената са необикновени. Щом не бива да вярвам на това, което чувам от Замъка, как мога да имам вяра на заповедите, идващи от Лабиринта? Те може да са фалшификации или измами.

— С нас е Ерманар, висш служител на вашия дядо понтифекса. Той не е тук като мой пленник — рече Валънтайн. — Може да ви покаже печатите на понтифекса, които му дават власт.

Херцогът повдигна рамене. Очите му продължаваха да изучават Валънтайновите.

— Загадъчна работа е това, че коронал може да бъде сменен по този начин. Ако такова нещо е вярно, значи всичко може да се окаже вярно. Какво търсите в Бибирун… милорд?

— Имаме нужда от плодове и месо. Предстоят ни още стотици мили път, а на гладни войници не може да се разчита.

Бузата на Хейтлуиг трепна, когато каза:

— Сигурно знаете, че сте в Свободен град.

— Зная. Но какво от това?

— Традицията е много стара и възможно е другите да са я забравили. Но ние от Свободните градове считаме, че не сме длъжни да даваме на правителството продукти извън законно определените данъци. Разходите за снабдяване на армия с размерите на вашата…

— … ще бъдат поети изцяло от имперската съкровищница — отсече Валънтайн. — Ние не искаме от Бибирун нищо, което би му струвало дори колкото една монета от пет тегла.

— А с вас ли се движи имперската съкровищница?

Валънтайн избухна за миг:

— Имперската съкровищница се намира в замъка Връхни още от времето на лорд Стиамот и когато се добера до там и сваля узурпатора, ще изплатя напълно всичко, което купим оттук. Или честната дума на коронала вече не се приема в Бибирун?

— Да, честната дума на коронала все още се приема — произнесе Хейтлуиг предпазливо. — Но съществуват съмнения, милорд. Ние тук сме пестеливи хора и голям срам ще падне върху ни, ако излезе, че сме повярвали на честната дума на… на човек, който ни е излъгал.

Валънтайн се мъчеше да запази търпение.

— Вие ме наричате „милорд“, а говорите за съмнения.

— Да, не съм уверен. Признавам това.

— Хейтлуиг, елате настрана да си поговорим малко насаме.

— А?

— Дръпнете се на десет крачки! Нима мислите, че ще ви прережа гърлото, щом се отделите от телохранителите си? Аз искам да ви прошушна нещо, което може би не искате да кажа пред други.

Херцогът със смутен и неспокоен вид кимна неохотно и последва Валънтайн. Валънтайн заговори тихо:

— Когато дойдохте в замъка Връхни на коронясването ми, вие, Хейтлуиг, седяхте на трапезата с роднините на понтифекса и изпихте четири-пет бутилки мулдемарско вино, спомняте ли си? И когато се насмукахте здравата, станахте да танцувате, но се препънахте в крака на братовчеда си Елзандир, проснахте се по лице и тутакси щяхте да се сбиете с Елзандир, ако не бях ви прихванал с ръка през кръста и дръпнал настрана. Е, така ли беше? Това възражда ли някакъв спомен у вас? И щях ли да зная нещо за тази случка, ако бях някакъв си парвеню от Зимроел, който се опитва да заграби замъка на лорд Валънтайн?

Лицето на Хейтлуиг бе почервеняло.

— Милорд…

— Сега го казвате донякъде с известно убеждение! — Валънтайн прегърна сърдечно херцога през рамото. — Добре, Хейтлуиг. Дайте ми помощта си и когато дойдете в Замъка да отпразнуваме връщането ми на трона, ще получите още пет бутилки хубаво мулдемарско вино. И се надявам, че ще бъдете по-въздържан от предишния път.

— Милорд, с какво мога да ви бъда полезен?

— Казах ви. Имаме нужда от плодове и прясно месо и ще уредим сметката, когато стана отново коронал.

— Добре. Но ще станете ли коронал?

— Какво искате да кажете?

— Армията, която чака горе, не е малка, милорд. Лорд Валънтайн — имам предвид тоя, който се представя за лорд Валънтайн — свиква стотици хиляди граждани за отбраната на Замъка.

Валънтайн се намръщи.

— А къде се събира тази армия?

— Между Ертсуд Гранд и Бомбифейл. Той докарва сили от всички Стражеви градове и от всички градове над тях. Реки от кръв ще потекат надолу от Върха, милорд.

Валънтайн се извърна и за миг затвори очи. Болка и ужас раздираха душата му. Това беше неизбежно и никак не го учудваше, точно такъв развой бе очаквал още от началото. Доминин Барджазид щеше да го остави да се придвижва свободно през по-долните склонове, а после да окаже ожесточена съпротива на по-горните, използвайки срещу него личната си кралска охрана, рицарите от аристократичен произход, с които бе отрасъл. На предните линии срещу него щяха да бъдат Стазилейн, Тунигорн, братовчед му Миригант, Елидат, Дивис, синът на брат му…

За миг решителността на Валънтайн се разколеба още веднъж. Заслужава ли да навлече размирици, кръвопролития, страдания на народа си, за да стане коронал за втори път? Може пък да е бил свален по волята на Божествения. Ако престъпеше тази воля, дали нямаше да предизвика само някакъв страшен катаклизъм на равнините над Ерстуд Гранд и да остави белези върху душите на всички, а това би изпълвало нощите му с мрачни обвинителни сънища, които щяха да гризат съвестта му, и името му щеше да бъде завинаги прокълнато.

Все още имаше възможност да се върне обратно, можеше да се откаже от сблъсък със силите на Барджазид, можеше да приеме присъдата на съдбата, можеше…

Не.

Това беше борба, която бе водил и спечелил вътре в себе си по-рано, и не искаше да я води повторно. Мним коронал, безчестен, подъл и опасен, заемаше най-висшия пост в страната и управляваше безскрупулно и незаконно. Не биваше да се допуска това да продължава. Всичко друго беше без значение.

— Милорд? — каза Хейтлуиг.

Валънтайн погледна отново херцога.

— Само от мисълта за война ме заболява сърцето, Хейтлуиг.

— Тя никого не привлича, милорд.

— И все пак идва време, когато трябва да се воюва, за да не се случат още по-лоши неща. Мисля, че сега е тъкмо такова време.

— Така изглежда.

— Признавате ли ме за коронал, Хейтлуиг?

— Мисля, че никой претендент не би могъл да знае, че съм се напивал на коронацията.

— А ще се биеш ли рамо до рамо с мен над Ерстуд Гранд?

Хейтлуиг го гледаше спокойно.

— Разбира се, милорд. Колко бибирунски бойци ще искате?

— Да речем, пет хиляди. Там горе не ми трябва голяма армия — само да бъде вярна и храбра.

— Пет хиляди бойци са на ваше разположение, милорд. Ще ви дам и повече, ако пожелаете.

— Пет хиляди са достатъчни, Хейтлуиг, и ви благодаря за доверието. А сега да се погрижим за пресните плодове и месото!