Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маджипур (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Lord Valentine’s Castle, –1980 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 46гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
kpacko(2006)
Корекция
Mandor(2008)

Издание:

Робърт Силвърбърг. Замъкът на лорд Валънтайн I

Роман. Книга I

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1987

Библиотека „Галактика“, №88

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: Венко Христов

Преведе от английски: Борис Миндов

Редактор: Анелия Бошнакова

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева

Американска. I издание

Дадена за набор на 27.VI.1987 г. Подписана за печат на 5.XI.1987 г.

Излязла от печат месец ноември 1987 г. Формат 70×100/32 Изд. №2089

Цена 2,00 лв. Печ. коли 19,75. Изд. коли. 12,79. УИК 13,06

Страници: 320. ЕКП 95366 5637–216–87

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

Ч-820/73/31

© Людмила Стоянова, предговор, 1987

© Борис Миндов, преводач, 1987

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1987

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

с/о Jusautor, Sofia

 

© Robert Silverberg, 1979,1980

Lord Valentine’s Castle

Pan Books Ltd, 1981

 

 

Издание:

Робърт Силвърбърг. Замъкът на лорд Валънтайн II

Роман. Книга II

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1988

Библиотека „Галактика“, №91

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: Венко Христов

Преведе от английски: Борис Миндов

Редактор: Анелия Бошнакова

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева

Американска. I издание

Дадена за набор на 27.VI.1987 г. Подписана за печат на 3.XII.1987 г.

Излязла от печат месец януари 1988 г. Формат 70×100/32 Изд. №2090

Цена 2,50 лв. Печ. коли 23,50. Изд. коли 15,21. УИК 16,21

Страници: 376. ЕКП 95366 25331/5637–344–88

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

Ч-820/73/31

© Борис Миндов, преводач, 1988

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1988

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

c/o Jusautor, Sofia

 

© Robert Silverberg, 1979,1980

Lord Valentine’s Castle

Pan Books Ltd, 1981

История

  1. —Добавяне
  2. —Редакция от Mandor според хартиенотото издание; добавяне на анотация
  3. —Корекции от gogo_mir

6

Излязоха навън. Карабела се втурна към спалните помещения да вземе уредите. Гледайки я как тича, Валънтайн се възхищаваше на грациозните й движения, представяше си трептенето на гъвкавите мускули под дрехите й. Слийт откъсна синьобели плодове от една от лозите в двора и ги пъхна в устата си.

— Какви са? — попита Валънтайн.

Слийт му подхвърли един.

— Тхоки. В Нарабал, където съм роден, една лоза тхока може да поникне сутринта и до следобед да стане висока колкото къща. Разбира се, почвата в Нарабал кипи от живот и всяка сутрин вали дъжд. Искаш ли още един?

— Моля.

С ловко, бързо перване с китката Слийт откъсна един плод. Направи го със съвсем лек замах на ръката, ала резултатно. Слийт беше икономично устроен човек, лек като птица, без нито унция излишно тегло, движенията на ръцете му — точни, гласът му — сух и сдържан.

— Сдъвчи семките — посъветва той Валънтайн. — Те засилват мъжествеността. — И се засмя пискливо.

Карабела се върна, носейки множество цветни гумени топки, които подхвърляше бързо във въздуха, докато прекосяваше двора. Когато стигна до Валънтайн и Слийт, тя метна една от топките към Валънтайн и три към Слийт, без да спира да върви. Три задържа у себе си.

— Защо не са ножове? — попита Валънтайн.

— Ножовете са за ефект. Днес ще се занимаем с основните принципи — каза Слийт. — Ще се занимаем с философията на изкуството. Ножовете ще отклоняват вниманието ни.

— Философия ли?

— Да не мислиш, че жонглирането е обикновен трик? — запита дребният човечец, в гласа му като че се долавяше обида. — Развлечение за зяпачи? Средство за изкарване на някоя и друга крона на провинциален карнавал? То е всичко туй заедно, да, но най-напред е начин на живот, приятелю, вяра, един вид култ.

— И нещо като поезия — вметна Карабела.

Слийт кимна.

— Да, и това също. И математиката. То учи на спокойствие, самообладание, уравновесеност, усет за разполагане на нещата и основната структура на движението. В него има беззвучна музика. И най-вече дисциплина. Превзет ли изглеждам?

— Той се стреми да изглежда превзет — рече Карабела. Очите й гледаха дяволито. — Но всичко, което говори, е вярно. Готов ли си да започнеш?

Валънтайн кимна.

— Успокой се — каза Слийт. — Прочисти съзнанието си от излишни мисли и сметки. Навлез в центъра ма своето аз и остани там.

Валънтайн стъпи с цели ходила на земята, направи три дълбоки вдишвания, отпусна раменете си така, че да не усеща увисналите си ръце, и зачака.

— Струва ми се — каза Карабела, — че този човек почти през цялото време живее в центъра на своето аз. Или пък е без център и затова никога не е далеч от него.

— Готов ли си? — попита Слийт.

— Готов съм.

— Ще те научим на основните правила, едно по едно. Жонглирането представлява поредица от малки отделни движения, които се правят в бърза последователност, а тя създава впечатление за непрекъснати течение и едновременност. Едновременността е илюзия, приятелю, когато жонглираш и дори когато не жонглираш. Всички събития стават едно по едно. — Слийт се усмихна хладно. Той като че ли говореше от десет хиляди мили разстояние. — Затвори очи, Валънтайн. Ориентирането в пространството и времето е от съществено значение. Мисли къде си и какво е положението ти спрямо света.

Валънтайн си представи Маджипур, огромно кълбо, увиснало в космическото пространство, половината или повече от половината погълнато от Голямото море. Видя себе си закован в края на Зимроел, с морето зад него и разпрострелия се пред него континент, и Вътрешното море, прорязано от Острова на съня, и Алханроел отвъд с голямото издуто възвишение на замъка Връхни, в долната му страна, и слънцето отгоре, жълто, с бронзовозелен оттенък, което сипе обгарящите си лъчи върху прашния Сувраел и към тропиците и затопля всичко останало, и луните някъде далеч, и звездите още по-надалеч, и другите светове, световете, от които бяха дошли скандарите и хджортите, и лииманите, и всички останали, дори света, от който се бе изселил преди четиринайсет хиляди години неговият народ, старата Земя, малък син свят, смешно малък в сравнение с Маджипур, далечен, полузабравен в някое друго кътче на вселената и се върна от звездите в този свят, на този континент, в този град, в тази странноприемница, в този двор, на това парченце влажна плодородна почва, в което бяха забити ботушите му, и каза на Слийт, че е готов.

Слийт и Карабела стояха с увиснали право надолу ръце, с отметнати настрани лакти, после вдигнаха напред ръце от лактите, протегнаха ги с разтворени чашковидно длани, държейки по една топка в дясната си ръка. И Валънтайн направи като тях. Слийт каза:

— Представи си, че на ръцете ти е сложена табла със скъпоценни камъни. Ако раздвижиш раменете или лактите си или вдигнеш или смъкнеш ръцете си, камъните ще се разпилеят. Нали така? Тайната на жонгльорството е да движиш тялото си колкото е възможно по-малко. Предметите се движат; ти ги направляваш; стоиш неподвижно.

Топката, която Слийт държеше, внезапно премина от дясната, в лявата му ръка, макар че тялото му не трепна от ни най-малко движение. И с топката на Карабела стана същото. Подражавайки им, Валънтайн прехвърляше топката от ръка на ръка, но усещаше усилие и движение.

— Ти си служиш прекалено много и с китката, и с лакътя — рече Карабела. — Разтваряй шепата си изведнъж. Разпервай широко пръстите. Все едно че пускаш уловена птица — ей така! Дланта се разтваря, птицата хвръква нагоре.

— Никак ли да не си служа с китката? — попита Валънтайн.

— Малко и това не бива да се забелязва. Тласъкът да иде от дланта ти. Ето така.

Валънтайн се опита. Най-кратко движение нагоре на ръката до лакътя, най-бързо замахване с китката; тласък от средата на ръката му и от средата на собственото му аз. Топката отхвръкна към извитите като чаша пръсти на лявата му ръка.

— Добре е — каза Слийт. — Хайде пак.

Пак. И пак. И пак. В течение на петнайсет минути тримата мятаха топки от едната към другата ръка. Караха го да подхвърля топката в правилна неизменна дъга пред лицето си, да я задържа в една плоскост с ръцете си, но не му позволяваха да се протегне нагоре или навън, за да я улови; ръцете изчакваха, топката летеше. След време той го вършеше вече автоматично. От оборите изскочи Шанамир и загледа слисано ритмичното подхвърляне; после се отдалечи. Валънтайн не се спираше. Това неизменно подхвърляне на една-единствена топка едва ли можеше да се нарече жонглиране, но беше събитието на момента и той му се отдаде всецяло.

Накрая видя, че Слийт и Карабела са престанали да хвърлят, че само той продължава като машина. „Вземи“ — каза Слийт и му подхвърли плод на тхока, току-що откъснат от лозата. Валънтайн го улови между две подхвърляния на топката и го задържа, сякаш очакваше да го накарат да жонглира с нето, но не, с мимика и жест Слийт му даде да разбере, че може да го изяде. Наградата му, поощрението му.

В това време Карабела сложи в лявата му ръка втора топка и до първоначалната в дясната му ръка — трета.

— Дланите ти са големи — каза тя. — Това ще ти бъде лесно. Наблюдавай ме, а после прави като мен.

Тя замята една топка напред-назад между ръцете си и я улавяше, като правеше четириъгълен кош с трите си пръста и с топката, която държеше в средата на всяка ръка. Валънтайн започна да й подражава. Топката се улавяше по-трудно с пълна ръка, отколкото с празна, но не чак толкова трудно и скоро той стана безпогрешен.

— А сега — каза Слийт — иде началото на изкуството. Ще правим размяна — ей така.

Една топка прехвръкна от дясната в лявата ръка на Слийт на височината на лицето му. Докато топката летеше, той й направи място в лявата си ръка, като подхвърли нагоре топката, която държеше там, нагоре и насреща, под летящата към него топка, така че да я улови с дясната си ръка. Тази маневра — бързо взаимно подхвърляне — изглеждаше твърде проста, ала когато Валънтайн се опита да я изпълни, топките се сблъскаха и отскочиха надалеч. Карабела му ги върна с усмивка. Той опита пак, но със същия резултат, и тя му показа как да подхвърли първата топка така, че да попадне от другата страна на лявата му ръка, докато втората се движи вътре в траекторията й, когато я запращаше надясно. Наложи се да опита няколко пъти, докато го усвои, и дори след като го направи, понякога не успяваше да улови топката, тъй като очите му шареха в твърде много посоки едновременно. Междувременно Слийт извършваше машинално размяна подир размяна. Карабела учи Валънтайн на двойното подхвърляне, както му се стори, с часове, а може и наистина да бе минало толкова време. Щом го усъвършенства, отначало той започна да се отегчава, но после премина от отегчение в състояние на пълна съгласуваност, тъй като вече знаеше, че може да хвърля топките така цял месец, без да се умори или да изпусне някоя.

Но внезапно забеляза, че Слийт жонглира и с трите едновременно.

— Хайде — подкани го Карабела. — Само изглежда невъзможно.

Той извърши смяната с лекота, която го изненада, очевидно изненада и Слийт и Карабела, защото тя заръкопляска, а той, без да нарушава ритъма, изръмжа одобрително. Валънтайн хвърли интуитивно третата топка, докато втората се придвижваше от лявата към дясната му ръка: улови я, върна я и после се заредуваха подхвърляне, подхвърляне, подхвърляне и улавяне, подхвърляне и улавяне, подхвърляне, като винаги една топка описваше висока дъга, друга се спущаше в изчакващата ръка, а трета чакаше да бъде хвърлена, и продължи така три, четири, пет размени, докато разбере колко е трудно това, което върши, и наруши ритъма, трите топки се сблъскаха и се пръснаха из двора.

— Ти имаш дарба — промърмори Слийт. — Безспорна дарба.

Валънтайн се смути от сблъскването, но фактът, че бе изпуснал топките, изглежда, нямаше чак толкова голямо значение, колкото това, че още при първия опит бе успял да жонглира и с трите. Той ги събра и започна наново; Слийт стоеше срещу него и продължаваше поредицата от подхвърляния, която изобщо не бе прекъсвал. Подражавайки стойката и синхронизацията на Слийт, Валънтайн започна да подхвърля, при първия опит изпусна две топки, изчерви се и измънка нещо за оправдание, започна наново и този път вече не се спря. Пет, шест, седем размени, десет, а после обърка сметката, защото те вече не приличаха на размени, а всички бяха част от един непрекъснат процес, нескончаем и безкраен. Съзнанието му беше някак раздвоено: едната част извършваше точни и безпогрешни улавяния и под хвърляния, а другата следеше летящите и спускащи се топки, пресмяташе бързо скоростта, ъгъла и темпото на спущането. Наблюдаващата част от мозъка му предаваше мигновено и постоянно данни на оная част от мозъка, която направляваше подхвърлянето и улавянето. Времето изглеждаше разделено на безкрайност от кратки мигове и все пак колкото и да е парадоксално, той нямаше чувство за редуване: трите топки изглеждаха заковани на местата си, като една винаги висеше във въздуха и по една във всяка от ръцете му, и фактът, че във всеки момент различна топка заемаше едно от тия положения, нямаше значение. Всяка беше всичко. Времето беше безкрайно. Той не се движеше, не хвърляше, не улавяше: само наблюдаваше течението, а течението бе замръзнало извън времето и пространството. Сега Валънтайн разбираше тайната на изкуството. Бе навлязъл в безкрайността. Раздвоявайки съзнанието си, бе го споил. Вниквайки във вътрешното естество на движението, бе научил, че движението е илюзия, а последователността — грешка на възприемането. Очите му работеха в настоящето, очите му изучаваха бъдещето и все пак съществуваше само този, сегашният миг.

И докато душата му се възнасяше към висините на ликуването, Валънтайн усещаше със слаб проблясък на иначе необикновено вглъбеното си съзнание, че вече не стои закован на място, а някак е започнал да се движи напред, привлечен магично от въртящите се топки, които недоловимо се отдалечаваха от него. С всяка поредица от хвърляния те се отдръпваха през двора — и сега той ги чувстваше отново по-скоро като поредица, отколкото като безкраен, непрекъснат континуум — и трябваше да се движи все по-бързо и по-бързо, за да ги настига, докато най-сетне почти затича, като залиташе и се мяташе насам-натам из двора, а Слийт и Карабела се отдръпваха, за да не ги блъсне, и накрая топките излязоха от обсега му, недостижими дори за последния му отчаян скок към тях. Те отхвръкнаха в три посоки.

Валънтайн падна на колене, задъхан. Чу смеха на учителите си и се разсмя заедно с тях.

— Какво стана? — попита той най-после. — Толкова добре го правех… и изведнъж… и изведнъж…

— Натрупване на малки грешки — каза му Карабела. — Увлича те цялото това чудо, хвърляш топката малко извън нужната плоскост, посягаш напред да я уловиш и поради това посягане следващото ти хвърляне също не е на нужната плоскост, и по-следващото, и тъй нататък, докато всичко започне да ти се изплъзва, втурваш се подир топките и накрая се оказва, че не можеш да ги настигнеш. Това се случва с всекиго в началото. Не го вземай навътре.

— Прибери топките — каза Слийт. — След четири дена ще жонглираш пред коронала.