Робърт Силвърбърг
Замъкът на лорд Валънтайн (59)

7

След Макропрозопос дойде Апокрюн, а после Стангард Фолс и Нимиван, Треиз, Саут Гейлс и Митрипонд. Всички тези градове с общо около петдесет милиона население побързаха да признаят властта на русокосия лорд Валънтайн.

Ставаше така, както Валънтайн бе очаквал. Тези речни жители нямаха вкус към войната и никой град не искаше да се бие само за да се определи кой от съперниците е истинският коронал. Сега, след като Пендиуейн и Макропрозопос бяха се предали, останалите с готовност се присъединяваха към тях; но Валънтайн знаеше, че тези победи са нищожни, защото речните градове щяха да се отметнат със същата готовност, ако видеха, че везните клонят към тъмнокосия властник: законност, миропомазване, воля на Божествения — всички тези неща имаха далеч по-малко значение в реалния свят, отколкото би предполагал човек, израсъл в дворовете на замъка Връхни.

Все пак по-добре да има формалната подкрепа на речните градове, отколкото да се надсмиват над претенциите му. И във всеки от тях той обявяваше нова мобилизация на бойци — но малко, само по хиляда души от град, защото армията му ставаше прекомерно голяма прекалено бързо и Валънтайн се опасяваше, че тя няма да бъде достатъчно маневроспособна. Той искаше да разбере какво мисли Доминин Барджазид за събитията по Глейдж. Дали се спотайваше в Замъка, уплашен, че всички милиарди жители на Маджипур са се насочили гневно към него? Или пък просто изчакваше, организирайки вътрешната си отбранителна линия, готов да хвърли цялото кралство в хаос, преди да отстъпи Върха?

Пътуването по реката продължаваше.

Сега теренът се издигаше стръмно. Намираха се на границите на голямото плато, където планетата се издуваше и нагъваше, образувайки мощно изпъкнало възвишение, и имаше дни, когато Глейдж като че се изпречваше пред тях като отвесна водна стена.

Сега това беше позната на Валънтайн територия, защото през младежките си години на Върха често бе ходил към изворите на всяка от Шестте реки на лов и риболов с Вориакс или Елидат, а понякога просто за да избяга за малко от тегобите на образованието си. Паметта му беше почти напълно възстановена, тъй като оздравителният процес продължаваше непрекъснато от престоя му на Острова насам, и гледката на тези добре познати места изостряше и избистряше образите от онова минало, което Доминин Барджазид се бе опитал да му открадне. В град Джерик, тук, в горното течение, където Глейдж беше по-тясна, Валънтайн бе играл цяла нощ на комар с един стар врун, който много приличаше на Аутифон Делиамбър, макар че, доколкото си спомняше, не беше толкова дребен. При това безконечно търкаляне на зарове Валънтайн бе загубил кесията си, меча си, ездитното си добиче, благородническата си титла и всичките си земи с изключение на едно малко блатисто място, а после си бе възвърнал всичко, преди да се зазори — макар и непрекъснато да подозираше, че партньорът му е сметнал за по-благоразумно да обърне късмета си, отколкото да се опита да задържи печалбите си. Във всеки случай това беше полезен урок. А в Гизелдорн, където хората живееха в палатки от черно кече, той и Вориакс бяха прекарали една блажена нощ с една тъмнокоса магьосница най-малко на трийсет години, която на сутринта ги смая, като им гледа със семена на пингла и обяви, че и на двамата е писано да бъдат крале. Вориакс се бе смутил много от това предсказание, спомняше си Валънтайн, защото то явно показваше, че ще управляват заедно като коронали така, както заедно бяха прегръщали магьосницата, а такова нещо беше нечувано в историята на Маджипур. Никому от двамата не бе му дошло наум да изтълкува предсказанието й в смисъл, че Валънтайн ще бъде приемник на Вориакс. А в Амбълморн, най-югозападния от Петдесетте града, на още по-млади години Валънтайн падна лошо, докато препускаше с Елидат от Морвол през гората от дървета-пигмеи, и си счупи голямата кост на левия крак, болеше го ужасно и нащърбеният край се подаваше през кожата, но Елидат, макар че сам едва не припадна от шока, намести счупеното, преди да успеят да потърсят помощ. След това Валънтайн все понакуцваше с този крак — но, мислеше си той с някакво особено задоволство, сега и кракът, и накуцването принадлежаха на Доминин Барджазид, а това тяло, което му бяха дали, беше здраво и безупречно.

Всички тези градове и още много други сами му се предаваха, щом пристигнеше в тях. Сега около петдесет хиляди бойци крачеха под знамето му тук, в покрайнините на замъка Връхни.

Армията можеше да пътува по вода само до Амбълморн. Реката на това място се превръщаше в лабиринт от притоци, с плитко корито и непреодолим наклон. Валънтайн бе пратил Ерманар с десет хиляди бойци напред да осигурят сухоземни коли. Сега името на Валънтайн притежаваше толкова голяма сплотяваща сила, че Ерманар без съпротива успя да реквизира почти всички флотери в три провинции и когато главната част от войските пристигна в Амбълморн, там чакаше същински океан от коли.

Командуването на такава голяма армия представляваше задача, с която Валънтайн вече не можеше да се справя сам. Заповедите му се спущаха чрез Ерманар, неговия фелдмаршал, до петима висши офицери, всекиму от които бе поверена по една дивизия: Карабела, Слийт, Залзан Кавол, Лизамон Хълтин и Азенхарт. Делиамбър стоеше неотлъчно до Валънтайн със съвети; а Шанамир, който вече съвсем не беше юноша, а много заякнал и пораснал от времето, когато гледаше добитък във Фолкинкип, служеше като главен офицер за свръзка, поддържащ съобщителните канали.

Три дена бяха нужни, за да завърши мобилизацията.

— Готови сме да започнем да се придвижваме, милорд — доложи Шанамир. — Да дам ли заповед?

Валънтайн кимна.

— Кажи на първата колона да потегля. Ако тръгнем веднага, до обед ще сме отминали Бимбак.

— Слушам, сър.

— И освен това… Шанамир!

— Да, сър?

— Зная, че това е война, но не си придавай през всичкото време толкова сериозен вид. Чуваш ли?

— Толкова ли сериозен вид имам, милорд? — Шанамир се изчерви. — Но това е сериозна работа! Под нозете ни е земята на замъка Връхни! — Самото изричане на тези думи изпълваше с благоговение селския момък от далечен Фолкинкип.

Валънтайн разбираше какво чувства Шанамир. Зимроел изглеждаше на един милион мили далеч. Той се усмихна и рече:

— Я ми кажи, Шанамир, правилно ли пресмятам? Сто тегла правят една крона, десет крони правят един роял, онези наденички струват…

Шанамир гледаше озадачен; после се ухили, с мъка се сдържа да не се разсмее и най-сетне смехът му се отприщи.

— Милорд! — извика той.

По крайчетата на очите му блеснаха сълзи.

— Спомняш ли си, там, в Пидруид? Когато исках да купя наденички с монета от петдесет рояла? Помниш ли, когато ме смяташе за глупак? „Лековат“, точно с тази дума си послужи. Лековат. Предполагам, че съм бил глупак през ония първи дни в Пидруид.

— Това беше много отдавна, милорд.

— Вярно. И може още да съм глупак, щом се катеря така към замъка Връхни, за да се опитам да си възвърна оная съсипваща, изнурителна управленческа длъжност. Но може и да не съм такъв. Дано не съм, Шанамир. Просто не забравяй да се усмихваш по-често. Кажи на първата колона да потегли.

Младежът изтича. Валънтайн го проследи с очи. Пидруид беше толкова далеч, толкова отдалечен във времето и пространството, на един милион мили, на един милион години. Така поне му се струваше. А всъщност само преди една година и няколко месеца седеше на оная издатина от бял камък през оня зноен душен ден, гледаше към Пидруид и се чудеше какво да прави по-нататък. Шанамир, Слийт, Карабела, Залзан Кавол! Всички тия месеци на жонглиране на провинциални сцени и спане на сламеници в гъмжащи от бълхи селски странноприемници! Какво чудесно време беше тогава, мислеше си Валънтайн — колко волен, колко лек бе животът. Важното е да си осигуриш ангажимент в следващия град по пътя и да внимаваш да не изпуснеш бухалките върху крака си. Никога не бе се чувствал толкова щастлив. Какво голямо добро му бе направил Залзан Кавол, че го взе в трупата си, колко радушно го бяха учили Слийт и Карабела на изкуството си! Коронал на Маджипур сред тях, а те да не знаят! Кой от тях би могъл да си представи тогава, че скоро няма да бъдат вече жонгльори, а генерали, предвождащи една освободителна армия срещу замъка Връхни.

Първата колона вече се раздвижи. Флотерните коли потеглиха напред по безкрайните необятни склонове простиращи се между Амбълморн и Замъка.

Петдесетте града около замъка Връхни бяха пръснати като стафиди върху пудинг, в приблизително концентрични кръгове, спускащи се радиално от върха на замъка. В най-външния кръг влизаха една дузина — Амбълморн, Перимор, Морвол, Канзилейн, Бимбак Ист, Бимбак Уест, Фурибъл, Дийпънхау дейл, Норморк, Казказ, Стипул и Дундилмир. Тези така наречени Градове на Склона бяха центрове на промишленост и търговия и най-малкият от тях, Дийпънхау дейл, имаше седеммилионно население. Тези градове, основани преди десет-дванайсет хиляди години, по строеж клоняха към старинен стил, с улична мрежа, която някога може да е била рационална, ала отдавна бе станала претъпкана и объркана в резултат от произволни реконструкции. Всеки град имаше свои присъщи хубости, с които се славеше из цял свят. Валънтайн никога не бе ги посещавал — докато живееше в замъка Връхни, нямаше време да се запознае с всичките Петдесет града, — но бе виждал много от тях: Бимбак Ист и Бимбак Уест с двете им високи една миля кули от лъскави кристални тухли, Канзилейн, където статуите говореха, Дундилмир с Огнената долина. Между тези градове имаше кралски паркове, резервати за флора и фауна, ловни полета и свещени гори, всичко това обширно и просторно, защото заемаше хиляди квадратни мили — достатъчно пространство за развитието на една непретъпкана и небързаща цивилизация.

Сто мили по-високо бе разположен кръгът от девет Свободни града — Сикал, Хюйн, Бибирун, Стий, Ъпор Сънбрейк, Лоуър Сънбрейк, Касолторн, Гимкандейл и Вюгел. Между учените се спореше за произхода на названието свободни градове, защото никой град на Маджипур не беше повече или по-малко свободен от който и да било друг; но според най-общоприетото схващане някъде около царуването на лорд Стиамот тези девет града били освободени от данък, с какъвто облагали другите, като отплата за специални услуги, направени на коронала. Знаеше се, че до ден днешен Свободните градове претендират за такова освобождаване, често с успех. Най-големият от Свободните градове беше Стий на реката със същото име, с трийсет милиона жители — сиреч град колкото Ни-моя, а според слуховете дори още по-голям. Валънтайн трудно можеше да си представи място, което толкова много да прилича на Ни-моя по великолепие; ала през годините, прекарани в замъка Връхни, никога не бе успявал да посети Стий и сега дори нямаше да се приближи до него, защото той се намираше далеч от другата страна.

Още по-нависоко се намираха единайсетте Стражеви града — Стеринмор, Коуани, Грийл, Минимул, Стрейв, Хоикмар, Ертсуд Гранд, Реноск, Фа, Лоуър Сигла, Хайър Сигла. Всички те бяха големи, с население от седем до тринайсет милиона. Тъй като на тяхната височина обиколката на Върха не беше толкова голяма, Стражевите градове бяха разположени по-наблизо един до други отколкото по-долните и се смяташе, че след още няколко века те може да образуват непрекъснат пояс с градско население, опасващ средните склонове на Върха.

В този пояс влизаха деветте Вътрешни града — Габел, Чи, Хаплиор, Хресм, Бангълкод, Бомбифейл, Гуанд, Перитол и Тентаг — и деветте Горни града — Мулдемар, Хюйн, Госиф, Тидиас, Лоу Морпин, Хай Морпин, Сипермит, Франгиор и Халанкс. Това бяха големите градове, най-добре известните на Валънтайн от младежките му години. Халанкс, град с великолепни имения, беше родното му място; в Сипермит бе живял през царуването на Вориакс, защото той се намираше близо до Замъка; Хай Морпин беше любимото му място за почивка, където често бе ходил да играе на огледалните пързалки и да се вози на колесниците. Това беше толкова отдавна, толкова отдавна! Сега, когато нашественическата му армия се движеше по пътищата към Върха, той често поглеждаше към изпъстрената със слънчеви петна далечина, към обвитите в облаци височини, надявайки се да зърне горната местност, да му се мярнат за кратко някъде далеч напред Сипермит, Халанкс. Хай Морпин.

Но беше още твърде рано да очаква такива неща. От Амбълморн пътят им минаваше между Бимбак Ист и Бимбак Уест, а после завиваше рязко около невъобразимо стръмния и назъбен Норморкски хребет към самия Норморк с прочутата каменна външна стена, построена — според преданието — по подобие на голямата стена на Велализиер. Бимбак Ист посрещна Валънтайн като законен монарх и освободител. Приемът в Бимбак Уест беше очебийно не толкова сърдечен, макар че нямаше прояви на съпротива: населението му явно още не бе решило на чия страна ще има изгода в необикновената борба, развиваща се сега. А в Норморк голямата Декеретова порта беше затворена и запечатана, може би за пръв път от издигането й насам. Това изглеждаше недружелюбен акт, но Валънтайн реши да го изтълкува като обявяване на неутралитет и отмина Норморк, без да се опитва да влезе в него. В момента никак не искаше да пилее силите си за обсаждане на един непристъпен град. Смяташе, че далеч по-лесно ще му бъде просто да не го смята за свой враг.

След Норморк пътят минаваше през Толингарската бариера, която не беше никаква бариера, а само огромен парк, четиридесет мили фризирано изящество за развлечение на гражданите на Казказ, Стипул и Дундилмир. Тук като че всяко дърво, всеки храст беше подрязан, окастрен и превързан с тел така, че да придобие грандиозна форма. Нямаше нито една крива вейка, нито едно несъразмерно клонче. Ако всичките един милиард жители, заселени на Върха около замъка, бяха служили като градинари в Толингарската бариера, те не биха могли да постигнат такова съвършенство, дори и да работеха денонощно. Валънтайн знаеше, че то бе постигнато чрез програма за управляем растеж преди четири хиляди и повече години, започвайки от царуването на лорд Хавилбов и продължавайки през царуването на трима от приемниците му: тези растения сами се оформяха, сами се подкастряха, непрекъснато управляваха сами симетричността на формите си. Тайната на тази градинарска магия беше забравена.

А сега освободителната армия встъпваше на нивото на Свободните градове.

Тук, на Бибирунската кривина над Толингарската бариера, погледът можеше да се плъзга обратно надолу по склоновете и гледката все още беше леснодостъпна, макар и вече невъобразимо обширна. Чудният парк на лорд Хавилбов се извиваше като зелен език точно отдолу, криввайки на изток, зад него като обикновени сиви точки се виждаха Дундилмир и Стипул, а отстрани смътно се мержелееше тайнствената грамада на оградения със стена Норморк. По-нататък бяха главозамайващото нанадолнище към Амбълморн и изворите на Глейдж. А на хоризонта, неясни като мъгляв сън, сякаш изрисувани единствено от въображението, се открояваха реката и многолюдните й градове — Нимиван, Митрипонд, Треиз, Саут Гейлс. От Макропрозопос и Пендиуейн нямаше и следа, макар че Валънтайн виждаше как жителите на тези градове гледат дълго и напрегнато, сочат оживено и си казват един на друг, че това баирче или онази издатинка е техният дом.

Шанамир, застанал до Валънтайн, каза:

— Аз пък си мислех, че от замъка Връхни се вижда чак до Пидруид! А не можем да забележим дори Лабиринта. Дали отвисоко не се вижда по-надалеч?

— Не — отвърна Валънтайн. — Всичко под Стражевите градове е закрито от облаци. Понякога там горе може да забравиш, че останалият Маджипур съществува.

— Не е ли много студено там горе? — попита младежът.

— Студено ли? Не, никак не е студено. Меко е като тук. Дори по-меко. Вечна пролет. Въздухът е благ и лек и винаги цъфтят цветя.

— А се простира толкова високо към небето! Планините на Кхинторския хребет не могат да се мерят по височина с тази — не са дори колкото едно петънце на Върха — и все пак са ми разправяли, че по Кхинторските върхове пада сняг и понякога се задържа през цялото лято. Сигурно в Замъка е тъмно като нощ, Валънтайн, и студено, студено като смъртта.

— Не — каза Валънтайн. — Машините на древните създават непрекъсната пролет. Те имат корени дълбоко в планината, смучат енергия — нямам представа как — и я превръщат в топлина, светлина, приятен, мек въздух. Виждал съм машините в дълбините на Замъка — метални грамади, с толкова метал може да се построи цял град, и гигантски помпи, и огромни месингови тръби, и тръбопроводи…

— Кога ще бъдем там, Валънтайн? Близо ли сме вече?

Валънтайн поклати глава.

— Не сме изминали дори половината път.