Робърт Силвърбърг
Замъкът на лорд Валънтайн (57)

5

Сега пътуваха през мирни селски области, периметъра на големия земеделски пояс, който опасваше Върха и снабдяваше Петдесетте града с продукти. Валънтайн избираше все главните пътища. Вече нямаше смисъл да се пази тайна; такъв очебиен керван едва ли би могъл да се скрие, а и бе дошло време светът да узнае, че е на път да се започне борба кой да владее замъка на лорд Валънтайн.

Така или иначе светът вече научаваше за това. Разузнавачите на Ерманар, завърнали се от град Пендиуейн, разположен нагоре по течението на Глейдж, донесоха вести за първите контрамерки на узурпатора.

— Между нас и Пендиуейн няма никакви армии — докладва Ерманар. — Но из града са разлепени афиши, които те заклеймяват като бунтовник и подривен елемент, обществен враг. Изглежда, че изявленията на понтифекса в твоя полза още не са получили гласност. Гражданите на Пендиуейн биват призовавани да образуват опълчение, за да бранят законния си коронал и установения ред срещу вашето въстание. И се ширят послания.

Валънтайн се намръщи.

— Послания ли? Какви послания?

— На Краля. Очевидно веднага щом някой заспи нощем, кралят нахлува в сънищата му, шепне за вярност и предупреждава за страшни последици, в случай че короналът бъде свален.

— Естествено — промърмори Валънтайн. — Той ще накара Краля да работи за него с цялата си разполагаема енергия. Сигурно денонощно пращат такива послания в Сувраел. Но ние ще обърнем това в негова вреда, нали? — той погледна Делиамбър. — Кралят на сънищата разправя на народа колко ужасно е да бъде свален един коронал. Е, добре. И аз искам да мислят точно така. Искам да разберат, че нещо ужасно вече се е случило на Маджипур и че на народа се пада да оправи нещата.

— Пък и самият Крал на сънищата не е съвсем незаинтересована страна в тази война — вметна Делиамбър. — Ние трябва да им дадем да разберат и това — че печели от предателството на сина си.

— Така и ще направим — заяви йерархката Лоривейд решително. — Сега посланията на Господарката идват от Острова с удвоена сила. Те ще противодействат на злотворните сънища на Краля. Нощес, докато спях, тя ми се яви и ми показа какво послание ще разпрати. То представя упояването в Тил-омон, смяната на коронала. Тя ще им покаже новото ви лице, лорд Валънтайн, и ще ви обкръжи със сиянието на коронала, звездния знак на властта. И ще обрисува лъжливия коронал като предател, подлец с черна душа.

— Кога ще започне това? — запита Валънтайн.

— Тя чака вашето одобрение.

— Тогава още днес разтвори душата си пред Господарката — рече той на йерархката — и й кажи, че посланията трябва да започнат.

— Колко чудно ми се струва това — обади се тихо Кхун от Кианимот. — Война със сънища! Ако някога съм се съмнявал, че се намирам на чужд свят, тази стратегия ще ме убеди.

— По-добре да се сражаваме със сънища, отколкото с мечове и с енергомети, приятелю — отвърна Валънтайн с усмивка. — Това, към което се стремим, по-добре да бъде постигнато с убеждение, отколкото с убийства.

— Война със сънища — повтори Кхун замислено. — На Кианимот ние постъпваме другояче. Кой може да каже кой начин е по-разумен? Но аз мисля, лорд Валънтайн, че преди всичко да е свършило, освен послания ще има и боеве.

Валънтайн погледна мрачно синьокожото създание.

— Боя се, че сте прав — рече той.

След пет дена вече бяха в най-външните покрайнини на Пендиуейн. В това време вестта за напредването им се бе пръснала из селата; земеделци спираха работата на нивите си, за да гледат минаващата кавалкада от коли, тълпи се трупаха по пътя им през по-гъстонаселените райони.

Валънтайн смяташе всичко това за добър признак. Досега никой не бе вдигнал ръка срещу тях. Гледаха ги като куриоз, а не като заплаха. Повече и не би могъл да желае.

Ала когато бяха на един ден път от Пендиуейн, авангардният отряд се върна с новината, че въоръжена сила се е събрала да ги пресрещне близо до западната порта на града.

— Войници ли? — попита Валънтайн.

— Гражданско опълчение — отговори Ерманар. — Както личи, набързо организирано. Не носят униформи, само ленти със звездната емблема около ръцете си.

— Отлично. Звездният знак е посветен на мен. Ще отида при тях и ще поискам да ми се закълнат във вярност.

— А какво ще облечете вие, милорд? — обади се Виноркис.

Смутен, Валънтайн посочи простите дрехи, с които бе пътувал от Острова на съня до тук — бяла препасана туника и лека блуза върху нея.

— Ами… това, предполагам — отговори той.

Хджортът поклати глава.

— Според мен трябва да носите разкошни одежди и корона. Настоявам така да бъде.

— Аз пък смятах да не се явявам прекалено демонстративно. Ако видят човек с корона, чието лице не е лицето на тоя, когото знаят като лорд Валънтайн, първата мисъл, която ще им дойде в главите, ще бъде узурпатор, не е ли така?

— А аз съм на друго мнение — отвърна Виноркис. — Ще отидете при тях и ще кажете: „Аз съм вашият законен крал.“ Ала нямате вид на крал. Просто облекло и непринудено държане могат да ви спечелят приятели в спокоен разговор, но не и когато са се събрали големи сили. Добре ще е да се облечете по-внушително.

— Аз разчитах на простотата и искреността, както правех винаги от Пидруид насам — рече Валънтайн.

— Простота и искреност, разбира се — каза Виноркис. — Но също и корона.

— Карабела? Делиамбър? Дайте ми съвет!

— Малко показност май няма да навреди — изказа се врунът.

— И това ще бъде първото ти публично явяване като претендент за Замъка — вметна Карабела. — Мисля, че ще имаш полза от известен царствен блясък.

Валънтайн се засмя.

— Боя се, че през тия дълги месеци на скитания съм отвикнал от такива одежди. Мисълта за корона сега ми се струва просто смешна. Нещо от осукан метал, което стърчи над черепа ми, скъпоценна джунджурия…

Той се спря. Видя, че всички го гледат с отворени уста.

— Короната — произнесе Валънтайн с не толкова небрежен тон — е само нещо външно, дреболийка, украшение. Такива играчки може да направят впечатление на деца, ала възрастни граждани, които…

Пак се спря.

— Милорд — обади се Делиамбър, — помните ли какво чувствахте първия път, когато дойдоха при вас в Замъка и сложиха на челото ви звездната корона?

— Трябва да призная, тръпки полазиха по гърба ми.

— Да. Вярно, короната може да е детско украшение, глупава джунджурия. Но тя е също символ на власт, който отличава коронала от всички други и превръща обикновения Валънтайн в лорд Валънтайн, приемник на лорд Престимион и на лорд Конфалюм, и на лорд Стиамот, и на лорд Декерет. Ние живеем с такива символи. Милорд, вашата майка Господарката направи доста, за да възвърне самоличността ви отпреди Тил-омон, но дори сега у вас все още има много от Валънтайн жонгльора. И то не е лошо. Но според мен тук е нужна повече внушителност и по-малко простота.

Валънтайн мълчеше, мислейки си как Делиамбър бе мънкал и бе размахвал пипала и как той бе осъзнал, че понякога човек трябва да прибягва до театралничене, за да постигне целите си. Те бяха прави, а той грешеше.

— Добре — каза Валънтайн. — Ще нося корона, ако може да ми се изработи навреме.

С парчета метал от една развалена флотерна машина — единствения излишен метал, с който разполагаха — един от хората на Ерманар му направи веднага корона. Макар и стъкмена на бърза ръка, тя беше добър образец на коронно майсторство, реши Валънтайн — сглобките не бяха чак толкова груби, звездните лъчи бяха разположени горе-долу на еднакво разстояние, вътрешните орбити на арматурата — правилно извити. Разбира се, тя не можеше да се сравнява с истинската корона, с нейните инкрустации и релефни украшения от седем различни скъпоценни метала, с орнаментните шпилове от редки камъни, с трите блестящи камъка диниаба, монтирани на челната ивица. Но онази корона — направена през великото царуване на лорд Конфалюм, който сигурно се е радвал от все сърце на всички атрибути на императорското великолепие — в момента се намираше другаде, а тази, щом заемеше мястото си на това осветено чело, по всяка вероятност щеше да се обкръжи като по магия с подобаващото величие. Валънтайн дълго я държа в ръцете си. Въпреки презрението към такива неща, което бе изразил предния ден, сега сам изпитваше известно благоговение.

Делиамбър каза спокойно:

— Пендиуейнското опълчение чака, милорд.

Валънтайн кимна. Той беше пременен във взети на заем одежди — зелен жакет, който принадлежеше на един от другарите на Ерманар, жълта мантия, дадена му от Азенхарт, тежка златна верижка, собственост на йерархката Лоривейд, високи лъскави ботуши, подплатени с бяла кожа от северен стийтмой — принос на Насимонт. След злополучното пиршество в Тил-омон, когато се бе намирал в съвсем друго тяло, той никога не се бе обличал толкова пищно. Изпитваш странно чувство, когато си натруфен толкова предвзето. Липсваше само короната.

Валънтайн понечи да си я сложи, но се спря внезапно, съобразявайки, че моментът е исторически, независимо дали това му харесваше или не: за пръв път през това второ свое превъплъщение той се увенчаваше със звездния символ. Изведнъж това събитие започна да му прилича по-скоро на коронация, отколкото на маскарад. Валънтайн се огледа неловко.

— Не бива да я слагам сам на главата си — каза той. — Делиамбър, ти си моят главен министър. Направи го ти.

— Милорд, аз не съм достатъчно висок.

— Мога да коленича.

— Няма да бъде прилично — отвърна врунът малко рязко.

Делиамбър явно не искаше да го извърши. После Валънтайн погледна към Карабела. Но тя се отдръпна ужасена, шепнейки:

— Аз съм обикновена гражданка, милорд!

— Какво общо има това с… — Валънтайн поклати глава. Започваше да се дразни. Те придаваха прекалено голямо значение на случая. Огледа групата и забеляза йерархката Лоривейд, тази студеноока внушителна жена, и каза: — Вие сте представителка на Господарката, моята майка, в тази група и сте жена с ранг. Може ли да ви помоля…

Ала Лоривейд отвърна сериозно:

— Короната, милорд, се предава на коронала с разрешение на понтифекса. Струва ми се по-подходящо да ви я сложи Ерманар като най-висш служител на понтифекса между нас днес.

Валънтайн въздъхна и се обърна към Ерманар.

— Смятам това за правилно. Ще го направите ли?

— Ще бъде голяма чест за мен, милорд.

Валънтайн подаде короната на Ерманар и смъкна сребърната диадема на майка си колкото е възможно по-ниско от темето си. Ерманар, който не беше много висок, взе короната в двете си шепи, като малко трепереше, и се повдигна на пръсти, мъчейки се да протегне ръце. Много внимателно спусна короната върху главата на Валънтайн и я намести. Тя прилегна отлично.

— Готово — каза Валънтайн. — Радвам се, че…

— Валънтайн! Лорд Валънтайн! Привет, лорд Валънтайн! Да живее лорд Валънтайн!

Те коленичиха пред него, правеха му звездния знак, викаха името му, всички — Слийт, Карабела, Виноркис, Лоривейд, Залзан Кавол, Шанамир, всеки от тях, Насимонт, Азенхарт, Ерманар, дори — колкото и да е чудно — чуждоземецът Кхун от Кианимот.

Валънтайн замаха протестиращо, смутен от всичко, това, искаше да им каже, че то не е истинска церемония, че го вършат само за да направят впечатление на гражданите на Пендиуейн. Но думите не излязоха от устата му, защото знаеше, че са неверни, че тази импровизирана демонстрация е фактически второто му коронясване. И усети студенина по гърба си, тръпка на прехлас.

Стоеше с протегнати ръце и приемаше почестите.

После каза:

— Хайде. Изправете се всички. Пендиуейн ни очаква.

Според съобщението на разузнавачите опълчението и големците на града лагеруваха от няколко дена пред западната порта на Пендиуейн, чакайки пристигането им. Валънтайн се запита в какво ли състояние са нервите на гражданите след толкова дълго, и несигурно бдение и какъв ли прием му готвят.

Сега до Пендиуейн оставаше само един час път с кола. Движеха се бързо през местност с приятни гори и обширни, вълнисти, прогизнали от дъжд ливади, които скоро отстъпиха място на приветливи жилищни квартали, малки каменни къщи с конусовидни покриви с червени керемиди в преобладаващия стил. Градът пред тях беше голям, столица на своята провинция, с дванайсет-тринайсет милиона население; Валънтайн си спомняше, че той представляваше преди всичко търговски склад, през който минаваше земеделската продукция от долната част на долината на Глейдж, за да се отправи нагоре по реката към Петдесетте града.

Най-малко десет хиляди бойци от опълчението чакаха на портата.

Те задръстваха пътя и се разливаха по уличките на пазарището, приютено до външната стена на Пендиуейн. Бяха въоръжени с енергомети, макар и не в голямо количество, и с по-прости оръжия, и тези на предната линия стояха напрегнато, сковано, заели неловко войнствени пози, положително абсолютно непривични за тях. Валънтайн заповяда флотерните коли да спрат на няколкостотин ярда от най-близките бойци, така че на пътното платно помежду да остане обширно празно пространство, нещо като буферна зона.

Той пристъпи напред, с корона, одежди и мантия. Йерархката Лоривейд вървеше точно от дясната му страна, облечена в блестящата премяна на висш министър на Господарката, а Ерманар беше от лявата му страна, носейки на гърдите си искрящата емблема на понтифекса — Лабиринта. Зад Валънтайн се намираха Залзан Кавол и страшните му братя, навъсени и едри, следвани от Лизамон Хълтин в пълно бойно облекло, а от двете й страни бяха Слийт и Карабела. Аутифон Делиамбър бе яхнал ръката на великанката.

Бавно, спокойно, с очебийно царствен вид Валънтайн влезе в откритото пространство пред себе си. Видя, че гражданите на Пендиуейн се размърдаха, споглеждаха се смутено, облизваха устни, пристъпяха от крак на крак, потриваха гърдите и ръцете си. Страшна тишина се бе възцарила.

Той се спря на двайсет ярда от първата редица и заговори:

— Добри хора на Пендиуейн, аз съм законният коронал на Маджипур и ви моля да ми помогнете да си възвърна това, което ми бе дадено по волята на Божествения и с указ на понтифекса Тиеверас.

Хиляда изумени очи бяха приковани в него. Той се чувстваше напълно спокоен.

— Призовавам да ми се яви херцог Холмсторг Глейджски — каза Валънтайн. — Призовавам да ми се яви Редвард Халигорн, кмет на Пендиуейн.

В тълпата настъпи раздвижване. После се отвори пролука и от средата на множеството изскочи един закръглен човек в синя туника, украсена с оранжево, чието пълно лице изглеждаше сиво от страх или напрежение. През широките му гърди беше препасан черният кметски шарф. Той направи няколко крачки към Валънтайн, поколеба се, замаха яростно зад гърба си така, че стоящите пред него да не видят този знак, и след миг петима или шестима по-нисши общински служители, които изглеждаха сконфузени като деца, принудени против желанието си да пеят на училищен сбор, излязоха плахо иззад гърба на кмета.

Дебелият заговори.

— Аз съм Редвард Халигорн, херцог Холмсторг е повикан в замъка на лорд Валънтайн.

— Вече сме се срещали с вас, кмете Халигорн — рече Валънтайн вежливо. — Спомняте ли си? Беше преди няколко години, когато брат ми милорд Вориакс беше коронал, а аз отивах в Лабиринта като пратеник при понтифекса. Отбих се в Пендиуейн и вие ми устроихте угощение във високия палат до брега на реката. Спомняте ли си кмете Халигорн? Беше лято, сушава година, реката бе много спаднала, не каквато е днес.

Халигорн прокара език по устните си. Подръпна челюстта си.

— Наистина — отвърна дрезгаво той, — този, който стана лорд Валънтайн, идва тук през сушавата година, но той беше мургав и брадат.

— Вярно. Извършена е ужасна магия, кмете Халигорн. Сега предател се е настанил в замъка Връхни, а мен преобразиха и изхвърлиха. Но аз съм лорд Валънтайн и по силата на звездната емблема, която носите на ръкава си, ви призовавам да ме признаете за коронал.

Халигорн гледаше смутено. Явно предпочиташе в този момент да бъде почти където и да било другаде, дори и в заплетените коридори на Лабиринта или в палещите пустини на Сувраел.

Валънтайн продължи:

— До мен е йерархката Лоривейд от Острова на съня, най-близка другарка на майка ми, вашата Господарка. Мислите ли, че тя ви мами?

Йерархката произнесе студено:

— Това е истинският коронал и Господарката ще лиши от възвишената си любов ония, които му се противопоставят.

— А тук е застанал Ерманар, висш служител на понтифекса Тиеверас — рече Валънтайн.

По грубия си, прям начин Ерманар каза:

— Всички чухте указа на понтифекса, че русокосият мъж трябва да бъде приветстван като лорд Валънтайн коронала. Кой измежду вас би се опълчил против указа на понтифекса?

Лицето на Халигорн изразяваше ужас. Сигурно Валънтайн по-трудно би се справил с херцог Холмсторг, защото той беше от благородно потекло и много високомерен и може би нямаше да се остави да бъде уплашен така лесно от човек, който се явяваше пред него със саморъчно направена корона и начело на шепа такива странно подбрани сподвижници. Ала Редвард Халигорн, обикновен избран служител, който от години не бе се занимавал с нещо по-трудно от официални банкети и спорове около данъци за обуздаване на наводненията, чувстваше, че това не е по силите му.

Почти мънкайки, той каза:

— Дойде заповед от замъка на лорд Валънтайн да ви арестуваме и да ви предадем на съд.

— Много заповеди са идвали напоследък от замъка на лорд Валънтайн — рече Валънтайн — и много от тях неразумни, несправедливи или ненавременни, нали, кмете Халигорн? Те са заповеди на узурпатор и не струват нищо. Чухте гласовете на Господарката и на понтифекса. Получили сте послания, приканващи ви да ми се закълнете във вярност.

— Но и послания от друг род — едва промълви Халигорн.

— От Краля на сънищата, да! — Валънтайн се засмя. — А кой е узурпаторът? Кой открадна трона на коронала? Доминин Барджазид! Синът на Краля на сънищата! Разбирате ли сега тия послания от Сувраел? Виждате ли сега какво е сторено на Маджипур?

Валънтайн изпадна в транс и обля злочестия Редвард Халигорн с цялата сила на душата си, с цялото въздействие на едно пробуждащо послание от коронала.

Халигорн залитна. Лицето му почервеня и се покри с петна. Той се олюля и се залови за другарите си, за да се задържи, но и те бяха облени от Валънтайн и сами едва можеха да стоят на краката си.

— Дайте ми подкрепата си, приятели — каза Валънтайн. — Отворете ми града си. Оттук аз ще започна похода си за завладяване на замъка Връхни и Пендиуейн ще пожъне голяма слава като първи град на Маджипур, въстанал срещу узурпатора!