Метаданни
Данни
- Серия
- Маджипур (1)
- Включено в книгите:
-
- Оригинално заглавие
- Lord Valentine’s Castle, 1979–1980 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Борис Миндов, 1987 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Героическо фентъзи (Меч и магия)
- Научна фантастика
- Научно фентъзи и технофентъзи
- Роман за съзряването
- Фентъзи
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 46гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Робърт Силвърбърг. Замъкът на лорд Валънтайн I
Роман. Книга I
Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1987
Библиотека „Галактика“, №88
Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,
Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев
Рецензент: Венко Христов
Преведе от английски: Борис Миндов
Редактор: Анелия Бошнакова
Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев
Рисунка на корицата: Текла Алексиева
Художествен редактор: Иван Кенаров
Технически редактор: Пламен Антонов
Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева
Американска. I издание
Дадена за набор на 27.VI.1987 г. Подписана за печат на 5.XI.1987 г.
Излязла от печат месец ноември 1987 г. Формат 70×100/32 Изд. №2089
Цена 2,00 лв. Печ. коли 19,75. Изд. коли. 12,79. УИК 13,06
Страници: 320. ЕКП 95366 5637–216–87
Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна
Държавна печатница „Георги Димитров“ — София
Ч-820/73/31
© Людмила Стоянова, предговор, 1987
© Борис Миндов, преводач, 1987
© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1987
© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979
с/о Jusautor, Sofia
© Robert Silverberg, 1979,1980
Lord Valentine’s Castle
Pan Books Ltd, 1981
Издание:
Робърт Силвърбърг. Замъкът на лорд Валънтайн II
Роман. Книга II
Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1988
Библиотека „Галактика“, №91
Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,
Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев
Рецензент: Венко Христов
Преведе от английски: Борис Миндов
Редактор: Анелия Бошнакова
Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев
Рисунка на корицата: Текла Алексиева
Художествен редактор: Иван Кенаров
Технически редактор: Пламен Антонов
Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева
Американска. I издание
Дадена за набор на 27.VI.1987 г. Подписана за печат на 3.XII.1987 г.
Излязла от печат месец януари 1988 г. Формат 70×100/32 Изд. №2090
Цена 2,50 лв. Печ. коли 23,50. Изд. коли 15,21. УИК 16,21
Страници: 376. ЕКП 95366 25331/5637–344–88
Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна
Държавна печатница „Георги Димитров“ — София
Ч-820/73/31
© Борис Миндов, преводач, 1988
© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1988
© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979
c/o Jusautor, Sofia
© Robert Silverberg, 1979,1980
Lord Valentine’s Castle
Pan Books Ltd, 1981
История
- —Добавяне
- —Редакция от Mandor според хартиенотото издание; добавяне на анотация
- —Корекции от gogo_mir
Част пета
Книга на замъка
1
Изкачването от дълбините на Лабиринта стана далеч по-бързо, отколкото слизането; защото при безкрайното спираловидно спущане Валънтайн беше неизвестен авантюрист, който си пробива път с нокти покрай непоклатимо равнодушни бюрократи, а при пътуването си нагоре беше властник на кралството.
Сега не му подобаваше да се изкачва лъкатушно от ниво на ниво, от кръг на кръг, обратно през всички плетеници на обиталището на понтифекса, Дома на летописите, Арената, Мястото на маските, Залата на ветровете и всичко останало. Сега той и сподвижниците му се издигаха бързо и безпрепятствено, използвайки пътя, предназначен единствено за властници.
Само след няколко часа Валънтайн достигна външния кръг, оная ярко осветена и гъсто населена сграда по средата на пътя, в периферията на подземния град. Въпреки бързината на изкачването вестта за истинската му самоличност бе пропътувала още по-бързо. Кой знае как из Лабиринта бе плъпнала мълва, че короналът е тук, тайнствено преобразен коронал, но все пак коронал, и когато той излезе от имперския коридор, на изхода се бе насъбрали голяма навалица, която гледаше така, като че ли бе изскочило някакво същество с девет глави и трийсет крака.
Множеството мълчеше. Някои направиха звездния знак, неколцина извикаха името му. Но повечето се задоволяваха просто да зяпат. В края на краищата лабиринтът беше територията на понтифекса и Валънтайн знаеше, че преклонението, с което един коронал би бил посрещнат другаде в Маджипур, едва ли щеше да му бъде засвидетелствано тук. Благоговение, да. Уважение, да. И най-вече любопитство. Но нямаше да ги има овациите и ръкомаханията, с които, както лично Валънтайн бе видял, възнаграждаваха лъжливия лорд Валънтайн, когато минаваше по улиците на Пидруид през време на голямата си обиколка. Толкова по-добре, помисли си Валънтайн. Той бе отвикнал да бъде обект на преклонение, а и впрочем никога не бе държал особено на това. Достатъчно беше — дори предостатъчно, — че сега го признаваха за личността, за която се представяше.
— Дали всичко ще бъде толкова лесно? — запита той Делиамбър. — Просто да преминавам през Алханроел и да се провъзгласявам за истинския лорд Валънтайн, и всичко ще пада в ръцете ми?
— Много се съмнявам. Барджазид все още носи образа на коронала. Все още държи атрибутите на властта. Ако министрите на понтифекса тук долу заявят, че вие сте короналът, гражданите ще те приветстват като коронал. Ако бяха казали, че вие сте Господарката на острова, вероятно щяха да ви приветстват като Господарка на острова. Мисля, че навън ще бъде друго.
— Аз не искам никакво кръвопролитие, Делиамбър.
— Никой не иска. Но ще се лее кръв, преди да се качите отново на трона на Конфалюм. Няма друг изход, Валънтайн.
— Почти предпочитам да отстъпя властта на Барджазид, отколкото да хвърля тази земя в кръвопролитни размирици — каза, Валънтайн мрачно. — Аз обичам мира, Делиамбър.
— Мир ще има — произнесе малкият магьосник. — Но пътят към мира не е винаги мирен. Погледнете там — твоята армия вече се събира, Валънтайн!
Валънтайн видя недалеч отпред куп хора, някои познати, други непознати. Всички, които бяха влезли в Лабиринта с него, се намираха там, дружината, която бе насъбрал при пътуването си из света — скандарите, Лизамон Хълтин, Виноркис, Кхун, Шанамир, Лоривейд, телохранителите на Господарката и останалите. Но под пряпореца на понтифекса вече се бяха насъбрали и още няколкостотин други: първият отряд от… какво? Не беше войска — понтифексът нямаше войска. Тогава гражданско опълчение? Така или иначе, армията на лорд Валънтайн.
— Моята армия — произнесе Валънтайн. Тази дума нагарчаше. — Армиите са отживелица от времето на лорд Стиамот, Делиамбър. От колко хиляди години не е имало война на Маджипур?
— От дълго време цари спокойствие — отвърна врунът. — Но все пак съществуват малки армии. Телохранителите на Господарката, слугите на понтифекса — а какво да кажем за рицарите на коронала? Как бихте ги нарекли, ако не армия? Те носят оръжие, обучават се по плацовете на замъка Връхни — какво са те, Валънтайн? Лордове и Знатни дами, забавляващи се с игри?
— Така мислех и аз, Делиамбър, когато се числях към тях.
— Време е да мислите другояче, милорд. Рицарите на коронала образуват ядрото на една военна сила и само наивник може да мисли обратното. Както неминуемо ще се убедиш, Валънтайн, когато се приближиш повече до замъка Връхни.
— Може ли Доминин Барджазид да хвърли моите рицари в бой срещу самия мен? — попита Валънтайн ужасен.
Врунът го изгледа продължително, студено.
— Човекът, когото наричате Доминин Барджазид, е в момента лорд Валънтайн, короналът, с когото рицарите на замъка Връхни са обвързани чрез клетва. Или сте забравили това? С късмет и хитрост може да успееш да ги убедиш, че са дали клетва пред душата и духа на лорд Валънтайн, а не на лицето и брадата му. Ала някои ще останат верни на човека, когото смятат за вас и ще вдигнат мечове срещу вас от негово име.
Тази мисъл го отвращаваше. Откакто бе възвърнал паметта си, Валънтайн често мислеше за другарите от предишния си живот, за ония благородни мъже и жени с които бе отраснал, с които в по-щастливи дни бе усвоявал подобаващите на принц изкуства; тяхната обич и дружба бяха най-важни в живота му до деня, в който узурпаторът бе разбил този живот. И смелият ловец Елидат от Морвол, и светлокосият и ловък Стазилейн, и Тунигорн, който действаше така бързо с лъка, и толкова много други — сега за него те бяха само имена, призрачни фигури от едно далечно минало, и все пак за миг на тези призраци можеше да се вдъхне живот, окраска и сила. Дали сега те щяха да воюват срещу него? Приятелите му, любимите му някогашни другари — ако трябваше да се бие с тях в интерес на Маджипур, нека бъде така, но самата тази вероятност го ужасяваше.
Той поклати глава.
— Може би ще успеем да избегнем това. Да вървим — каза той. — Време е да се махаме от това място.
Близо до вратата, известна като Отвора на водите, Валънтайн се събра радостно със своите сподвижници и се срещна с офицерите, придадени му от министрите на понтифекса. Те изглеждаха способни хора, чийто дух бе приповдигнат забележимо от възможността да напуснат мрачните дълбини на Лабиринта. Предводител им беше един дребен, стегнат човек на име Ерманар с ниско подстригана червеникава коса и къса островърха брадичка, който по ръст, движения и прямота би минал за брат на Слийт. Той веднага се понрави на Валънтайн. Ерманар направи звездния знак набързо, небрежно, усмихна се топло на Валънтайн и рече:
— Аз ще бъда до вас, милорд, докато Замъкът отново стане ваш.
— Дано пътят ни на север бъде лек — каза Валънтайн.
— Избрали ли сте вече път?
— С речен кораб по Глейдж ще стигнем най-бързо, нали?
Ерманар кимна.
— През всяко друго време на годината, да. Но есенните дъждове започнаха, а те бяха извънредно проливни. — Той извади малка карта на Централен Алханроел, на която върху парче тъмна материя бяха отбелязани в яркочервено местностите от Лабиринта до замъка Връхни. — Виждате ли, милорд, Глейдж се спуща от върха и се влива в езерото Рогхоиз, а останалата й част излиза оттук и продължава към Отвора на водите пред нас. Точно сега реката е придошла и е опасна от Пендиуейн до езерото — сиреч на стотици мили разстояние. Аз предлагам да пътуваме по суша поне до Пендиуейн. Там можем да уредим превозването ни с кораб до извора на Глейдж.
— Това ми се струва разумно. Познавате ли пътищата?
— Доста добре, милорд. — Ерманар посочи с пръст на картата. — Много зависи от това, дали долината на Глейдж е наводнена толкова, колкото говори мълвата. Според мен по-добре да се придвижим през долината на Глейдж по този начин, като просто заобиколим северната страна на езерото Рогхоиз, без да се отдалечаваме прекалено от реката.
— Ами ако долината е наводнена?
— Тогава можем да използваме пътищата по̀ на север. Ала земята там е суха, неприветлива, почти пустиня. Трудно ще се снабдяваме с провизии. А и ще се приближим твърде много до това място, което ме плаши.
Той потупа картата в една точка точно на северозапад от езерото Рогхоиз.
— Велализиер ли? — попита Валънтайн. — Развалините? Защо изглеждате толкова разтревожен, Ерманар?
— Това е нездравословно място, милорд, злокобно място. Там бродят духове. Въздухът вони от ненаказани престъпления. Не ми харесват нещата, които се разправят за Велализиер.
— Наводнения от едната страна, развалини с призраци от другата, а? — Валънтайн се усмихна. — Тогава защо не вървим само южно от реката?
— Южно ли? Не, милорд. Спомняте ли си за пустинята, през която минахте пътьом от Тримойн? Там е още по-лошо, много по-лошо; нито капчица вода, нищо за ядене освен камъни и пясък. Аз бих прекосил направо през средата на Велализиер, вместо да се опитвам да минавам през южната пустиня.
— Значи нямаме избор? Тогава ни остава пътят през долината на Глейдж и да се надяваме, че наводнението не е толкова голямо. Кога потегляме?
— Вие кога желаете да потеглим? — попита Ерманар.
— Преди два часа — отвърна Валънтайн.