Робърт Силвърбърг
Замъкът на лорд Валънтайн (52)

10

Валънтайн се събуди.

Усети въ̀лната на килима по голата си кожа и видя заострените арки на тъмния каменен таван високо отгоре. За миг светът на съня остана толкова жив в съзнанието му, че се опита да се върне в него, тъй като никак не му се искаше да бъде на това място със застоял въздух и тъмни ъгли. После се привдигна, седна и се огледа, отърсвайки мъглата от съзнанието си.

Видя другарите си Слийт, Карабела, Делиамбър, Залзан Кавол и Азенхарт, сгушени странно един до друг на отсрещната стена, напрегнати, плахи.

Обърна се на другата страна, очаквайки да види тримата министри на понтифекса отново на троновете им. Те наистина бяха там, но в помещението имаше внесени още три от великолепните кресла и сега срещу него седяха пет фигури. Нарамир, отново облечена, седеше отляво. До нея беше Дилифон. В средата на групата се намираше един кръглолик мъж с широко сплеснат нос и тъмни сериозни очи, когото Валънтайн позна след моментно размишление — Хорнкаст, висшият говорител на понтифекса. До него седеше Шинаам, а на най-дясното кресло се намираше една личност, която Валънтайн не познаваше — мъж с остри черти, тънки устни, сива кожа, необикновен. Петимата го гледаха строго, някак хладно, загрижено, сякаш бяха съдии в таен съд, събрали се да произнесат отдавна закъсняла присъда.

Валънтайн се изправи. Не се и опита да се облече отново. Струваше му се някак редно да стои гол пред този съд.

— Бистро ли е съзнанието ти? — запита Нарамир.

— Мисля, че да.

— Ти спа повече от един час след края на съня си. Чакахме те. — Тя посочи сивокожия мъж в другия край на групата и изрече: — Това е Сепултров, лекарят на понтифекса.

— Така и предположих — каза Валънтайн.

— А този човек — посочи средния, — мисля, вече познаваш.

Валънтайн кимна.

— Да, Хорнкаст. Срещали сме се. — И чак сега схвана смисъла на подбраните от Нарамир думи. Усмихна се широко и каза: — Срещали сме се, но тогава аз бях в друго тяло. Признавате ли претенциите ми?

— Признаваме претенциите ви, лорд Валънтайн — произнесе Хорнкаст с плътен, благозвучен глас. — Голяма неправда е извършена на този свят, но тя ще бъде поправена. Хайде, облечете се. Непристойно е да се явите пред понтифекса така гол.

Хорнкаст поведе шествието към имперската тронна зала. Нарамир и Дилифон крачеха зад него, а Валънтайн беше помежду им; Сепултров и Шинаам завършваха шествието. Другарите на Валънтайн не бяха допуснати.

Коридорът представляваше тесен тунел с висок свод от някаква блещукаща зеленикава стъкловидна материя, в края на който искряха и се въртяха странни отражения, неуловими и изкривени. Той лъкатушеше насам-натам, извивайки се спираловидно по леко полегат наклон. На всеки петдесет крачки имаше бронзова врата, която преграждаше напълно тунела; на всяка от тях Хорнкаст докосваше с пръсти някаква скрита плоча и вратата се плъзваше безшумно настрана, за да влязат в следващия сектор на коридора, докато най-сетне стигнаха до една врата, по-разкошна от другите, богато украсена със знака на Лабиринта в златен релеф и имперския монограм на Тиеверас, положен върху него. Валънтайн знаеше, че това е самото сърце на Лабиринта, най-дълбоката му и най-централна точка. И когато при докосването на Хорнкаст се плъзна настрана и тази последна врата, показа се огромно светло помещение със сферична форма, голяма кълбовидна стая със стъклени стени, в която на трон седеше тържествено понтифексът на Маджипур.

Валънтайн бе виждал понтифекса Тиеверас пет пъти. Първия път Валънтайн беше дете и понтифексът бе дошъл в замъка Връхни да присъства на сватбата на лорд Малибор; после отново, след години, на коронясването на лорд Вориакс; и още една година след това, на сватбата на Вориакс; за четвърти път Валънтайн бе посетил Лабиринта като пратеник на брат си; и една последна среща бе станала точно преди три години — макар че сега те му се струваха по-скоро трийсет, — когато Тиеверас присъства на коронясването на самия Валънтайн. Още при първото от тези събития понтифексът беше вече стар, необикновено висок, слаб, неприветлив човек с резки груби черти, катраненочерна брада, хлътнали печални очи; и колкото повече старееше, тези особености ставаха все по-подчертани, тъй че у него имаше нещо мъртвешко, беше тромав, бавноподвижен, грохнал, сух като клечка старец, но въпреки това жив, буден, все още по своему енергичен, все още излъчващ, ореол на огромна мощ и величие.

Ала сега…

Тронът, на който седеше Тиеверас, беше същият, който той бе заемал при предното посещение на Валънтайн в Лабиринта — великолепно златно кресло с висока облегалка, до което се стигаше по три широки, ниски стъпала; но сега понтифексът беше изцяло затворен в сфера от леко оцветено синьо стъкло, през което минаваше обширна и заплетена мрежа от тръби, образуващи сложен, почти непроницаем пашкул, който поддържаше живота му. Тези прозрачни тръби, където клокочеха оцветени течности, тези уреди и циферблати, тези измервателни плочки, поставени по бузите и челото на понтифекса, тези жици, възли, съединители и клеми имаха фантастичен и ужасяващ вид, защото ясно показваха, че животът на понтифекса се таи не в понтифекса, а в заобикалящата го машинария.

— От колко време е така? — прошепна Валънтайн.

— Тази система се усъвършенства от двайсет години — заяви лекарят Сепултров с очевидна гордост. — Ала едва през последните две го държим постоянно в нея.

— В съзнание ли е?

— О, да, да, в пълно съзнание! — отговори Сепултров. — Приближете се. Разгледайте го.

Валънтайн закрачи неловко напред, докато най-после застана в подножието на трона и се взря в мрачния старец вътре в стъкления балон. Да, виждаше светлината, която все още мъждукаше в очите на Тиеверас, виждаше безплътните устни, все още стиснати с решителен вид. Сега кожата на понтифекса беше като пергамент на черепа му, а дългата му брада, макар и все още необикновено черна, бе оредяла и изтъняла.

Валънтайн погледна Хорнкаст.

— Може ли да разпознава хората? Говори ли?

— Разбира се. Дайте му малко време.

Очите на Валънтайн се срещнаха с очите на Тиеверас. Цареше страшна тишина. Старецът се навъси, поразмърда се, прокара бързо език по устните си.

От понтифекса се изтръгна неразбираем трептящ звук, нещо като скимтящ стон, тих и странен.

— Понтифексът поздравява своя любим син, лорд Валънтайн коронала — обясни Хорнкаст.

Валънтайн потисна тръпката си.

— Кажете на негово величество… кажете му… кажете му, че неговият син, лорд Валънтайн короналът, идва при него както винаги с любов и уважение.

Такъв беше обичаят: да не говориш направо на понтифекса, да подбираш думите си така, като че висшият говорител ще повтори всичко, макар че фактически говорителят не правеше това.

Понтифексът проговори пак, неясно като преди.

— Понтифексът изразява безпокойството си от безредието, което се шири из кралството — каза Хорнкаст. — Пита как възнамерява лорд Валънтайн короналът да възстанови добрия ред.

— Кажете на понтифекса — отвърна Валънтайн, — че възнамерявам да тръгна на поход към замъка Връхни, като призова всички граждани да ми се закълнат във вярност. Искам от него един общ указ, с който да заклейми Доминин Барджазид като узурпатор и да предаде на правосъдието всички ония, които го подкрепят.

Сега от понтифекса излязоха по-оживени звуци, резки и високи, в които се таеше необикновена властна енергия.

— Понтифексът желае да се уверя, че ще се стараете по възможност да избягвате сражения и кръвопролития — рече Хорнкаст.

— Кажете му, че предпочитам да си възвърна замъка Връхни, без нито един загинал от едната и другата страна. Но не знам дали това ще може да стане.

Чудновати гълголещи звуци. Хорнкаст изглеждаше объркан. Той стоеше с кривната глава и слушаше напрегнато.

— Какво казва? — прошепна Валънтайн.

Висшият говорител поклати глава.

— Не всичко казано от негово величество може да се изтълкува. Понякога той витае из недостъпни за нашия ум сфери.

Валънтайн кимна. Той гледаше със съжаление и дори с обич чудноватия старец, затворен в сферата, която поддържаше живота му, способен да общува само чрез това подобно на сън скимтене. Повече от един век на възраст, десетилетие след десетилетие върховен монарх на света, сега той се лигавеше и бръщолевеше като дете — и все пак някъде в този разпадащ се, размекват се мозък още бръмкаше съзнанието на нявгашния Тиеверас, затворено в разлагащата се плът. Като го гледаше сега, човек разбираше пълната безсмисленост на висшия ранг: короналът живееше в света на делата и моралната отговорност само за да замести понтифекса и накрая да изчезне в Лабиринта, изпаднал в старческа лудост. Валънтайн се питаше колко ли пъти някой понтифекс е ставал роб на своя говорител, на своя лекар и на своята съногадателка и накрая е трябвало да бъде премахнат от света, за да може голямото редуване на властниците да докара на трона по-жизнен човек. Чак сега Валънтайн разбра защо системата делеше изпълнителя от управника, защо накрая понтифексът се скриваше от света в този Лабиринт. И неговото време щеше да дойде тук долу: но дано по волята на Божествения не настъпи толкова скоро.

— Кажете на понтифекса — заговори той, — че лорд Валънтайн короналът, неговият верен син, ще направи всичко по силите си, за да запълни пукнатината в обществения строй. Кажете на понтифекса, че лорд Валънтайн разчита на подкрепата на негово величество, без която положението не ще може да се оправи бързо.

На трона цареше мълчание, а после оттам потече нещо мъчително дълго и неразбираемо, бъркотия от пискливи гълголещи звуци, които се мятаха нагоре-надолу по скалата подобно на странните мелодии по гхайрогски лад. Хорнкаст като че се напрегна, за да долови поне една смислена сричка оттук-оттам. Понтифексът млъкна, а Хорнкаст, объркан, задърпа челюстите си, задъвка устната си.

— Какво беше всичко това? — попита Валънтайн.

— Той мисли, че сте лорд Малибор — отвърна Хорнкаст унило. — Предупреждава ви да не рискувате да тръгвате по море на лов за дракони.

— Мъдър съвет — рече Валънтайн. — Но много закъснял.

— Казва, че короналът е твърде ценен, за да излага на опасност живота си в такива развлечения.

— Кажете му, че съм съгласен, че ако се върна в замъка Връхни, ще се придържам строго към задълженията си и ще избягвам такива забавления.

Лекарят Сепултров пристъпи напред и пошушна:

— Уморяваме го. Боя се, че тази аудиенция трябва да се прекрати.

— Още една минута — рече Валънтайн.

Сепултров се намръщи. Но Валънтайн с усмивка се приближи отново до подножието на трона, коленичи там, простря ръце към престарялото същество в стъкления балон и като изпадна в състояние на транс, понесе душата си към Тиеверас, предавайки чувства на уважение и обич. Дали някой бе проявявал досега обич към страшния Тиеверас? Едва ли. Но от десетилетия този човек представляваше средището и душата на Маджипур и сега, когато седеше тук, потънал в безконечен сън на управник, чувстващ само от време на време отговорностите, падали някога върху него, той заслужаваше обичта, която неговият осиновен син и бъдещ приемник можеше да му дари и която Валънтайн отдаваше с такава пълнота, доколкото беше във възможностите на диадемата.

И Тиеверас като че придоби сила, очите му заблестяха, бузите му поруменяха. Дали онова на съсухрените устни беше усмивка? Наистина ли лявата ръка на понтифекса се вдигна лекичко като за благословия? Да. Да. Да. Нямаше никакво съмнение, понтифексът усещаше прилива на топлота от Валънтайн, приемаше го с удоволствие и откликваше.

Тиеверас поговори малко и горе-долу свързано.

— Казва, че ви дава пълната си подкрепа, лорд Валънтайн — съобщи Хорнкаст.

„Да си ми жив, старче — помисли си Валънтайн, изправи се на крака и се поклони. — Навярно предпочиташ да заспиш завинаги, но аз ти пожелавам по-дълъг живот от досегашния, защото ме чака работа в замъка Връхни.“

Той се извърна.

— Да вървим — каза на петимата министри. — Аз вече постигнах каквото ми трябваше.

Излязоха тържествено от тронната зала. Когато вратата се затвори зад тях, Валънтайн погледна Сепултров и запита:

— Колко време ще може да изкара по този начин?

Лекарят повдигна рамене.

— Почти до безкрай. Системата го поддържа отлично. Бихме могли да го крепим така, с известни поправки от време на време, още сто години.

— Това няма да бъде необходимо. Но може да се наложи да остане при нас още дванайсет-петнайсет години. В състояние ли сте да направите това?

— Разчитайте на мен — заяви Сепултров.

— Добре. Добре. — Валънтайн се загледа в сияещия лъкатушен коридор, който се извиваше нагоре пред него. Достатъчно бе стоял в Лабиринта. Време беше да се върне в света на слънцето, вятъра и живите твари и да си уреди сметките с Доминин Барджазид. На Хорнкаст каза: — Заведете ме при моите хора и подгответе извозването ни до външния свят. И преди да замина, ще ми трябва подробно проучване за военните сили и спомагателния персонал, които ще можете да поставите на мое разположение.

— Разбира се, милорд — отвърна висшият говорител.

Милорд. Това беше първият признак на подчинение от министрите на понтифекса. Главната битка все още предстоеше; но след като чу тази малка дума, Валънтайн се чувстваше почти така, сякаш вече си е възвърнал замъка Връхни.