Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маджипур (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Lord Valentine’s Castle, –1980 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 46гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
kpacko(2006)
Корекция
Mandor(2008)

Издание:

Робърт Силвърбърг. Замъкът на лорд Валънтайн I

Роман. Книга I

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1987

Библиотека „Галактика“, №88

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: Венко Христов

Преведе от английски: Борис Миндов

Редактор: Анелия Бошнакова

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева

Американска. I издание

Дадена за набор на 27.VI.1987 г. Подписана за печат на 5.XI.1987 г.

Излязла от печат месец ноември 1987 г. Формат 70×100/32 Изд. №2089

Цена 2,00 лв. Печ. коли 19,75. Изд. коли. 12,79. УИК 13,06

Страници: 320. ЕКП 95366 5637–216–87

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

Ч-820/73/31

© Людмила Стоянова, предговор, 1987

© Борис Миндов, преводач, 1987

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1987

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

с/о Jusautor, Sofia

 

© Robert Silverberg, 1979,1980

Lord Valentine’s Castle

Pan Books Ltd, 1981

 

 

Издание:

Робърт Силвърбърг. Замъкът на лорд Валънтайн II

Роман. Книга II

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1988

Библиотека „Галактика“, №91

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: Венко Христов

Преведе от английски: Борис Миндов

Редактор: Анелия Бошнакова

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева

Американска. I издание

Дадена за набор на 27.VI.1987 г. Подписана за печат на 3.XII.1987 г.

Излязла от печат месец януари 1988 г. Формат 70×100/32 Изд. №2090

Цена 2,50 лв. Печ. коли 23,50. Изд. коли 15,21. УИК 16,21

Страници: 376. ЕКП 95366 25331/5637–344–88

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

Ч-820/73/31

© Борис Миндов, преводач, 1988

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1988

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

c/o Jusautor, Sofia

 

© Robert Silverberg, 1979,1980

Lord Valentine’s Castle

Pan Books Ltd, 1981

История

  1. —Добавяне
  2. —Редакция от Mandor според хартиенотото издание; добавяне на анотация
  3. —Корекции от gogo_mir

5

Той беше сам, нямаше никаква следа от Шанамир и макар че желаеше много да прекара деня с жонгльорите, с Карабела, нямаше начин това да стане. А беше още ранно утро. Нямаше план и това го безпокоеше, но не прекалено. Предстоеше му да изследва целия Пидруид.

Излезе и пое по кривите улици, натежали от зеленина. Навред никнеха пищни увивни растения и дървета с дебели плачещи клони, които избуяваха във влажния, топъл, солен въздух. Отдалеч се чуваше оркестрова музика, весела, макар и малко рязка, хрипкава и туптяща мелодия, може би репетиция за големия парад. По канавката течеше буйно малка речица от пенеста вода и в нея лудуваха дивите животни на Пидруид — минтуни, крастави кучета и малки дроли със заострени нослета. Движение, движение, движение, гъмжащ град, където всеки и всичко, дори безстопанствените животни, имаха да вършат нещо важно и го вършеха бързешком. Всички с изключение на Валънтайн, който се шляеше безцелно, без да следва определен път. Поспираше се да надзърне ту в някое тъмно дюкянче, задръстено с топове и мостри плат, ту в някой плесенясал склад за подправки, ту в някоя великолепна, разкошна цветна градина с наситени краски, притисната между две високи, тесни сгради. От време на време хората го поглеждаха, сякаш се чудеха, че може да си позволи лукса да се разхожда безцелно.

В една улица се спря да погледа деца, които играеха на някаква игра — нещо подобно на пантомима, като едно малко момченце с лента от златист плат, вързана като диадема около челото му, ръкомахаше заплашително в средата на един кръг, а другите подскачаха около него, преструвайки се на уплашени, и пееха:

Старият Крал на сънищата

на трона си седи.

Той нивга не е сам,

той никога не спи.

 

Старият Крал на сънищата

пристига в нощен час

и лоши ли сме ний,

плашило е за нас.

 

Старият Крал на сънищата

е с каменно сърце.

Той нивга не е сам,

той никога не спи.[1]

Но когато разбраха, че Валънтайн гледа, децата се обърнаха към него и започнаха да правят смешни жестове, да гримасничат, да кривят ръцете си и да сочат. Той се засмя и продължи нататък.

Към средата на сутринта беше на брега. Дълги, извити като лакти пристани се врязваха далеч навътре в залива и всеки от тях изглеждаше място на трескава дейност. Докери от четири-пет раси разтоварваха транспортни кораби, които носеха гербовете на двайсет пристанища от трите континента; те си служеха с флотери, за да свалят на кея балите стоки и да ги превозват до складовете, но с много ядни викове при маневрирането, когато неимоверно тежките бали се лашкаха насам-нататък. Докато Валънтайн гледаше от сянката на кея, усети грубо тупване между раменете и като се обърна кръгом, видя един нервен дебелобузест хджорт, който сочеше и махаше с ръце.

— Ей там — казваше хджортът. — Трябват ни още шестима, за да обработим сувраелския кораб!

— Но аз не съм…

— Бързо! Тичай!

Е, добре. Валънтайн не искаше да спори; той отиде на пристана и се присъедини към група докери, които крещяха и ревяха, водейки товар добитък към брега. Валънтайн крещеше и ревеше с тях, докато най-после животните, квичащи дългомуцунести блейви годинаци, се насочиха към открития обор или към кланицата. Тогава тихомълком се измъкна и тръгна по кея, докато стигна до един свободен пристан.

Там стоя спокойно няколко минути, загледан през залива към морето, бронзовозеленото белопенесто море, примижвайки, сякаш ако се напрегнеше достатъчно, можеше да види зад линията на хоризонта Алханроел и замъка Връхни, извисяващ се до небесата. Но, разбира се, изключено беше да види Алханроел оттук, през десетки хиляди мили океан, през море, толкова обширно, че някои планети преспокойно биха се побрали цели между бреговете на двата континента. Валънтайн погледна надолу, между нозете си, и въображението му го пренесе в недрата на Маджипур, и се запита какво ли се намираше от другата страна на планетата точно под това място. Западната половина на Алханроел, предположи той. Географията беше мъглява и объркана за него. Изглежда, бе забравил толкова много от ученическите си знания, че трябваше да се напряга, за да си спомни нещо. Може би точно сега се намираше диаметрално от другата страна на света, над обиталището на понтифекса, страшния Лабиринт на стария и саможив висш монарх. Или може би, което беше по-вероятно, точно под това място лежеше Островът на съня, благословеният остров, където сред зелени горски поляни живееше нежната Господарка, където жреците и жриците й не прекъсваха песнопенията си, отправяйки доброжелателни послания към спящите по света. Валънтайн трудно можеше да повярва, че съществуват такива места, че в света има такива личности, такива властници — Понтифекс, Господарка на острова, Крал на сънищата, дори коронал, макар че снощи със собствените си очи бе видял коронала. Тези властелини изглеждаха нереални. Реални му изглеждаха само пристанището на Пидруид, странноприемницата, където бе преспал, печената риба, жонгльорите, момчето Шанамир и животните му. Всичко друго беше само фантазия и мираж.

Сега денят беше топъл и ставаше много влажен, макар че към брега духаше приятен бриз. Валънтайн отново бе огладнял. От една сергия до края на кея си купи за две медни монети нарязана на филийки сурова риба със синьо месо, маринована в горещ пикантен сос и сервирана на дървени подложки. Поля я с чаша огнено вино, удивителна златиста напитка, на вкус по-лютива дори от соса. После му хрумна да се върне в странноприемницата. Но се сети, че не знаеше нито името на странноприемницата, нито името на улицата, знаеше само, че тя се намира малко навътре от крайбрежния квартал. Нямаше да загуби много, ако не я намереше, защото не притежаваше други вещи освен тези, които носеше върху себе си; но единствените му познати в цял Пидруид бяха Шанамир и жонгльорите, а не искаше да се разделя с тях толкова скоро.

Валънтайн пое обратно и скоро се залута в лабиринт от неразличими една от друга улички и сокаци, които пресичаха Водния път в различни посоки. Три пъти намери странноприемници, които приличаха на неговата, но когато се приближеше, всяка от тях се оказваше друга. Мина час и повече, настана ранен следобед. Валънтайн разбра, че ще му бъде невъзможно да открие странноприемницата, и това му навя тъга, защото мислеше за Карабела и докосването на пръстите й отстрани по ръката му, за бързината на ръцете й, когато ловеше ножовете, и за блясъка на тъмните й очи. Но загубеното си е загубено, помисли си той, няма полза да плаче за това. Преди да се мръкне, ще си намери нова странноприемница и нови приятели.

И изведнъж, когато зави зад един ъгъл, откри нещо, което положително беше пидруидският пазар.

Той представляваше обширно заградено пространство, почти колкото Златния площад, но тук нямаше високи палати и хотели със златни фасади, а само безкраен низ от бараки с керемидени покриви, открити обори за добитък и плътно наредени сергии. Тук се носеха всички аромати и зловония на света и се продаваха половината от продуктите на вселената. Валънтайн се гмурна вътре, възхитен, замаян. На големи куки в една барака висяха половинки от заклани животни. Друга беше запълнена с преливащи от подправки качета. В едно заградено място имаше удивителни птици предачки на необикновено ярките си крака, по-високи от скандари; те се кълвяха и ритаха една друга, докато продавачи на яйца и вълна се пазаряха над тях. В друго заградено място имаше баки с лъскави змии, които се извиваха и гърчеха като буйни пламъци; на трето място наблизо малки морски дракони, изкормени и с пречупени гръбнаци, лежаха на зловонни купчинки за продажба. Тук имаше място за народни писари, които съставяха писма на неграмотни, а там сараф умело се пазареше за валути на една дузина светове, още по-нататък пък се виждаше цяла редица сергии за наденички, петдесет на брой и досущ еднакви, с досущ еднакви по външност лиимани, които стояха един до друг, подклаждаха димливите си огньове и въртяха отрупаните с наденички шишове.

И гадатели, и магьосници, и жонгльори, макар и не познатите на Валънтайн жонгльори, а в едно празно пространство бе клекнал разказвач, който срещу медни монети описваше някакво заплетено и почти неразбираемо приключение на лорд Стиамот, прославения коронал отпреди осем хиляди години, чиито подвизи сега бяха легенда. Валънтайн послуша пет минути, но не можа да разбере нищо от разказа, който държеше в захлас петнайсет-двайсет свободни от работа носачи. Той продължи нататък, мина край една палатка, където златоок врун със сребърна флейта свиреше плавни мелодии, за да обая някакво триглаво същество в плетена кошница, край един ухилен хлапак на десетина години, който го покани да играе някаква игра с раковини и мъниста, между две редици сергиджии, които продаваха знаменца със звездния знак на коронала, край един факир, който висеше във въздуха над каца с някакво отвратително на вид горещо масло, край цяла върволица съногадатели и по един пасаж, задръстен от продавачи на наркотици, край мястото на преводачите и мястото на бижутерите, и най-сетне, след като зави зад един ъгъл, където се разпродаваха всякакви евтини дрехи, стигна до заграденото място, където се продаваше добитък за езда.

Тук бяха наредени едно до друго стотици, може би дори хиляди яки пурпурни животни, които стояха равнодушно и се взираха без интерес в това, което ставаше под носа им — очевидно търг. На Валънтайн му беше толкова трудно да следи търга, колкото и разказа за лорд Стиамот: купувачите и продавачите стояха един срещу друг на две дълги редици и замахваха един към друг, сякаш искаха да си отсекат китките, допълвайки тези движения с гримаси, пляскане на пестници по дланите и внезапно мушкане с лакти навън. Нищо не се казваше и все пак очевидно много се споделяше, защото писари, разположени по дължината на редицата, постоянно пишеха документи за продажба, които се узаконяваха с натопен в зелено мастило палец, а чиновници трескаво прикрепваха за бутовете на животно след животно етикети с лабиринтовидния печат на понтифекса. Движейки се по редицата на участниците в търга, Валънтайн най-после стигна до Шанамир, който сечеше, мушкаше с лакти, пляскаше пестници е ненадмината ожесточеност. За няколко минути всичко свърши и момчето изскочи от редицата, подскачайки с вик на радост. То улови Валънтайн за ръката и го завъртя весело.

— Всичко е продадено! Всичко е продадено! И то на по-висока цена, отколкото очаквах! — Държеше снопче бележки, дадени му от един писар. — Ела с мен в съкровищницата, а оттук нататък ни чакат само забавления! Докога спа?

— До късно, предполагам. Странноприемницата беше почти пуста.

— Не исках да те будя. Ти хъркаше като блейв. Какво прави досега?

— Изучавах главно крайбрежния район. Натъкнах се на пазара, докато се мъчех да се върна в странноприемницата. Имам късмет, че попаднах на теб.

— Още десет минути и щеше да ме изпуснеш завинаги — каза Шанамир. — Ето. Тук. — Той дръпни Валънтайн за китката и го вкара в един дълъг, ярко осветен безистен, където чиновници зад плетени от ракита завеси даваха монети срещу бележки. — Дай ми петдесетачката — прошепна Шанамир. — Мога да ти я разваля тук.

Валънтайн извади дебелата лъскава монета и застана настрана, а момчето се нареди на опашка. След няколко минути Шанамир се върна.

— Тези са твоите — каза той, изсипвайки в подадената му кесия порой от пари, няколко монети от по пет рояла и шепа крони. — А тези са мои — рече момчето и се ухили лукаво, показвайки три големи монети по петдесет рояла като тази, която току-що бе развалил за Валънтайн. Пъхна ги в едно коланче за пари под жакета си. — Добра печалба ми донесе пътуването. По време на празненства всеки трескаво бърза да похарчи парите си. А сега ела. Да се върнем в странноприемницата и да ознаменуваме случая с бутилка огнено вино, а? Аз черпя!

Оказа се, че странноприемницата се намира на не повече от петнайсет минута път от пазара, на улица, която изведнъж му се стори позната, когато влязоха в нея. Валънтайн предположи, че се бе озовал на една-две пресечки от нея, когато я търсеше напразно. Но това нямаше значение: нали беше тук, и то с Шанамир. Момчето, облекчено, че се е отървало от животните си, и развълнувано от цената, която бе получило за тях, бъбреше непрекъснато какво ще прави в Пидруид, преди да се върне в родното си място — танци, игри, пиене, представления.

Докато седяха в кръчмата на странноприемницата и се справяха с виното на Шанамир, се появиха Слийт и Карабела.

— Може ли да седнем при вас? — попита Слийт.

Валънтайн обясни на Шанамир:

— Това са жонгльори, членове на скандарска трупа, дошла тук да играе на парада. Запознахме се тази сутрин. — Той ги представи. Насядаха и Шанамир им предложи напитки.

— Бяхте ли на пазара? — попита Слийт.

— Бях и си свърших работата — каза Шанамир. — Хубава пара изкарах.

— А сега? — попита Карабела.

— Ще празнувам няколко дена — отговори юношата. — А после мисля да се прибера у дома, във Фолкинкип. — Той изглеждаше малко натъжен от мисълта за това.

— А ти? — попита Карабела, поглеждайки Валънтайн. — Имаш ли планове?

— Да погледам празненствата.

— А после?

— Каквото ми скимне.

Свършиха виното. Слийт махна рязко с ръка и се появи втора бутилка. Разпределиха я щедро помежду си. Валънтайн усещаше как езикът му пари от лютивата напитка и главата му малко се мае.

— Тогава би ли се съгласил да станеш жонгльор и да се присъединиш към нашата трупа? — рече Карабела.

Валънтайн се сепна.

— Липсва ми умение!

— Имаш достатъчно умение — заяви Слийт. — Липсва ти само тренировка. А двамата с Карабела можем да ти я дадем. Ще научиш бързо занаята. Заклевам се.

— И ще пътувам с вас, и ще живея като скитащ играч, и ще ходя от град на град, така ли?

— Точно така.

Валънтайн погледна Шанамир отсреща. Очите на момчето светеха при мисълта за такъв живот. Валънтайн почти усещаше силата на вълнението му, завистта му.

— Но защо е всичко това? — попита Валънтайн. — Защо каните един непознат, новак, невеж като мен, да се присъедини към вас?

Карабела даде знак на Слийт, който стана бързо от масата.

— Залзан Кавол ще ти обясни — каза тя. — Това е необходимост, а не прищявка. Хората не ни достигат, Валънтайн, и имаме нужда от теб. Пък и — добави тя — каква друга работа имаш? Ти изглеждаш като загубен в този град. Ние ти предлагаме и другарство, и препитание.

След малко Слийт се върна с великана-скандар. Залзан Кавол имаше внушителна фигура, едра, висока. Той се отпусна с мъка на един стол до масата им: столът изскърца заплашително под туловището му. Скандарите бяха дошли от някакъв далечен ветровит, мразовит свят и макар да бяха се заселили в Маджипур преди хиляди години, занимавайки се с черна работа, изискваща голяма сила или необикновена бързина на окото, изглеждаха вечно сърдити и недоволни от топлия климат на Маджипур. „А може би това са просто естествените черти на лицето им“, мислеше си Валънтайн, ала намираше Залзан Кавол и другите като него за отблъскващо противно племе.

Скандарът наля с двете си вътрешни ръце някаква силна напитка и разпери другите две над масата, сякаш си я присвояваше. С дрезгав, боботещ глас каза:

— Гледах те как мяташе ножовете със Слийт и Карабела тази сутрин. Ти можеш да ми вършиш работа.

— А какво точно?

— Трябва ми трети жонгльор човек, и то спешно. Знаеш ли последния указ на коронала за публичните артисти?

Валънтайн се усмихна и повдигна рамене.

— Този указ е глупост и идиотщина — каза Залзан Кавол, — но короналът е млад и смятам, че могат да му се позволят някои гламавщини. Наредено е във всички артистични трупи, състоящи се от повече от трима души, една трета от трупата да бъдат маджипурски граждани от човешко потекло и това влиза в сила от този месец.

— С такъв указ — обади се Карабела — не може да се постигне нищо, освен да се настърви раса срещу раса, и то в свят, където много раси живеят в мир от хиляди години.

Залзан Кавол се намръщи.

— Все пак указът си съществува. Някой подлизурко в Замъка трябва да е казал на тоя лорд Валънтайн, че другите раси се размножават прекалено много, че човеците в Маджипур гладуват, когато ние работим. Това е и глупаво, и опасно. Обикновено никой не би обърнал внимание на такъв указ, но сега е празникът на коронала и ако искаме да ни разрешат да даваме представления, трябва да се съобразяваме с наредбите, колкото и идиотски да са те. Аз и братята ми изкарваме прехраната си като жонгльори от години и с това не сме навредили на нито един човек, ала сега трябва да се подчиняваме. Затова издирих Слийт и Карабела в Пидруид и вече ги учим да усвояват номерата ни. Днес е вториден. След четири дена ще играем в парада за коронала и трябва да имам трети човек. Ще постъпиш ли като чирак при нас, Валънтайн?

— Но как мога да се науча на жонгльорство за четири дена?

— Ще бъдеш само чирак — каза скандарът. — Ще измислим за теб някакъв жонгльорски номер, за да го изпълняваш през време на големия парад така, че да не посрамиш нито себе си, нито нас. Както виждам, законът не изисква всички членове на трупата да имат еднакви отговорности или умения. Но трима от нас трябва да бъдат човеци.

— А след празненствата?

— Ще обикаляш с нас от град на град.

— Вие не знаете нищо за мен, а ме каните да деля живота ви?

— Не зная нищо за теб и не искам и да зная нищо за теб. Трябва ми жонгльор от твоята раса и това е. Ще ти плащам квартирата и храната, където и да ходим, и освен това по десет крони на седмица. Съгласен ли си?

Очите на Карабела блестяха особено, сякаш искаше да му каже: „Може да поискаш двойно по-голяма заплата и пак ще я получиш, Валънтайн.“ Ала парите нямаха значение. Нали щеше да има достатъчно ядене и място за преспиване и да бъде с Карабела и Слийт, които бяха две от трите човешки същества, които познаваше в този град — и както разбра с известно смущение — в целия свят. Защото у него съществуваше една празнина, където би трябвало да бъде миналото: имаше смътна представа за родители, за братовчеди, сестри и детство някъде в Източен Зимроел, за ходене на училище и за пътувания, но нищо от това не му изглеждаше реално, нищо нямаше плътност, стройност и вещественост. И там, където за него би трябвало да има бъдеще, също беше празнина. Тези жонгльори обещаваха да я запълнят. И все пак…

— При едно условие — каза Валънтайн.

Залзан Кавол изглеждаше недоволен.

— Какво е то?

Валънтайн кимна към Шанамир.

— Струва ми се, че на това момче му е омръзнало да отглежда ездитни животни във Фолкинкип и може би желае да попътува по-надалеч. Моля да предложите и на него място във вашата трупа…

Валънтайн! — извика момчето.

— … като гледач на добитък или слуга, или дори жонгльор, ако има тази дарба — продължи Валънтайн — и ако пожелае да тръгне с вас, да го приемете заедно с мен. Съгласен ли сте?

Залзан Кавол помълча малко, сякаш пресмяташе, и някъде дълбоко от вътрешността на косматото му тяло се чуваше едва доловимо ръмжене. Най-после каза:

— Имаш ли желание да се присъединиш към нас момче?

— Дали имам? Как може да нямам?

— Така и се опасявах — произнесе скандарът мрачно. — Значи разбрахме се. Наемаме и двама ви срещу тринайсет крони седмично плюс квартира и храна. Съгласни ли сте?

— Съгласен съм — каза Валънтайн.

— Съгласен съм — извика Шанамир.

Залзан Кавол допи огненото си вино.

— Слийт, Карабела, заведете този чужденец в двора и почнете да го учите на жонгльорство. А ти, момче, ела с мен. Искам да хвърлиш едно око на добичетата ни.

Бележки

[1] Стиховете в книгата преведе Иван Иванов. Б.р.