Робърт Силвърбърг
Замъкът на лорд Валънтайн (47)

5

Вкараха флотерите между остриетата на сабите в нещо като вестибюл, тъмен и плесенясал, който извеждаше на широк полегат път. Спуснаха се малко по него, пресякоха един лъкатушен тунел, първият от обръчите на Лабиринта.

Той беше с висок таван, ярко осветен и можеше да мине за пазарна улица във всеки оживен град, със сергии, дюкяни, пешеходно движение и носещи се по нето флотерни коли с всякакви форми и размери. Но след кратък внимателен оглед ставаше ясно, че това не беше нито Пидруид, нито Пилиплок, нито Ни-моя. Хората по улиците бяха зловещо бледи, с призрачен вид, който показваше, че целия си живот прекарват далеч от слънчевите лъчи. Облеклото им беше чудновато, старинно по стил и в убити, тъмни цветове. Имаше много маскирани индивиди, служители от администрацията на понтифекса; незабележими в Лабиринта като цяло, те се движеха с тълпите, без да привличат ни най-малко внимание с маскировката си. И, мислеше си Валънтайн, всеки, маскиран или немаскиран, имаше напрегнато и измъчено изражение, особена плахост около очите и устата. Навън, в света на чистия въздух, под топлото и светло слънце, жителите на Маджипур се усмихваха волно и непринудено, и то не само с устата си, но и с очите, с бузите, с цялото си лице, от дън душа. Долу в тази катакомба душите бяха съвсем други.

Валънтайн се обърна към Делиамбър:

— Можеш ли да се ориентираш на това място?

— Никак. Но лесно ще намерим водачи.

— Как?

— Като спрем колите си, слезем и се повъртим с объркан вид — отвърна врунът. — След минута ще имаме водачи колкото щете.

Това стана дори по-бързо. Когато Валънтайн, Слийт и Карабела слязоха от колата си, моментално едно момченце на не повече от десет годинки, което тичаше по улицата с няколко по-малки деца, се извърна и подвикна:

— Искате ли да ви разведа из Лабиринта? Една крона за цял ден!

— Нямаш ли по-голям брат? — попита Слийт.

Момченцето го изгледа сърдито.

— Мислиш, че съм много малък? Вървете си сами тогава! Сами се оправяйте! След пет минути ще се загубите!

Валънтайн се засмя.

— Как се казваш?

— Хисун.

— През колко равнища трябва да минем, Хисун, за да стигнем до правителствения сектор?

— Там ли искате да отидете?

— Защо не?

— Всички там са смахнати — каза момчето, хилейки се. — Работа, работа, по цял ден се ровят из книжа, мънкат и мърморят, трепят се като откачени с надежда да ги повишат и да слязат по-надолу. Заприказвате ли ги, няма дори да ви отговорят. От много работа мънкат като луди. Това е седем нива по-надолу. Първо има Колонни дворове, Зала на ветровете, Място на маските, Двор на пирамидите, Двор на сферите, Арена, а после стигате в Дома на летописите. Ще ви заведа там. Но не за една крона.

— А за колко?

— Половин роял.

Валънтайн подсвирна.

— Какво ще правиш с толкова много пари?

— Ще купя на майка си пелерина, ще запаля пет свещи на Господарката и ще набавя нужното на сестра ми лекарство. — Момченцето смигна. — И може би ще има и нещичко за мен.

През време на този разговор се бе събрала цяла тълпа — най-малко петнайсет-двайсет деца, не по-големи от Хисун, няколко по-малки и няколко възрастни; всички те се струпаха в плътен полукръг и следяха с интерес дали тази работа ще бъде възложена на Хисун. Никой от тях не извика, но с крайчеца на окото си Валънтайн виждаше, че се мъчат да привлекат вниманието му, повдигайки се на пръсти и стараейки се да си придават осведомен и надежден вид. Ако отхвърлеше предложението на момчето, в следния миг щеше да бъде затрупан с петдесет други, сред дива врява и гора от махащи ръце. Но Хисун, изглежда, си знаеше работата, и дори в прямия му, хладнокръвно безочлив подход имаше известен чар.

— Добре — рече Валънтайн. — Заведи ни в Дома на летописите.

— Ваши ли са всички тия коли?

— Тази, онази, онази… да, всички.

Хисун подсвирна.

— Важна личност ли си? Отде си?

— От замъка Връхни.

— Май си важна личност — отсъди момченцето. — Но ако идваш от замъка Връхни, какво търсиш в Лабиринта откъм страната на Сабите?

Момченцето не беше никак глупаво. Валънтайн отговори:

— Пътуваме. Току-що пристигаме от Острова.

— Аха. — Очите на Хисун се разшириха само за миг, първият пробив в напереното му улично хладнокръвие. Несъмнено Островът беше почти митично място за него, далечно като най-отдалечените звезди, и Хисун изпитваше неволно благоговение в присъствието на човек, който наистина е бил там. Той облиза устни. — А как да те наричам? — попита след малко.

— Валънтайн.

— Валънтайн — повтори момченцето. — Валънтайн от замъка Връхни. Много хубаво име. — То се качи на първата флотерна кола. Когато Валънтайн се настани до него, Хисун възкликна: — Наистина ли? Валънтайн?

— Наистина.

— Много хубаво име — каза той пак. — Дай ми половин роял, Валънтайн, и ще те разведа из Лабиринта.

Валънтайн знаеше, че половин роял е безбожна цена, няколкодневна заплата на опитен занаятчия, и въпреки това не възрази: струваше му се недостойно човек с неговото положение да се пазари с едно дете за пари. Хисун навярно бе разсъдил по същия начин. Във всеки случай таксата се оказа полезно капиталовложение, защото момчето излезе добър познавач на извивките и завоите на Лабиринта, водейки ги с учудваща бързина към по-долните и по-вътрешни серпентини на това място. Спускаха се надолу, надолу и кръгом, правейки неочаквани завои и по-преки отклонения през тесните, едва проходими улички, спускайки се по скрити наклонени плоскости, които като че минаваха през невероятни бездни в пространството.

Колкото по-надолу слизаха, толкова по-тъмен и по-заплетен ставаше Лабиринтът. Само най-външното ниво беше добре осветено. Вътрешните кръгове бяха мрачни и зловещи, с полутъмни коридори, които се разклоняваха лъчеобразно от главните в невероятни посоки, и със смътни очертания на странна скулптура и архитектурна украса, която едва се виждаше в плесенясалите мрачни ъгли. Това място смущаваше Валънтайн. То миришеше на плесен и история; притежаваше хладната влажност на невъобразима древност; тук нямаше слънце, въздух, радост, представляваше просто голяма пещера на безнадеждна, тягостна мрачина, из която сновяха навъсени фигури със суров поглед по задачи, загадъчни като самите им мрачни силуети.

Надолу… надолу… надолу…

Момченцето бъбреше непрекъснато. То беше удивително разговорливо, живо и забавно, някак нетипична рожба на това ужасно място. Разправи за някакви си туристи от Ни-моя, които се загубили между Залата на ветровете и Мястото на маските за един месец, препитавайки се с остатъци от храната на обитатели на по-долни нива, но от гордост не искали да признаят, че не могат да намерят пътя. Разправи за архитекта от Двора на сферите, който подредил всички сфероиди в това претрупано помещение по някаква монументално сложна система за номериране, но установил, че работниците, загубили ключа на таблиците му, са разположили всичко по някаква своя импровизирана система; разорил се, докато преустрои всичко както се полага на свои разноски, ала накрая открил, че изчисленията му са погрешни и системата е невъзможна. „Погребали го там, където се строполил“ — каза Хисун. Момченцето разправи и за понтифекса Ариок, който, когато длъжността на Господарката се овакантила, се обявил за жена, настанил се на Острова и се отказал от трона си: бос и облечен в широки надиплени одежди, каза момчето, Ариок излязъл открито от дълбините на Лабиринта, следван по петите от свита най-високопоставени свои министри, които отчаяно се мъчели да го разубедят да не постъпва така.

— На това място — съобщи Хисун — Ариок свикал народа си и му заявил, че сега той е неговата Господарка, и поръчал колесница да го закара в Стоиен. А министрите не могли да сторят нищо. Абсолютно нищо! Ще ми се да можех да видя физиономиите им.

Надолу…

Цял ден керванът се спущаше. Минаха Колонния двор, където хиляди огромни сиви стълбове стърчаха като гигантски гъби и застояли локви с мазна черна вода покриваха каменния под на дълбочина три-четири фута. Прекосиха Залата на ветровете, ужасно място, където студени струи въздух бликаха необяснимо от изящно гравирани каменни решетки в стените. Видяха Мястото на маските, виещ се коридор, в който гигантски безтелесни лица със слепи празни цепки вместо очи стояха на мраморни цокли. Разгледаха Двора на пирамидите, гора от застинали бели многостенни фигури, разположени толкова близо една до друга, че беше невъзможно да се движиш между тях, островръх лабиринт от монолити, някои идеално четиристенни, но повечето странно удължени, източени, злокобни. На едно ниво по-долу бродиха из прочутия Двор на сферите, още по-сложна постройка, дълга миля и половина, където сферични предмети, някои по-големи от юмрук, а други — колкото грамадни морски дракони, висяха тайнствено, окачени за нещо невидимо и осветени отдолу. Хисун не пропусна да посочи гроба на архитекта — една плоча от чер камък без надпис под най-голямата от сферите.

Надолу… надолу…

При предишното си посещение Валънтайн не бе видял тези неща. От Отвора на водите човек се спущаше бързо през ходове, използвани само от коронала и понтифекса, до кралските покои в центъра на Лабиринта.

Някой ден, мислеше си Валънтайн, ако пак съм коронал, може да наследя Тиеверас като понтифекс. И когато този ден дойде, ще известя на народа, че не желая да живея в Лабиринта, а ще си построя палат на някое по-приветливо място.

Той се усмихна. Запита се колко ли коронали преди него, виждайки страшната огромност на Лабиринта, са дали същия обет. И все пак всички те, рано или късно, някак са се оттеглили от света и са се заселили тук долу. Сега, когато беше млад и кипящ от жизненост, такива решения се вземаха много лесно — много лесно беше да си мисли как понтифексът ще напусне окончателно Алханроел и ще се настани далеч на някое подходящо място на по-младия континент, в Ни-моя може би или в Дюлорн, и ще живее сред красоти и удоволствия. Трудно можеше да си представи, че ще се затвори доброволно между стените на този фантастичен и противен Лабиринт. И все пак, и все пак всички преди него бяха направили така — и Декерет, и Конфалюм, и Престимион, и Стиамот, и Киникен, и другите от едно време са се преместили от замъка Връхни в тази тъмна дупка, когато им дошло времето. Може пък да не беше толкова лошо, колкото изглеждаше. Когато човек бъде коронал достатъчно дълго време, може би с радост се оттегля от висотата на замъка Връхни. „Ще мисля пак по тези въпроси — рече си Валънтайн, — когато им дойде времето.“

Керванът от флотерни коли мина един остър завой и се озова на още по-долно равнище.

— Арената — обяви тържествено Хисун.

Валънтайн се взря в едно огромно празно помещение, толкова дълго и широко, че не можеше да види стените му, а само блещукането на далечни светлини в засенчените ъгли. Таванни подпори не се виждаха. Удивително беше да си представи човек страшната тежест на по-горните нива, ония милиони хора, ония безкрайни извиващи се улици и улички, ония сгради, статуи, коли и всичко друго, притискащо покрива на Арената, и тази обширна пустота, устояваща на колосалния натиск.

— Слушайте — каза Хисун. Той изпълзя от колата, сложи ръце на устата си и нададе пронизителен вик. И ехото отвърна с резки, остри звуци, които отскачаха ту от тази, ту от онази стена, първите няколко засилени, останалите по-приглушени, докато се превърнаха в чуруликащо цвърчене на дроли. Той нададе нов вик и още един подир него, тъй че звуците громоляха и отскачаха навред около тях в течение на повече от една минута. После, ухилено самодоволно, момчето се върна в колата.

— За каква цел служи това място? — попита Валънтайн.

— За никаква.

— За никаква ли? Абсолютно никаква?

— Това е просто празнина. Понтифексът Дизимаул искал тук да има голямо празно пространство. Никога нищо не се случва в него. Никому не е позволено да строи тук, а и никой не би пожелал. То просто си стои така. Образува се хубаво ехо, нали? Единствено за това служи. Хайде, Валънтайн, предизвикай ехо.

Валънтайн се усмихна и поклати глава.

— Друг път — рече той.

Прекосяването на Арената, изглежда, щеше да им отнеме цял ден. Вървяха напред и все напред, като нито веднъж не видяха стена или колона; човек би помислил, че пресича открита равнина, ако не беше смътно забележимият таван високо горе. Валънтайн не можа да усети кога започнаха да излизат от Арената. След известно време забеляза, че подът на това място се превръща някак си в наклонена плоскост и че са преминали неусетно на по-долно ниво, което се оказа познатата клаустрофобна теснота на извивките на Лабиринта. Колкото повече напредваха по този нов полукръгъл коридор, толкова по-ярко осветен ставаше той и скоро беше почти толкова добре осветен, колкото онова ниво близо до входа, където се намираха магазините и пазарищата. На невероятна височина точно пред тях се възправяше някаква завеса, на която се виждаха надписи в ярки фосфоресциращи цветове.

— Пристигаме в Дома на летописите — каза Хисун. — Аз не мога да продължа с вас по-нататък.

И наистина пътят свършваше на един петстранен площад пред голямата завеса, която — чак сега Валънтайн забеляза това — беше нещо като летопис на Маджипур. От лявата й страна бяха имената на короналите, толкова дълъг списък, че едва можеше да разчете горните му редове. Отдясно беше съответният списък на понтифексите. До всяко име бяха годините на царуването.

Очите му затърсиха из списъците. Стотици и стотици имена, някои познати, великите гръмки имена от историята на планетата — Стиамот, Тимин, Конфалюм, Декерет, Престимион и някои, които представляваха само безсмислени поредици от букви; Валънтайн бе виждал тия имена, когато като дете прекарваше дъждовните следобеди в четене на списъците на властниците, но единственият им смисъл беше, че фигурираха в списъка — Пранкипин, Хунзимар, Мейк, Струин, Скаул, Спурифон, хора, които са държали властта в замъка Връхни, а после в Лабиринта преди хиляда години, три хиляди, пет хиляди, намирали са се в центъра на всички разговори, били са обект на всякакви почести, играли са на имперската сцена, изпълнили са малкото си представление и са изчезнали в историята. Лорд Спурифон, мислеше си той. Лорд Скаул. Кои са били те? Какъв цвят е имала косата им, какви игри са обичали, какви закони са издавали, дали спокойно и смело са посрещали смъртта си? Какво влияние са имали върху живота на милиардите жители на Маджипур, или пък са нямали никакво? Валънтайн виждаше и такива, които са управлявали като коронали само няколко години и след смъртта на някой понтифекс са преминали бързо в Лабиринта. А други са обитавали замъка Връхни за цяло едно поколение. Този лорд Мейк например е бил коронал трийсет години и понтифекс — Валънтайн прегледа бързо главозамайващите списъци понтифекс още двайсет. Петдесет години върховна власт, а кой знае днес нещо за лорд Мейк и понтифекса Мейк?

Погледна към долния край на списъците, където те постепенно се губеха. Лорд Тиеверас… лорд Малибор… лорд Вориакс… лорд Валънтайн…

Тук, разбира се, списъкът отляво завършваше. Лорд Валънтайн, царуване три години и незавършено…

Лорд Валънтайн поне ще бъде запомнен. Няма да изпадне в забрава като Спурифоновци и Скауловци; защото бъдните поколения на Маджипур щяха да разправят за тъмнокосия млад коронал, който бил преместен чрез коварство в светлокосо тяло и загубил трона си в полза на сина на Краля на сънищата. А какво щяха да говорят за самия него? Че е бил наивен глупак, комична фигура като Ариок, който се обявил за Господарка на Острова? Че е бил слаб човек, който не е съумял да се предпази от зло? Че е изживял поразително падение и храбро е възвърнал поста си? Как ще бъде разказвана историята за лорд Валънтайн след хиляда години? За едно нещо се молеше, докато стоеше пред големия списък в Дома на летописите: дано не се разказва, че лорд Валънтайн е възвърнал трона си с възхитителен героизъм, а после петдесет години е управлявал мекушаво и безцелно. По-добре да остави замъка на Барджазид, отколкото да стане известен по такъв начин.

Хисун го дръпна за ръката.

— Валънтайн!

Той го погледна стреснато.

— Тук ви напускам — каза момчето. — Скоро хората на понтифекса ще дойдат за вас.

— Благодаря ти, Хисун, за всичко, което направи. Но как ще се върнеш сам?

Хисун смигна.

— Няма да бъде пеш, обещавам ви това. — Погледна сериозно нагоре и след кратко мълчание каза: — Валънтайн!

— Какво?

— Не трябва ли да имаш тъмна коса и брада?

Валънтайн се засмя.

— Нима мислиш, че аз съм короналът?

— О, зная, че си! Изписано е на лицето ти. Само… само че лицето ти е друго.

— Не е лошо лице — рече Валънтайн весело. — Малко по-приветливо от предишното ми лице и може би по-красиво. Смятам да си го запазя такова. Мисля, че този, на когото е принадлежало преди, вече не се нуждае от него.

Момчето се облещи.

— Значи си замаскиран?

— Може да се каже, че е така.

— Така си и мислех. — То пъхна малката си ръчица във Валънтайновата. — Е, желая ти успех, Валънтайн. Ако някога дойдеш отново в Лабиринта, потърси ме и аз пак ще ти стана водач, този път безплатно. Запомни името ми: Хисун.

— Довиждане, Хисун.

Момчето пак смигна и изчезна.

Валънтайн гледаше към голямата завеса на историята.

Лорд Тиеверас… лорд Малибор… лорд Вориакс… лорд Валънтайн.

И може би някой ден лорд Хисун, помисли си той. Защо не? Момчето изглеждаше най-малко толкова кадърно, колкото мнозина, които бяха управлявали досега, и вероятно щеше да има достатъчно благоразумие да не пие от упойващото вино на Доминин Барджазид. Не бива да го забравям, рече си той, не бива да го забравям.