Робърт Силвърбърг
Замъкът на лорд Валънтайн (43)

1

От пристанището Нуминор потеглиха корабите на Господарката, седем на брой, с широки платна и високи величави носове, под командуването на хджорта Азенхарт, главен адмирал на Господарката; те бяха взели като пътници коронала лорд Валънтайн, главния му министър вруна Аутифон Делиамбър, адютантите му Карабела от Тил-омон и Слийт от Нарабал, военната му адютантка Лизамон Хълтин, министрите му на разположение скандара Залзан Кавол и Шанамир от Фолкинкип, и разни други. Местоназначението на флотата беше Стоиен в края на алханроелския полуостров Стоиензар, от другата страна на Вътрешното море. Корабите плаваха вече няколко седмици, тласкани бързо от силните западни ветрове, които духаха в тия води в края на пролетта, но досега нямаше никаква следа от суша и още много дни нямаше да има.

Дългото пътуване действаше на Валънтайн успокоително. Той никак не се боеше от задачите, които му предстояха, но и не гореше от нетърпение да ги започне; по-скоро се нуждаеше от време, за да порови във възвърнатото си съзнание, да открие кой е бил и какъв се е надявал да стане. Каква по-подходяща обстановка от широката гръд на океана, където ден след ден нищо не се менеше освен формите на облаците и времето като че се бе спряло на едно място? Тъй че той стоеше с часове до релинга на флагманския кораб „Лейди Тиин“, настрана от приятелите си, и беседваше сам със себе си.

Такъв, какъвто е бил някога, той се харесваше: по-силен и по-твърд по характер от Валънтайн жонгльора, но без грозната душа, която се среща понякога у властници. Предишното му аз се струваше на Валънтайн благоразумно, здравомислещо, спокойно и уравновесено, човек със сериозно държане, но нелишен от веселост, такъв, който разбира естеството на отговорността и дълга. Той беше с добро образование, както би могло да се очаква за човек, чийто живот е преминал в подготовка за висок пост, със солидни познания по история, право, управление и икономика, не толкова солидни по литература и философия и доколкото можеше да разбере Валънтайн, само най-повърхностно владеене на математиката и физическите науки, които бяха в силен упадък на Маджипур.

Възвръщането на предишното му аз наподобяваше намирането на имане. Валънтайн все още не беше напълно споен с онова другото аз и беше склонен да мисли за „него“ и „мен“ или за „нас“, вместо да се смята за отделна единна личност; ала от ден на ден раздвоението ставаше все по-незабележимо. На съзнанието на коронала бе нанесена такава вреда при свалянето му в Тил-омон, че сегашното разцепление показваше липсата на връзка между лорд Валънтайн коронала и Валънтайн жонгльора и въпреки старанията на Господарката може би завинаги щеше да остане белег по тази цепнатина. Но Валънтайн можеше да прекоси разделителната бразда винаги, когато пожелаеше, да се приближи до която и да е точка от линията на някогашния си живот, да премине в детските или младежките си години или в краткия период на управлението си и където и да погледнеше, имаше такова богатство от знания, от опит, от зрелост, каквото през простите си скиталчески дни никога не се бе надявал да притежава. Ако в момента трябваше да навлезе в тези спомени тъй, както може да се навлезе в енциклопедия или библиотека, нека бъде така; сигурен беше, че с течение на времето щеше да настъпи по-пълно спояване между едното и другото му аз.

На деветата седмица от пътуването на хоризонта се появи тънка зелена ивица суша.

— Стоиензар — обяви адмирал Азенхарт. — Виждате ли там отстрана онова по-тъмно място? Това е пристанището Стоиен.

Чрез двойното си зрение Валънтайн изучаваше брега на приближаващия се континент. Като Валънтайн той не знаеше почти нищо за Алханроел, само това, че е най-големият от континентите на Маджипур и първият заселен от човеци, място с огромно население и смайващи природни чудеса, и седалище на планетното правителство, обиталище и на коронала, и на понтифекса. Но от паметта на лорд Валънтайн сега изплуваше много повече. За него Алханроел значеше върха, на който бе построен замъкът, един почти самостоятелен свят, по чиито обширни склонове човек можеше да прекара целия си живот сред Петдесетте града и да не се надиви на техните чудеса. Алханроел беше замъкът на лорд Малибор, увенчаващ Върха — защото така го бе наричал през цялото си детство и този навик му бе останал дори през собственото му царуване. Сега виждаше мислено замъка, обгърнал Върха като някакво многоръко същество, разпростряло се над зъбери, върхове и алпийски ливади, спускащ се в обширните, граничещи с него долини и падини, една постройка с толкова хиляди помещения, че беше невъзможно да се преброят, сграда, която като че имаше свой живот, с добавени по нейно усмотрение пристройки по най-далечните й краища. Към Алханроел спадаше също голямата издутина, издигаща се над Лабиринта на понтифекса, и самият подземен Лабиринт, пълна противоположност на Острова на Господарката, защото докато Господарката живееше във Вътрешния храм на обливано от слънцето и обвявано от вятъра възвишение, заобиколено от няколко кръга открити тераси, понтифексът беше заврян като къртица дълбоко под земята, на най-ниското място в кралството си, заобиколен от криволиците на своя лабиринт. Валънтайн бе ходил в Лабиринта само веднъж, преди години, изпратен по поръчение на лорд Вориакс, ала споменът за тези лъкатушни пещери все още мъждееше смътно в съзнанието му.

Алханроел обхващаше също Шестте реки, стичащи се от склоновете на Върха, и растенията-животни на Стоиензар, които скоро щеше да види отново, и дърветата-къщи на Треймон, и каменните руини във Велализиерската долина, за които се говореше, че датирали отпреди идването на човечеството на Маджипур. Гледайки на изток тази тънка черта, която се разширяваше, но все още едва се забелязваше, Валънтайн усещаше цялата огромност на Алханроел, разгъващ се като гигантски свитък пред него, и спокойствието, овладяло душата му през време на пътуването, изведнъж се стопи. Той жадуваше да стъпи час по-скоро на брега, да започне похода си към Лабиринта.

Запита Азенхарт:

— Кога ще стигнем сушата?

— Утре вечерта, милорд.

— Тогава довечера ще пируваме и ще играем. Да се извадят най-хубавите вина, да пият и моряците. А след това — представление на палубата, малко празненство.

Азенхарт го изгледа сериозно. Адмиралът беше аристократ сред хджортите, по-строен от повечето свои съплеменници, макар и с характерната груба и грапава кожа, и имаше странно строго държане, което Валънтайн намираше за малко притеснително. Господарката го уважаваше много.

— Представление ли, милорд?

— Малко жонглиране — отвърна Валънтайн. — Приятелите ми изпитват носталгична нужда да се позанимаят пак с изкуството си, а какъв по-подходящ момент за това от ознаменуването на благополучния завършек на нашето дълго пътуване?

— Разбира се — произнесе Азенхарт с тържествено кимване. Но очевидно адмиралът не одобряваше подобни работи на флагманския си кораб.

Залзан Кавол бе предложил това. Скандарът явно не можеше да си намери място на кораба; често го виждаха да движи ритмично четирите си ръце в жонгльорски жестове, макар че в ръцете му нямаше никакви предмети. Именно той най-много трябваше да се нагажда към обстоятелствата при това пътуване из просторите на Маджипур. Преди година Залзан Кавол беше цар в своята професия, майстор между майсторите на жонгльорското изкуство, който обикаляше бляскаво от град на град с чудния си фургон. Сега бе загубил всичко това. Фургонът бе станал на пепел някъде в Пиурифейнските гори, двама от петимата му братя лежаха мъртви пак там, а трети беше на морското дъно; той вече не ръмжеше властно на подчинените си и не ги караше да скачат да изпълняват заповедите му; и вместо да играе всяка вечер пред прехласната публика, която пълнеше кесията му с крони, сега бродеше от място на място по петите на Валънтайн като обикновен помагач. У Залзан Кавол се трупаха неоползотворени сили и енергии. Лицето и държането му издаваха това, защото едно време той свободно бе давал отдушник на грубостта си, ала сега изглеждаше потиснат, почти смирен, и Валънтайн разбираше, че това трябва да е признак на силно душевно страдание. Агентите на Господарката бяха намерили Залзан Кавол все още на Терасата на изпитанието в периферията на Острова, където вършеше черната си поклонническа работа вяло, влачейки се като сомнамбул, сякаш примирен с мисълта да прекара останалия си живот в скубане на бурени и фугиране на зидария.

— Ще можеш ли да изпълниш номера с факлите и ножовете? — попита го Валънтайн.

Залзан Кавол мигновено просветна.

— Разбира се. И виждате ли ония щифтове там? — Той посочи няколко големи дървени пръта, дълги близо четири стъпки, струпани на една полица близо до мачтата. — Снощи Ерфон и аз се упражнявахме с тях, когато всички спяха. Ако адмиралът няма нищо против, ще ги използваме довечера.

— Ония ли? Как можеш да жонглираш с такова дълго нещо?

— Издействайте ми разрешението на адмирала, милорд, и довечера ще ви покажа!

Цял следобед трупата репетира в едно голямо празно помещение долу в трюма. За пръв път вършеха такова нещо от Илиривойн насам — като че бе изминал половината от живота им оттогава. Но използвайки импровизираната сбирка от предмети, които скандарите тихомълком бяха събрали, бързо навлязоха в ритъма на играта.

Наблюдавайки, Валънтайн усещаше някаква топла вълна от тази гледка — Слийт и Карабела трескаво си подхвърляха пръти назад-напред, Залзан Кавол, Роворн и Ерфон измисляха сложни нови номера на размяна, защото след смъртта на тримата им братя старите не можеха да бъдат изпълнявани. За миг като че бяха настъпили някогашните безметежни времена във Фолкинкип или Дюлорн, когато нищо нямаше значение освен да те наемат за празненството или в цирка и единственият проблем в живота беше да съгласуваш ръцете и очите. Но тези дни бяха невъзвратими. Сега, въвлечени във висши интриги, в издигането и свалянето на властници, никой от тях нямаше да бъде вече такъв, какъвто е бил по-рано. Тия петимата бяха обядвали с Господарката, делили с коронала едно и също жилище и сега плаваха напред, за да се срещнат с понтифекса; те бяха вече част от историята, дори и походът на Валънтайн да не постигнеше нищо. И все пак тук отново жонглираха, сякаш жонглирането беше единственото нещо в живота.

Бяха му нужни много дни, докато събере хората си във Вътрешния храм. Валънтайн смяташе, че е достатъчно Господарката или нейните йерарси само да затворят очи и могат да стигнат до всяка душа в Маджипур, но това не беше толкова просто; връзката се оказа неточна и ограничена. Първо бяха установили местонахождението на скандарите — на най-външната тераса. Шанамир се бе добрал до Втората скала и с младежкото си простодушие напредваше бързо към вътрешността; Слийт, нито млад, нито простодушен, също бе успял да напредне до Втората скала, същото бе направил и Виноркис; Карабела се намираше точно зад тях, на Терасата на огледалата, но по погрешка първо я търсиха другаде; издирването на Кхун и Лизамон Хълтин не беше много трудно, понеже те толкова много се различаваха по външност от другите поклонници, ала трима бивши моряци на Горзвал — Панделон, Кордеин и Тесме — бяха изчезнали сред населението на острова, сякаш бяха станали невидими, тъй че Валънтайн щеше да ги изостави, ако не се бяха появили в последния момент. Най-трудно се оказа намирането на Аутифон Делиамбър. На Острова имаше много вруни, някои от тях дребни като малкия магьосник, и всички усилия да бъде издирен завършваха с грешки. Флотата вече се готвеше да отплава, а Делиамбър още не бе намерен, ала в навечерието на отпътуването, когато Валънтайн беше отчаяно раздвоен между необходимостта да тръгне на поход и нежеланието да се раздели с най-полезния си съветник, врунът се появи в Нуминор, без да дава никакви обяснения къде е бил или как е прекосил незабелязано острова. Така всички бяха събрани отново — по-право оцелелите от дългото пътуване от Пидруид насам.

Валънтайн знаеше, че в замъка Връхни лорд Валънтайн бе имал обкръжение от свои приближени, чиито лица и имена сега си припомняше наново — принцове, придворни и чиновници, негови близки от детинство, Елидат, Стазилейн, Тунигорн, най-скъпите приятели, които бе имал; и все пак, макар и да изпитваше все още вярност към тези хора, те се бяха отдалечили страшно от душата му, а тази случайна сбирка от приятели, с която се бе сдобил през време на скитанията си, сега му беше най-близка. Питаше се какво ли ще бъде, когато се върнеше в замъка Връхни и станеше нужда да примири едната група с другата.

Възвърналите се спомени го успокояваха поне в едно отношение. В Замъка не го чакаше нито жена, нито годеница, нито дори важна любовница, която да оспорва мястото на Карабела до него. Слава на Божествения, като принц и млад коронал той бе водил безгрижен и свободен живот. Без друго щеше да му бъде трудно да привикне двора с мисълта, че любимата на коронала е от неблагородно потекло, жена от равнинните градове, скитаща жонгльорка; но то щеше да бъде абсолютно невъзможно, ако сърцето му беше вече обречено и сега трябваше да заяви, че го е обрекъл наново.

— Валънтайн! — подвикна Карабела.

Гласът й го изтръгна от размишленията. Той погледна към нея; тя се изкиска и му подхвърли един прът. Валънтайн го улови, както го бяха учили толкова отдавна, между палеца и останалите си пръсти, като горницата на пръта сочеше под ъгъл. След миг долетя втори от Слийт, а после трети от Карабела. Той се засмя и запокити прътите така, че се завъртяха над главата му като при стария познат номер, хвърляне — хвърляне — улавяне, а Карабела плесна с ръце и запрати друг към него. Приятно беше да жонглира пак. Лорд Валънтайн — превъзходен атлет, с бързо око и ловък в много игри, макар и възпрепятстван малко от леко накуцване поради стара рана при езда — не бе познавал жонглирането. Жонглирането беше изкуството на по-простия Валънтайн. На борда на този кораб сега, когато носеше ореола на властта, придобит, след като майка му го излекува, Валънтайн чувстваше, че другарите му странят от него, колкото и да се стараеха да го смятат все още за някогашния Валънтайн от времето, прекарано в Зимроел. Затова му правеше особено удоволствие, когато Карабела, без да спазва етикета, му подхвърляше прът.

Доставяше му удоволствие също да борави с тези „бухалки“ — даже когато изтърва една и навеждайки се да я вземе, друга го удари по главата и накара Залзан Кавол да изсумтя презрително.

— Направиш ли така довечера — подвикна скандарът, — ще бъдеш лишен от вино за цяла седмица!

— Не бой се — отвърна Валънтайн. — Сега изпущам бухалките само за да се упражнявам да ги хващам. Тази вечер няма да видиш такива пропуски.

И действително нямаше. Целият екипаж на кораба се събра при залез на палубата за представлението. От една страна, Азенхарт и офицерите му се настаниха на една платформа, откъдето щяха да виждат най-добре; ала когато адмиралът даде знак на Валънтайн, предлагайки му почетното кресло, той отказа с усмивка. Това, изглежда, учуди Азенхарт, но изражението му не беше така напрегнато, както стана след няколко минути, когато Шанамир, Виноркис и Лизамон Хълтин задумкаха барабани и надуха извити свирки и жонгльорите излязоха от един люк с игрив спринт, а щом започнаха да вършат чудеса, сред тях се появи фигурата на лорд Валънтайн коронала, който весело хвърляше бухалки, чинии и парчета плодове като обикновен циркаджия.