Робърт Силвърбърг
Замъкът на лорд Валънтайн (42)

12

Поведе го от осмоъгълната стая по едно от разклоненията на Вътрешния храм, покрай застанали мирно стражи и група намръщени, смутени йерарси и го въведе в една по-малка светла стая, окичена с ярки цветя в десетки краски. Тук имаше писалище, изработено от цяло парче лъскав дарбелион, ниска кушетка и няколко други мебели; изглежда, че това беше кабинетът на Господарката. Тя посочи на Валънтайн един стол и взе от писалището две малки разкошно украсени стъкленици.

— Изпий това вино на един дъх — каза му тя, подавайки му едната стъкленица.

— Вино ли, майко? На Острова?!

— Ние с теб не сме поклонници тук. Изпий го.

Той отпуши стъкленицата и я долепи до устните си.

Вкусът му беше познат — тежък, парлив и сладък, но едва след миг можа да го познае: с такова вино си служеха съногадателките, то съдържаше упойката, която откриваше душите за други души. Господарката пресуши до дъно втората стъкленица.

— Значи ще гадаем сънища? — каза Валънтайн.

— Не. Това трябва да се свърши в будно състояние. Аз дълго мислих как да го направя. — От писалището си извади една блестяща сребърна диадема, подобна на нейната, и му я подаде. — Нека стои на твоето чело — рече тя. — Носи я непрекъснато отсега до момента, когато се качиш в замъка Връхни, защото тя ще бъде средоточието на твоята мощ.

Той сложи внимателно диадемата на главата си. Тя прилегна добре на слепоочията му; имаше странно притискащо усещане, което не му се нравеше много, въпреки че металната лента беше толкова тънка, та се учудваше, че изобщо я забелязва. Господарката го притегли към себе си и приглади гъстата му дълга коса над диадемата.

— Златиста коса — рече тя щастливо. — Никога не съм предполагала, че ще имам син със златиста коса! Как се чувстваш с диадемата на главата?

— Стяга ми.

— И нищо друго?

— Нищо друго, майко.

— Скоро ще престанеш да усещаш стягането, щом свикнеш с нея. А усещаш ли вече упойката?

— Само леко замъгляване на съзнанието. Струва ми се, че ще заспя, ако имам възможност.

— Скоро спането ще бъде последното нещо, за което ще жадуваш — рече Господарката. Протегна и двете си ръце към него. — Добър жонгльор ли си, сине мой? — попита тя неочаквано.

Той се усмихна.

— Така ми казват.

— Добре. Утре трябва да ми покажеш някои от номерата си. Ще ми бъде забавно. А сега ми подай ръцете си. И двете. Ето така.

Тя задържа за миг изящните си, силни на вид ръце върху неговите. После с бързо, решително движение преплете пръстите си в неговите.

Сякаш щракна някакъв електрически ключ, затвори се някаква електрическа верига. Валънтайн се олюля от сътресението. Залитна, едва не падна, но усещаше, че Господарката го държи здраво, крепи го, докато той се клатушкаше из стаята. В съзнанието си имаше усещането, като че шип се забива в основата на черепа му. Вселената се завъртя около него; не беше в състояние да контролира очите си, нито да ги фокусира и виждаше само откъслечни замъглени образи: лицето на майка си, лъскавата повърхност на писалището, пламтящите багри на цветята, всичко пулсираше, трептеше, въртеше се.

Сърцето му биеше силно. Гърлото му бе пресъхнало. Усещаше дробовете си празни. Това беше по-ужасно, отколкото въвличането му във водовъртежа, образуван от морския дракон, и изчезването му в дълбоките води. Сега краката изобщо не го държаха напълно; и неспособен повече да стои прав, той се смъкна на пода, коленичи там и някак усещаше Господарката коленичила до него, лицето й беше близо до неговото, пръстите й все още бяха вплетени в неговите, страшният обгарящ досег на душите им не се прекъсваше.

Връхлетяха го спомени.

Видя огромното, исполинско величие на Върха, необятната, невероятна грамада на короналския замък върху невъобразимото възвишение. Съзнанието му се носеше със светкавична бързина през тържествени зали с позлатени стени и високи сводести тавани, през банкетни и заседателни зали, през широки като площади коридори. Ярки светлини блестяха, искряха и го зашеметяваха. Усещаше до себе си присъствие на мъж, висок, мощен, самоуверен, силен, който държеше едната му ръка, а някаква жена, също силна и самоуверена, държеше другата, и той ги позна — бяха баща му и майка му, и видя точно пред себе си един юноша, който беше брат му Вориакс.

„Каква е тази зала, татко?“

„Конфалюмовата тронна зала, така се нарича.“

„А оня човек с дългата червена коса? Който е седнал на голямото кресло?“

„Той е короналът лорд Малибор.“

„Какво значи това?“

„Колко е глупав Валънтайн! Не знае какво е коронал!“

„Мълчи, Вориакс. Короналът е кралят, Валънтайн, единият от двамата крале, по-младият. Другият е понтифексът, който някога сам е бил коронал.“

„Кой точно от двамата?“

„Високият, слабият, с много тъмната брада.“

„И името му е Понтифекс?“

„Името му е Тиеверас. Понтифекс е титлата му като властник. Той живее близо до Стоиензар, но днес е тук, понеже лорд Малибор короналът ще се жени.“

„И децата на лорд Малибор ли ще станат коронали, майко?“

„Не, Валънтайн.“

„Кой ще бъде следващият коронал?“

„Никой още не знае това, синко.“

„Аз ли ще бъда? Или Вориакс?“

„Възможно е да станеш, ако бъдеш умен и силен, когато пораснеш.“

„О, такъв ще бъда, татко, такъв ще бъда, такъв ще бъда!“

Стаята изчезна. Валънтайн се видя в друго помещение, също великолепно, но не толкова просторно, и сега той беше по-голям, не момче, а млад мъж, и там беше Вориакс със звездната корона на главата и изглеждаше малко смутен от това.

„Вориакс! Лорд Вориакс!“

Валънтайн падна на колене и вдигна ръце с широко разтворени пръсти. А Вориакс се усмихна и му махна.

„Стани, братко, стани. Не ти подобава да лазиш така пред мен.“

„Ти ще бъдеш най-великият коронал в историята на Маджипур, лорд Вориакс.“

„Наричай ме «братко», Валънтайн. Аз съм коронал, но все пак съм и твой брат.“

„Да си жив, братко! Да живее короналът!“

И други около него завикаха:

„Да живее короналът! Да живее короналът!“

Но нещо се бе променило, макар че помещението си беше същото, защото лорд Вориакс не се виждаше никъде, и сега Валънтайн носеше необикновената корона, а останалите, които му крещяха, коленичеха пред него и размахваха пръсти във въздуха, викаха неговото име. Той ги гледаше учудено.

„Да живее лорд Валънтайн!“

„Благодаря ви, приятели. Ще се старая да бъда достоен за паметта на брат си.“

„Да живее лорд Валънтайн!“

— Да живее лорд Валънтайн! — произнесе Господарката тихо.

Валънтайн замига и зина. За миг беше напълно объркан, чудейки се защо е коленичил така и в какво помещение се намира, и коя е тази жена с лице толкова близо до неговото. После сенките изчезнаха от съзнанието му.

Той се изправи на крака.

Чувстваше се напълно преобразен. Из главата му се носеха бурни спомени: годините в замъка Връхни, учебните занимания, цялата тази скучна история, поменикът от коронали, списъкът на понтифексите, томовете с конституционни знания, икономическите доклади за маджипурските провинции, дългите разговори с настойниците му, с непрекъснато проверяващия го баща, с майка му — и другите, не толкова строги минути: игрите, речните пътешествия, турнирите, приятелите му — Елидат, Стазилейн и Тунигорн, обилно леещото се вино, ловните походи, добрите времена с Вориакс, когато двамата бяха обект на всеобщо внимание, принцове на принцовете. А ужасният момент, в който лорд Малибор загина в морето, и уплашеният и същевременно радостен поглед на Вориакс, че го назначават за коронал, и после времето осем години по-късно, когато делегацията от знатни принцове дойде при Валънтайн да му предложи короната на неговия брат…

Той си спомняше.

Спомняше си всичко, до една нощ в Тил-омон, когато всякакви спомени секнаха. А след това знаеше само огрения от слънцето Пидруид, камъчетата, търкалящи се наоколо му откъм рида, юношата Шанамир, стърчащ над него с добичетата си. Погледна се мислено и му се стори, че хвърля двойна сянка, едната ярка, другата тъмна; и като се взря през прозрачната мъгла от лъжливи спомени, с които бяха напълнили главата му в Тил-омон, погледна назад над непроницаемата тъмна пустота към времето, когато беше коронал. Разбра, че сега е умствено така здрав, какъвто вероятно е бил някога.

Господарката пак изрече:

— Да живее лорд Валънтайн.

— Да — каза той учуден. — Да, аз съм лорд Валънтайн и пак ще бъда. Майко, дай ми кораби. Барджазид вече прекалено дълго стои на трона.

— В Нуминор чакат кораби и мои верни хора, които ще ти служат.

— Добре. Тук има и други хора, които трябва да се съберат. Не зная от кои тераси, но трябва да се издирят бързо. Един дребен врун, неколцина скандари, един хджорт, един синьокож чужденец от друг свят и няколко човеци. Ще ти дам имената им.

— Ще ги намерим — рече Господарката.

— И ти благодаря, майко — каза Валънтайн, — загдето възвърна истинското ми аз.

— Благодариш ли? Че защо благодариш? Та аз съм ти дала живот. Не е нужно да ми благодариш за това. Сега ти си възроден, Валънтайн, и ако се наложи, ще го сторя и трети път. Но дано не се наложи. Твоята съдба сега отново поема възходящия си път. — Очите й засвяткаха весело. — Ще те видя ли да жонглираш тази вечер, Валънтайн? Колко топки едновременно можеш да задържаш във въздуха?

— Дванайсет — отговори той.

— И блейвите умеят да танцуват. Кажи истината!

— По-малко от дванайсет — призна той. — Но повече от две. След вечеря ще ти изнеса едно представление. И… майко!

— Да?

— Когато си възвърна замъка Връхни, ще уредя голямо празненство и ти ще дойдеш от Острова, и ще ме видиш да жонглирам пак на стъпалата на Конфалюмовия трон. Обещавам ти това, майко. На стъпалата на трона.