Робърт Силвърбърг
Замъкът на лорд Валънтайн (40)

10

Въздухът над върха на Третата скала беше ведър, чист и хладен, защото тази част от острова се намираше на хиляди фута над морското равнище и тук, горе, в орловото гнездо на Господарката, обстановката се различаваше много от оная на двете по-долни нива. Дърветата бяха високи и стройни, с игловидни листа и разтворени, симетрични клони, а храстите и растенията около тях се отличаваха със субтропична здравина, с дебели лъскави листа и яки, жилави стъбла. Гледайки назад, Валънтайн не можеше да види оттук океана, а само гористата площ на Втората скала и мержелееща се част от Първата скала далеч зад нея.

Пътечка от изкусно съединени каменни блокове водеше от края на Третата скала към гората. Без да се колебае, Валънтайн тръгна по нея. Нямаше никаква представа за топографията на това равнище, знаеше само, че тук има много тераси и последната от тях беше Терасата на преклонението, където се чакаше повикването при Господарката. Не вярваше да измине целия път до прага на Вътрешния храм незабелязан: но бе решил да върви докъдето можеше и когато го заловяха като нарушител, смяташе да каже името си и да помоли да го предадат на Господарката, а останалото щеше да зависи от милостта, от благоволението й.

Спряха го още преди да стигне до най-външната тераса на Третата скала.

Петима дякони в одеждите на вътрешната йерархия — златни, с червена обшивка — излязоха от гората и препречиха хладнокръвно пътя му. Бяха трима мъже и две жени, все в напреднала възраст и явно никак не се страхуваха от него.

Едната от жените, беловласа, с тънки устни и тъмни проницателни очи, заговори:

— Аз съм Лоривейд от Терасата на сенките и те питам от името на Господарката как си попаднал тук.

— Аз съм Валънтайн от Алханроел — отговоря той спокойно — и съм плът от плътта на Господарката, и ви моля да ме заведете при нея.

Тези дръзки думи не предизвикаха никакви усмивки у йерарсите.

— Значи твърдиш, че си родственик на Господарката? — попита Лоривейд.

— Аз съм неин син.

— Нейният син се казва Валънтайн и е коронал в замъка Връхни. Що за лудост е това?

— Занесете на Господарката вестта, че нейният син Валънтайн е дошъл при нея през Вътрешното море и през цял Зимроел и че е русокос; нищо повече не искам.

Единият от мъжете до Лоривейд се обади:

— Ти носиш одеждите на Втората скала. Забранено ти е да се изкачваш тук.

С въздишка Валънтайн отвърна:

— Разбирам. Изкачването ми беше неразрешено, незаконно и дръзко. Но аз се ръководя от най-висши държавни интереси. Ако съобщението ми пристигне при Господарката със закъснение, ще отговаряте за това.

— Тук не сме свикнали на заплахи — заяви Лоривейд.

— Аз не отправям никаква заплаха. Говоря само за неизбежните последици.

Една жена от дясната страна на Лоривейд се обади:

— Той е луд. Ще трябва да го затворим и да го лекуваме.

— И да порицаем персонала долу — вметна друг мъж.

— И да разберем от коя тераса е и как са му позволили да се измъкне оттам — каза трети.

— Искам само да предадете съобщението на Господарката — рече Валънтайн спокойно.

Заобиколиха го и движейки се в строй, го поведоха бързо по горската пътека към едно място, където бяха спрели три флотера и чакаха няколко по-млади дякони. Очевидно те бяха подготвени за сериозни неприятности. Лоривейд махна на един от дяконите и издаде кратки команди; после петимата йерарси се качиха на един от флотерите и отлетяха.

До Валънтайн се приближиха дякони. Немного деликатно го уловиха и го забутаха към един флотер. Той се усмихна и им даде да разберат, че няма да се противи, но те го държаха здраво и го блъснаха грубо на една седалка. Флотерът се издигна над земята и по даден знак впрегнатите за него добичета препускаха в тръс към близката тераса.

На тази Тераса на сенките имаше широки, ниски постройки и големи каменни площадки, и сенките, от които произхождаше названието й, бяха черни като най-тъмното мастило, тайнствени всепоглъщащи извори на мрак, които се разпростираха в странни знаменателни фигури по абстрактната каменна скулптура. Но обиколката на Валънтайн по терасата трая кратко. Заловилите го дякони се спряха пред една тумбеста гола постройка без прозорци; една хитроумно конструирана врата се отвори, като се плъзна на безшумни панти чрез най-леко докосване; вкараха го вътре.

Вратата се затвори и не остави никаква следа на стената.

Той беше затворник.

Стаята беше квадратна, с прихлупен таван и мрачна. Едно-единствено мъждиво кандило хвърляше мека зеленикава светлина. Имаше чистачка, мивка, шкаф, дюшек. Нищо повече.

Ще предадат ли посланието му на Господарката?

Или ще го оставят тук да потъне в прах, докато те разследват по какъв незаконен начин се е изкачил на Третата скала, ровейки се със седмици из островната бюрокрация?

Мина час, два, три. Дано да пратят разпитвач, молеше се той, инквизитор, какъвто и да е, само и само да я няма тази тишина, тази скука, тази самота. Той заброи крачките си. Стаята не беше напълно квадратна: двете стени бяха с крачка и половина по-дълги от другите две. Затърси контурите на вратата, но не можа да ги намери. Тя прилепваше плътно — строително чудо, което никак не го радваше. Измисляше диалози и мълчаливо ги разкрасяваше: Валънтайн и Делиамбър, Валънтайн и Господарката, Валънтайн и Карабела, Валънтайн и лорд Валънтайн. Но това развлечение скоро му омръзна.

Чу слаб вой и когато се обърна, видя, че в стената се е отворила пролука и в килията се плъзва табла. Подаваха му печена риба, чепка грозде с цвят на слонова кост, чаша студен червен сок.

— Благодаря ви от все сърце за това угощение — каза той високо. Пръстите му опипаха стената, търсейки местата, откъдето бе влязъл подносът; но нямаше никаква следа.

Наяде се. Измисли нови диалози, разговаряше мислено със Слийт, със старата съногадателка Тизана, със Залзан Кавол, с капитан Горзвал. Разпитваше ги за тяхното детство, за надеждите и мечтите им, за политическите им убеждения, за вкусовете им по отношение на храната, напитките и облеклото. След време играта пак му стана скучна и той се изтегна да поспи.

Сънят му също беше скучен, повърхностна дрямка прекъсвана пет-шест пъти от безинтересни отегчителни периоди на будуване. Сънищата му бяха разпокъсани: из тях витаеха Господарката, Фарсал, Кралят на сънищата, главатарят на метаморфите и йерархката Лоривейд, но те произнасяха само объркани и мъгляви думи. Когато накрая се събуди, в стаята се бе появила табла със закуска.

Измина един дълъг ден.

Никога не бе преживявал толкова безконечен ден. Нямаше какво да прави, нищо, абсолютно нищо, безкраен низ от сиво нищо. Би жонглирал с чиниите, но те бяха леки и крехки предмети и би било все едно да жонглира с пера. Опита се да жонглира с ботушите си, но те бяха само два, а да жонглираш с два предмета беше глупава игра. Вместо това се залови да жонглира със спомените си, преживявайки наново всичко, което му се бе случило от Пидруид насам, ала перспективата да върши това в течение на безброй часове го ужаси. Изпадна в съзерцание, докато в ушите му се появи тъпо бучене от умора. Сви се в средата на стаята, мъчейки се да предугади момента, когато ще пристигне следващото ядене, но напрежението, което това очакване предизвика у него, му достави съвсем слабо развлечение.

На втората нощ Валънтайн направи опит да се свърже с Господарката. Подготви се за сън, но когато мозъкът му започна да се освобождава от съзнателното състояние, той се помъчи да заеме средно място между будуване и сън, един вид състояние на транс. Това беше деликатна работа, защото ако се съсредоточеше твърде силно, би се върнал обратно към пълна будност, а ако се отпуснеше напълно, щеше да заспи; дълго време балансира така, в междинната точка, съжалявайки, че не се бе възползвал от възможността през някой спокоен момент от пътуването си през Зимроел да накара Делиамбър да го научи на тия неща.

Най-после устреми душата си напред.

„Майко!“

Представи си, че душата му се носи високо над Терасата на сенките и кривва навътре, покрай тераса след тераса, към центъра на Третата скала, към Вътрешния храм, към стаята, където почиваше Господарката на острова.

„Майко, аз съм Валънтайн. Твоят син Валънтайн. Имам толкова много неща да ти разказвам, майко, и толкова много да те разпитвам! Но ти трябва да ми помогнеш да стигна до теб.“

Валънтайн лежеше неподвижно. Беше напълно спокоен. В съзнанието му като че сияеше някаква чиста бяла светлина.

„Майко, аз се намирам на Третата скала, в затворническа килия на Терасата на сенките. Дойдох толкова отдалеч, майко. Но сега ме спират. Поръчай да ме доведат при теб, майко!“

„Майко…“

„Господарке…“

„Майко…“

Той спеше.

Светлината продължаваше да сияе. Долови началната звънлива музика на състоянието на сънуване, увертюрата, първите усещания за контакт. Явиха се видения. Той вече не беше затворен. Лежеше под студените бели звезди на голяма кръгла площадка от изящно полиран камък, нещо като олтар, и до него се приближи някаква жена в бяла рокля, с лъскава тъмна коса, която коленичи до него, докосна го леко и произнесе с нежен глас: „Ти си моят син Валънтайн и аз те признавам пред цял Маджипур за свой син и те каня сега да застанеш до мен.“

Това беше всичко. Когато се събуди, не можеше да си спомни нищо повече от съня.

Тази сутрин за него нямаше табла със закуска. В такъв случай наистина ли беше сутрин, или се бе събудил посред нощ? Минаха часове. Никакъв поднос не идеше. Дали не са го забравили? Дали не са намислили да го уморят от глад? Усети тръпка на ужас: не беше ли така по-добре, отколкото да скучае? Реши, че предпочита скуката пред ужаса, но не чак толкова много. Извика, но знаеше, че е безполезно. Това място беше запечатано като гроб. Същински гроб. Валънтайн погледна мрачно насъбралите се стари подноси, скупчени до отсрещните стени. Спомни си за чудесата и насладите на храната, за наденичките на лииманите, за рибата, която Кхун и Слийт бяха пекли на бреговете на Стейче, за аромата на плода дуика, за силния остър вкус на огненото вино в Пидруид. Гладът му се засилваше. И беше уплашен. Сега никак не скучаеше, а беше уплашен. Сигурно са заседавали и са го осъдили на смърт за неизлечима лудост.

Минути. Часове. Вече бе изминал половин ден.

Глупаво беше да мисли, че може насън да се докосне до съзнанието на Господарката. Глупаво беше да мисли, че може да се пренесе без усилие във Вътрешния замък и да измоли помощта й. Глупаво беше да мисли, че може да си възвърне замъка Връхни или че някога го е владял изобщо. Той бе изминал половин свят единствено със силата на глупостта и сега, мислеше си горчиво, щеше да бъде наказан за дързостта и безумието си.

Най-после чу познатия слаб вой. Но не беше от отварянето на пролуката за храна, а на вратата.

В килията влязоха двама беловласи йерарси. Те го удостоиха с поглед на студено и мрачно учудване.

— Да ми донесете закуската ли дойдохте? — попита Валънтайн.

— Дойдохме — каза по-високият — да те заведем във Вътрешния храм.