Робърт Силвърбърг
Замъкът на лорд Валънтайн (38)

8

— Пристигнахте — обяви дяконът Талинот Езулд — на Терасата на изпитанието. Тук ще бъде преценена душевната ви хармония. Когато дойде време да продължите по-нататък, пътеката ще ви изведе до Терасата на встъплението, а после — до Терасата на огледалата, където ще застанете лице с лице срещу себе си. Ако това, което видите, бъде задоволително за вас и за водачите ви, ще се придвижите към Втората скала, където ви чака друга група тераси. И ще продължавате все така до Терасата на преклонението. Там, ако имате благоразположението на Господарката, ще бъдете поканени във Вътрешния храм. Но според мен това едва ли ще стане скоро. И смятам, че изобщо няма и да стане. Онези, които очакват да достигнат до Господарката, имат най-малък шанс да се доберат до нея.

При тези думи настроението на Валънтайн помрачня, защото не само очакваше да достигне до Господарката, но и това беше жизнено необходимо; ала разбра какво искаше да каже дяконът. На това свято място човек не предявяваше изисквания към начина на живот. Човек се самоотричаше; отказваше се от изисквания, потребности и желания; прекланяше се, ако искаше да намери покой. Тук не беше място за коронал. Същността на един коронал е, че той властва мъдро, ако притежава мъдрост, но във всички случаи непреклонно; същността на един поклонник беше да се подчинява. Той можеше лесно да се обърка в това противоречие. И все пак нямаше друг избор, освен да отиде при Господарката.

Поне бе достигнал външните предели на владението на Господарката. На върха на скалата ги посрещнаха дякони, които никак не се изненадаха, очевидно знаеха, че към тях летят извънсезонни поклонници. И сега с благочестив и малко смешен вид в меките светли одежди на поклонници те се събраха в една ниска продълговата постройка от гладък розов камък близо до билото на скалата. Плочи от същия розов камък образуваха огромна полукръгла площадка, която се простираше явно на голямо разстояние по края на гората, увенчаваща скалата: това беше Терасата на изпитанието. Отвъд нея имаше още гора; другите тераси бяха по-нататък; а по-навътре, незабележима от мястото, където стояха сега, се извисяваше втората варовикова скала върху платото, образувано от външната. Валънтайн знаеше, че една трета скала се издига над втората някъде на стотици мили навътре, че това е най-святото място, където се намира Вътрешният храм, и че там живее Господарката. За всичко туй бе пътувал чак дотук, но му се струваше, че никога не ще успее да измине тези последни няколкостотин мили.

Нощта настъпваше бързо. Той погледна назад през кръглия прозорец зад себе си и видя притъмняващото небе и широката тъмна гръд на морето, осветена само от руменеещото зарево на изчезващото слънце, което бягаше към Пилиплок. Там имаше някакво петънце, драскотина върху гладката водна повърхност; Валънтайн мислеше и се надяваше това да е тримаранът „Родамаунтска кралица“, плаващ към дома; там бяха и волевантите, потънали в безкрайния си сън, и морските дракони, запътили се към по-голямо море, а още по-нататък беше Зимроел с многолюдните си градове, горските си резервати и парковете си, празненствата си, милиардите си жители. Имаше много за гледане назад; ала сега трябваше да гледа само напред. Взря се внимателно в Талинот Езулд, първия им водач на това място, който можеше да бъде и от единия, и от другия пол, висок, слаб човек с млечнобяла кожа и избръснат череп. Валънтайн предположи, че е мъж — това се доказваше, макар и не напълно, от ръста му и донякъде от ширината на плещите му, — но нежността на лицевите кости на Талинот Езулд, особено деликатната извивка на леките издутини над необикновените сини очи показваше обратното.

Талинот Езулд обясняваше разни неща: всекидневната програма на молитви, работа и съзерцание, метода на гадаене на сънищата, подредбата на жилищните помещения, ограниченията в храненето, които забраняваха всякакви вина, някои подправки и още много други неща. Валънтайн се мъчеше да запомни всичко, но имаше толкова много правила, изисквания, задължения и обичаи, че се объркаха в главата му и след известно време той престана да се старае, надявайки се, че с ежедневна практика ще усвои тези правила.

Когато се мръкна, Талинот Езулд ги изведе от залата за инструктиране, мина с тях покрай искрящия каменен басейн, подхранван от извор — в него се бяха изкъпали, преди да им дадат одеждите, и там щяха да се къпят по два пъти всеки ден, докато напуснеха тази тераса, и ги въведе в трапезарията, по-надалеч от ръба на скалата. Тук им поднесоха просто ядене, супа и риба, безвкусни и противни, макар че пътниците бяха страшно изгладнели. Прислужваха им послушници като самите тях, в светлозелени одежди. Голямото помещение беше запълнено само отчасти — часът за вечеря бе почти минал, изтъкна Талинот Езулд. Валънтайн огледа другите поклонници. Имаше всякакви, може би половината бяха човеци, но имаше и много вруни и гхайроги, тук-там скандари, няколко лиимани, няколко хджорти, макар и не твърде многочислени, и далеч в дъното малка усамотена група су-сухериси. Изглежда, че в мрежата на Господарката се бяха уловили всички раси на Маджипур. Всички с изключение само на една.

— А метаморфи потърсват ли някога Господарката? — запита Валънтайн.

Талинот Езулд се усмихна ангелски.

— Ако при нас дойде пиуривар, ще го приемем. Но те не участват в нашите обреди. Живеят си сами, сякаш са единствените в цял Маджипур.

— Някои може да са идвали тук преобразени — подхвърли Слийт.

— Щяхме да разберем това — отвърна Талинот Езулд спокойно.

След вечеря ги заведоха в стаите им — самостоятелни килийки, не по-големи от килерче, в едно кошероподобно отделение. Кушетка, мивка, дрешник и нищо друго. Лизамон гледаше намръщено квартирата си.

— Няма вино — рече тя, — а предадох сабята си, и сега трябва да спя в тази кутийка? Май от мен няма да стане поклонничка, Валънтайн.

— Кротувай и се старай. Ние ще се придвижваме през Острова колкото можем по-бързо.

Той влезе в стаята си, която се намираше между стаята на жената воин и тази на Карабела. Осветителният глобус веднага замъждя и когато Валънтайн се разположи на кушетката си, усети, че мигновено потъва в сън, макар че беше още ранен час. Когато загуби свяст, в съзнанието му бавно заблестя меко някаква нова светлина и му се яви Господарката, несъмнената, неоспорима Господарка на Острова.

Валънтайн я бе виждал в сънищата си много пъти досега от Пидруид насам — благите очи, тъмната коса, цветето на ухото, маслиненият оттенък на кожата, но този път образът беше по-ясен, видението по-подробно и забеляза бръчиците в ъгълчетата на очите й и малките зелени украшения на ушите й, и тънката сребриста лента, опасваща челото й. В съня си протегна ръце към нея и рече: „Майко, аз съм тук. Повикай ме при себе си майко.“

Тя му се усмихна, но не отговори нищо.

Намираха се в някаква градина; навред над тях цъфтяха алабандини. Тя защипваше растенията с един малък златен уред и отрязваше пъпките, за да могат останалите да дават по-големи цветове. Той стоеше до нея и я чакаше да се обърне към него, ала работата със защипването продължаваше до безкрай и най-после тя рече, все тъй без да поглежда към него: „Човек трябва винаги да се отнася с внимание към работата си, ако иска да я върши както трябва.“

„Майко, аз съм Валънтайн, твоят син!“ „Виждаш ли, на всяко клонче има по пет пъпки? Ако си стоят така, всички ще се разпукат, ала аз махам две оттук, една оттук, една оттук и цветовете стават великолепни.“

И докато говореше, пъпките се разтваряха и алабандините изпълваха въздуха с толкова силен аромат, че го зашеметяваха, а големите жълти венчелистчета се разтегляха като подноси, разкривайки черните тичинки и пестици отвътре. Тя ги докосна леко и из въздуха се разнесе пурпурен цветен прашец. И рече: „Ти си тоя, който си и винаги ще бъдеш.“ Тогава сънят се смени, в него не остана нищо от Господарката, а само беседка от бодливи храсти, размахващи към него корави ръце, и птици молика с колосални размери, крачещи важно наоколо, имаше и други образи, неясни и непрекъснато менящи се, които не му говореха нищо определено.

Когато се събуди, трябваше да се яви веднага при своя съногадател, не Талинот Езулд, а друг дякон от ръководната прослойка, човек на име Стауминауп, също обръснат и също с неопределен пол, но по-вероятно жена. Валънтайн бе научил вчера, че тези дякони са от средната прослойка на посветените. Те се връщаха от Втората скала, за да бъдат в услуга на тукашните послушници.

Съногадателството на Острова не можеше да се сравнява с онова, което бе видял у Тизана във Фолкинкип. Нямаше упойки, не лягаха голи един до друг. Просто влезе при гадателката и описа съня си. Стауминауп слушаше равнодушно. Валънтайн подозираше, че гадателката е имала достъп до преживения от него сън и само иска да съпостави описанието на Валънтайн със собствените й възприятия, да види какви разлики и противоречия има помежду им. Затова Валънтайн изложи съня си точно така, както си го спомняше, изричайки като насън: „Майко, аз съм Валънтайн, твоят син!“ и следейки как ще реагира Стауминауп на това. Но все едно че гледаше варовиковата скала.

Когато свърши, гадателката запита:

— А каква окраска имаха алабандиновите цветове?

— Ами… жълта, с черно в средата!

— Красиво цвете. В Зимроел алабандините са червени, а в средата жълти. Повече ли ти харесват цветовете на вашите?

— Нямам предпочитание — отвърна Валънтайн.

Стауминауп се усмихна.

— Алханроелските алабандини са жълти, с черно в средата. Вече можеш да си вървиш.

Гаданията бяха почти едни и същи всеки ден: тайнствен коментар, или може би не чак толкова тайнствен, ала подлежащ на различни тълкувания, само че тълкувания изобщо не се правеха. Стауминауп беше като хранилище на сънищата му — поглъщаше ги, без да дава мнение. Валънтайн свикна с това.

Свикна и с ежедневната работа. Трудеше се в градината по два часа всяка сутрин, подкастряше по малко, плевеше по малко и разкопаваше почвата доста много, а следобед беше зидар — учеше се на изкуството да фугира плочите на терасата. Имаше дълги сеанси на съзерцание, при които не му даваха никакви указания, само го пращаха в стаята му да се блещи към стените. Рядко виждаше спътниците си; това ставаше само когато се къпеха заедно в искрящия басейн малко преди пладне и отново точно преди вечеря; и почти нямаха какво да си кажат. Лесно се влизаше в ритъма на това място и се отхвърляха всякакви неотменни нужди. Тропическият въздух, ароматите на милиони цветя, спокойният тон на всичко, което ставаше тук, облекчаваха и успокояваха като топла баня.

Но Алханроел се намираше на хиляди мили на изток, а Валънтайн не се придвижваше нито със сантиметър към целта си, докато стоеше на Терасата на изпитанията. Бе изминала вече една седмица. През съзерцателните сеанси Валънтайн си представяше как събира хората си и се измъква нощем, прехвърля се незаконно от тераса на тераса, изкачва се на Втората скала и на Третата, накрая се явява пред Господарката на прага на нейния храм; ала подозираше, че няма да стигнат далеч на място, където сънищата бяха отворени книги.

Това го терзаеше. Знаеше, че с терзания няма да постигне напредък, и затова се учеше да се примирява, да се отдава всецяло на работата си, да прочиства съзнанието си от всякакви потребности, подтици и привързаности и така да отваря пътя към съня, чрез който Господарката щеше да го покани да влезе вътре. Но и това не подейства. Скубеше бурени, обработваше топлата плодородна почва, носеше кофи с хоросан и вар до най-далечните краища на терасата, седеше с кръстосани крака през часовете за съзерцание със съвсем изпразнено съзнание и нощ след нощ, преди да си легне, се молеше да се яви Господарката и да му каже: „Време е да дойдеш при мен“, ала нищо не се случваше.

— Колко време ще продължава това? — запита той Делиамбър в басейна един ден. — Вече е петата седмица! Или може би шестата… обърках им сметката. Една година ли ще остана тук? Две? Пет?

— Точно тъй е станало с някои от другите поклонници между нас — отвърна врунът. — Аз разговарях с една от тях, хджортка, която карала патрулна служба при управлението на лорд Вориакс. От четири години вече е тук и изглежда напълно примирена да остане завинаги на най-външната тераса.

— Не е и нужно да ходи другаде. Тук е твърде приятна странноприемница, Делиамбър. Но аз…

— … предстоят ти спешни срещи на изток — вметна Делиамбър. — Затова си обречен да останеш тук. В дилемата ти има един парадокс, Валънтайн. Мъчиш се да отречеш целта си; ала и самото ти отричане има цел. Разбираш ли? Твоята гадателка сигурно го разбира.

— Естествено, разбирам. Но какво да правя? Как да се преструвам, че ми е безразлично дали ще остана тук завинаги?

— Невъзможно е да се преструваш. Щом станеш наистина безразличен, ще напреднеш. Дотогава няма да може.

Валънтайн поклати глава.

— Все едно да ми кажеш, че за да се спася, не трябва никога да мисля за птиците гихорна. А колкото повече се старая да не мисля за тях, толкова повече ята гихорни ще прехвръкват през главата ми. Какво да правя, Делиамбър?

Ала Делиамбър нямаше други предложения. На следния ден Валънтайн научи, че Шанамир и Виноркис са получили повишение — достъп до Терасата на встъплението.

Минаха още два дни, преди Валънтайн да види отново Делиамбър. Магьосникът забеляза, че Валънтайн не изглежда добре; а Валънтайн отговори с несдържано раздразнение.

— Как очакваш да изглеждам? Знаеш ли колко плевели съм изскубал, колко зидария съм фугирал, докато в Алханроел един Барджазид седи в замъка Връхни и…

— Спокойно — каза Делиамбър кротко. — Ти не си на себе си.

— Спокойно ли? Спокойно? Докога мога да бъда спокоен?

— Може би търпението ти е поставено на изпитание. В такъв случай, милорд, вие не издържате на изпитанието.

Валънтайн се замисли върху казаното. След малко рече:

— Признавам логиката ти. Но може би е поставена на изпитание находчивостта ми. Делиамбър, вложи тази нощ в главата ми сън-покана.

— Знаеш ли, на този остров май няма особена полза от моите магии.

— Все пак. Опитай се. Съчини някакво послание от Господарката и го вложи в съзнанието ми, пък тогава ще видим.

Делиамбър повдигна рамене и докосна с пипалата си ръцете на Валънтайн в мига на предаването на мисли. Валънтайн усети слабото далечно трептене на контакта.

— Твоите магии още действат — каза той.

И през нощта му се яви сън, в който той се носеше из басейна като волевант прикрепен за камъните чрез някаква ципа, която бе израсла от краката му, и докато се мъчеше да се освободи, на нощното небе се появи усмихнатото лице на Господарката, която му прошепна: „Ела, Валънтайн, ела при мен, ела“, и ципата се стопи, и той се издигна нагоре и полетя, понесен от вятъра към Вътрешния храм.

Валънтайн предаде съня си на Стауминауп по време на съногадателския сеанс. Тя го слушаше така, като че той й разправяше за сън, в който скубе бурени в градината. За следващата нощ Валънтайн излъга, че е имал същия сън, и тя пак не каза нищо. След една нощ пак разказа този сън и я помоли да му го изтълкува.

Стауминауп отговори:

— Тълкуването на съня ти е, че никоя птица не лети с крилата на друга.

Бузите му поруменяха. Той се измъкна като крадец от стаята й.

Пет дена по-късно Талинот Езулд съобщи, че му е разрешено да се изкачи на Терасата на встъплението.

— Но защо? — попита той Делиамбър.

Врунът отговори:

— „Защо“ е безполезен въпрос, когато се отнася за духовен напредък. Очевидно нещо се е променило у теб.

— Но аз не сънувах законна покана!

— Може пък и да си сънувал — каза магьосникът.

Един от дяконите го поведе пеш по горските пътеки към следващата тераса. Пътят бе същински лабиринт, лъкатушеше заплетено, на няколко пъти се наложи да свърнат в наглед точно противоположна посока. Валънтайн съвсем се обърка, когато след няколко часа излязоха на едно разчистено пространство с огромна площ. На еднакво разстояние от розовите плочи на терасата там се издигаха пирамиди от тъмносин камък, високи по десет стъпки.

И тук животът беше, кажи-речи, същият — черна работа, съзерцание, ежедневно гадаене на сънищата, мизерни аскетични жилищни помещения, еднообразна храна. Но имаше също начало на религиозно обучение, по един час всеки следобед, през който нравствените принципи на Господарката се обясняваха с помощта на елиптични притчи и заобиколни диалози.

Най-напред Валънтайн слушаше всичко това неспокойно. То му се струваше неясно и отвлечено, а и трудно можеше да се съсредоточи върху такива мъгляви въпроси, когато го обладаваше едно непосредствено желание от политическо значение — да се добере до замъка Връхни и да уреди въпроса кой да управлява Маджипур. Но на третия ден му направи впечатление, че това, което дяконът говореше за ролята на Господарката, беше напълно политическо. Валънтайн разбра, че тя е умиротворителна сила, спойка от любов и вяра, която свързва центровете на властта в света. Както и да прилагаше магическите си способности да праща сънища — а не можеше да се вярва на общоразпространения мит, че всяка нощ тя поддържала връзка с душите на милиони хора, — ясно беше, че спокойният й дух утешаваше и облекчаваше планетата. Валънтайн знаеше, че апаратът на Краля на сънищата праща ясни и конкретни сънища, които бичуват виновните и напътстват неуверените, и че посланията на Краля можеха да бъдат страшни. Но както топлотата на океана смекчава климата на сушата, така и Господарката усмиряваше грубите сили, управляващи Маджипур, и сега Валънтайн разбираше, че възникналата около личността на Господарката теология, че била въплъщение на Свята майка, е само метафора за разделението на властта, което първите управници на Маджипур са въвели.

Затова слушаше с още по-жив интерес. За известно време остави на заден план желанието си да се придвижи до по-горни тераси, за да научи нещо повече тук.

Валънтайн беше съвсем сам на тази тераса. Това не бе му се случвало досега. Шанамир и Виноркис не се виждаха никъде — дали вече не са пратени на Терасата на огледалата? — а останалите, доколкото знаеше, все още не бяха стигнали тук. Най-много му липсваше искрящата жизненост на Карабела и язвителната мъдрост на Делиамбър, но и другите бяха станали част от душата му в дългото трудно пътуване през Зимроел и той се чувстваше неспокоен, когато ги нямаше около него. Дните му като жонгльор изглеждаха отдавна отминали и никога нямаше да се върнат. Сега от време на време в свободните си минути Валънтайн късаше плодове от дърветата и ги подхвърляше, изпълнявайки старите си обичайни номера, за да забавлява минаващите послушници и дякони. Особено един, широкоплещест чернобрад мъж на име Фарсал, имаше навика да следи внимателно винаги, когато Валънтайн жонглираше.

— Къде научи това изкуство? — попита Фарсал.

— В Пидруид — отговори Валънтайн. — Бях с жонгльорска трупа.

— Животът ти трябва да е бил хубав.

— Беше — каза Валънтайн, спомняйки си вълнението, когато стоеше пред тъмноликия лорд Валънтайн на пидруидската арена, как излизаше на огромната сцена на Постоянния цирк в Дюлорн, и всичко останало, незабравими картини от миналото му.

Фарсал запита:

— Могат ли да се научат тези умения, или те са вродена дарба?

— Всеки може да се научи, всеки с бързо око и готовност да се съсредоточи. Самият аз ги овладях само за една-две седмици миналата година в Пидруид.

— Не думай! Сигурно си жонглирал цял живот!

— До миналата година не бях жонглирал.

— Тогава какво те накара да се заловиш с този занаят?

Валънтайн се усмихна.

— Трябваше да се препитавам с нещо, а за празненствата на коронала в Пидруид бяха дошли пътуващи жонгльори, които се нуждаеха от чифт допълнителни ръце. Те ме научиха бързо, както и аз мога да науча теб.

— Мислиш ли, че ще успееш?

— Ето — каза Валънтайн и подхвърли на чернобрадия един от плодовете, с които жонглираше, твърд зелен бишауар. — Премятай го известно време от ръка на ръка, за да разкършиш пръстите си. Трябва да усвоиш няколко основни положения и известни навици на възприемане, които изискват практика, а после…

— С какво се занимаваше, преди да станеш жонгльор? — запита Фарсал, подхвърляйки плода.

— Скитах — каза Валънтайн. — Ето: дръж си ръцете по този начин…

Той обучава Фарсал половин час, опитвайки се да го тренира така, както Карабела и Слийт го бяха учили в пидруидската странноприемница. Това беше добре дошло като развлечение в този спокоен и еднообразен живот. Фарсал имаше пъргави ръце и зорки очи и усвояваше бързо, макар и не толкова бързо, колкото се бе учил Валънтайн. За няколко дни усъвършенства повечето от основните умения и можеше да жонглира криво-ляво, макар и не изящно. Беше общителен и приказлив човек, който непрекъснато поддържаше разговора, докато подхвърляше бишауарите от ръка на ръка. Каза, че бил родом от Ни-моя; дълги години се занимавал с търговия в Пилиплок; напоследък го хванала душевна криза, която го хвърлила в смут, а после го подтикнала да дойде на поклонение на Острова. Разказваше за женитбата си, за непрокопсаните си синове, как печелел и губел огромни състояния на игралните маси; искаше да узнае всичко и за Валънтайн, за семейството му, за амбициите му, за причините, поради които идва при Господарката. Валънтайн отговаряше на тези въпроси колкото можеше по-правдоподобно и отклоняваше най-неудобните със съчинени набързо дисертации върху жонгльорското изкуство.

В края на втората седмица — работа, учение, съзерцание, свободни минути, прекарвани в жонглиране с Фарсал, постоянна и неизменна програма — Валънтайн усети как отново го обзема безпокойство, копнеж да продължи по-нататък.

Нямаше представа колко са терасите — девет? деветдесет? — но ако прекарваше на всяка от тях по толкова много време, можеха да минат години, докато се добере до Господарката. Трябваше да намери някакъв начин да съкрати процеса на изкачване.

Явно нямаше полза да се преструва, че му се явяват сънища-покани. Помъчи се да залъже Силимейн, тукашната си гадателка, със съня си за басейна, но й направи не повече впечатление, отколкото на Стауминауп. Опитваше се през периодите на съзерцание и когато заспиваше вечер да се добере до съзнанието на Господарката и да я помоли да го покани. Но и от това не излезе нищо.

Запита съседите си в трапезарията откога се намират на Терасата на встъплението.

— От две години — каза един.

— От осем месеца — отвърна друг.

Изглежда, това не ги вълнуваше.

— А ти? — попита той Фарсал.

Фарсал отговори, че пристигнал само няколко дена преди Валънтайн. Но не изпитвал чак такова нетърпеливо желание да продължи нататък.

— Няма защо да се бърза, нали? Където и да сме, ние служим на Господарката, не е ли така? Тъй че няма значение на коя тераса си.

Валънтайн кимна. Не смееше да възразява.

Към края на третата седмица му се стори, че далеч в стаджовата нива му се мярна Виноркис, който работеше там. Но не беше сигурен — наистина ли мустаците на този хджорт имаха оранжев отблясък? — пък и разстоянието беше толкова голямо, че едва ли щеше да го чуе, ако му викнеше. На другия ден обаче, когато Валънтайн стоеше близо до басейна и жонглираше небрежно с Фарсал, забеляза Виноркис, безспорно Виноркис, който гледаше от другата страна на площада. Валънтайн се извини и закрачи натам. След като толкова седмици беше разделен тук от старите си другари, дори хджортът представляваше отрадна гледка.

— Значи ти си бил в стаджовите ниви — каза Валънтайн.

Виноркис кимна.

— През последните дни няколко пъти ви зърнах бегло, милорд. Но терасата е толкова огромна… че все не успявах да се приближа до вас. Кога пристигнахте?

— Около една седмица след теб. Има ли тук и други от нашите?

— Не, доколкото ми е известно — отговори хджортът. — Шанамир беше, ала продължи нататък. Виждам, че не сте загубили ни най-малко жонгльорската си сръчност, милорд. Кой е партньорът ви?

— Човек от Пилиплок. Действа много бързо с ръцете.

— И с езика ли?

Валънтайн се намръщи.

— Какво искаш да кажеш?

— Разправяли ли сте на този човек много за миналото си, милорд, или за бъдещето си?

— Не, разбира се. — Валънтайн се вторачи. — Но, Виноркис! Невъзможно е точно тук, на Острова на самата Господарка, да има шпиони на коронала!

— Защо пък да няма? Толкова ли е трудно да се проникне на това място?

— Но защо смяташ…

— Снощи, след като ви съзрях в нивите, дойдох тук да се осведомя за вас. Един от тия, с които разговарях, беше вашият нов приятел, милорд. Попитах го познава ли ви и той започна да разпитва мен. Дали съм ваш приятел, познавал ли съм ви в Пидруид, защо сме дошли на Острова и тъй нататък, и тъй нататък. Милорд, аз се безпокоя, когато непознати задават въпроси. Особено на това място, където ни учат да страним от другите.

— Може би си прекалено подозрителен, Виноркис.

— Може и така да е. Но все пак се пазете, милорд.

— Ще се пазя — отвърна Валънтайн. — Той няма да научи от мен нищо повече от това, което вече е узнал. А то е само няколко жонгльорски номера.

— Той може да знае вече твърде много за вас — каза хджортът мрачно. — Но нека и ние го следим така, както той следи вас.

Мисълта, че дори тук може да е под наблюдение, го разтревожи. Нима никъде нямаше убежище? Валънтайн искаше Слийт или Делиамбър да са до него. Един сегашен шпионин би могъл да се превърне в убиец по-късно, когато Валънтайн се приближеше до Господарката и станеше още по-опасен за узурпатора.

Но Валънтайн явно не се приближаваше ни най-малко до Господарката. Още една седмица мина по същия начин, както преди. После, точно когато започна да мисли, че ще прекара до края на живота си на Терасата на встъплението, и стигаше до такова състояние, че това му ставаше безразлично, го повикаха от нивите и му казаха да се приготви да премине на Терасата на огледалата.