Робърт Силвърбърг
Замъкът на лорд Валънтайн (37)

7

Сега Островът се забелязваше ясно на изток и от час на час растеше все по-забележимо. Валънтайн го бе виждал само в сънищата и фантазиите си, а те се основаваха единствено на собственото му въображение и на това, което се бе запазило от спомените му за действителността, все още напластено в съзнанието му, и никак не бе подготвен за реалността на това място.

Островът беше огромен. В това не би имало нищо чудно на планета, сама по себе си гигантска и където толкова много неща бяха съразмерни с мащаба на планетата. Но Валънтайн се бе заблуждавал, мислейки, че един остров непременно трябва да бъде нещо с удобни и достъпни размери. Той бе очаквал нещо може би два или три пъти по-голямо от Родамаунт Граун, ала това се бе оказало глупост: сега виждаше, че Островът на съня се разпростира по целия хоризонт и от такова разстояние се виждаше толкова голям, колкото бе изглеждал брегът на Зимроел ден-два след като напуснаха Пилиплок. Той представляваше остров, но такива бяха и Зимроел, и Алханроел, и Сувраел; и единствената причина Островът да не се нарича континент като тях беше, че те бяха колосални, а Островът — просто много голям.

Островът поразяваше. Подобно на носа в устието на реката след Пилиплок, той беше защитен от скали от чист бял варовик, който блестеше ослепително на следобедното слънце. Те образуваха стена, висока стотици фута и дълга може би стотици мили по западната страна на Острова. Най-отгоре на тази стена се разпростираше тъмнозелен горски венец и изглежда, че по-нависоко във вътрешността имаше втора варовикова стена, също увенчана с гора, а след това и трета, още по-далеч от морето, тъй че от тази страна Островът създаваше впечатление, че се състои от няколко ярки слоя един над друг, издигащи се към някаква неизвестна и може би недостъпна централна твърдина. Чувал бе за терасите на Острова, които, както беше подразбрал, бяха изкуствени строежи от много старо време, символични жалони на възхода към посвещението. Но самият остров изглеждаше съставен от тераси, и то естествени, които подсилваха неговата тайнственост. Нищо чудно, че това място бе станало обител на светците в Маджипур.

Сочейки, Намуринта каза:

— Онази вдлъбнатина в скалите е Талеис, там спират поклонническите кораби. Той е едно от двете пристанища на Острова; другото е Нуминор, откъм Алханроел. Но щом сте поклонници, сигурно всичко това ви е известно.

— Малко време имахме за проучване — отвърна Валънтайн. — Това поклонничество ни се случи неочаквано.

— Нима ще прекарате останалия си живот тук в служба на Господарката? — запита тя.

— Да, в служба на Господарката — заяви Валънтайн. — Но, мисля, не тук. Островът е само междинен пункт за някои от нас в едно по-голямо пътуване.

Това, изглежда, учуди Намуринта, но тя не зададе повече въпроси.

Тук духаше свеж югозападен вятър, който тласкаше „Родамаунтска кралица“ леко и бързо към Талеис. Скоро голямата варовикова стена закри напълно гледката и пролуката в нея вече не беше обикновена вдлъбнатина, а залив с внушителни размери, огромен жлеб в белотата. Тримаранът влезе с издути платна. Валънтайн, който стоеше на носа и вятърът развяваше косата му, бе поразен от величието на това място, защото вътре в остроъгълното V, което представляваше Талеис, скалите се спущаха почти отвесно към водата от миля и повече височина, а в подножието им се простираше равна ивица земя, опасана от широк бял пясъчен бряг. От една страна имаше кейове, пристани и докове, всичко това нищожно в сравнение с големината на този гигантски амфитеатър. Човек трудно можеше да си представи как би се добрал от това пристанище в подножието на скалите до вътрешността на острова: мястото беше естествена крепост.

И беше безшумно. В пристанището нямаше никакви плавателни съдове и цареше злокобна кънтяща тишина, сред която воят на вятъра или случайният крясък на някоя чайка придобиваше преувеличено значение.

— Има ли някой тук? — запита Слийт. — Кой ще ни посрещне?

Карабела затвори очи.

— Сега ще трябва или да свърнем към Нуминор… или, което е още по-лошо, да се върнем на архипелага…

— Не — каза Делиамбър. — Ще ни посрещнат. Не се бойте.

Тримаранът се плъзна към брега и спря на един свободен пристан. Величието на околната обстановка беше изумително тук, дълбоко във вдлъбнатината на залива, където скалите се издигаха толкова високо, че изглеждаше като че ли всеки миг ще се сгромолясат. Един от членовете на екипажа завърза кораба за пристана и те слязоха.

Самоувереността на Делиамбър се оказа неуместна. Тук нямаше никого. Всичко си оставаше безмълвно, тишината беше толкова дълбока, че Валънтайн искаше да запуши ушите си с ръце, за да се изолира от нея. Зачакаха. Разменяха си неуверени погледи.

— Хайде да разузнаем — каза той най-после. — Лизамон, Кхун, Залзан Кавол, проучете постройките отляво. Слийт, Делиамбър, Виноркис, Шанамир — натам. Вие, Панделон, Тесме, Роворн — до оная извивка на брега и надзърнете отвъд. Горзвал, Ерфон…

Валънтайн, Карабела и кърпачката на платна Кордеин тръгнаха право напред, към подножието на титаничните варовикови скали. Там започваше някаква пътека, която завиваше нагоре под невъзможен, почти отвесен наклон към по-горните части на канарата, където чезнеше между два бели остри върха. Изкачването по тази пътека изискваше да си ловък като горски брат и смел като скачач, реши Валънтайн. Но не личеше никакво друго място, откъдето да се излезе от плажа. Валънтайн надникна в дървената колибка в началото на пътеката и не намери там нищо освен няколко флотерни шейни, които вероятно се използваха за изкачване по пътеката. Измъкна една, сложи я на трамплина на равнището на земята и се качи на нея; но не виждаше начин да я подкара.

Разочарован, той се върна на пристана. Повечето от другите също се бяха върнали.

— Мястото е изоставено — каза Слийт.

Валънтайн погледна към Намуринта.

— Колко време ви е нужно, за да ни закарате до страната, обърната към Алханроел?

— До Нуминор ли? Седмици. Но не бих отишла там.

— Ние имаме пари — заяви Залзан Кавол.

Тя изглеждаше безразлична към това.

— Моят занаят е риболовът. Наближава сезонът за лов на бодлива риба. Ако ви закарам в Нуминор, ще го изпусна, а също и половината сезон за гисуни. Не ще можете да ме обезщетите за това.

Скандарът извади монета от пет рояла, сякаш само с блясъка й беше в състояние да промени решението на жената капитан. Но тя я отблъсна.

— За половината от парите, които ми платихте, за да ви превозя от Родамаунт Граун дотук, ще ви върна в Родамаунт Граун, ала това е най-многото, което мога да направя за вас. След няколко месеца поклонническите кораби ще възобновят курсовете си и това пристанище ще се оживи; тогава, ако желаете, ще ви докарам отново тук за същата половин такса. Каквото и да решите, аз съм на ваше разположение. Но ще отплавам оттук, преди да се мръкне, и то не към Нуминор.

Валънтайн обмисли положението. То беше по-неприятно, отколкото поглъщането им от морския дракон; защото той се бе избавил много бързо от тази неприятност, а неочакваната пречка сега заплашваше да го забави до дълбока зима и дори повече, и то докато Доминин Барджазид управляваше в замъка Връхни, издаваха се нови закони, историята се променяше, узурпаторът заздравяваше положението си. Но какво да прави в такъв случай? Той погледна Делиамбър, ала магьосникът, макар и на вид спокоен и невъзмутим, не направи никакви предложения. Не можеха да изкачат тази стена. Не можеха и да я прелетят. Невъзможно беше да се прехвърлят с мощни скокове до недостижимите, безкрайно примамливи гори, които покриваха като с мантия плещите й. Тогава да се върнат в Родамаунт Граун?

— Бихте ли почакали с нас тук един ден? — запита Валънтайн. — Срещу допълнително възнаграждение, разбира се. На сутринта може да намерим някого, който…

— Аз съм далеч от Родамаунт Граун — отвърна Намуринта. — Копнея да видя отново неговите брегове. Колкото и да чакате тук, няма да спечелите нищо, а още по-малко аз. Сезонът е неподходящ; хората на Господарката не очакват никой да пристигне в Талеис и няма да дойдат тук.

Шанамир подръпна Валънтайн леко за ръкава.

— Вие сте коронал на Маджипур — прошепна младежът. — Заповядайте й да чака! Разкрийте кой сте и я накарайте да се подчини!

Усмихвайки се, Валънтайн отвърна кротко:

— Мисля, че този номер няма да мине. Аз съм оставил короната си другаде.

— Тогава накарайте Делиамбър да я превие с магия!

Това беше добра възможност. Но тя не се харесваше на Валънтайн: Намуринта ги бе приела на доверие, по право беше свободна да си замине и навярно говореше истината, когато казваше, че с безсмислено да чакат тук още един, два или три лена. Противно му беше да я принуждава да се подчини чрез способностите на Делиамбър.

— Лорд Валънтайн! — подвикна женски глас отдалеч. — Тук! Елате!

Валънтайн погледна към другия край на пристанището. Говореше Панделон, дърводелката на Горзвал, която бе отишла с Тесме и Роворн да провери какво има зад завоя. Тя махаше подканящо с ръце. Валънтайн се завтече към нея: след миг и другите хукнаха подир него.

Когато стигна до дърводелката, тя го поведе през плитката вода около някаква скалиста издатина, която закриваше един много по-малък залив. Там Валънтайн видя едноетажна постройка от розов пясъчник, украсена с емблемата на Господарката — триъгълник в триъгълник, — може би някакво светилище. Пред нея имаше градина с разцъфнали храсти, подредени на симетрични фигури в червени, сини, оранжеви и жълти цветове. Двама градинари, мъж и жена, се грижеха за нея. Те вдигнаха равнодушно глави, когато Валънтайн се приближи. Той им направи несръчно знака на Господарката; те отвърнаха по-умело.

— Ние сме поклонници — заговори Валънтайн — и искаме някой да ни покаже пътя за терасите.

— Идвате извън сезона — отвърна жената. Лицето й беше широко и бледо, изпъстрено с бледи лунички. В гласа й нямаше нищо дружелюбно.

— Поради силното ни желание да постъпим на служба при Господарката.

Жената повдигна рамене и продължи да плеви. Мъжът, мускулест, нисък човек с оредяваща прошарена коса, каза:

— По това време на годината би трябвало да отидете в Нуминор.

— Ние идваме от Зимроел.

Това предизвика слаб проблясък на внимание.

— Когато духат драконовите ветрове? Трябва да сте пътували трудно.

— Имаше някои неприятни моменти — отвърна Валънтайн, — но те са вече минало-заминало. Сега изпитваме само радост, че най-после се добрахме до този Остров.

— Господарката ще ви разтуши — каза мъжът безразлично и заработи с градинарски ножици.

След кратко мълчание, което бързо стана притеснително, Валънтайн запита:

— А пътят за терасите?

Луничавата жена отвърна:

— Не ще можете да го използвате.

— Но няма ли да ни помогнете?

Отново мълчание.

— Ще ви отнемем само една минута — каза Валънтайн, — а после няма да ви безпокоим повече. Покажете ни пътя.

— Тук си имаме задължения — каза оплешивяващият мъж.

Валънтайн облиза устни. Така не стигаха доникъде, а и доколкото знаеше, Намуринта бе напуснала другия залив преди пет минути и поела обратно за Родамаунт Граун, оставяйки ги тук. Погледна Делиамбър. Явно се налагаше да се въздейства с някаква магия. Делиамбър обаче не обърна внимание на намека му. Валънтайн пристъпи към него и прошепна:

— Докосни ги с пипалата си и ги накарай да ни съдействат.

— Мисля, че няма голяма полза от магиите ми на този свещен Остров — отвърна Делиамбър. — Опитай твоите магии.

— Аз нямам магии!

— Опитай — повтори врунът.

Валънтайн се обърна към градинарите. Аз съм коронал на Маджипур, рече си той и син на Господарката, която тези двамата боготворят и й служат. Невъзможно му беше да каже нещо подобно на градинарите, ала все пак би могъл да го предаде, и то само с душевна сила. Той се изправи с цял ръст, пренесе се в центъра на съществото си, както би направил, ако се готвеше да жонглира пред най-придирчива публика, и се усмихна толкова топло, че с усмивката си би разтворил пъпките по клонките на цъфтящите храсти; само след миг градинарите вдигнаха глави от работата си, видяха усмивката му и проявиха очевиден отклик, реакция на учудване, смущение и… подчинение. Валънтайн ги обливаше с гореща обич.

— Ние изминахме хиляди мили — заговори той кротко, — за да се отдадем на волята на Господарката, и ви молим в името на Божествения, комуто всички служим, да ни помогнете да намерим пътя; защото сме в голяма нужда и уморени от лутане.

Те замигаха, сякаш слънцето се бе показало иззад сив облак.

— Ние си имаме работа — каза жената, заеквайки.

— Нямаме право да се качваме, докато не се погрижим за градината — обади се мъжът, почти мънкайки.

— Градината си цъфти — рече Валънтайн — и ще си цъфти без ваша помощ още няколко часа днес. Помогнете ни, преди да се е мръкнало. Молим само да ни напътите и ви уверявам, че Господарката ще ви възнагради за това.

Градинарите изглеждаха объркани. Те се спогледаха, после обърнаха очи към небето, сякаш да проверят колко е късно. Изправиха се навъсени, отърсиха песъчливата пръст от коленете си, тръгнаха като сомнамбули към брега, нагазиха в слабия прибой, заобиколиха носа, излязоха в по-големия залив и се заслушаха към подножието на скалата, където отвесната пътека започваше своя възход към небесата.

Намуринта още беше там, но почти готова за отпътуване. Валънтайн се приближи до нея.

— Благодарим ви от все сърце за вашата помощ — каза той.

— Оставате ли?

— Намерихме път за терасите.

Тя се усмихна с непресторено задоволство.

— Не исках да ви изоставям, ала Родамаунт Граун ме зовеше. Желая ви всичко хубаво, докато извършвате поклонението си.

— А аз ви пожелавам благополучно пътуване до дома.

Той се обърна да си тръгне.

— Още нещо — каза капитанката.

— Какво?

— Когато жената ви извика отдолу, тя ви нарече лорд Валънтайн. Какво значеше това?

— Шега — отвърна Валънтайн. — Просто шега.

— Лорд Валънтайн се нарича новият коронал, така поне ми казаха, тоя, дето управлява от година-две.

— Да — потвърди Валънтайн. — Но той е тъмнокос. Това беше само шега, игра с имена, защото аз също съм Валънтайн. На добър път, Намуринта.

— Плодотворно поклонение, Валънтайн.

Той тръгна към скалата. Градинарите бяха извадили от колибата няколко от флотерните шейни и ги бяха наредили една зад друга за подкарване по трамплина. Мълчаливо махнаха на пътниците да се настаняват. Валънтайн се качи на първата шейна с Карабела, Делиамбър, Шанамир и Кхун. Градинарката влезе в колибата, където, изглежда, се намираха уредите за управление на шейните, защото след миг шейната отскочи от трамплина и започна шеметното, страшно изкачване по високата бяла скала.