Робърт Силвърбърг
Замъкът на лорд Валънтайн (36)

6

Залзан Кавол бе наел един от най-внушителните риболовни кораби на острова, чудесен тюркоазен тримаран на име „Гордостта на Мардиджайл“. Той беше великолепен петдесетфутов плавателен съд, извисяващ се величествено на трите си стройни корпуса, а платната му, ослепително бели на утринното слънце, имаха яркочервена обшивка, която придаваше на кораба празничен, тържествен вид. Капитанът бе минал средната възраст, един от най-преуспяващите рибари на острова, на име Гриджитор, висок и як, с коса чак до пояса и кожа с толкова здрав тен, че изглеждаше като намазана с масло; той беше един от спасителите на Делиамбър и Залзан Кавол, когато първите тревожни сигнали за потъващ кораб бяха стигнали до острова. Имаше петчленен екипаж, негови синове и дъщери, все снажни и красиви като баща си.

Маршрутът им вървеше първо към Бурбонт, до който се плаваше по-малко от половин час, а после през един открит проток с плитка зеленикава вода, свързващ двата най-външни острова с останалите. Морското дъно тук беше от чист бял пясък и слънчевата светлина проникваше лесно до него, образувайки шаренило от искрящи отблясъци, които разкриваха морските обитатели — режещите жаби, трепкащите крабове, дългокраките омари, яркоцветното множество от риби и зловещите спотайващи се пясъчни змиорки. Веднъж дори един малък морски дракон пробяга край тях в опасна за живота му близост до сушата и това явно го смути; една от дъщерите на Гриджитор предложи да го подгонят, ала капитанът отхвърли тази идея, заявявайки, че задължението им е да превозят пътниците си бързо до Родамаунт Граун.

Плаваха цяла сутрин, отминавайки още три острова — Ричелюр, Гриалон, Вонер, както ги назова капитанът, — и на пладне спуснаха котва, за да обядват. Две от децата на Гриджитор слязоха от кораба на лов; движейки се голи в бляскавата вода като прекрасни животни, те бързо пронизваха с копие раковидни и риби, като рядко не улучваха целта. Гриджитор лично сготви яденето — сурова бяла риба на кубчета, мариновани в пикантен сос и полети с развеселяващо парливо зелено вино. Делиамбър се оттегли, след като хапна съвсем малко, разположи се на ръба на един от външните корпуси и загледа напрегнато на север. Подир малко Валънтайн забеляза това и щеше да отиде при него, но Карабела го хвана за китката.

— Той е в транс — каза тя. — Остави го сам.

Забавиха потеглянето след обяда с няколко минути, докато малкият врун слезе от мястото си и се присъедини отново към тях. Магьосникът изглеждаше доволен.

— Пренесох съзнанието си надалеч — обяви той — и ви нося добра новина. Слийт е жив!

— Наистина добра новина! — възкликна Валънтайн. — Къде е той?

— На един остров от този архипелаг — каза Делиамбър, жестикулирайки неопределено със сноп пипала. — Там е с някои от хората на Горзвал, които са се спасили с лодка от катастрофата.

Гриджитор се обади:

— Кажи ми кой е островът и ще тръгнем към него.

— Имаше кръгла форма, с пролука от едната страна и водно пространство в средата. Хората са тъмнокожи и носят косата си на дълги къдрици, със скъпоценни камъни на ушите.

— Кангризорн — произнесе моментално една от дъщерите на Гриджитор.

Баща й кимна.

— Кангризорн е — потвърди той. — Вдигайте котвата!

Кангризорн се намираше на един час от наветрената страна, малко встрани от маршрута, набелязан от Гриджитор. Той спадаше към половин дузина малки песъчливи атоли, обикновени пръстени — от издигнати рифове, опасващи малки лагуни, и сигурно беше необичайно хора от Мардиджайл да го посещават, защото дълго преди тримаранът да влезе в пристанището, кангризорнски деца се стекоха с лодки да видят чужденците. Те бяха толкова тъмнокожи, колкото мардиджайлците бяха златисти, и красиви като тях, с някак тържествена хубост, с лъскави бели зъби и такава черна коса, че изглеждаше почти синя. С много смях и ръкомахане насочиха тримарана през входа на лагуната и там, клекнал до брега, наистина стоеше Слийт, изгорял от слънцето и одърпан, но, най-важното, жив и здрав. Той жонглираше с пет-шест топки от обезцветен бял корал пред публика, състояща се от няколко десетки островитяни и петима души от екипажа на Горзвал — четирима човеци и един хджорт.

Горзвал, изглежда, се опасяваше от срещата си със своите някогашни подчинени. През сутрешното пътуване бе започнал да възвръща самообладанието си, ала сега, когато тримаранът влезе в лагуната, стана нервен и затворен. Карабела слезе първа, джапайки през плитката вода, за да прегърне Слийт; Валънтайн вървеше зад нея. Горзвал се спотайваше най-отзад със сведени очи.

— Как ни намерихте? — попита Слийт.

Валънтайн посочи Делиамбър.

— С магия. Че как другояче? Ти добре ли си?

— Мислех, че ще умра от морска болест, докато стигна дотук, но имах един-два дена за възстановяване. — Потръпвайки, Слийт запита: — А вие? Видях, че вълните ви всмукват, и помислих, че всичко е свършено.

— Така изглеждаше — рече Валънтайн. — Необикновена история, която ще ти разправя друг път. Сега всички сме пак заедно, нали, Слийт? Всички с изключение на Гибор Хаерн — добави той печално, — който загинал при корабокрушението. Но взехме Горзвал за наш другар. Ела тук, Горзвал! Не си ли доволен, че виждаш отново хората си?

Горзвал измънка нещо неясно и се загледа някъде между Валънтайн и другите, стараейки се да не среща погледа на никого. Валънтайн разбра положението и се обърна към хората от екипажа с намерение да ги помоли да не се сърдят на бившия капитан заради нещастието, което смъртен не би могъл да предотврати. Но остана като гръмнат, като видя, че петимата лазят в нозете му.

Слийт каза смутен.

— Мислех ви за умрял, милорд. Не можех да се сдържа да не им кажа истината.

— Виждам — рече Валънтайн, — че въпреки желанието ми вестта се разнася бързо, колкото и тържествено да заклевам всички ви да мълчите. Е, това е простимо, Слийт. — А на другите каза: — Станете. Станете. Никой от нас няма полза от това лазене по пясъка.

Изправиха се. Не можеха да скрият презрението си към Горзвал, но то се заглушаваше от удивлението, че се намират пред коронала. Валънтайн скоро узна, че от петимата само двама — хджортът и един от човеците — са решили да останат в Кангризорн с надежда евентуално да намерят някакъв начин да се върнат в Пилиплок и да се захванат отново със занаята си. Другите трима помолиха да го придружат в поклонничеството му.

Новите членове на бързо увеличаващата се група бяха две жени — Панделон и Кордеин, дърводелка и кърпачка на платна — и един мъж, Тесме, от тия, дето въртяха рудана. Валънтайн ги поздрави с „добре дошли“ и прие клетвите им за вярност — церемония, от която се почувства някак неловко. Обаче постепенно свикваше с тези ритуали на високия сан.

Гриджитор и децата му не обръщаха внимание на колениченията и целуването на ръка между пътниците. И добре, че беше така: докато не поговореше с Господарката, Валънтайн не желаеше да разпространява из света новината, че е осъзнал истинската си самоличност. Той все още не знаеше каква стратегия да прилага и не беше уверен в силите си. Освен това, ако разкриеше съществуването си, можеше да привлече вниманието на сегашния коронал, който навярно нямаше да стои със скръстени ръце, ако узнаеше, че към замъка Връхни пътува претендент.

Тримаранът тръгна отново на път. Той се придвижваше от един до друг златен остров, като се придържаше към крайбрежните пътища и само от време на време се осмеляваше да навлезе в по-дълбоки, по-сини води. Минаха край Лорманар и Климидол, Секундейл, Блейхарски бряг, Гархувен и Уисуиска крепост; край Куайл и Фруил; край Донбрейк, Нисемхолд и Тиакуил; край Роазен и Пиплинат; и край голямата, извита като полумесец пясъчна коса, известна като Дамозал. Спряха на остров Сънгив за прясна вода, на Музорн за плодове и листни зеленчуци, на Кадибайр за бурета с прясното розово вино на този остров. И след многодневно пътуване през тези малки слънчеви места влязоха в просторното пристанище на Родамаунт Граун.

Това беше голям тучен остров с планински произход, заобиколен от черни вулканични пясъчни ивици и с великолепен естествен вълнолом на южния си бряг. Родамаунт Граун беше господстващият в Архипелага, най-големият в цялата островна верига, с население, както твърдеше Гриджитор, от пет и половина милиона души. Градове-близнаци се разпростираха като криле от двете страни на залива, ала склоновете на мержелеещия се централен връх на острова също бяха добре заселени, с жилища от ратанова палма и скупиково дърво, издигащи се на правилни редици почти на половината път до върха. Около последната редица къщи склоновете бяха покрити с гъста джунгла, а от най-високата точка се издигаше тънка струйка бял дим, защото Родамаунт Граун беше действащ вулкан. Последното изригване, каза Гриджитор, станало преди по-малко от петдесет години. Но това трудно можеше да се повярва, когато се погледнеха безупречните къщи и плътната горска растителност над тях.

Оттук „Гордостта на Мардиджайл“ щеше да поеме обратно за дома си, ала Гриджитор уреди пътниците да се прехвърлят на още по-внушителен тримаран — „Родамаунтска кралица“, който щеше да ги превози до Острова на съня. Негов капитан беше някоя си Намуринта, жена с царствена стойка и маниери, с дълга права коса, бяла като косата на Слийт, младолика, без бръчки. Държането й беше деликатно и своеобразно: изучаваше внимателно пътниците си, сякаш се мъчеше да разбере какъв магнит бе привлякъл такава разнородна група да извърши извънсезонно поклонение, но каза само:

— Ако не ви приемат на Острова, ще ви върна в Родамаунт Граун, ала в такъв случай ще има допълнителна такса за обслужването ви.

— Често ли отказват да приемат поклонници на Острова? — запита Валънтайн.

— Не отказват, ако поклонниците дойдат в подходящо време. Но, предполагам, знаете, поклонническите кораби не се движат през есента. Може да нямат възможност да ви приемат.

— Ние стигнахме дотук без особени затруднения — заяви Валънтайн самодоволно. Чу, че Карабела се изкикоти, а Слийт издаде неестествени кашлящи звуци. — Уверен съм — продължи той, — че няма да се натъкнем на по-големи пречки от тия, които вече срещнахме.

— Възхищавам се на решителността ви — каза Намуринта и даде знак на екипажа си да се приготви за отплаване.

В източната си половина архипелагът се изкривяваше малко на север и островите тук, общо взето, се различаваха от Мардиджайл и неговите съседи, тъй като представляваха главно върхове на потънала планинска верига, а не плоски платформи с корална основа. Изучавайки картите на Намуринта, Валънтайн заключи, че тази част от архипелага някога е имала дълъг опашковиден полуостров, издаващ се от югозападния ъгъл на Острова на съня, но той е бил погълнат от някакво надигане на Вътрешното море в древни времена. Само най-високите върхове бяха останали над водата; а между най-източния остров от архипелага и брега на Острова сега се простираха няколкостотин мили открито море — труден маршрут за един тримаран, дори добре екипиран като тримарана на Намуринта.

Но пътуването минаваше без особени събития. Спряха в четири пристанища — Хелирач, Семпифиор, Димид и Гуаделум — за вода и провизии, минаха спокойно край Родамаунт Аунс, последния остров от архипелага, и влязоха в пролива Унгехойър, който делеше архипелага от Острова на съня. Това беше широк, но плитък морски път, изобилстващ с морска фауна, и тук островитяните ловяха много риба, с изключение на най-източните сто мили, които съставляваха част от свещения периметър на Острова. В тези води имаше безвредни чудовища — големи балонести същества, известни като волеванти, които се „закотвяха“ за дълбоки скали и се препитаваха, като прецеждаха планктон през хрилете си; тези същества изхвърляха непрекъсната струя от хранително вещество, което поддържаше огромното население от животински форми около тях. През следващите няколко дена Валънтайн видя десетки волеванти: набъбнали сферични торби с тъмнокарминов цвят, широки от петдесет до осемдесет фута в горната си част, които се виждаха ясно само на няколко стъпки под спокойната повърхност. По кожата си имаха тъмни полукръгли белези — Валънтайн си представи, че това са очи, носове и устни, и сякаш забеляза лица, които надничаха важно от водата, и му се стори, че волевантите са крайно меланхолични същества, тежки и мъдри философи, размишляващи вечно върху приливите и отливите.

— Те ме натъжават — каза той на Карабела. — Вечно вързани тук, прикрепени с опашките си за скрити подводни камъни, и се полюляват бавно, тласкани от теченията. Колко са дълбокомислени!

— Дълбокомислени ли! Примитивни мехове за газ с не повече ум от една гъба!

— Но я ги разгледай внимателно, Карабела. Те искат да летят, да се реят — гледат към небето, към целия въздушен свят и копнеят да се срещнат с него, но единственото, което могат да сторят, е да висят под вълните, да се клатят и да се тъпчат с невидими организми. Точно пред лицата им се простира друг свят, а влизането им в него би било смъртоносно за тях. Не те ли трогва това?

— Глупаво е — рече Карабела.

През втория ден в пролива „Родамаунтска кралица“ срещна пет рибарски лодки, които бяха откъснали един волевант, бяха го изкарали на повърхността и го нарязали на късове; наобиколили огромната разстлана кожа на животното, те я режеха на по-малки парчета и ги трупаха на палубите си като кожи. Валънтайн се ужаси. Когато бъда пак коронал, помисли си той, ще забраня избиването на тези същества, но после се учуди на тази своя мисъл и се запита дали не възнамерява да въведе закони само въз основа на съчувствието си, без да проучи фактите. Попита Намуринта за какво се използва кожата на волевантите.

— Като лечебно средство — отговори тя. — За облекчение на престарелите, когато кръвта им тече бавно. Един от тях осигурява достатъчно количество от това лечебно средство за всички острови в течение на повече от една година: това, което виждате, е рядко събитие.

Когато бъда пак коронал, реши Валънтайн, няма да предприемам нищо, докато не узная цялата истина, ако такова нещо изобщо е възможно.

Все пак въображаемата сериозна дълбокомъдреност на волевантите го изпълваше със странни чувства и Валънтайн изпита облекчение, когато излязоха от тяхната зона и навлязоха в прохладните сини води, които заобикаляха Острова на съня.