Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маджипур (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Lord Valentine’s Castle, –1980 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 46гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
kpacko(2006)
Корекция
Mandor(2008)

Издание:

Робърт Силвърбърг. Замъкът на лорд Валънтайн I

Роман. Книга I

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1987

Библиотека „Галактика“, №88

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: Венко Христов

Преведе от английски: Борис Миндов

Редактор: Анелия Бошнакова

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева

Американска. I издание

Дадена за набор на 27.VI.1987 г. Подписана за печат на 5.XI.1987 г.

Излязла от печат месец ноември 1987 г. Формат 70×100/32 Изд. №2089

Цена 2,00 лв. Печ. коли 19,75. Изд. коли. 12,79. УИК 13,06

Страници: 320. ЕКП 95366 5637–216–87

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

Ч-820/73/31

© Людмила Стоянова, предговор, 1987

© Борис Миндов, преводач, 1987

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1987

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

с/о Jusautor, Sofia

 

© Robert Silverberg, 1979,1980

Lord Valentine’s Castle

Pan Books Ltd, 1981

 

 

Издание:

Робърт Силвърбърг. Замъкът на лорд Валънтайн II

Роман. Книга II

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1988

Библиотека „Галактика“, №91

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: Венко Христов

Преведе от английски: Борис Миндов

Редактор: Анелия Бошнакова

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева

Американска. I издание

Дадена за набор на 27.VI.1987 г. Подписана за печат на 3.XII.1987 г.

Излязла от печат месец януари 1988 г. Формат 70×100/32 Изд. №2090

Цена 2,50 лв. Печ. коли 23,50. Изд. коли 15,21. УИК 16,21

Страници: 376. ЕКП 95366 25331/5637–344–88

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

Ч-820/73/31

© Борис Миндов, преводач, 1988

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1988

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

c/o Jusautor, Sofia

 

© Robert Silverberg, 1979,1980

Lord Valentine’s Castle

Pan Books Ltd, 1981

История

  1. —Добавяне
  2. —Редакция от Mandor според хартиенотото издание; добавяне на анотация
  3. —Корекции от gogo_mir

2

Залзан Кавол не виждаше нищо особено в своето пътуване. Салът му стигнал до бързеите; той и братята му ги минали с помощта на прътите, полашкали се, но не сериозно; продължили по течението до нисиморнския бряг, където се разположили на бивак и зачакали нетърпеливо, чудейки се какво ли забавя останалите от групата. На скандара не му идвало наум, че другите салове може да са се разбили при преминаването, а и не забелязал никого от крушенците на речния бряг по пътя им.

— Неприятности ли сте имали? — попита той явно с искрена наивност.

— Дребна работа — отвърна Валънтайн сухо. — Но очевидно вече сме се събрали пак и няма да е зле, ако тази нощ спим отново в свестни квартири.

Продължиха пътуването си и скоро навлязоха в големия басейн, където Стейче и Зимър се сливаха — толкова обширно водно пространство, че Валънтайн не можеше да си го представи като обикновено място, където се срещат две реки. В град Нисиморн на югозападния бряг се разделиха с лииманите и се качиха на ферибота, който щеше да ги превози до Ни-моя, най-големия град на континента Зимроел.

Трийсет милиона граждани живееха там. При Ни-моя река Зимър правеше голям завой, променяйки рязко посоката си от изток на югоизток. На това място се бе образувал един изумителен мегалополис. Той се разпростираше на стотици мили по двата бряга на реката и по няколко притока, идващи от север. Валънтайн и другарите му видяха първо южните предградия, жилищни райони, които най на юг отстъпваха място на земеделския район, разпрострял се в долината на Стейче. Главната градска зона се намираше на северния бряг и отначало се забелязваше съвсем смътно, ред по ред бели кули с плоски покриви, спускащи се към реката. Десетки фериботи пореха тук водата, свързвайки безбройните крайречни градове. Прекосяването на реката трая няколко часа и започна да се здрачава, преди да се види ясно същинският Ни-моя.

Градът изглеждаше вълшебен. Светлините му, които току-що пламваха, блещукаха подканящо на фона на гъсто залесени зелени хълмове и безупречни бели сгради. Гигантските пръсти на кейовете се врязваха в реката и изумително множество от кораби, големи и малки, се бе подредило до брега. Пидруид, който се бе сторил толкова огромен на Валънтайн през първите дни на скитанията му, беше всъщност малко градче в сравнение с този.

Само скандарите, Кхун и Делиамбър бяха виждали преди Ни-моя. Делиамбър описваше чудесата на града: неговата Ефирна галерия, търговски безистен, дълъг една миля, издигащ се над земята с помощта на почти невидими вериги; неговия Парк на приказните животни, където най-редките представители на маджипурската фауна, същества, стигнали почти до изчезване поради разпространението на цивилизацията, бродеха в обстановка, близка до естествената им среда; неговия Кристален булевард, бляскава улица с въртящи се рефлектори, която обайваше окото; неговия Голям пазар, петнайсет квадратни мили лабиринтоподобни пасажи, в които се помещаваха хиляди и хиляди дюкянчета под съединени един с друг навеси от ослепително жълто искрящо платно; неговия Музей на световете, неговата Зала на магията, неговия Херцогски палат, построен в гигантски мащаб, който, казваха, бил надминаван само от замъка на лорд Валънтайн, и много други неща, които Валънтайн възприемаше по-скоро като мит и фантазия, отколкото като нещо, което може да се срещне в един действителен град. Но нямаше да видят нито едно от тия неща. Общинският оркестър с хиляда инструмента, плаващите ресторанти, изкуствените птици с очи от скъпоценни камъни и всичко останало трябваше да чака, докато той се върнеше в Ни-моя в одежди на коронал, ако изобщо дойдеше такъв ден.

Когато фериботът се приближи до мястото на закотвяне, Валънтайн събра всички и рече:

— Време е да решим кой накъде ще тръгне. Аз възнамерявам да се прехвърля оттук в Пилиплок, оттам — на Острова. Досега вашето другарство ми беше много ценно и бих желал да се възползвам още по-дълго от него, ала не мога да ви предложа нищо освен безкрайно пътуване и може би преждевременна смърт. Надеждата ми за успех е малка, а пречките — огромни. Ще продължи ли някой с мен?

— До другия край на света! — възкликна Шанамир.

— И аз — заяви Слийт, а също и Виноркис.

— Съмняваш ли се в мен? — попита Карабела.

Валънтайн се усмихна. Погледна Делиамбър, който каза:

— Светостта на кралството е застрашена. Бих ли посмял да не отида със законния коронал, където той поиска?

— Това ме обърква — каза Лизамон Хълтин. — Не мога да го проумея — един коронал да напусне собственото си тяло, за да скита. Но аз нямам друга работа, Валънтайн. С теб съм.

— Благодаря на всички ви — рече Валънтайн. — Ще ви благодаря отново, и то още по-тържествено, в банкетната зала на замъка Връхни.

— А нямате ли някаква работа за скандари, милорд? — обади се Залзан Кавол.

Валънтайн не бе очаквал това.

— Ще дойдете ли?

— Ние загубихме фургона си. Братството ни е разбито от смъртта. Останали сме без жонгльорски принадлежности. Нямам влечение да бъда поклонник, ала ще дойда с теб до Острова и още по-нататък, братята ми също ще дойдат, ако имате нужда от нас.

— Имам нужда от вас, Залзан Кавол. Съществува ли в кралския двор такава длъжност — жонгльор? Ще я получите, обещавам!

— Благодаря ви, милорд — произнесе скандарът сериозно.

— Има още един доброволец — обади се Кхун.

— И ти ли? — учуди се Валънтайн.

Мрачният чуждоземец отвърна:

— За мен не е толкова важно кой е крал на тази планета, където се озовах случайно. Но много важна е за мен благородната постъпка. Сега щях да бъда мъртъв в Пиурифейн, ако не бяхте вие. На вас дължа живота си и ще ви помагам според възможностите си.

Валънтайн поклати глава.

— Ние направихме за вас просто това, което едно цивилизовано същество би направило за всяко друго. Не сте ни задължен за нищо.

— Но аз не мисля така. Освен туй — продължи Кхун — досега животът ми беше банален и празен. Аз напуснах родния си Кианимот и дойдох тук без особена причина, живях тук глупаво и едва не заплатих с живота си, та защо още да продължавам така? Ще се присъединя към вашето дело и то ще стане мое, и може накрая да повярвам в него или да мисля, че вярвам, пък ако умра, за да ви направя крал, така поне ще се реванширам. Със смърт за благородна цел ще мога да изкупя пред вселената лошо прекарания си живот. Мога ли да ви бъда полезен с нещо?

— От все сърце ви казвам „добре дошъл“ — произнесе Валънтайн.

Фериботът изсвири тържествено със сирената си и влезе бавно в мястото си за закотвяне.

Пренощуваха в най-евтиния крайбрежен хотел, който можаха да намерят, чисто, но голо заведение с варосани каменни стени и общи умивалници, и се гощаваха с горе-долу обилна вечеря в една близка странноприемница. Валънтайн поиска да обединят средствата си и назначи Шанамир и Залзан Кавол за касиери, тъй като те явно най-добре разбираха стойността на парите и умееха да ги харчат. На самия Валънтайн му бе останала значителна част от парите, които бе имал в Пидруид, а Залзан Кавол измъкна от една скрита кесия изненадваща купчинка от десетроялови монети. Общо имаха достатъчно, за да се доберат всички до Острова на съня.

На сутринта си купиха билети за един речен кораб, подобен на оня, който ги бе превозил от Кхинтор до Верф, и започнаха пътуването си към Пилиплок, голямото пристанище в устието на Зимър.

Макар и изминали толкова път из територията на Зимроел, от източния бряг все още ги деляха няколко хиляди мили. Но корабите се движеха бързо и спокойно по широката гръд на Зимър. Разбира се, речният кораб спираше често в безброй паланки и градове по реката — Ларнимискулус, Белка и Кларишанц, Флегит, Хискурет, Центриум, Облиорн вейл, Салвамот, Гуркейн, Семирод, Церинор и Хаунфорт, Импемонд, Оргелиуз, Дембемуйр и много други, безкраен низ от почти неразличими едно от друго селища, всяко със своите пристани, своите крайбрежни булеварди, своите палмови и алабандинови насаждения, своите ярко боядисани складове и обширни пазарища, своите пътници, които, стискайки билети, бързаха да се озоват на борда, нетърпеливи да заминат веднага, щом се изкачеха по трапа. Слийт издяла жонгльорски бухалки от няколко парчета дърво, които изпроси от екипажа, а Карабела намери някъде топки за жонглиране, а когато сядаха да се хранят, скандарите тихомълком прибираха и скриваха по няколко чинии, тъй че постепенно трупата събра принадлежности за работа и от третия ден нататък изкарваха по някоя и друга допълнителна крона, като жонглираха на главната палуба. Сега, когато играеше пак, Залзан Кавол лека-полека възвърна донякъде предишната си грубовата самоувереност, макар че беше все още странно потиснат, измъквайки се „на пръсти“ от положения, които някога биха предизвикали гневни бури.

Това беше родният край на четиримата скандари, които бяха от Пилиплок и бяха започнали попрището си с обиколка из вътрешните градове на огромната провинция, стигайки нагоре по реката чак до Стенуомп и Порт Сайкфордж, на хиляда мили от брега. Тази позната местност ги развеселяваше — вълнистите светлокафяви хълмове и оживените градчета с дървени постройки, и Залзан Кавол разправяше надълго и нашироко за ранната си кариера тук, за успехите и несполуките си — последните бяха съвсем малко — и за свадата си с един импресарио, който го принудил да си търси късмета на другия край на Зимроел. Валънтайн подозираше, че при това се е стигнало до нещо като сбиване, може би до някакви съдебни разправии, но не посмя да разпитва.

Една нощ, след като бе изпито много вино, скандарите дори се разпяха — за пръв път, откакто Валънтайн беше с тях — скандарска песен, тъжна и мрачна, изпълнена миньорно, като певците се тътреха, обикаляйки в кръг с приведени рамене.

Сърцето ми

се в страх смрази,

очите ми

са все в сълзи.

 

И глад, и скръб,

и глад, и скръб,

ни следват вред

в живота клет.

 

По цели дни

вървя пешком

през рътлини

далеч от дом.

 

И глад, и скръб,

и глад, и скръб

ни следват вред

в живота клет.

 

Морета с дракони,

страни със скръб,

дали бих някога

видял дом скъп?

 

И глад, и скръб,

и глад, и скръб

ни следват вред

в живота клет.

Песента беше така неизменно печална, а огромните скандари изглеждаха толкова комични, когато се клатушкаха насам-натам и пееха, че отначало Валънтайн и Карабела с огромни усилия сдържаха смеха си. Ала на втория припев Валънтайн наистина се развълнува, защото в песента проличаваше искрено чувство: скандарите се бяха сблъсквали със смърт и неволи и въпреки че сега се намираха близо до родното си място, голяма част от живота си бяха прекарали далеч от Пилиплок; и може би, мислеше си Валънтайн, е трудно и мъчително да си скандар на Маджипур, същество с рунтава козина, движещо се тромаво в топлия въздух сред по-дребни и по-стройни същества.

Лятото вече бе свършило и в Източен Зимроел бе настъпил сухият сезон, когато от юг духаха топли ветрове, растителността заспиваше до пролетните дъждове и, както казваше Залзан Кавол, хората ставаха избухливи и в изблик на гняв често вършеха престъпления. Валънтайн намираше тази област по-малко интересна от джунглите в центъра на континента или от субтропичното изобилие на цветя в Далечния запад, но след няколкодневно внимателно наблюдение заключи, че тя притежава известна своя сурова хубост, сдържана и строга, съвсем различна от буйната пищност на запада. Все пак се зарадва и почувства облекчение, когато след няколкодневно пътуване по тази неизменна и като че безкрайна река Залзан Кавол обяви, че вече се виждат покрайнините на Пилиплок.