Робърт Силвърбърг
Замъкът на лорд Валънтайн (31)

1

На Валънтайн му се струваше, че от месеци и може би години лежи проснат гол на топлия плосък камък върху чакълестия бряг, където буйната река Стейче го бе изхвърлила. Ревът на реката беше като непрекъснато бучене в ушите му, странно успокоително. Слънчевата светлина го обвиваше в мъглив златист ореол и той си казваше, че нейният досег ще излекува раните, ожулванията и натъртванията му, стига да полежи достатъчно време. Смътно съзнаваше, че трябва да стане, да потърси подслон и да започне да дири другарите си, но едва можа да намери сили да се обърне от едната на другата страна.

Знаеше, че един коронал на Маджипур не бива да се държи така. Такава себичност би била допустима за търговци, кръчмари и дори жонгльори, ала върху човек, който има претенции да управлява, пада по-висша отговорност. „Затуй стани на крака — каза си той, — облечи тялото си и тръгни по речния бряг на север, докато стигнеш до ония, които могат да ти помогнат да възвърнеш високия си пост. Да. Ставай, Валънтайн!“ Но не помръдна от мястото си. Какъвто и да беше — коронал или не, той бе изчерпал енергията си до последната капка, когато се спущаше презглава по бързеите. Проснал се тук по този начин, Валънтайн чувстваше силно необятността на Маджипур, хилядите му мили обиколка простиращи се под крайниците му, планета, достатъчно голяма, за да подслони удобно двайсет милиарда жители без претрупване, планета с огромни градове и чудни паркове, и горски резервати, и свещени области, и земеделски райони, и му се струваше, че ако си направи труда да стане, ще трябва да обходи цялата тази колосална територия пеш, стъпка по стъпка. Струваше му се по-лесно да си стои, където си е.

Нещо го погъделичка по кръста, нещо гъвкаво и настойчиво. Но не му обърна внимание.

— Валънтайн?

За миг и на това не обърна внимание.

Гъделичкането се повтори. Но в това време в притъпеното му от умора съзнание проникна мисълта, че някой бе изговорил името му, значи някой от другарите му трябва в края на краищата да се е спасил. Радост обля душата му. С малкото енергия, която можа да събере, Валънтайн повдигна глава и видя дребната фигура с много крайници на Аутифон Делиамбър, застанал до него. Врунът магьосник се готвеше да го смушка за трети път.

— Жив ли си! — възкликна Валънтайн.

— Явно, че съм жив. Ти също, повече или по-малко.

— Ами Карабела? Шанамир?

— Не съм ги виждал.

— Така се и опасявах — прошепна Валънтайн унило. Затвори очи, оброни глава и сломен от отчаяние, легна отново като изхвърлен на брега предмет.

— Хайде — каза Делиамбър. — Предстои ни много път.

— Знам. Затова не искам да ставам.

— Ранен ли си?

— Мисля, че не. Но искам да си почина, Делиамбър. Искам да си почивам сто години.

Пипалата на магьосника опипаха и провериха Валънтайн на десетина места.

— Няма сериозно увреждане — промърмори врунът. — Голяма част от теб е още здрава.

— Голяма част от мен не е здрава — произнесе Валънтайн неопределено. — А ти как си?

— Вруните са добри плувци, дори старците като мен. Аз съм невредим. Трябва да вървим, Валънтайн.

— По-късно.

— Така ли един коронал на Маджип…

— Не — отвърна Валънтайн. — Ала един коронал на Маджипур не би се носил по бързеите на Стейче със сглобен набързо дървен сал. Един коронал не би бродил с дни из тая пустош, не би спал на дъжда и не би ял само ядки и ягоди. Един коронал…

— Един коронал не би допуснал помощниците му да го видят отпуснат и бездушен — тросна се Делиамбър. — А точно сега се приближава един от тях.

Валънтайн замига и зае седнало положение. Лизамон Хълтин крачеше по брега към тях. Тя изглеждаше малко раздърпана, облеклото й беше изпокъсано, исполинското й месесто тяло — посиняло тук-там от натъртвания, ала походката й беше наперена, а когато им подвикна, гласът й гърмеше както винаги.

— Ехо! Здрави ли сте?

— Така мисля — отвърна Валънтайн. — Виждала ли си някого от другите?

— Карабела и момчето, на около половин миля назад в тази посока.

Почувства, че духът му се приповдига.

— Добре ли са?

— Във всеки случай тя е добре.

— А Шанамир?

— Не ще да се събужда. Тя ме прати да потърся магьосника. Намерих го по-скоро, отколкото предполагах. Пфу, каква река! Оня сал се разпадна толкова бързо, че почти ме досмеша!

Валънтайн посегна за дрехите си, установи, че са още мокри, и като повдигна рамене, ги пусна на камъните.

— Трябва да отидем при Шанамир веднага. Знаеш ли нещо за Кхун, Слийт и Виноркис?

— Не съм ги виждала. Паднах в реката и когато се измъкнах, бях сама.

— Ами скандарите?

— Няма никаква следа от тях. — После се обърна към Делиамбър: — Къде сме според теб, магьоснико?

— Далеч отвсякъде — отговори врунът. — Поне се измъкнахме благополучно от земите на метаморфите. Хайде, води ме при момчето.

Лизамон Хълтин метна Делиамбър на рамо и закрачи обратно по брега, а Валънтайн закуца след тях, носейки мокрите си дрехи преметнати на ръката. След известно време се натъкнаха на Карабела и Шанамир, разположили се в едно заливче с ослепително бял пясък, заобиколени от дебели речни тръстики с червени стъбла. Карабела, разнебитена и с изморен вид, носеше само къса кожена пола. Но изглеждаше горе-долу в добра форма. Шанамир лежеше в безсъзнание, дишаше бавно, кожата му имаше странен тъмен оттенък.

— Ох, Валънтайн! — извика Карабела, като скочи и се затича към него. — Видях как водата те повлече… а после… а после… Ох, мислех, че никога вече няма да те видя!

Той я притискаше до себе си.

— И аз мислех същото. Мислех, че съм те загубил завинаги, любов моя.

— Пострадал ли си?

— Ще ми мине — каза той. — А ти?

— Мятах се, мятах се, мятах се, докато най-сетне забравих дори името си. Ала после намерих спокойно място и доплувах до брега, а Шанамир беше вече там. Но не се събуждаше. Тогава Лизамон изскочи от шубраците и каза, че ще се опита да открие Делиамбър и… Ще се оправи ли той, магьоснико?

— След малко — отговори Делиамбър, разполагайки връхчетата на пипалата си по гърдите и челото на юношата, като че му преливаше енергия. Шанамир изсумтя и се размърда. Очите му се отвориха колебливо, затвориха се, отвориха се пак. С хрипкав глас понечи да каже нещо, ала Делиамбър му заповяда да мълчи, да лежи неподвижен, за да възвърне силите си.

И дума не можеше да става да се опитват да продължат пътя си тоя следобед. Валънтайн и Карабела построиха груб заслон от тръстики; Лизамон Хълтин стъкми оскъдна вечеря от неузрели плодове и млади филизи на пинина; и като насядаха мълчаливо край реката, загледаха величествения залез, виолетовите и златисти ивици, нашарили големия небесен купол, отраженията на лъчезарни оранжеви и пурпурни тонове във водата, светлозелени, атлазеночервени, коприненопурпурни полутонове, а после първите сиви и черни петънца, бързото спущане на нощта.

На сутринта всички се чувстваха достатъчно силни да тръгнат отново на път, макар и да се бяха схванали от нощуването на открито. Шанамир изглеждаше добре. Грижите на Делиамбър и природната издръжливост на младостта бяха възвърнали жизнеността му. След като закърпиха криво-ляво дрехите си, поеха на север, вървейки все по брега, докато той се отдръпна, после продължиха през гората от грубовати дървета андродрагми и разцъфтели алабандини, които растяха край реката. Тук въздухът беше нежен и мек, а слънцето, спущайки се на шарени петна през върхарите на дърветата, даряваше с благодатна топлина уморените скиталци.

През третия час от пътуването Валънтайн долови точно отпред миризма на огън и нещо, което много приличаше на аромат от печена риба. Той се затътри нататък, устата му пълна със слюнка, готов да купи, изпроси, ако е необходимо — да открадне малко от тази риба, защото вече бе загубил сметката на дните, когато за последен път бе вкусил готвена храна. Плъзна се по един сипей и се озова на слънце, на бял чакъл, толкова блестящ, че едва можеше да го гледа. При тази ослепителна светлина различи три фигури, приведени над огън до речния бряг, а когато засенчи очи с ръка, установи, че единият беше стегнат човек с бледа кожа и поразителна гъста бяла коса, вторият — дългокрако синеоко същество от чуждоземен произход, а третият — хджорт.

— Слийт! — извика Валънтайн. — Кхун! Виноркис!

Затича към тях, като се подхлъзваше по камъните. Те наблюдаваха спокойно стремглавото му приближаване и когато се озова почти до тях, Слийт небрежно му подаде една пръчка с набучено на нея парче от някаква речна риба с розово месо.

— Хапни си — каза Слийт любезно.

Валънтайн зяпна от учудване.

— Как успяхте да ни изпреварите толкова? С какво запалихте този огън? Как уловихте рибата? Какво…

— Рибата ти ще изстине — обади се Кхун. — Първо яж, а после разпитвай.

Валънтайн бързо отхапа едно парченце — никога не бе вкусвал толкова апетитно нещо, крехко, сочно месо, отлично изпечено, сигурно такива деликатеси поднасяха и на пиршествата в замъка Връхни — и като се обърна, подвикна на другарите си да се спуснат по склона. Но те бяха вече тръгнали, като Шанамир крещеше и подскачаше тичешком. Карабела припкаше грациозно от камък на камък, а Лизамон Хълтин, носейки Делиамбър, трополеше гръмотевично към него.

— Има риба за всички! — обяви Слийт.

Бяха уловили най-малко една дузина риби, които се въртяха тъжно из един обграден от камъни плитък вир близо до огъня. Кхун сръчно ги вадеше, разпаряше ги и ги изкормяше. Слийт ги подържаше малко над пламъка и ги подаваше на другите, които лапаха лакомо.

Слийт обясни, че когато салът им се разбил, те се вкопчили за една отломка, широка колкото три дънера, и успели да се задържат на нея през целия път по бързеите и далеч надолу по течението. Смътно си спомняха, че видели пясъчния бряг, където Валънтайн бе изхвърлен от вълните, но когато минавали, не забелязали самия него; влачили се още няколко мили, докато се съвземат от стремителния си летеж по бързеите, и решили да пуснат дънерите си и да доплуват до брега. Кхун уловил рибите с голи ръце: такива бързи ръце, заяви Слийт, никога не бил виждал и навярно Кхун ще стане отличен жонгльор. Кхун се ухили — за пръв път Валънтайн виждаше нещо друго освен мрачно изражение на лицето му.

— Ами огънят — попита Карабела. — Сигурно сте го запалили с щракане на пръсти?

— Опитахме се така — отговори Слийт невъзмутимо. — Но се оказа уморителна работа. Затова отидохме до селището на рибарите точно зад завоя и помолихме да ни услужат с огън.

— Рибари ли? — повтори Валънтайн учуден.

— Преден пост на лииманите — каза Слийт, — които очевидно не знаят, че расата им е предопределена да продава наденички в западните градове. Подслониха ни нощес и се съгласиха да ни превозят до Ни-моя днес следобед, за да можем да изчакаме приятелите си на нисиморнския бряг. — Той се усмихна. — Май сега ще трябва да наемем още една лодка.

Делиамбър попита:

— Толкова ли сме близо до Ни-моя?

— Както ми казаха, два часа с лодка до мястото, където реките се съединяват.

Изведнъж светът се стори на Валънтайн не толкова огромен, а работата, която го чакаше, не толкова непосилна. Да се нахрани отново както трябва и да знае, че наблизо се намира приятелско селище и че скоро ще оставят пущинака подире си, беше извънредно ободрително. Само едно нещо го тревожеше сега: съдбата на Залзан Кавол и тримата му оцелели братя.

Лииманското село беше наистина наблизо — то имаше може би петстотин жители, ниски, плоскоглави, тъмнокожи хора, чиито три редици бляскави, пламтящи очи гледаха скиталците почти без любопитство. Те живееха в скромни сламени колиби близо до реката и отглеждаха най-различни посеви в малки градини, с които допълваха улова, който донасяше флотата им от първобитни рибарски лодки. Диалектът им беше труден, ала Слийт, изглежда, умееше да се разбира с тях и успя да ги убеди не само да им дадат още една лодка, но и срещу две крони да купят нови дрехи за Карабела и Лизамон Хълтин.

Рано следобед потеглиха за Ни-моя с екипаж от четирима мълчаливи лиимани.

И тук течението на реката беше бързо, но рядко се срещаха що-годе значителни бързеи и двете лодки се носеха плавно напред през местност, която ставаше все по-гъсто населена и по-цивилизована. Тук, по-долу, стръмните речни брегове на височините отстъпиха на наносни равнини от гъста черна тиня и скоро се появи почти непрекъснат низ от земеделски селища.

Сега реката се разшири и стана спокойна, превръщайки се в широк, равен воден път с тъмносин отблясък. Местността тук беше равна и открита и макар че селищата от двете страни представляваха несъмнено големи градове с хиляди жители, те имаха вид на обикновени селца, толкова малки изглеждаха в сравнение с величествените околности. Отпред се разстилаше тъмен, огромен приток, който като че обхващаше целия хоризонт, сякаш беше открито море.

— Река Зимър — обяви лииманът на кормилото на Валънтайновата лодка. — Тук Стейче свършва. Отляво е нисиморнският бряг.

Валънтайн съзря обширен дъговиден бряг, обрамчен от гъста палмова гора — дървета с особена несиметрична форма, с възморави листа, които стърчаха като разрошени пера. Когато се приближиха, Валънтайн с учудване видя на плажа сал от грубо одялани трупи, а до него седяха четири исполински космати четириръки фигури. Скандарите ги чакаха.