Робърт Силвърбърг
Замъкът на лорд Валънтайн (3)

3

Пътят за странноприемницата на Шанамир минаваше право през центъра на Пидруид, през квартали, които дори в този късен час бяха многолюдни и трескаво оживени. Валънтайн попита дали е така поради посещението на коронала, но Шанамир каза „не“, градът бил такъв през цялото време, защото бил главното пристанище по западния бряг на Зимроел. Оттук заминаваха кораби за всички големи пристанища на Маджипур — нагоре и надолу по това оживено крайбрежие, но също и оттатък Вътрешното море, по дългия път до Алханроел, пътуване, за което е нужна почти една година, и дори имаше известни връзки с рядко населения южен континент Сувраел, обгаряното от слънцето обиталище на Краля на сънищата. Когато Валънтайн си помисли за големината на Маджипур, се почувства потиснат от тежестта на света, от самата му маса, но знаеше, че това е глупаво, защото нима Маджипур не беше светло и просторно място, гигантски мехур-планета, огромна, но без много материя, тъй че човек се чувстваше така, сякаш винаги плува, винаги се рее във въздуха? На какво се дължеше това тягостно усещане за натиск в гърба, тези моменти на безпричинен ужас? Той възвърна бързо по-приятното си настроение. Скоро щеше да спи, а с утрото щеше да настъпи ден на нови чудеса.

— Пресичаме Златния площад — каза Шанамир, — от другата му страна ще поемем по Водния път, който води за кейовете, а нашата странноприемница е на десет минути в тази посока. Площадът ще те смае.

И наистина го смая, доколкото Валънтайн успя да го види: обширно правоъгълно пространство, в което можеше да се провежда строево обучение на две армии, заобиколено откъм четирите си страни от огромни сгради с квадратни покриви, по чиито широки плоски фасади бяха инкрустирани ослепителни рисунки от варак, така че при вечерното факелно осветление големите кули сияеха от отразената светлина и блестяха по-силно от огнените дървета. Ала тази вечер площадът не можеше да се прекоси. На сто крачки от източния му вход той беше опасан с дебело плетено въже от червен плюш, зад което стояха войници в униформата на телохранителите на коронала — важни, безстрастни, скръстили ръце на късите си прилепнали кожени куртки в зелено и златно. Шанамир скочи от добичето си и като закрачи бързо напред, заговори с някакъв продавач. Когато се върна, каза ядосано:

— Напълно са го блокирали. Дано Кралят на сънищата да им прати нощес неспокоен сън!

— Какво става?

— Короналът е отседнал в двореца на кмета — това е най-високото здание, с назъбените златни заврънкулки по стените, ей там оттатък — и никой не може да припари до него тази вечер. Не можем да заобиколим дори през вътрешния кръг на площада, защото там се е струпала такава навалица, чака да зърне лорд Валънтайн. Тъй че ще трябва да обикаляме един час или повече по дългия път. Е, според мен спането не е толкова важно. Гледай, ето го!

Шанамир посочи един висок балкон на фасадата на кметския дворец. На него се бяха появили някакви фигури. От това разстояние те бяха не по-големи от мишки, ала високопоставени и знатни мишки, облечени в разкошни одежди; поне това можа да види Валънтайн. Те бяха петима и човекът в средата сигурно беше короналът. Шанамир се напрягаше и се повдигаше на пръсти, за да вижда по-добре. Валънтайн можа да различи съвсем малко: един тъмнокос мъж, може би брадат, в тежка бяла одежда от стийтмоева кожа върху жакет в зелено или светлосиньо. Короналът, застанал в предната част на балкона, простираше ръце към тълпата, която правеше звездния знак с разперени пръсти и крещеше многократно името му: „Валънтайн! Валънтайн! Лорд Валънтайн!“

Шанамир до Валънтайн също завика:

— Валънтайн! Лорд Валънтайн!

Валънтайн почувства силна тръпка на възмущение.

— Я ги чуй! — мърмореше той. — Крещят, като че е самият Божествен, слязъл да вечеря в Пидруид. А е само човек, не е ли така? Когато червата му се напълнят, и той ги изпразва, нали?

Шанамир мигаше потресен.

— Но е короналът!

— За мен той не значи нищо, макар че аз знача за него по-малко от нищо.

— Той управлява. Раздава правосъдие. Предотвратява безредието. Ти сам каза тия неща. Нима такива неща не заслужават уважението ти?

— Уважение, да. Но не боготворене.

— Да боготвориш краля не е нещо ново. Моят баща ми разправяше за едно време. Имали крале дори на самата стара Земя и бас държа, Валънтайн, че са ги боготворели и са се разигравали сцени, далеч по-бурни от тая, която виждаш тук тази вечер.

— И някои били удавяни от собствените си роби, и някои били отравяни от главните си министри, и някои били удушвани от жените си, и някои били сваляни от народа, на когото твърдели, че служат, и всички до един са погребани и забравени. — С учудване Валънтайн чувстваше, че все повече се разпалва от гняв. Той плю от отвращение. — А много страни на старата Земя са карали изобщо без никакви крале. Защо са ни потрябвали те на Маджипур? И тези скъпо струващи коронали, и тайнственият стар понтифекс, който се крие в Лабиринта си, и изпращачът на лоши сънища от Сувраел… Не, Шанамир, може да съм твърде прост, за да разбера това, но за мен то е непонятно. Тази полуда! Тези възторжени крясъци! Обзалагам се, че никой не крещи от възторг, когато кметът на Пидруид язди по улиците.

— Ние имаме нужда от крале — настояваше Шанамир. — Този свят е твърде голям, за да може да се управлява само от кметове. Ние се нуждаем от велики и могъщи символи, от монарси, които са почти като богове, за да въдворяват ред. Гледай. Гледай. — Момчето сочеше към балкона. — Малката фигура в бяла одежда там горе: короналът на Маджипур. Не усещаш ли тръпки по гърба си, когато казвам това?

— Никакви.

— Нима не се вълнуваш от мисълта, че на този свят има двайсет милиарда души и само един от тях е коронал и че тази вечер го съзерцаваш със собствените си очи, нещо, което няма да ти се случи повторно? Не изпитваш ли благоговение?

— Никакво.

— Особен човек си ти, Валънтайн. Никога досега не съм срещал такъв като теб. Как може някой да остане равнодушен, като гледа коронала?

— Аз пък съм равнодушен — заяви Валънтайн, повдигайки рамене, сам малко учуден от това. — Хайде да се махаме оттук. Тази тълпа ми дотяга. Да намерим странноприемницата.

Наложи се да заобикалят дълго площада, защото всички улици се вливаха в него, но малко от тях му бяха успоредни, та Валънтайн и Шанамир трябваше да се движат във все по-разширяващи се кръгове, мъчейки се да вървят на запад със стадото добичета, които трополяха покорно, накъдето ги водеше Шанамир. Ала най-после се измъкнаха от квартала на хотелите и луксозните магазини, навлязоха в квартал със складове и хамбари, приближиха се до крайбрежния район и накрая стигнаха до една разнебитена странноприемница с изкорубени черни греди, оръфан сламен покрив и обори отзад. Шанамир подслони добичетата си и през двора тръгна към жилището на ханджията, оставяйки Валънтайн сам в полумрака. Той чака дълго. Струваше му се, че дори тук чува неясните, приглушени викове: „Валънтайн… Валънтайн… Лорд Валънтайн!“ Но за него нямаше никакво значение, че множеството викаше името му, защото то беше име на друг човек.

Шанамир се върна навреме, подтичвайки леко и мълчаливо през двора.

— Уредено е. Дай ми пари.

— Петдесетте ли?

— По-малко. Много по-малко. Около половин крона.

Валънтайн затърси монети, подбирайки ги под мъждивата светлина на лампите, подаде на Шанамир няколко доста изтъркани и попита:

— За квартирата ли?

— Да подкупим вратаря — отговори Шанамир. — Тази вечер трудно се намират места за спане. Настани ли се един повече, ще има по-малко пространство за всеки, а ако някой преброи хората и се оплаче, вратарят ще ни подкрепи. Ела с мен, но не казвай нищо.

Влязоха. Мястото миришеше на солен въздух и плесен. Вътре, до един тезгях, като огромна жаба седеше дебел хджорт със сивкаво лице и подреждаше фигури с карти за игра. Това същество с груба кожа едвам вдигна глава да погледне. Шанамир сложи монетите пред него и хджортът даде знак с почти недоловимо кимване. По-нататък влязоха в дълга, тясна стая без прозорци, осветена само през три раздалечени един от друг отвори, които пропущаха мътна червеникава светлина. По цялата дължина на стаята близо един до друг на пода бяха проснати редица дюшеци, почти всички заети. „Тук“ — каза Шанамир, побутвайки един с върха на ботуша си. Той свали горното си облекло и легна, оставяйки място за Валънтайн. „Приятни сънища“ — рече момчето.

„Приятни сънища“ — каза Валънтайн, изу с ритник ботушите си, съблече горните си дрехи и се тръшна до него. Далечни викове ехтяха в ушите му, а може би в мозъка му. Учуди се колко уморен беше. Тази вечер може би щеше да има сънища, да, и щеше да ги следи зорко, за да извлече от тях някакъв смисъл, но отначало сънят щеше да бъде дълбок — сън на напълно изтощен човек. А на сутринта? Нов ден. Всичко можеше да се случи. Всичко.