Робърт Силвърбърг
Замъкът на лорд Валънтайн (28)

13

Илиривойн не беше нито град, нито село, а нещо средно, запуснат конгломерат от множество ниски, временни на вид постройки от преплетени пръчки и леко дърво, наредени от двете страни на неправилни непавирани улици, които, изглежда, се простираха доста навътре в гората. Мястото имаше импровизиран вид, сякаш преди няколко години Илиривойн е бил разположен другаде, а след няколко години може да се намира в съвсем друг окръг. Че сега са празненствата в Илиривойн, личеше ясно по прътите с фетиши, забучени пред почти всяка къща — дебели огладени колове с навързани по тях ярки панделки и парченца кожа; освен това на много улици бяха издигнати платформи, вероятно за представления или, помисли си Валънтайн тревожно, за някакви по-зловещи племенни обреди.

Лесно намериха Служебния дом и данипиурата. Главната улица излизаше на широк площад, обграден от три страни от малки сводести сгради с богато украсени плетени покриви, а от четвъртата страна имаше едно по-голямо здание, първата триетажна сграда, която виждаха в Илиривойн, отпред с разкошна градина от кълбести дебелостъблени сиви и бели храсти. Залзан Кавол вкара фургона в едно празно място точно до площада.

— Ела с мен — каза скандарът на Делиамбър. — Да видим какво ще можем да уредим.

Бавиха се много в Служебния дом. Когато излязоха, с тях беше една много внушителна и властна на вид метаморфка, несъмнено, данипиурата, и тримата поспряха в градината, очевидно задълбочени в труден разговор. Данипиурата сочеше; Залзан Кавол ту кимаше в знак на съгласие, ту клатеше отрицателно глава; Аутифон Делиамбър, като пигмей между двете високи същества, често правеше грациозни жестове на дипломатичен умиротворител. Най-после Залзан Ковал и врунът се върнаха при фургона. Скандарът като че ли беше в по-ведро настроение.

— Дошли сме тъкмо навреме — обяви той. — Празненствата вече са започнали. Утре вечер е едно от най-големите тържества.

— Ще ни платят ли? — попита Слийт.

— Така изглежда — отвърна Залзан Ковал. — Но няма да ни осигурят храна и квартира, защото Илиривойн е без странноприемници. Освен туй има някои точно определени градски зони, в които не можем да влизаме. На други места са ме посрещали по-радушно. Но, струва ми се, някъде и още по-нерадушно.

Пълчища мрачни, мълчаливи деца на Метаморфи се влачеха подире им, докато караха фургона от площада към едно място точно зад него, където можеха да паркират. Късно следобед проведоха репетиция и макар че страховитата Лизамон Хълтин правеше огромни усилия да прогони младите метаморфи от сцената и да не ги допуща да припарят, не беше в състояние да им попречи да не се промъкнат отново, провирайки се между дървета и храсти, за да зяпат жонгльорите. Валънтайн не можеше да работи спокойно пред тях и явно не само с него беше така, защото Слийт бе нервен и необичайно несръчен, и дори Залзан Кавол, майсторът на майсторите, за пръв път, откакто помнеше Валънтайн, изпусна бухалка. Мълчанието на децата ги смущаваше — те стояха като статуи с безизразни очи, бездушна публика, която изсмукваше енергията им и не даваше нищо в замяна — но още по-неприятни бяха метаморфозните им трикове, похватът им да преминават от един в друг образ така спокойно, както човешко дете би смукало палеца си. Целта им явно беше да им подражават, защото образите, които придобиваха, представляваха груби, почти неузнаваеми имитации на жонгльорите, каквито по-възрастните метаморфи бяха опитвали и по-рано, при Пиурифейнския фонтан. Децата запазваха облика си само за кратко време — уменията им, изглежда, бяха слабо развити, — ала в паузите между номерата Валънтайн видя, че сега им израстваше златиста коса като неговата, бяла като Слийтовата, черна като косата на Карабела или заприличваха на многоръки мечоци като скандарите, или се мъчеха да имитират лица, индивидуални черти, изражения, и всичко това вършеха изопачено, така че представяха обектите си в смешен вид.

Тази нощ пътниците спаха натъпкани във фургона, притиснати плътно един о друг, и цяла нощ, изглежда, непрекъснато валя дъжд. Валънтайн заспиваше само от време на време, изпадаше в лека дрямка, но предимно лежеше буден и се ослушваше в мощното хъркане на Лизамон Хълтин или в още по-чудноватите звуци, издавани от скандарите. По някое време през нощта сигурно бе поспал истински, защото му се яви сън, мъгляв и несвързан, в който видя как метаморфите водят шествие от затворници, горски братя и синьокожия чуждоземец по пътя за Пиурифейнския фонтан, който изригваше и се извисяваше над света като гигантска бяла планина. А към зори спа дълбоко за известно време, докато Слийт го събуди, разтърсвайки го за рамото малко преди разсъмване.

Валънтайн седна на леглото, търкайки очи.

— Какво има?

— Ела навън. Искам да си поприказваме.

— Още е тъмно!

— Няма значение. Ела!

Валънтайн се прозя, протегна се, със скърцане се изправи на крака. Двамата със Слийт се промъкнаха предпазливо между спящите тела на Карабела и Шанамир, заобиколиха внимателно един от скандарите и се спуснаха по стъпалата на фургона. Дъждът бе спрял, ала утрото беше мрачно и студено и от земята се вдигаше неприятна мъгла.

— Получих послание — каза Слийт. — От Господарката, предполагам.

— Какво точно?

— За синьокожия в клетката, който според тях бил престъпник, когото водели да накажат. В съня ми той се приближи до мен и заяви, че съвсем не е престъпник, а просто пътник, който по погрешка навлязъл в територията на преобразяващите се, и го заловили, понеже имали обичай по време на празненствата да принасят странник в жертва при Пиурифейнския фонтан. И видях как става това: връзват ръцете и краката на жертвата и я оставят в коритото на фонтана, и когато настъпи изригването, водата я изхвърля високо в небето.

Валънтайн усети студена тръпка, която не се дължеше на утринната мъгла.

— И аз сънувах нещо подобно — рече той.

— В съня си чух и друго — продължи Слийт. — Че ние също сме застрашени, може би не от жертвоприношение, но все пак от някаква опасност. И ако спасим чуждоземеца, той ще ни помогне да се измъкнем благополучно, ала оставим ли го да умре, не ще напуснем живи страната на пиуриварите. Валънтайн, знаеш, че се страхувам от тия преобразяващи се, но този сън е нещо ново. Той ми се яви с яснотата на послание. Не бива да се отминава като още една проява на страховете на глупавия Слийт.

— Какво възнамеряваш да направиш?

— Да спася чуждоземеца.

Валънтайн каза тревожно:

— Ами ако наистина е престъпник? С какво право се месим в пиуриварското правосъдие?

— С правото на посланието — отвърна Слийт. — Нима ония горски братя също са престъпници? Аз видях как и те влизат във фонтана. Ние сме сред диваци, Валънтайн.

— Не са диваци, не. Просто необикновени хора, чиито обичаи се различават от обичаите на Маджипур.

— Аз съм решил да освободя синьокожия. Ако ти не ми помогнеш, тогава сам.

— Веднага ли?

— Какво по-подходящо време? — попита Слийт. — Още е тъмно. Тихо. Аз ще отворя клетката; той ще изчезне в джунглата.

— Мислиш, че никой не пази клетката? Не, Слийт. Почакай. Това е неразумно. Ще изложиш на опасност всички ни, ако действаш веднага. Нека се опитам да науча нещо повече за този пленник, защо е затворен в клетка и какво възнамеряват да правят с него. Ако наистина искат да го принесат в жертва, това ще стане в някоя връхна точка на празненствата. Имаме време.

— Посланието вече ме е овладяло — рече Слийт.

— И аз имах сън, подобен на твоя.

— Но не и послание.

— Вярно, не беше послание. Но достатъчно, за да се убедя, че в съня ти има истина. Аз ще ти помогна, Слийт. Но не веднага. Сега не е подходящ момент за такава работа.

Слийт изглеждаше неспокоен. Като че ли мислено беше вече на път към мястото с клетките и съпротивата на Валънтайн разваляше плановете му.

— Слийт!

— Какво?

— Послушай ме. Моментът не е подходящ. Има време.

Валънтайн гледаше втренчено жонгльора. Слийт му отвърна за миг със същия втренчен поглед; после решителността му внезапно рухна и той сведе очи.

— Добре, милорд — изрече тихо той.

През деня Валънтайн се опита да се осведоми за затворника, но със слаб успех. Клетките, в единайсет от които се намираха горски братя, а в дванадесетата — чуждоземецът, сега бяха преместени на площада срещу Служебния дом, струпани една върху друга на четири реда, като клетката на чуждоземеца стоеше отделно, високо над земята. Пазеха ги пиуривари, въоръжени с къси саби.

Валънтайн се приближи, но в средата на площада го спряха. Един метаморф му каза:

— Забранено е да влизате тук.

Горските братя задрусаха неистово решетките си. Синьокожият подвикна със силен акцент няколко думи, които Валънтайн почти не разбра. Дали чужденецът казваше: „Бягай, глупако, докато не са убили и теб!“, или просто действаше изостреното въображение на Валънтайн? Пазачите бяха образували плътен кордон около мястото. Валънтайн им обърна гръб. Опита се да запита няколко деца наблизо могат ли да му обяснят предназначението на тези клетки; но те го гледаха с упорито мълчание, гледаха го втренчено със студени, безизразни очи, шепнеха си и извършваха малки частични метаморфози, с които имитираха русата му коса, а после се пръснаха и побягнаха, като че той беше някакъв демон.

Цяла сутрин в Илиривойн пристигаха метаморфи, които прииждаха от далечните горски селища. Те носеха всевъзможни украшения, гирлянди, знамена, драперии, стълбове с огледала и дълги върлини, на които бяха издълбани тайнствени заклинания; всеки като че ли знаеше какво да върши и всеки беше зает усилено с нещо. След залез не падна капка дъжд. Дали чрез някаква магия, питаше се Валънтайн, пиуриварите осигуряваха рядко сух ден за големия си празник, или пък това беше просто съвпадение?

Към средата на следобеда празненствата бяха в разгара си. Малки оркестри свиреха тягостна, трептяща, неблагозвучна музика в странен ритъм и цели пълчища метаморфи играеха някакъв бавен и тържествен танц, при който се преплитаха един с друг, движейки се почти като сомнамбули. По някои улици ставаха надбягвания и разположени на определени точки по трасето съдии бяха увлечени в заплетени спорове, докато бегачите профучаваха край тях. На сергии, навярно построени през нощта, се раздаваха супи, яхнии, напитки и месо на скара.

Валънтайн се чувстваше като неканен гост на това място. Искаше да се извини на метаморфите, че е дошъл при тях през най-светия им празник. Но никой освен децата като че ли не им обръщаше ни най-малко внимание, а и дечурлигата очевидно гледаха на тях като на редки екземпляри, докарани тук за тяхно развлечение. Малки плахи метаморфи се промъкваха навред, показвайки карикатурни имитации на Делиамбър, Слийт, Залзан Кавол и другите, ала не позволяваха никому да се приближи до тях.

Залзан Кавол бе насрочил репетиция надвечер зад фургона. Валънтайн беше между първите, които пристигнаха, зарадван, че така има оправдание да се махне от претъпканите улици. Той завари само Слийт и двама от скандарите.

Стори му се, че Залзан Кавол го гледа особено. Имаше нещо ново и смущаващо във вниманието на скандара към него. След няколко минути Валънтайн толкова се смути, че запита:

— Нещо лошо ли има?

— Какво лошо би могло да има?

— Изглеждаш разстроен.

— Аз? Аз? Нищо подобно. Просто един сън. Мислех си за един сън, който ми се яви нощес.

— Сигурно си сънувал синьокожия затворник?

Залзан Кавол изглеждаше смутен.

— Защо смяташ, че съм сънувал именно него?

— И аз, и Слийт го сънувахме.

— Моят сън нямаше нищо общо със синьокожия — отвърна скандарът. — А и не ми се ще да го обсъждам. Той беше глупост, чиста глупост. — И Залзан Кавол се отдръпна, взе две двойки ножове и започна да жонглира с тях нервно, разсеяно.

Валънтайн повдигна рамене. Дори не му бе идвало наум, че скандарите сънуват, а камо ли, че се разстройват от сънищата си. Но тук нямаше нищо чудно: те бяха граждани на Маджипур, имаха всички свойства на тукашните хора, тъй че положително им се явяваха пълнокръвни и богати сънища като на всеки друг, съпроводени с послания от Краля и Господарката, от време на време в сънищата им се вмъкваха духове на по-низши същества и дори от дълбините на душата им се надигаше нещо свое, както ставаше с човеците, или, предполагаше Валънтайн, с хджортите, вруните и лииманите. И все пак това беше странно. Залзан Кавол, толкова сдържан в чувствата си, така се стараеше другите да не забележат у него каквото и да е друго освен алчност, нетърпение и раздразнение, че Валънтайн би се учудил, ако той признаеше нещо толкова лично, като например, че размишлява върху сън.

Запита се дали метаморфите имат показателни сънища, послания и други подобни.

Репетицията мина добре. След това жонгльорите вечеряха леко и не много сито с плодове, които Лизамон Хълтин бе набрала в гората, и поляха вечерята си с последните останки от виното, което бяха донесли от Кхинтор. Сега из много улици на Илиривойн пламтяха огньове и несъзвучна музика от различни оркестри изпълваше въздуха със странни трещящи, не съвсем хармонични звуци. Валънтайн предполагаше, че представлението ще се състои на площада, но не, когато се мръкна, дойдоха метаморфи в нещо като жречески одежди и ги заведоха в някаква съвсем друга част на града, на много по-голяма елипсовидна поляна, около която вече се бяха насъбрали стотици и дори хиляди чакащи зрители. Залзан Кавол и братята му обходиха терена внимателно, следейки за трапчинки и издатини, които биха пречили на движенията им. Слийт обикновено участваше в това, ала Валънтайн забеляза внезапно, че Слийт бе изчезнал някъде между мястото на репетицията и тази поляна. Дали търпението му се е изчерпало и се е отклонил, за да извърши някаква глупост? Тъкмо когато Валънтайн се канеше да тръгне да го търси, Слийт се появи, леко задъхан, като че току-що е тичал.

— Бях на площада — каза той тихо. — Клетките още са струпани там. Но повечето от стражите трябва да са отишли на танците. Успях да разменя няколко думи със затворника, преди да ме натирят.

— И?

— Той каза, че ще бъде принесен в жертва в полунощ на фонтана, досущ като в посланието което получих. А утре вечер същото ще стане и с нас.

— Какво?!

— Кълна се в Господарката — изрече Слийт. Очите му бяха като свредели. — Аз ви дадох обет, милорд, да дойда на това място. Вие ме уверихте, че нищо лошо няма да ми се случи.

— Страховете ти изглеждаха неоправдани.

— А сега?

— Започвам да променям мнението си — заяви Валънтайн. — Но ние ще се измъкнем от Илиривойн здрави и читави. Обещавам ти това. Ще поговоря със Залзан Кавол, когато свърши представлението и след като се посъветвам с Делиамбър.

— Предпочитам да тръгнем колкото се може по-скоро.

— Метаморфите ядат и пият тази вечер. По-късно ще има по-малка вероятност да забележат заминаването ни — каза Валънтайн, — а и ще бъдат по-малко склонни да ни преследват, ако преследването е тяхната цел. Освен това мислиш ли, че Залзан Кавол ще се съгласи да отмени едно представление само поради някакъв си слух за опасност? Ще изпълним номерата си и след това ще помислим как да се измъкнем. Какво ще кажеш?

— На ваше разположение съм, милорд — отвърна Слийт.