Робърт Силвърбърг
Замъкът на лорд Валънтайн (26)

11

— Провинцията на метаморфите — заразправя Аутифон Делиамбър — се нарича Пиурифейн, по името, с което метаморфите се назовават на своя език, което е пиуривари. На север тя граничи с най-външното предградие на Верф, на запад — с Велатиския скат, на юг — с голямата верига планини, известни като Гонгхари, а на изток — с река Стейче, важен приток на Зимър. Виждал съм с очите си всяка от тези граничил зони, макар че никога не съм навлизал в самия Пиурифейн. Трудно се прониква там, защото Велатиският скат представлява стръмна стена, една миля висока и триста мили дълга; Гонгхарите са сурови и в тях бушуват бури, а Стейче е буйна, непокорна река с бързеи и водовъртежи. Единственият разумен път е през Верф и надолу през Пиурифейнската порта.

Сега жонгльорите се намираха само на няколко мили северно от този вход, след като бяха напуснали неприветливия град Верф колкото можаха по-бързо. Дъждът, слаб, но непрестанен, продължи цялата сутрин. Гледката тук беше безинтересна, местност със светла песъчлива почва и гъсталаци от дървета джуджета с бледозелена кора и тесни цвъртящи листа. Във фургона почти не разговаряха. Слийт изглеждаше потънал в размишления, Карабела жонглираше увлечено с три червени топки в средата на пътническото отделение, скандарите, които не караха колата, бяха погълнати в някаква сложна игра с парчета слонова кост и снопчета черни мустаци на дроли, Шанамир дремеше, Виноркис попълваше дневник, който носеше със себе си, Делиамбър се забавляваше с дребни заклинания, с палене на малки магически свещици и други магьоснически развлечения, а Лизамон Хълтин, която, за да се скрие от дъжда, бе привързала добичето си към впряга, теглещ фургона, хъркаше като заседнал на брега морски дракон, но от време на време се събуждаше да обърне някоя и друга чаша от евтиното сиво вино, което бе купила във Верф.

Валънтайн седеше в ъгъла до един прозорец и мислеше за Върха, на който се намираше замъкът. Какво ли представлява той — планина, висока тридесет мили? Монолитна каменна колона, издигаща се като грамадна кула сред тъмната нощ на пространството? Ако Велатиският скат, висок една миля, беше, както казваше Делиамбър, непристъпна стена, каква ли преграда представляваше нещо, тридесет пъти по-високо? Каква ли сянка хвърляше Върхът, когато слънцето се намираше на изток? Тъмна ивица, разпростираща се по цялата дължина на Алханроел? А по какъв ли начин се осигуряваха с топлина и въздух за дишане градовете по високия му склон? Валънтайн бе чувал за някакви машини на древните, които произвеждали топлина и светлина и доставяли чист въздух, чудни машини от оная забравена техническа ера преди хиляди години, когато старите изкуства, пренесени от Земята, все още са се практикували широко тук; но нямаше по-ясна представа за това, как работят тези машини, отколкото за силите, които задвижваха механизмите на паметта в главата му, за да му кажат, че тази тъмнокоса жена е Карабела, този беловлас мъж — Слийт. Мислеше си също за най-високите места на върха и за онази сграда с четиридесет хиляди стаи най-горе, сега замък на лорд Валънтайн, на лорд Вориакс не толкова отдавна, на лорд Малибор, когато е бил момче през онова детство, което вече не помнеше. Замъкът на лорд Валънтайн! Наистина ли съществуваше такова място, или замъкът и върхът бяха само басня, видение, фантазия, каквото се явява само насън? Замъкът на лорд Валънтайн! Той си го представяше прилепнал за планинския връх като слой боя, ярка цветна пръска, дебела само няколко молекули, или може би така би изглеждал в сравнение с исполинските размери на тази невероятна планина, пръска, която се спускаше лъкатушно по склона на върха като пипало, стотици стаи се простираха от тази страна, още стотици от другата, кичур от големи помещения, разпрострели се тук като псевдопод, гнездо от дворове и галерии там горе. И в най-скритото място стоеше с цялото си величие короналът, тъмнобрадият лорд Валънтайн, само че сега короналът нямаше да бъде там, той все още извършваше голямата обиколка на кралството, намираше се или в Ни-моя, или в някой друг източен град. А аз, мислеше си Валънтайн, дали аз съм живял някога на тоя връх? Дали съм обитавал този замък? Какво съм правил, когато съм бил коронал — какви укази съм издавал, какви разпореждания, каква работа съм вършил? Всичко това беше невъобразимо и все пак той усещаше, че убеждението у него се засилва, че в призрачните откъслечни спомени, които плуваха из съзнанието му, има цялостност, плътност и реалност. Вече знаеше, че се е родил не в Ни-моя, при завоя на реката, както го уверяваха лъжливите спомени, втълпени в ума му, а по-скоро в някой от Петдесетте града високо на върха, почти пред прага на самия замък, и че е отрасъл сред кралската каста, сред оная прослойка, измежду която се избираха монарсите, и че в детството и юношеството се е радвал на привилегии и удобства. Все още нямаше никакъв спомен за баща си, който трябва да е бил някакъв високопоставен принц на кралството, не можеше да си спомни нищо и за майка си, освен че косата й беше тъмна, а кожата й — мургава, каквато е била някога и неговата, и — в съзнанието му кой знае откъде нахлу спомен — и че един ден тя го бе прегръщала дълго и си бе поплакала, преди да му каже, че Вориакс е избран за коронал на мястото на удавилия се лорд Малибор и че занапред тя ще отиде да живее като Господарка на Острова на съня. Имаше ли истина в това, или си го бе измислил в момента? Когато Вориакс бе дошъл на власт, вероятно Валънтайн е бил — спря се да пресметне — двайсет и две годишен. Защо е било нужно майка му да го прегръща? Защо ще плаче, като ще става Господарка? По-добре да се радва, че тя и най-големият й син са избрани за властници на Маджипур? Може би трябва и да плаче, и да се радва едновременно. Валънтайн поклати глава. Тези величествени сцени, тези славни исторически мигове: ще си ги възвърне ли някога, или вечно ще се мъчи в трудното положение, в което са го поставили тия, които бяха откраднали миналото му?

Надалеч се чу силна експлозия, продължителен, басов, разтърсващ земята бумтеж, който постави всички във фургона нащрек. Той продължи няколко минути и постепенно отслабна до тихо бучене, после съвсем замря.

— Какво беше това? — извика Слийт, опипвайки лавицата за енергомет.

— Спокойно, спокойно — рече Делиамбър. — Така гърми Пиурифейнският фонтан. Наближаваме границата.

— Пиурифейнският фонтан ли? — запита Валънтайн.

— Почакай и ще видиш — каза му Делиамбър.

След няколко минути фургонът спря. Залзан Кавол се извърна от капрата и кресна:

— Къде е оня врун? Магьоснико, отпред има бариера!

— Ние сме пред Пиурифейнската порта — каза Делиамбър.

Барикада от дебели лъскави жълти дънери, увити с ярко смарагдово мъже, преграждаше тесния път, а от лявата му страна имаше караулно помещение, заемано от двама хджорти в сивозелена митничарска униформа. Те заповядаха на всички да слязат от фургона и да застанат под дъжда докато самите те бяха под защитен навес.

— Къде отивате? — попита по-дебелият хджорт.

— В Илиривойн, да играем на празненството на преобразяващите се. Ние сме жонгльори — отговори Залзан Кавол.

— Имате ли разрешително за влизане в провинцията Пиурифейн? — запита другият хджорт.

— Такива разрешителни не се изискват — обади се Делиамбър.

— Говориш много самоуверено, вруне. С указ на лорд Валънтайн, коронала, издаден преди повече от един месец, никои граждани на Маджипур не могат да влизат в територията на метаморфите, ако нямат законна работа.

— Нашата работа е законна — изръмжа Залзан Кавол.

— Тогава трябва да имате позволително.

— Но ние не знаехме, че е нужно такова нещо — запротестира скандарът.

Това явно не интересуваше хджортите. Те, изглежда, бяха склонни да насочат вниманието си към други работи.

Залзан Кавол погледна към Виноркис, сякаш очакваше от него да повлияе на сънародниците си. Ала хджортът само повдигна рамене. След това Залзан Кавол изгледа свирепо Делиамбър и каза:

— Магьоснико, даването на съвети по такива въпроси спада към твоите отговорности.

Врунът повдигна рамене.

— Даже магьосниците не могат да научат измененията в закона, които стават, докато пътуват през горски резервати и други отдалечени места.

— Но какво да правим сега? Да се върнем във Верф ли?

Тази идея сякаш разпали радостно пламъче в очите на Слийт. Да се избави най-после от това приключение сред метаморфите! Но Залзан Кавол кипеше от яд. Ръката на Лизамон Хълтин посегна към дръжката на вибрационния й меч. Това накара Валънтайн да настръхне.

Той каза тихо на Залзан Кавол:

— Хджортите не са винаги неподкупни.

— Хубава идея — промърмори скандарът.

Залзан Кавол извади кесията си. Вниманието на хджортите мигновено се изостри. Това е наистина най-правилната тактика, реши Валънтайн.

— Май намерих необходимия документ — рече Залзан Кавол. Изваждайки демонстративно от кесията си две монети от по една крона, той улови пълничката грапава ръка на хджорта с едната си ръка, а с другите натисна по една монета във всяка длан, усмихвайки се най-самодоволно. Хджортите се спогледаха, ала погледите им съвсем не изразяваха щастие. Те пуснаха презрително монетите на калната земя.

— Една крона? — промърмори Карабела, сякаш не можеше да повярва. — Надява се да ги купи с една крона!

— Да се дава подкуп на служители на имперското правителство е сериозно престъпление — заяви зловещо по-дебелият хджорт. — Вие сте под арест и ще бъдете съдени във Верф. Стойте в колата си, докато се намери подходящ ескорт за вас.

Залзан Кавол изглеждаше оскърбен. Той се обърна рязко, понечи да каже нещо на Валънтайн, но думите заседнаха в гърлото му, замаха гневно към Делиамбър, издаде ръмжащ звук и заговори полугласно на скандарски език на тримата си братя, които стояха най-близо до него. Лизамон Хълтин започна пак да опипва дръжката на меча си. Валънтайн се чувстваше отчаян. След минута тук щеше да има двама мъртви хджорти и всички жонгльори щяха да бъдат бягащи престъпници пред прага на Пиурифейн. Това едва ли би ускорило пътуването му до Господарката на острова.

— Бързо направи нещо — прошепна Валънтайн на Аутифон Делиамбър.

Ала магьосникът врун вече действаше. Пристъпвайки напред, той вдигна парите и пак ги предложи на хджортите с думите:

— Извинявайте, но сигурно вие сте изтървали тези дребни монети.

Пусна ги в шепите на хджортите и същевременно краищата на пипалата му за миг се увиха леко около китките им.

Когато ги пусна, по-слабият хджорт каза:

— Визата ви е валидна само за три седмици и ще трябва да напуснете Пиурифейн през тази порта. Другите изходи са забранени за вас.

— Да не кажем много опасни — добави вторият хджорт. Той заръкомаха и невидими фигури дръпнаха бариерата на петнайсет стъпки настрана, до една заличена пътека, тъй че да се отвори място да мине фургонът.

Когато се качиха на фургона, Залзан Кавол се обърна ядно към Валънтайн:

— В бъдеще не ми давай противозаконни съвети! А ти, Делиамбър, научи правилата, отнасящи се за нас. Това можеше да ни причини голямо забавяне и загубване на значителен приход.

— Ако беше се опитал да ги подкупиш с рояли вместо с крони — обади се Карабела така, че скандарът да не я чуе, — сигурно щяхме да минем по-лесно.

— Няма значение, няма значение — каза Делиамбър. — Нали ни пуснаха? Благодарение само на една малка магия, която ни струваше по-евтино от един голям подкуп.

— Ох, тези нови закони! — подзе Слийт. — Толкова много укази!

— Нали има нов коронал — вметна Лизамон Хълтин. — Той иска да покаже властта си. Винаги правят така. Нареждат това, нареждат онова и старият понтифекс одобрява всичко. Знаете ли, че с един указ този коронал ме лиши от работа?

— Как стана това? — попита Валънтайн.

— Бях телохранителка на един търговец в Мазадон, който много се страхуваше от завистливи съперници. Тоя лорд Валънтайн въведе нов данък върху личната охрана за всеки, който няма благороднически сан, колкото заплатата ми за цяла година; и работодателят ми, мътните да го вземат, ми даде едноседмичен срок да напусна! Две години и сбогом, Лизамон, благодаря ти много, вземи си за изпроводяк една бутилка от най-хубавия ми коняк. — Тя се оригна шумно. — Един ден бях закрилница на жалкия му животец, а на другия — излишен лукс, и то все благодарение на лорд Валънтайн! Ох, горкият Вориакс! Мислите ли, че брат му е наредил да го убият?

— Дръж си езика! — тросна се Слийт. — Такива неща не стават на Маджипур.

Но тя настояваше:

— Ловна злополука, а? А последният, старият Малибор, се бил удавил, когато ловял риба? Защо нашите коронали умират все така внезапно и по такъв необикновен начин? Такова нещо никога не се е случвало преди, нали? Ставаха понтифекси, скриваха се в Лабиринта и живееха почти вечно, пък ето че сега Малибор е храна на морските дракони, а Вориакс — застрелян по невнимание в гората. — Тя пак се оригна. — Чудя се. Там горе, в замъка Връхни, може би са твърде алчни за власт.

— Стига — каза Слийт, който, изглежда, се чувстваше неудобно от такива приказки.

— Избере ли се нов коронал, свършено е с останалите принцове, знаете, няма надежда за издигане. Освен ако, освен ако, освен ако, освен ако короналът умре и трябва да избират наново. Когато Вориакс умря и тоя Валънтайн дойде на власт, казах…

— Престани! — кресна Слийт.

Той се изправи с цял ръст, който стигаше едва до гърдите на жената-воин, и очите му святкаха, като че възнамеряваше да подсече бедрата й, за да се изравнят на височина. Тя стоеше спокойно, ала ръката й отново посегна към меча. Валънтайн се намеси дипломатично.

— Тя съвсем не иска да обижда коронала — рече той меко. — Просто обича виното, а то й развързва езика. — А на Лизамон Хълтин каза: — Нали ще му простиш? Както знаеш, моят приятел се чувства неудобно в тази част от света.

Втори силен тътен, петорно по-мощен и петдесеторно по-страшен от оня, който бяха чули преди половин час, прекъсна спора. Добичетата се изправиха на задните си крака и зацвилиха; фургонът залитна; Залзан Кавол заруга яростно от капрата.

— Пиурифейнският фонтан — обяви Делиамбър. — Една от забележителностите на Маджипур; заслужава си да се измокриш, за да го видиш.

Валънтайн и Карабела скочиха от фургона, следвани по петите от другите. Бяха излезли на едно открито място по пътя, където гората от ниски дървета със зелени стволове се отдръпваше и се образуваше нещо като естествен амфитеатър без никаква растителност, разпрострял се може би на половин миля от шосето. В далечния му край изригваше гейзер, ала гейзер, който в сравнение с ония, които Валънтайн бе видял в Горещ Кхинтор, беше като морски дракон пред рибка. Това представляваше стълб от разпенена вода, който изглеждаше по-висок от най-високата кула в Дюлорн, бяла стрела, издигаща се на петстотин, шестстотин, а може би и на повече фута, която изскачаше от земята с рев и с неизмерима сила. В горния й край, където цялостта й се нарушаваше и тя се разделяше на ивици, струи и въжета вода, стрелкащи се в различни посоки, като че сияеше някаква тайнствена светлина, разпалваща цял спектър от багри по краищата на стълба — розови, бисерни, пурпурни, светлолилави, опалови. Топли пръски изпълваха въздуха.

Изригването продължаваше безспир — невероятно количество вода, тласкано от невероятна сила към небето. Валънтайн усещаше как цялото му тяло потръпва от действащите подземни сили. Той гледаше с благоговение и почуда и почти с потрес разбра, че явлението свършва, сега стълбът се свиваше, стана не повече от четиристотин фута, триста фута висок, просто жалка бяла нишка, която се смъкваше към земята, вече само четиридесет, тридесет фута висока, а после изчезна, стопи се и там, където се бе намирала зашеметяващата стрела, сега имаше пуст въздух и само капчици топла вода напомняха за нея.

— Изригва на всеки трийсет минути — осведоми ги Аутифон Делиамбър. — Говори се, че откакто метаморфите живеят на Маджипур, този гейзер не е закъснявал нито с една минута. Той е свято място за тях. Виждате ли? Ето там има поклонници.

Слийт затаи дъх и започна да прави набожни знаци. Валънтайн сложи успокоително ръка върху рамото му. И наистина малко пред тях като при крайпътен параклис се бяха събрали десетина-двайсетина Метаморфи, преобразяващи се, пиуривари. Те гледаха пътниците, и то, както се стори на Валънтайн, не твърде дружелюбно. Някои от местните жители в първата редица на групата се отдръпнаха за малко зад другите, а когато се показаха отново, изглеждаха странно замъглени и неясни, но и нещо повече — преобразени. На един бяха изникнали големи като гюлета гърди, карикатура на Лизамон Хълтин, на друг — четири космати скандарски ръце, а трети имитираше бялата коса на Слийт. Издаваха странен тънък звук, който беше може би метаморфски смях, а после цялата група се шмугна в гората.

Валънтайн пусна рамото на Слийт чак когато усети, че част от напрежението се оттича от скованото тяло на дребния жонгльор.

— Хубав номер беше това! — каза той весело. — Ако можехме да го правим — например да ни израснат няколко допълнителни ръце посред номера ни — какво ще кажеш, Слийт, би ли желал такова нещо?

— Бих желал да съм в Нарабал — отвърна Слийт — или в Пилиплок, или някъде другаде по-далеч оттук.

— Аз пък да бъда във Фолкинкип и да храня добичетата си с помия — обади се Шанамир, който изглеждаше блед и разстроен.

— Те не ни мислят злото — каза Валънтайн. — Това ще бъде интересно преживяване, което никога няма да забравим.

Той се ухили до уши. Ала около него нямаше усмивки, дори Карабела, неизменно жизнерадостната Карабела, не се усмихваше. Самият Залзан Кавол изглеждаше странно потиснат, сякаш вече се съмняваше дали е постъпил благоразумно, като е дошъл в провинцията на Метаморфите, тласкан от любовта си към роялите. Валънтайн не беше в състояние само със силата на оптимистичната си енергия да ободри кой знае колко другарите си. Погледна към Делиамбър и попита:

— Колко път има до Илиривойн?

— Той е някъде напред — отвърна врунът — Но нямам представа какво е разстоянието дотам. Когато му дойде времето, ще пристигнем.

Отговорът му не беше никак насърчителен.