Робърт Силвърбърг
Замъкът на лорд Валънтайн (23)

8

Сега темпото на пътуването се ускори. По цял ден, а понякога и до късна вечер фургонът бръмчеше по шосето. Лизамон Хълтин яздеше до него, при все че добичето й, макар и държеливо, се нуждаеше от повече почивка, отколкото тия, които теглеха фургона, и от време на време тя поизоставаше, а после ги настигаше, доколкото й беше възможно: за никое животно не беше лесно да носи юнашкото й туловище.

Движеха се от град на град през еднообразна местност, разведрявана само от скромни ивици зеленина, които едва ли отговаряха напълно на законите за гъстотата. В провинцията Мазадон търговската дейност осигуряваше работа на милиони хора, защото Мазадон беше врата към всички територии на Северозападен Зимроел за идващите от изток стоки и главен пункт за прехвърляне по суша на стоки от Пидруид и Тиломон на изток. Преминаха бързо през множество невзрачни градове като Синтион, Апуртел и Диоректин, които лесно можеха да се забравят. Самият град Мазадон, а също Боргакс и Тагобар след него бяха унили и притихнали през време на траура за покойния херцог и навсякъде видяха жълти ленти в знак на скръб. На Валънтайн се струваше неуместно животът в цяла провинция да замре заради смъртта на един херцог. А какво ли ще правят тези хора, питаше се той, ако умре понтифекс? Как ли са реагирали на преждевременната кончина на коронала лорд Вориакс преди две години? Но може би те се отнасят по-сериозно към смъртта на местния си херцог, мислеше той, защото е бил видима, реална личност, намираща се сред тях, докато за населението на Зимроел, на хиляди мили от замъка Връхни и Лабиринта, маджипурските властници сигурно се струват твърде отвлечени фигури, митични, легендарни, невеществени. На голяма планета като тази никаква централна власт не би могла да управлява ефикасно, а само да упражнява символичен контрол; Валънтайн подозираше, че стабилитетът на Маджипур зависеше до голяма степен от един обществен договор, по силата на който местните управници — провинциалните херцози и общинските кметове — се задължаваха да прилагат строго и да поддържат разпоредбите на имперското правителство, при условие че ще се разпореждат както си желаят в собствените си територии.

Как може да се поддържа такъв договор, запита се той, когато короналът не е миропомазан и официално признат монарх, а някакъв си узурпатор, лишен от благоволението на Божествения, на което се опира такъв нездрав обществен строй?

Той констатира, че размишлява все повече и повече върху такива въпроси през дългите, спокойни, монотонни часове на пътуването на изток. Тези мисли го изненадваха със своята сериозност, защото бе свикнал на безгрижие и простота в мисленето още от първите дни на престоя си в Пидруид, а сега чувстваше, че умствените му способности постепенно се обогатяват и стават все по-сложни. Като че магията, под която се бе намирал досега, губеше силата си и започваше да изплува истинският му интелект.

Ако впрочем действително върху него бе паднала такава магия, както подсказваше неговата постепенно оформяща се хипотеза.

Той още не беше сигурен. Ала от ден на ден съмненията му все повече се разсейваха.

Сега често се виждаше в сънищата си на високи постове. Една нощ не Залзан Кавол, а той водеше трупата жонгльори; през друга председателстваше във великолепни одежди някакъв висш съвет на метаморфите и ги виждаше като зловещи мъгляви духове, които не запазваха един и същ облик за повече от една минута; на следващата нощ се видя на пазара в Тагобар, където раздаваше правосъдие на продавачите на платове и гривни в шумните им дребнави спорове.

— Виждаш ли? — рече Карабела. — Всички тези сънища говорят за власт и знатност.

— Власт? Знатност? Когато седя на буре на пазарен площад и обяснявам на продавачите на памучни и ленени тъкани що е справедливост ли?

— В сънищата много неща се видоизменят. Тези видения са метафори на висша власт.

Валънтайн се усмихна. Но бе принуден да признае, че това тълкуване е твърде правдоподобно.

Една нощ, когато наближаваха град Кхинтор, му се яви най-подробно видение на предполагаемия му предишен живот. Той се намираше в стая, облицована с ламперия от най-фини и най-редки видове дървесина — с лъскави ивици семотан и баникоп и великолепен тъмен блатен махагон; седеше на остроъгълно писалище от полиран палисандър и подписваше документи. От дясната му страна беше звездният герб; раболепни секретари сновяха наоколо му; а през огромния дъговиден прозорец пред него се виждаше открита въздушна бездна, като че гледаше към гигантския скат на замъка Връхни. Фантазия ли беше това? Или някакъв ефимерен откъс от погребаното минало, отскубнал се и изплувал от съня, за да се приближи до повърхността на съзнанието? Той описа на Карабела и Делиамбър кабинета и писалището с надежда да му разкажат как изглежда в действителност кабинетът на коронала, но те имаха представа за това толкова, колкото какво закусва понтифексът. Врунът го запита като какъв се е виждал, когато е седял на онова палисандрово писалище; златокос ли е бил като Валънтайн, който се возеше във фургона на жонгльорите, или тъмнокос като коронала, който при голямата си обиколка бе минал през Пидруид и през западните провинции?

— Тъмнокос — отговори Валънтайн веднага. После се намръщи. — А дали беше така? Аз седях на писалището, но не гледах човека, който стоеше там, защото аз самият бях този човек. И все пак… и все пак…

Карабела се обади:

— В света на сънищата често виждаме самите себе си със собствените си очи.

— Може да съм бил и светлокос, и тъмнокос. Ту единия, ту другия — не забелязах точно. Ту единия, ту другия, нали?

— Да — каза Делиамбър.

След толкова много дни на непрекъснато, уморително пътуване по суша вече бяха почти навлезли в Кхинтор. Той, главният град на Северен Централен Зимроел, беше разположен в неравна, пресечена местност, осеяна тук-там с езера, плата и тъмни, почти непроходими гори. Пътят, избран от Делиамбър, преведе фургона през северозападните предградия на града, известни под названието Горещ Кхинтор поради геотермалните чудеса там — големи съскащи гейзери, едно обширно димящо розово езеро което бълбукаше и клокочеше зловещо, и една-две мили сиви, еластични на вид малки кратерчета, от които на няколко минути изскачаха облаци зеленикави газове, съпроводени със смешни оригващи звуци и по-басови, по-странни подземни стонове. Тук небето беше натежало от тумбести облаци с цвят на матови перли и макар че над земята още цареше късно лято, в слабия, остър вятър, който подухваше от север, се усещаше есенна прохлада.

Река Зимър, най-голямата в Зимроел, делеше Горещ Кхинтор от същинския град. Когато пътниците стигнаха до нея, след като фургонът излезе внезапно от един стар квартал с тесни улички, за да навлезе в широка еспланада, водеща за Кхинторския мост, Валънтайн зяпна от смайване.

— Какво има? — запита Карабела.

— Реката… не очаквах да е толкова голяма!

— Не си ли виждал реки?

— От Пидруид до тук няма що-годе големи реки — изтъкна той. — А преди Пидруид нямам ясен спомен.

— В сравнение със Зимър — каза Слийт — никъде няма по-големи реки. Остави го да се диви.

Отдясно и отляво, додето стигаше погледът на Валънтайн, тъмните води на Зимър се простираха чак до хоризонта. Тук реката беше толкова широка, че приличаше по-скоро на залив. Едва можеше да различи квадратните кули на Кхинтор на другия бряг. Осем или десет величествени моста прекосяваха водите тук, толкова големи, че Валънтайн се чудеше как изобщо са могли да ги построят. Единият, намиращ се точно пред тях, Кхинторският мост, беше широк колкото четири шосета, постройка с издути арки, която се издигаше и спущаше, издигаше и спущаше на големи скокове от бряг на бряг; малко по-надолу по течението имаше мост със съвсем друга конструкция — неравно тухлено пътно платно, легнало на изумително високи подпори, а нагоре по течението имаше един друг, който изглеждаше направен от стъкло и сияеше ослепително ярко. Делиамбър каза:

— Това е Мостът на коронала, отдясно пък се намира Мостът на понтифекса, а още по-надолу по течението има друг, известен като Моста на сънищата. Всички са много стари и прочути.

— Но какъв смисъл има да се мъчат да строят мост над реката на място, където тя е толкова широка? — запита Валънтайн озадачен.

— Та тук е едно от най-тесните места — отговори Делиамбър.

Зимър, заяви врунът, е дълга около седем хиляди мили, извира северозападно от Дюлорн, от началото на Пролома, и тече в югоизточна посока през цялата горна част на Зимроел към крайбрежния град Пилиплок на Вътрешното море. Тази благодатна река, плавателна по цялата си дължина, представляваше бърз и феноменално широк поток, който лъкатушеше на големи, остри завои, като някаква красива змия. По бреговете й бяха разположени стотици богати градове, големи вътрешни пристанища, от които Кхинтор беше най-западният. От другата страна на Кхинтор, проточили се на североизток и съвсем смътно забележими на облачното небе, се намираха назъбените върхове на Кхинторският хребет, девет големи планини, по чиито студени склонове живееха племена от груби, смели ловци. Тези хора се срещаха в Кхинтор през голяма част от годината — разменяха кожи и месо срещу фабрични изделия.

През тази нощ в Кхинтор Валънтайн сънува, че влиза в Лабиринта, за да разговаря с понтифекса.

Сънят му не беше смътен и мъгляв, а се отличаваше с рязка, болезнена яснота. Валънтайн стоеше под ярка зимна слънчева светлина на гола равнина и виждаше пред себе си някакъв храм без покрив, с гладки бели стени, който, както му бе казвал Делиамбър, беше входът за Лабиринта. С него бяха врунът и Лизамон Хълтин, а също и Карабела, крачеха в защитна фаланга, ала когато Валънтайн стъпи на голата плочеста площадка между тези бели стени, беше сам. Пред него стоеше някакво същество със зловещ и отблъскващ вид. То беше с необикновена форма, но не спадаше към никоя от нечовешките раси, отдавна заселили се на Маджипур — нито лииман, нито гхайрог, нито врун, нито скандар, нито хджорт, нито су-сухерис, а нещо загадъчно и смущаващо, мускулесто създание с дебели ръце, сипаничава червена кожа и сплескана куполовидна глава, на която святкаха жълти очи, пламтящи от почти нетърпим гняв. Това същество запита Валънтайн с дебел, гръмлив глас каква работа има при понтифекса.

— Кхинторският мост се нуждае от ремонт — отговори Валънтайн. — Открай време понтифексът е задължен да се занимава с такива въпроси.

Жълтоокото същество се засмя.

— Мислиш ли, че понтифекса го е грижа за това?

— Мой дълг е да поискам неговата помощ.

— Тогава ела.

Пазачът на главния вход му кимна с иронична учтивост и се дръпна настрана. Когато Валънтайн мина край него, съществото изръмжа смразяващо и затръшна вратата подир Валънтайн. Връщането назад беше невъзможно. Пред него се простираше тесен лъкатушен коридор, който някакъв неизвестен източник озаряваше с рязка бяла светлина, от която го заболяваха очите. Дълги часове Валънтайн се спуща по една спираловидна пътека. После стените на коридора се разшириха и той се озова в друг храм без покрив, от бял камък, или може би същият, както преди, защото съществото със сипаничава червена кожа отново му препречи пътя, ръмжейки със същия необясним гняв.

— Ето го понтифекса — обяви съществото.

И Валънтайн погледна зад него към една затъмнена стая и видя имперският властелин на Маджипур, седнал на трон, облечен в червени одежди и с кралската тиара на главата. И понтифексът на Маджипур беше многоръко и многокрако чудовище с лице на човек, ала с крила на дракон, и докато седеше на трона, крещеше и ревеше като луд. От устните му излизаше ужасен съскащ звук и миризмата на понтифекса беше ужасно отвратителна, а черните кожести ципести крила цепеха въздуха с яростна сила, шибайки Валънтайн като със студен вятър.

— Ваше величество — проговори Валънтайн, поклони се и пак повтори: — Ваше величество.

— Ваша светлост — отвърна понтифексът. И като се засмя, посегна към Валънтайн, притегли го към себе си и изведнъж Валънтайн се озова на трона, а понтифексът, смеейки се като безумен, побягна по ярко осветените коридори, тичаше и пляскаше с криле, и беснееше, и крещеше, докато най-сетне изчезна от очите му.

Валънтайн се събуди, мокър от пот, в прегръдките на Карабела. Тя явно беше обзета от тревога, граничеща със страх, като че сама бе видяла съвсем ясно ужасиите на този сън, и известно време го държа така, без да казва нищо, докато най-сетне той осъзна, че е буден. Карабела галеше нежно бузите му.

— Ти извика три пъти — каза му тя.

— Има случаи — отвърна той, след като отпи малко вино от една манерка до леглото, — когато ти се струва, че е по-уморително да спиш, отколкото да стоиш буден. Моите сънища са тягостни, Карабела.

— В душата ти има много неща, които напират да се изразят, милорд.

— Те се изразяват по много мъчителен начин — каза Валънтайн и се сгуши до гърдите й. — Ако сънищата са извор на мъдрост, моля се дано да не помъдрея, преди да се съмне.