Робърт Силвърбърг
Замъкът на лорд Валънтайн (20)

5

Отровните стрели на горските братя занимаваха Валънтайн през следващите няколко мили. Внезапната ужасна смърт никак не го привличаше, а горите бяха гъсти и тайнствени, с растителност от най-стар тип, дървовидни папрати със сребристи шушулки за спори, стъкловидни хвощове, високи десетина стъпки, и гъсталаци от гроздовидни гъби, бледи и осеяни с кафяви дупки. На такова необикновено място всичко можеше да се случи и вероятно щеше да се случи.

Но сокът на плода дуика отслаби много напрежението. Виноркис отряза едно голямо парче и подаде наоколо кубчета от него: то беше с тръпчивосладък вкус и със зърнеста тъкан, топеше се бързо на езика и алкалоидите, които съдържаше, се пренасяха бързо с кръвта до мозъка, по-бързо и от най-силното вино. Валънтайн се почувства затоплен и развеселен. Той седеше изтегнат назад в пътническото отделение, с едната си ръка прегърнал Карабела, с другата — Шанамир. Отпред Залзан Кавол явно беше също по-спокоен, защото увеличи скоростта на фургона така, че се заклатушка, което силно контрастираше с мрачното му, предпазливо държане. Обикновено затвореният Слийт отряза още няколко парчета от плода дуика и подхвана буйна песен:

Лорд Бархолд спря у Белка Странд,

с пари, с верижка, с плащ на франт.

Реши Горнъп да подведе,

като го кара да яде…

Фургонът спря внезапно, толкова внезапно, че Слийт политна напред и едва не се изтърси в скута на Валънтайн, и резенче мек, влажен плод дуика плесна Валънтайн по лицето. Смеейки се и премигвайки, той се обърса. Когато възвърна способността си да гледа, видя, че всички са се струпали в предната част на фургона и се взират между скандарите на капрата.

— Какво има? — запита той.

— Лиана „птича мрежа“ — отговори Виноркис и гласът му звучеше напълно трезво. — Препречва пътя. Право каза великанката.

Така и беше. Лепкавата, твърда червена лиана се увиваше от една дървовидна папрат до друга под най-различни ъгли, образувайки яка и жилава верига, и широка, и дебела. Гората от двете страни на пътя тук беше съвсем непроходима; лианата „птича мрежа“ затваряше пътя. Фургонът нямаше накъде да продължи.

— Трудно ли се реже? — запита Валънтайн.

— С енергомети можем да свършим това за пет минути — каза Залзан Кавол. — Но погледни там.

— Горски братя — прошепна Карабела.

Те бяха навред, гората гъмжеше от тях, висяха от всяко дърво, макар че гледаха да не се приближават до фургона на повече от стотина ярда. Отблизо приличаха по-малко на маймуни, а повече на диваци от някакъв разумен вид. Дребни, голи същества с гладка синьосива кожа и тънки крайници. Неокосмените им глави бяха тесни и дълги, с полегато сплескано чело, а източените им шии — тънки и крехки. Гърдите им — плоски, телата им — мършави и костеливи. Всички, и мъжете, и жените, носеха тръстикови духала за стрели, вързани за хълбоците. Те сочеха фургона, бъбреха помежду си, издаваха слаби съскащи, пискливи звуци.

— Какво ще правим? — обърна се Залзан Кавол към Делиамбър.

— Мисля, че не е зле да се възползваш от услугите на жената-воин.

— За нищо на света.

— В такъв случай — каза врунът — или трябва да се приготвим да лагеруваме във фургона до края на живота си, или да се върнем към Дюлорн и да намерим някакъв друг път, за да продължим нататък.

— Бихме могли да преговаряме с тях — каза скандарът. — Върви там, магьоснико. Поговори им на езика на гадателите, на маймунски език, на врунски език, с каквито думи би могъл да им въздействаш. Кажи им, че имаме спешна работа в Мазадон, че трябва да играем на погребението на херцога и че ще бъдат наказани сурово, ако ни забавят.

Делиамбър отвърна спокойно на Залзан Кавол:

— Ти им кажи.

— Аз ли?

— Който от нас слезе пръв от фургона, ще бъде надупчен от стрелите им. Аз предпочитам да отстъпя другиму тази чест. Ти може да ги сплашиш с ръста си и да те обявят за техен крал. А може и да не успееш.

Очите на Залзан Кавол пламнаха.

— Отказваш ли?

— Един мъртъв магьосник — рече Делиамбър — няма да те заведе много далеч на тази планета. Аз познавам горе-долу тия същества. Те са своенравни и много опасни. Избери си друг посланик, Залзан Кавол. Нашият договор не изисква да рискувам живота си заради теб.

Залзан Кавол издаде характерния си ръмжащ звук на недоволство, но се отказа да настоява повече.

Поставени в безизходно положение, дълги минути те седяха като заковани. Горските братя започнаха да се спущат от дърветата, но държейки се на значително разстояние от фургона. Някои от тях сега танцуваха и подскачаха по пътя, подемайки някаква разпокъсана, немелодична песен, безформена и атонална, като бръмчене на огромни насекоми.

Ерфон Кавол каза:

— Един изстрел с енергомета ще ги разпръсне. А бързо можем да превърнем на пепел и лианата. И тогава…

— И тогава ще тръгнат по петите ни през гората и ще ни мятат стрелите си, когато надзърнем навън — рече Залзан Кавол. — Не. Може да има хиляди около нас. Те ни виждат, ала ние не ги виждаме. Няма надежда да победим, ако си послужим със сила срещу тях. — Големият скандар излапа мрачно последното парченце от плода дуика. И пак седя навъсен и мълчалив за няколко минути, като от време на време размахваше юмруци към дребните същества, които препречваха пътя. Най-после произнесе със злобно ръмжене:

— До Мазадон има още един ден път, а онази жена каза, че там не можело да се намери работа, тъй че ще трябва да продължим към Боргакс или може би дори към Тагобар, нали, Делиамбър? Ще минат седмици, докато изкараме някоя крона. А сега седим тук, сгащени в гората от маймунки с отровни стрели. Валънтайн!

Валънтайн се сепна.

— Какво?

— Искам да се измъкнеш от фургона отзад и да се върнеш при оная жена-воин. Предложи й три рояла да ни изведе оттук.

— Сериозно ли говориш? — попита Валънтайн.

Карабела изохка леко и възкликна:

— Не! Аз ще отида вместо него!

— Какво?! — извика Залзан Кавол, раздразнен.

— Валънтайн е… той е… той лесно се губи, става разсеян, той… той може да не успее да намери…

— Глупости — тросна се скандарът, размахвайки нетърпеливо ръце. — Пътят е прав. Валънтайн е силен и бърз. Пък и това е опасна работа. Ти имаш ценни способности, които не можем да излагаме на риск, Карабела. Валънтайн ще трябва да отиде.

— Недей — прошепна Шанамир.

Валънтайн се колебаеше. Не му харесваше твърде идеята да напусне фургона, където беше в сравнителна безопасност, и да пътува пеш сам през гора, гъмжаща от смъртоносни същества. Но все някой трябваше да го направи, и то не някой от бавните, тромави скандари, нито кривокракият хджорт. Залзан Кавол го смяташе за най-излишния член на трупата; може и така да беше. А може би бе излишен и за самия себе си.

— Жената-воин ни каза, че това ще ни струва пет рояла — изтъкна той.

— Предложи й три.

— Ами ако откаже? Тя заяви, че смята за недостойно да се пазари.

— Три — повтори Залзан Кавол: — Та пет рояла са цяло богатство. Дори и три са твърде много.

— Искаш да тичам няколко мили през опасна гора, за да предложа някому недостатъчно възнаграждение за работа, която трябва да се свърши непременно?

— Отказваш ли?

— Само изтъквам колко е безразсъдно — отвърна Валънтайн. — Ако ще рискувам живота си, поне трябва да има надежда за успех. Дай ми пет рояла за жената.

— Докарай я тук — рече скандарът, — ще се спазаря с нея.

— Докарай си я ти — каза Валънтайн.

Залзан Кавол се замисли. Карабела, напрегната и бледа, седеше и клатеше глава. Слийт предупреждаваше Валънтайн с очи да държи на своето. Шанамир, с почервеняло лице, разтреперан, като че беше готов да избухне. Валънтайн се питаше дали този път не бе злоупотребил прекалено с търпението на винаги своенравния скандар.

Козината на Залзан Кавол замърда, като че мощните му мускули се гърчеха от спазми на гняв. Той явно се сдържаше с огромно усилие. Последната проява на независимост от страна на Валънтайн го бе раздразнила дотам, че насмалко щеше да кипне; ала в очите на скандара проблясваше пресметливост, сякаш претегляше въздействието от откритото предизвикателство на Валънтайн и нуждата, която имаше от Валънтайн, за да му направи тази услуга. Може би дори се питаше дали със скъперничеството си не бъркаше в случая.

След дълго напрегнато мълчание Залзан Кавол изпусна въздух с експлозивно съскане и намръщен посегна за кесията си. Отброи мрачно петте лъскави монети от по един роял.

— Вземи — изръмжа той. — И побързай.

— Ще бързам колкото мога.

— Ако ти е толкова трудно да тичаш — рече Залзан Кавол, — излез отпред и помоли горските братя да ти разрешат да разпрегнеш едно от добичетата ни, яздешком ще стигнеш по-лесно до нея. Но каквото и да решиш, действай бързо.

— Ще тичам — отвърна Валънтайн и започна да развързва задния прозорец на фургона.

Плешките му потръпваха в очакване на удара със стрела помежду им, щом излезеше. Но удари не последваха и скоро той затича леко и пъргаво по пътя. Сега гората не изглеждаше толкова зловеща, колкото бе изглеждала от фургона; растителността беше непозната, но не чак толкова страшна, дори гроздовидните пъпчиви гъби не бяха страшни, а дървовидните папрати имаха дори изящен вид, когато шушулките им със спори лъщяха под следобедното слънце. Дългите му нозе се движеха в равномерен ритъм, а сърцето му туптеше безропотно. Тичането му действаше облекчително, почти хипнотично, успокоително като жонглирането.

Тича дълго, без да обръща внимание на времето и разстоянието, докато най-сетне му се стори, че е стигнал достатъчно далеч. Но как може да е отминал несъзнателно нещо толкова очебийно като пет дървета дуика? Дали от небрежност не бе поел по някакво разклонение на пътя и сбъркал посоката? Едва ли. Затова просто продължи да тича все по-нататък и по-нататък, докато най-после се показаха чудовищните дървета с големия паднал плод под най-близкото от тях.

Великанката не се виждаше никъде. Той я извика по име, надзърна зад плода дуика, обиколи цялата горичка. Нямаше никого. С ужас си мислеше, че ще трябва да тича, да се върне може би до средата на пътя за Дюлорн, за да я намери. Сега, когато се бе спрял, усещаше въздействието от усиления бяг: мускулите на прасците и бедрата протестираха, а сърцето му туптене неприятно. Точно сега нямаше желание да тича повече.

Но в този момент съзря едно ездитно добиче, вързано на няколкостотин ярда в задната част на дуиковата гора — необикновено едро животно с широк гръб и дебели крака, способно да носи огромното туловище на Лизамон Хълтин. Приближи се до него и когато погледна по-нататък, видя грубо изсечена пътечка, която водеше към течаща вода.

По стръмен склон се стигаше до една назъбена скала. Валънтайн надникна над ръба. Тук от гората извираше поточе и по скалата се спущаше в каменен басейн четиридесет стъпки по-надолу; а до този вир, печейки се на слънце след баня, лежеше Лизамон Хълтин. Тя се бе проснала по лице, вибрационният й меч беше близо до нея. Валънтайн гледаше със страхопочитание широките й мускулести рамене, мощните й ръце, масивните колони на нозете й, широките кълба на бутовете й, осеяни с трапчинки.

Подвикна й.

Тя веднага се преобърна, седна, озърна се.

— Тук горе съм — каза той.

Тя погледна към него и Валънтайн тактично извърна глава, но великанката само се засмя на свенливостта му. Стана и посегна към дрехите си небрежно, без да бърза.

— Ти ли си — рече. — Сладкодумният Валънтайн. Можеш да слезеш тук. Аз не се страхувам от теб.

— Знам, че не обичаш да смущават почивката ти — рече Валънтайн любезно, спущайки се внимателно по стръмната скалиста пътечка. Когато стигна долу, тя вече бе обула панталоните си и се мъчеше да навлече ризата върху мощните си гърди. — Натъкнахме се на преградата по пътя — каза той.

— Естествено.

— Трябва да се доберем до Мазадон. Скандарът ме прати да те наема. — Валънтайн извади петте рояла на Залзан Кавол. — Ще ни помогнеш ли?

Тя погледна лъскавите монети в ръката му.

— Таксата е седем и половина.

Валънтайн сви устни.

— По-рано ти ни каза пет.

— Това беше по-рано.

— Скандарът ми даде само пет рояла, за да ти платя.

Тя повдигна рамене и започна да разкопчава ризата си.

— В такъв случай ще продължа слънчевата си баня. Можеш да останеш или да не останеш, както желаеш, но стой на разстояние.

Валънтайн заговори спокойно:

— Когато скандарът се опита да отбие от цената, ти отказа да се пазариш, като му заяви, че имало чест в твоята професия. Според моята представа за чест бих се придържал към цена, която веднъж вече съм посочил.

Великанката сложи ръце на хълбоците си и се разсмя; смехът й беше толкова гръмогласен, че Валънтайн се уплаши да не го отвее. Чувстваше се пред нея като играчка: тя беше с повече от сто фунта по-тежка от него и най-малко с една глава по-висока.

— Колко смел си или колко глупав! — каза тя. — Мога да те унищожа само като те плесна с ръка, а ти стоиш тук и ме поучаваш за недостатъците на честта!

— Мисля, че нищо лошо няма да ми направиш.

Тя го изучаваше с неочакван интерес.

— Може би. Но ти поемаш рискове, приятелю. Аз лесно се докачам и понякога, когато се ядосам, върша по-лоши неща, отколкото искам.

— Както и да е. Ние трябва да се доберем до Мазадон, а само ти можеш да накараш горските братя да ни дадат път. Скандарът е готов да плати пет рояла, не повече. — Валънтайн коленичи и нареди петте лъскави монети една до друга на камъка до вира. — Обаче аз имам малко свои пари. Ако си съгласна, ще ги прибавя към таксата. — Доста рови в кесията си, докато намери един роял, после още един, сложи до него половин роял и вдигна с надежда очи.

— Пет са достатъчни — каза Лизамон Хълтин.

Тя загреба с шепа монетите на Залзан Кавол, остави тези на Валънтайн и се закатери нагоре по пътеката.

— Къде е ездитното ти животно? — попита, отвързвайки своето.

— Аз дойдох пеш.

— Пеш ли? Пеш?! През целия път си тичал? — Взря се в него. — Колко верен служител си ти! Плаща ли ти добре, за да му вършиш такива услуги и да поемаш такива рискове?

— Не особено.

— Да, така и предполагах. Е, качи се зад мен. Това добиче няма дори да забележи малко повече допълнителна тежест.

Великанката се покатери с мъка на ездитното животно, което, макар и голямо за своята порода, изглеждаше дребно и крехко, щом тя се озова на него. След известно колебание Валънтайн седна зад нея и я прихвана през кръста. Въпреки едрото й тяло тя съвсем не беше дебела: здрави мускули опасваха хълбоците й.

Добичето излезе в лек галоп от дуиковата гора и пое по пътя. Когато стигнаха до фургона, той беше все още здраво затворен, а горските братя продължаваха да танцуват и да бъбрят на и около дърветата зад преградата.

Двамата слязоха от седлото. Лизамон Хълтин се приближи без признак на страх до предната част на фургона и с писклив, остър глас подвикна нещо на горските братя. От дърветата й отговориха със същите гласове. Подвикна пак; пак й отговориха; после се завърза дълъг, трескав разговор, с много възражения и възклицания.

Тя се обърна към Валънтайн.

— Ще ви отворят вратата — рече. — Срещу такса.

— Колко?

— Не за пари. Срещу услуги.

— Какви услуги бихме могли да направим на горските братя?

— Казах им, че сте жонгльори — отвърна тя, — и обясних какво вършат жонгльорите. Ще ви пуснат да продължите пътя си, ако им изиграете нещо. Иначе възнамеряват да ви убият и да си направят играчки от костите ви, но не днес, защото днес е свят ден за горските братя, а в свети дни не убиват никого. Съветвам ви да им изиграете нещо, но постъпете както желаете. — И добави: — Отровата, с която си служат, не действа много бързо.