Робърт Силвърбърг
Замъкът на лорд Валънтайн (18)

3

Няколко дена след като заминаха от Дюлорн с кесии, които пращяха от щедростта на гхайрогите, Валънтайн дръпна Залзан Кавол настрана да го запита накъде е пътят им. Беше хубав ден в края на лятото и тук, на източния склон на Пролома, където се бяха разположили на лагер, за да обядват, пурпурна мъгла обвиваше всичко — нисък, гъст, хладен и влажен облак, чийто нежен светлолилав цвят се дължеше на пигменти във въздуха, защото точно на север оттук имаше наноси от скувски пясък и ветровете постоянно вдигаха прах.

Залзан Кавол изглеждаше неспокоен и избухлив при такова време. Сивата му козина, сега почервеняла от капчиците мъгла, беше сплъстена на смешни кичури и той я търкаше, мъчейки се да възвърне предишната й мъхавост. Валънтайн разбираше, че вероятно сега е най-неподходящият момент за такъв разговор, но беше вече късно: въпросът бе поставен.

Залзан Кавол каза глухо:

— Кой от нас е ръководителят на тази група, Валънтайн?

— Ти, не ще и дума.

— Тогава защо се опитваш да ме командуваш?

— Аз ли?

— В Пидруид — продължи скандарът — ти ме помоли да отидем оттам във Фолкинкип заради семейната чест на твоя слуга пастир и искам да ти напомня, че преди това ме накара да взема младия пастир, макар че не е жонгльор и никога няма да стане. В тия неща отстъпих, сам не зная защо. Освен туй ти се намеси в спора ми с вруна…

— Намесата ми беше полезна — изтъкна Валънтайн, — както ти сам призна навремето.

— Вярно. Само че не обичам да ми се месят. Не разбираш ли, че аз съм пълен господар на тази трупа?

Валънтайн повдигна небрежно рамене.

— Никой не оспорва това.

— Но разбираш ли го? Братята ми го разбират. Съзнават, че едно тяло може да има само една глава — освен ако не е тяло на су-сухерис, но не става дума за тях, — а тук аз съм главата, от моя мозък идват плановете и нарежданията и само от моя. — Залзан Кавол се усмихна студено. — Тирания ли е това? Не. Просто умение да се ръководи. Жонгльорите никога не могат да бъдат демократи, Валънтайн. Един ум чертае плановете, един-единствен, иначе ще настъпи хаос. А сега какво искаш от мен?

— Само да узная маршрута.

С едва потискан гняв Залзан Кавол изрече:

— Защо? Ти си на работа при нас. Ще ходиш, където отиваме ние. Любопитството ти е неуместно.

— А аз не мисля така. За мен някои маршрути са по-полезни от други.

— Полезни? За теб? Значи имаш планове? А ти ми каза, че си нямал никакви планове!

— Сега вече имам.

— Какъв е планът ти тогава?

Валънтайн пое дълбоко дъх.

— Накрая да стигна като поклонник до Острова и да стана почитател на Господарката. Тъй като всички кораби с поклонници отплават от Пилиплок, а целият Зимроел се простира между нас и Пилиплок, ще бъде важно за мен да зная дали възнамеряваш да се движиш в някаква друга посока, да речем, към Велатис или може би обратно, към Тиломон или Нарабал, вместо…

— Отстранявам те от служба при мен — обяви Залзан Кавол с леден глас.

Валънтайн се смая.

— Какво?

— Край. Брат ми Ерфон ще ти даде десет крони, за да си приключим сметките. Искам най-късно до един час да напуснеш.

Валънтайн усети как бузите му пламнаха.

— Но това е съвсем неочаквано! Аз само попитах…

— Само попита. И в Пидруид само попита, и във Фолкинкип само попита, и идущата седмица в Мазадон само ще попиташ. Ти злоупотребяваш с търпението ми, Валънтайн, и с това слагам край на кариерата ти като жонгльор. На всичко отгоре ти си нечестен.

— Нечестен? С какво? Към кого?

— Хващаш се на работа при нас, ала тайно искаш да ни използваш, за да те закараме до Пилиплок. Ангажиментът ти към нас е неискрен. Аз наричам това вероломство.

— Когато се хванах да работя при вас, аз не желаех нищо друго, освен да пътувам с вашата трупа, където и да отидете. Но положението се промени и сега имам причина да извърша това поклонение.

— Защо позволи положението да се промени? Къде ти е чувството за дълг към твоите работодатели и учители?

— Да не съм се главил при вас за цял живот? — попита Валънтайн. — Вероломство ли е да открия, че имам по-важна цел от утрешното представление?

— Именно това пилеене на сили — каза Залзан Кавол — ме кара да те махна. Аз искам през всеки час на деня да мислиш за жонглиране, а не кога заминават поклонническите кораби от Шкуниборския кей.

— Това няма да бъде пилеене на сили. Когато жонглирам, жонглирам. И ще напусна трупата, щом стигнем до Пилиплок. Ала дотогава…

— Достатъчно — каза Залзан Кавол. — Събирай си партакешите. Тръгвай. Върви бързо в Пилиплок, отплавай за Острова и дано успееш. Не си ми нужен повече.

Скандарът изглеждаше напълно сериозен. Като се мръщеше в пурпурната мъгла, потупваше мокрите петна по козината си, Залзан Кавол тромаво се завъртя кръгом и започна да се отдалечава. Валънтайн трепереше от напрежение и смут. Мисълта да замине още сега, да пътува сам до Пилиплок, го ужасяваше; освен това той се чувстваше част от тази трупа, повече, отколкото бе мислил, беше член на един сплотен екип, и не му се искаше да се разделя с него. Поне засега, не още, докато можеше да бъде с Карабела и Слийт и дори със скандарите, които уважаваше, макар и да не ги обичаше, и да продължава да усъвършенства умелостта на очите и ръцете си, движейки се на изток към необикновената съдба, която Делиамбър, изглежда, му предричаше.

— Чакай! — подвикна Валънтайн. — А законът?

Залзан Кавол погледна свирепо през рамо.

— Какъв закон?

— Тоя, който изисква да държиш на работа трима жонгльори човеци — каза Валънтайн.

— Ще взема на твоето място младия пастир — отвърна Залзан Кавол — и ще го науча на това, което може да усвои. — И се отдалечи с горделива походка.

Валънтайн стоеше потресен. Разговорът му със Залзан Кавол бе станал в една горичка от дребни златолисти растения, които явно бяха психочувствителни, защото, както забеляза сега, през време на спора растенията бяха свили сложносъставните си листенца и на десет фута около него изглеждаха сбръчкани и почернели. Докосна едно. То беше изсъхнало и безжизнено, като опърлено. Почувства се засрамен, че и той беше виновен за това унищожение.

— Какво се е случило? — запита появилият се внезапно Шанамир, гледайки учудено повяхналите листа. — Чух крясъци. Скандарът…

— Ме уволни — довърши Валънтайн равнодушно, — понеже го запитах къде ще отидем оттук, понеже му признах, че възнамерявам да извърша поклонническо пътуване до Острова, и се интересувах дали маршрутът му ще съвпадне с целта ми.

Шанамир зина.

— Ще извършиш поклонение ли? Не знаех това!

— Наскоро го реших.

— Е, какво пък — възкликна юношата, — тогава ще го извършим заедно, нали? Ела, ще си стегнем багажа, ще откраднем двете ездитни животни от тия скандари и ще тръгнем веднага!

— Сериозно ли говориш?

— Разбира се!

— До Пилиплок има хиляди мили. Само аз и ти, и няма кой да ни води, и…

— Защо не? — запита Шанамир. — Слушай, ще яздим с добичетата до Кхинтор, там ще вземем речен кораб за Ни-моя, оттам по Зимър ще се спуснем до брега, а в Пилиплок ще си купим билети за поклонническия кораб и… какво лошо има, Валънтайн?

— Аз съм свързан с тези хора. Уча от тях едно изкуство, аз… аз… — Валънтайн се спря смутен. Жонгльор, който се обучава, ли беше той, или коронал в изгнание? Каква беше целта му: да се мъкне с космати скандари, да, и с Карабела и Слийт, или негов дълг беше да се придвижи по възможност най-бързо до Острова, а после с помощта на Господарката — до замъка Връхни? Тази неустановеност го объркваше.

— Разноските ли? — подхвърли Шанамир. — Те ли те безпокоят? В Пидруид ти имаше петдесет рояла и дори повече. Все трябва да ти е останало нещо. Аз самият имам пет крони. Ако ни потрябват повече, можеш да работиш като жонгльор на речния кораб, а аз бих могъл например да тимаря добичета или пък…

— Къде се каните да ходите? — запита Карабела, която внезапно излезе от гората и тръгна към тях. — И какво се е случило с тези сенситивоси тук? Нещо лошо ли е станало?

Валънтайн й разказа накратко за разговора със Залзан Кавол. Карабела го слушаше мълчаливо с ръка на устните; а когато свърши, тя, без да каже нито дума, се втурна внезапно в посоката, накъдето бе отишъл Залзан Кавол.

— Карабела! — извика Валънтайн.

Но вече бе изчезнала.

— Да вървим — каза Шанамир. — За половин час можем да се измъкнем оттук и докато се мръкне, ще сме изминали няколко мили. Слушай, ти прибери багажа ни. Аз пък ще взема две от добичетата, ще ги поведа през гората и по нанадолнището към малкото езеро, край което минахме на идване, и ще се срещнем там при горичката от зелеви дървета. — Шанамир размахваше нетърпеливо ръце. — Побързай! Аз трябва да измъкна животните, докато скандарите ги няма, а те може да се върнат всеки момент!

Шанамир изчезна в гората. Валънтайн стоеше като закован. Да замине още сега, така внезапно, когато разполагаше с толкова малко време да се подготви за този поврат? А Карабела? Нима нямаше дори да се сбогува с нея? А Делиамбър? Слийт? Той тръгна към фургона да прибере нещата си, но се спря и заскуба нерешително мъртвите листа на клетите чувствителни растения, сякаш като оголеше изсъхналите стъбла, можеше моментално да предизвика нов растеж. Постепенно се насили да погледне по-оптимистично на положението. Това беше най-доброто разрешение. Ако останеше при жонгльорите, щеше да забави с месеци и дори с години сблъскването с действителността, което явно му предстоеше. И ако имаше нещо вярно в нещата, които бяха започнали да изплуват в тази действителност така или иначе нямаше място за Карабела. Ето защо трябваше да превъзмогне душевния потрес и терзанията и да поеме пътя за Пилиплок и поклонническите кораби. Хайде, каза си той, размърдай се, събери си багажа. Шанамир чака с добичетата при зелевите дървета. Но Валънтайн не можеше да се помръдне.

И в този момент Карабела, подскачайки, се приближи до него със светнало лице.

— Всичко е уредено — рече тя. — Накарах Делиамбър да го склони. Нали разбираш, малка хитрост оттук-оттам, леко докосване с върха на пипалото — обичайната магия. Той промени решението си. Или по-скоро ние му го променихме.

Валънтайн сам се изненада колко силно бе чувството му на облекчение.

— Значи мога да остана?

— Ако отидеш при него и му поискаш прошка.

— Прошка за какво?

Карабела се усмихна.

— Няма значение. Докачил се е, само Божественият знае защо! Козината му беше мокра. Носът му — студен. Кой знае? Той е скандар, Валънтайн, има си своеобразни разбирания кое е право и кое криво, не е длъжен да мисли непременно като хората. Ти си го ядосал и той те е уволнил. Помоли го учтиво да те вземе отново и ще го направи. Хайде, върви още сега. Тръгвай.

— Но… но…

— Но какво? Сега пък ще си цупиш ли? Искаш ли, или не искаш да те вземе отново?

— Разбира се, че искам.

— Тогава върви — каза Карабела. Улови го за ръката и го подръпна леко, за да го помръдне, защото той стоеше на място, мънкаше и се колебаеше; при това тя сигурно изведнъж се сети чия ръка дърпа, защото пое дъх, пусна ръката му и се отдръпна, сякаш се двоумеше дали да коленичи и да направи звездния знак. — Моля те! — изрече тихо. — Моля те, Валънтайн, върви при него! Докато не се е отметнал от решението си! Ако напуснеш трупата, аз също ще трябва да напусна, а не искам. Върви. Моля те.

— Добре — каза Валънтайн. Тя го поведе по рохкавата, мокра от мъглата почва към фургона. Залзан Кавол седеше навъсен на стъпалата, сгушен в наметало сред влажната, душна топлина на пурпурната мъгла. Валънтайн се приближи до него и каза направо:

— Не исках да те ядосвам. Моля за прошка.

Залзан издаде слаб ръмжащ звук, почти недоловим за ухото.

— Ти си цяла напаст — каза скандарът. — Защо да ти прощавам? Отсега нататък няма да ми говориш, докато аз не ти заговоря. Разбрано ли е?

— Да, разбрано.

— И няма да се опитваш да налагаш маршрута, който ще следваме.

— Разбрано — каза Валънтайн.

— Ако пак ме ядосаш, ще те уволня без обезщетение за прекъсване на договора и ще ти дам десет минути да се махнеш от очите ми, където и да се намираме, дори и да лагеруваме сред резерват за Метаморфи и да се свечерява, разбираш ли?

— Разбирам — отговори Валънтайн.

Той почака, питайки се дали няма да бъде накаран да се поклони, да целуне косматите пръсти на скандара, да запълзи раболепно. Карабела, която стоеше настрана, като че бе затаила дъх, сякаш очакваше някакъв взрив от тази гледка — маджипурски властник, молещ за прошка един скитащ жонгльор скандар.

Залзан Кавол гледаше Валънтайн презрително, както би гледал студена риба, кой знае кога уловена, поднесена му с изстинал сос за вечеря. Заговори кисело:

— Не съм длъжен да давам на подчинените си сведения, които не ги засягат. Но все пак ще ти кажа, че Пилиплок е родният ми град, че от време на време се връщам там и възнамерявам да се отбия пак. Кога ще стане това, зависи от ангажиментите, които ще получа от тук до там; но знай, че маршрутът ни върви, общо взето, на изток, макар че може да се случат известни отклонения от този път, защото трябва да си изкарваме прехраната. Надявам се, че това те задоволява. Когато пристигнем в Пилиплок, можеш да напуснеш трупата, ако все още не си се отказал от намерението си да извършиш поклонението, но ако подкокоросаш някой член на трупата освен пастирчето да те придружава при това пътуване, ще поискам от короналския съд да издаде забрана и ще те преследвам докрай. Разбрано ли е?

— Разбрано — отвърна Валънтайн, макар и да не беше сигурен дали ще се погоди със скандара по тази точка.

— И накрая — продължи Залзан Кавол — искам да запомниш, че ти плащам доста крони на седмица, плюс разходите и премиите, за да играеш с тази трупа. Открия ли, че си тъпчеш главата с мисли за поклонението или за Господарката и слугите й, или за нещо друго извън това как да подхвърляш неща във въздуха и да ги ловиш както подобава в театър, ще те уволня. През последните няколко дни ти вече изглеждаше недопустимо своеволен, Валънтайн. Не бива да продължава повече така. Аз имам нужда от трима човеци за тази трупа, но не непременно тия, които са сега. Разбрано ли е?

— Разбрано — каза Валънтайн.

— Тогава тръгвай.

Когато се отдалечаваха, Карабела се обади:

— Страшно неприятно ти беше, нали?

— На Залзан Кавол трябва да му е било страшно приятно.

— Той е просто едно космато животно!

— Не — произнесе Валънтайн сериозно. — Той е чувствително същество, равно на нас по обществено положение, затуй никога не говори така за него. Той само изглежда като животно. — Валънтайн се засмя, а след малко и Карабела се засмя малко неловко. Той продължи: — Когато имаме работа с хора, които са крайно чувствителни на тема чест и гордост, мисля, че е най-разумно да се съобразяваме с нуждите им, особено ако са осем стъпки високи и ни плащат надница. В момента аз се нуждая от Залзан Кавол много повече, отколкото той се нуждае от мен.

— А поклонението? — запита тя. — Наистина ли възнамеряваш да го извършиш? Кога взе това решение?

— В Дюлорн. След един разговор с Делиамбър. Има въпроси, които ме засягат и на които трябва да си отговоря, — и ако изобщо някой може да ми помогне да намеря тези отговори, това е Господарката на Острова. Затуй ще я посетя или ще се опитам да отида при нея. Но всичко това е далеч в бъдещето и аз се заклех пред Залзан Кавол да не мисля за такива неща. — Улови ръката й. — Благодаря ти, Карабела, че ни помири със Залзан. Аз съвсем не очаквах да бъда уволнен от трупата. Или да те загубя толкова скоро, след като те намерих.

— Защо мислиш, че си щял да ме загубиш — попита тя, — ако скандарът бе искал непременно да те уволни?

Той се усмихна.

— Благодаря ти и за това. А сега трябва да отида при зелевите дървета и да кажа на Шанамир да върне обратно добичетата, които открадна за нас.