Робърт Силвърбърг
Замъкът на лорд Валънтайн (14)

14

Пътят за гхайрогския град Дюлорн ги водеше на изток през тучна, мирна земеделска област, зелена и плодородна под окото на лятното слънце. Подобно на голяма част от Маджипур, това беше гъсто населена местност, но с умно планиране бяха създадени обширни земеделски зони в съседство с оживени градове ивици; и така минаваше денят, един час през чифлици, един час през град, един час през чифлици, един час през град. Тук, в Дюлорнската котловина, обширната полегата равнина източно от Фолкинкип, климатът беше особено подходящ за земеделие, защото котловината беше отворена откъм северния си край за полярните дъждовни бури, които постоянно напояваха умерените области на Маджипур, а субтропичната горещина се смекчаваше от кротки, предсказуеми валежи. Сезонът за отглеждане на култури траеше през цялата година: това беше време за прибиране на сладките жълти гулии на стаджата, от които се правеше хляб, и за засаждане на плодове като ниик и глейн.

Красотата на пейзажа разведри мрачното настроение на Валънтайн. Лека-полека той престана да мисли за неща, за които му беше мъчително да мисли, и се отдаде на наслада пред безкрайния низ чудеса, предлагани от планетата Маджипур. Черните стройни дънери на нииковите дървета, засадени на строги, сложни геометрични фигури, танцуваха на хоризонта; групи земеделци — хджорти и човеци — в селски носии се движеха като нашественически армии през стаджовите ниви и събираха едрите гулии; фургонът се носеше спокойно ту през област на езера и потоци, ту през местност, където чудновати блокове бял гранит стърчаха като зъби над гладките тревисти равнини.

По обед навлязоха в място с поразителна красота, един от многото държавни горски резервати. На вратата излъчваща зелена светлина табелка известяваше:

РЕЗЕРВАТ НА БАЛОНЕСТИ ДЪРВЕТА

Тук е разположен забележителен девствен парцел с дюлорнски балонести дървета. Тези дървета произвеждат по-леки от въздуха газове, които държат горните им клони изправени. Когато наближат зрялост, стъблата и корените им атрофират и растенията стават паразитни по природа, зависещи за изхранването си почти изцяло от атмосферата. От време на време някое извънредно старо дърво прекъсва напълно връзката си с почвата и се премества, за да намери надалеч нова колония. Балонести дървета се срещат както в Зимроел, така и в Алханроел, но напоследък са оредели. Тази горичка е предназначена за народа на Маджипур с държавен указ, 12-и Понт. Конфалюм Кор. Лорд Престимион.

Няколко минути жонгльорите вървяха мълчаливо по горската пътека, без да видят нищо необикновено. После Карабела, която крачеше начело, се промъкна през гъсталак от синьочервени храсти и внезапно извика смаяно.

Валънтайн притича до нея. Тя стоеше зашеметена сред чудеса.

Навсякъде имаше балонести дървета във всички стадии на растеж. Младите, не по-високи от Делиамбър или Карабела, представляваха шубрачки с необикновен тромав вид; дебелите им набъбнали клони с особена сребриста окраска стърчаха под най-причудливи ъгли от тумбести, месести стъбла. Но на дървета, високи петнайсет фута, стъблата бяха започнали да линеят и клоните да се издуват, тъй че сега тези набъбнали клони изглеждаха неустойчиви и лесно можеха да се пречупят; у някои още по-стари дървета стъблата се бяха спаружили дотам, че се бяха превърнали просто в грапави, люспести въжета, посредством които полюшващите се корони на дърветата бяха свързани със земята. Те се рееха високо над главите, поклащайки се и от най-лекия ветрец, безлистни, подпухнали, с издути като балони клони. През периода на зрялост сребристият цвят на младите клонки ставаше като блестящо полупрозрачно лустро, така че дърветата заприличваха на стъклени модели на самите себе си, сияещи силно под слънчевите лъчи, през които танцуваха и се полюляваха. Дори Залзан Кавол изглеждаше развълнуван от причудливостта и красотата на дърветата. Скандарът се приближи до едно от най-извисяващите се, чиято блестяща набъбнала корона плуваше високо над главите им, и внимателно, почти благоговейно обгърна с пръсти изпънатото му тясно стъбло. Валънтайн си помисли, че Залзан Кавол може би възнамерява да пречупи стъблото и балонестото дърво да литне като лъскаво хвърчило, но не, скандарът, изглежда, просто измерваше тънкостта на стъблото и след малко се отдръпна, мърморейки си.

Дълго вървяха между балонестите дървета, изучавайки малките, наблюдавайки стадиите на растеж, постепенното изтъняване на стъблата и набъбването на клоните. Дърветата бяха без листа, не личеше и никакъв цвят: трудно можеше да се повярва, че са изобщо растения, толкова стъкловидни изглеждаха. Беше вълшебно място. Сега Валънтайн не можеше да си обясни по-раншното си мрачно настроение. Как е възможно човек да изпада в мрачно настроение или душевно терзание на планета, изпълнена с такава красота?

— Хей — подвикна Карабела. — Хващай!

Усетила промяната в настроението му, тя бе отишла във фургона за жонгльорските топки. Сега му подхвърли три от тях и на една поляна, заобиколена от блестящи балонести дървета, той лесно навлезе в основната каскада, тя — също.

Карабела стоеше срещу него само на няколко крачки. Три-четири минути те жонглираха независимо един от друг, до момента, когато преминаха към съгласувана фаза и започнаха да хвърлят в еднакви ритми. Сега жонглираха заедно, сякаш единият беше огледално отражение на другия, и с всяка нова поредица подхвърляния Валънтайн усещаше как го обзема все по-дълбоко спокойствие: той беше уравновесен, съсредоточен, съгласуван. Балонестите дървета, поклащани леко от вятъра, ги обливаха с ослепителни снопове отразена светлина. Светът беше тих и спокоен.

— Когато ти кажа — рече Карабела тихо, — прехвърли топката от дясната си ръка в моята лява точно на височината, на която би я хвърлил, ако я подаваше на себе си. Едно… две… три… четири… пет… прехвърляй!

И при вика той й прехвърли топката, която описа устойчива, правилна дъга, а после тя му я хвърли обратно. Едва успя да улови идващата топка и да я пригоди към ритъма, но продължи своята каскада и броеше, докато дойде време да я подаде отново. Назад… напред… назад… напред… прехвърляне…

Отначало беше трудно, най-трудното жонглиране, което бе изпълнявал досега, но все пак можа да го направи, вършеше го безпогрешно и след първите няколко прехвърляния го вършеше без непохватност, като равномерно разменяше подхвърляния с Карабела, сякаш от месеци бе упражнявал с нея този номер. Знаеше, че това беше необикновено, че никой не би усвоил такива сложни фигури още от първия опит; но както преди се придвижваше бързо към същността на майсторството, поставяше се в сфера, където не съществуваше нищо друго освен ръка и око и движещи се топки, и провалът ставаше не само невъзможен, но и немислим.

— Хей! — подвикна Слийт. — Хайде сега насам!

Той също жонглираше. За момент Валънтайн се обърка от това усложняване на работата, но си наложи да продължи машинално да хвърля, когато сметнеше за необходимо, да улавя това, което идеше към него, и непрекъснато да движи между ръцете си останалите у него топки. Така, когато Слийт и Карабела започнаха да си разменят топки, той можеше да продължава играта и да улавя от Слийт вместо от Карабела. „Едно… две… едно… две…“ — подвикваше Слийт. Заел позиция между Валънтайн и Карабела и по този начин станал водач на групата, той подаваше топките първо на единия, после на другия в ритъм, който остана непоклатим като скала дълго време, а после ускори смешно до темпо, което беше извън възможностите на Валънтайн. Внезапно десетки топки се озоваха във въздуха, или поне така изглеждаше, и Валънтайн посягаше отчаяно да лови всички, но ги изпусна до една и се строполи, превивайки се от смях, на топлата пружинираща трева.

— Значи има граници на способностите ти, а? — подхвърли Слийт весело. — Добре! Добре! Тъкмо започвах да си задавам въпроса дали си смъртен!

Валънтайн се изкикоти.

— Достатъчно смъртен, опасявам се.

— Обед! — извика Делиамбър.

Той се бе настанил на почетното място над котле със задушено, окачено на триножник над един огнен глобус. Скандарите, които се бяха поупражнявали отделно в друга част на гората, сякаш изникнаха от земята и залапаха с неприлична лакомия. Виноркис също бързаше да напълни чинията си. Валънтайн и Карабела последни получиха дажбата си, но той почти не обърна внимание на това. Потеше се с благодатната пот на добре оползотвореното усилие, кръвта му бучеше и кожата му гореше, но дългата нощ на неспокойни сънища изглеждаше далеч зад него, нещо, което бе оставил във Фолкинкип.

През целия този следобед фургонът бързаше на изток. Сега това безспорно беше гхайрогска местност, населена почти изключително от тази влечугоподобна раса с лъскава кожа. Когато се свечери, трупата се намираше все още на половин ден път от центъра на провинцията Дюлорн, където Залзан Кавол бе уредил предварителна продажба на билети. Делиамбър съобщи, че недалеч от тях има селска странноприемница, и те продължиха напред, докато стигнаха до нея.

— Ела на моето легло — каза Карабела на Валънтайн.

В коридора, водещ за стаята им, те се разминаха с Делиамбър, който се поспря за малко, докосна ръцете им с връхчетата на пипалата си и промърмори:

— Приятни сънища.

— Приятни сънища — повтори Карабела машинално.

Но Валънтайн не даде обичайния отговор, защото докосването на плътта на врунския магьосник до неговата плът отново раздвижи дракона в душата му и той стана неспокоен и мрачен, както преди чудото с гората от балонести дървета. Сякаш Делиамбър се бе обявил за враг на спокойствието на Валънтайн, будейки у него неопределени страхове и опасения, от които не можеше да се отърси.

— Ела — прошепна Валънтайн хрипкаво на Карабела.

— Бързаш, а? — Тя се засмя леко и звънливо, но смехът й веднага секна, щом видя изражението му. — Валънтайн, какво ти става? Какво има?

— Нищо.

— Нищо ли?

— Ще ми позволиш ли и аз да си имам настроение, както всички други хора си имат понякога?

— Когато лицето ти се промени така, сякаш сянка минава през слънцето. И толкова внезапно…

— Нещо у Делиамбър ме смущава и тревожи — каза Валънтайн. — Когато ме докосна…

— Делиамбър е безвреден… Опасен е като всички магьосници, особено вруните и особено дребните. У много от дребните хора се таи страшна злоба. Но няма защо да се страхуваш от Делиамбър.

— Наистина ли? — Той затвори вратата и тя се озова в обятията му.

— Наистина — каза тя. — Няма защо да се страхуваш от никого, Валънтайн. Всеки, който те види, те обиква. Никой на този свят не би ти причинил зло.

— Колко хубаво е да се повярва на това — рече той, докато тя го притегляше на леглото.

Прегърнаха се и устните му докоснаха нейните леко, а после по-силно и скоро телата им се преплетоха. Той не бе се любил с нея повече от една седмица и очакваше това с дълбок копнеж и наслада. Но случката в коридора бе угасила желанието му, бе го накарала да се почувства скован и отчужден, а това го смущаваше и потискаше. Карабела сигурно усети студенината му, ала очевидно реши да не й обръща внимание, защото гъвкавото й енергично тяло търсеше неговото с плам и страст. Той се насили да откликне, но след минута вече не се насилваше, беше възбуден почти колкото нея, ала все още стоеше извън усещанията си, като обикновен зрител на любенето им. Той свърши и лампата угасна, макар че лунната светлина, която влизаше през прозореца, хвърляше рязко студено сияние върху лицата им.

— Приятни сънища — прошепна Карабела.

— Приятни сънища — отвърна той.

Тя заспа почти веднага. Той я държеше, притискайки топлото й стройно тяло плътно до своето, но на него самия не му се спеше. След известно време се претърколи обратно и зае любимата си поза за спане — по гръб, със скръстени на гърдите ръце, но сън не идваше, само прекъслечна дрямка без съновидения. За да се разсее, като броеше блейви, представяше си, че жонглира, изпълнявайки невероятно сложни номера със Слийт и Карабела, мъчеше се да отпусне цялото си тяло мускул по мускул. Ала нищо не подейства. Напълно буден, той се подпря на една ръка и легна, загледан надолу, в Карабела, прекрасна под лунната светлина.

Тя сънуваше. Един мускул на бузата й трептеше; очите й се движеха под клепачите; гърдите й се повдигаха и отпущаха в неравномерни ритми; тя допря ставите на пръстите си до устните си, зашепна нещо с пресипнал неразбираем глас, притегли коленете си, плътно до гърдите. Тънкото й голо тяло изглеждаше толкова красиво, че на Валънтайн се прииска да се пресегне към нея, да погали хладните й бедра, да докосне леко с устните си малките твърди зърна на гърдите й, но не, беше невъзпитано да събудиш сънуващ, то беше непростимо нарушение на добрите обноски. Затуй се задоволи да я гледа, да я люби отдалеч и да вкусва събуденото отново желание, което изпитваше.

Карабела извика от ужас.

Очите й се отвориха, но тя не виждаше нищо — признак, че има послание. По цялото й тяло премина тръпка. Тя трепна и се обърна към него, все още заспала, все още сънуваща, и той я държеше, докато тя хленчеше и стенеше, давайки й помощ насън, успокоение насън, закриляше я от мрака на душата с мощта на ръцете си; най-после силата на съня се изчерпа и тя се успокои, отпусна се до гърдите му, мокра от пот.

Лежа неподвижно няколко минути, докато най-сетне Валънтайн помисли, че е заспала спокойно. Не. Беше будна, ала неподвижна, сякаш размишляваше върху съня си, заставаше лице срещу лице с него, мъчеше се да го пренесе в живота наяве. Внезапно седна на леглото, ахна и закри устата си с ръце. Очите й бяха блуждаещи и изцъклени.

— Милорд! — прошепна тя. Отдръпна се от него, тътрейки се по леглото с особено рачешко пълзене, държейки едната си ръка притисната до гърдите, а другата — като щит пред лицето си. Устните й потрепваха. Валънтайн посегна към нея, но тя се отдръпна ужасена и се хвърли на грапавия дървен под, където се сви на причудливо кълбо, прегъна се навътре към себе си, сякаш се мъчеше да скрие голотата си.

— Карабела, какво има? — запита той смутен.

Тя вдигна очи към него.

— Господарю… Господарю… моля ви… оставете ме на мира… господарю…

И пак се поклони и изобрази с пръстите си звездния знак, почтително движение с две ръце, което човек прави само когато застане пред коронала.