Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маджипур (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Lord Valentine’s Castle, –1980 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 46гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
kpacko(2006)
Корекция
Mandor(2008)

Издание:

Робърт Силвърбърг. Замъкът на лорд Валънтайн I

Роман. Книга I

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1987

Библиотека „Галактика“, №88

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: Венко Христов

Преведе от английски: Борис Миндов

Редактор: Анелия Бошнакова

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева

Американска. I издание

Дадена за набор на 27.VI.1987 г. Подписана за печат на 5.XI.1987 г.

Излязла от печат месец ноември 1987 г. Формат 70×100/32 Изд. №2089

Цена 2,00 лв. Печ. коли 19,75. Изд. коли. 12,79. УИК 13,06

Страници: 320. ЕКП 95366 5637–216–87

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

Ч-820/73/31

© Людмила Стоянова, предговор, 1987

© Борис Миндов, преводач, 1987

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1987

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

с/о Jusautor, Sofia

 

© Robert Silverberg, 1979,1980

Lord Valentine’s Castle

Pan Books Ltd, 1981

 

 

Издание:

Робърт Силвърбърг. Замъкът на лорд Валънтайн II

Роман. Книга II

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1988

Библиотека „Галактика“, №91

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: Венко Христов

Преведе от английски: Борис Миндов

Редактор: Анелия Бошнакова

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева

Американска. I издание

Дадена за набор на 27.VI.1987 г. Подписана за печат на 3.XII.1987 г.

Излязла от печат месец януари 1988 г. Формат 70×100/32 Изд. №2090

Цена 2,50 лв. Печ. коли 23,50. Изд. коли 15,21. УИК 16,21

Страници: 376. ЕКП 95366 25331/5637–344–88

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

Ч-820/73/31

© Борис Миндов, преводач, 1988

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1988

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

c/o Jusautor, Sofia

 

© Robert Silverberg, 1979,1980

Lord Valentine’s Castle

Pan Books Ltd, 1981

История

  1. —Добавяне
  2. —Редакция от Mandor според хартиенотото издание; добавяне на анотация
  3. —Корекции от gogo_mir

13

Когато се върна от съногадателката, пръв го посрещна Аутифон Делиамбър. В тишината на зората дребният врун упражняваше зад фургона някакъв жонгльорски номер с чирепчета от някакво лъскаво, прозрачно като лед кристално вещество; но това беше магьосническо жонглиране, защото Делиамбър само си даваше вид, че хвърля и хваща, а всъщност като че движеше чирепчетата само със силата на волята си. Той стоеше под блестящата каскада и блещукащите късчета летяха из въздуха в кръг около него като гирлянди от ярка светлина, но оставаха нависоко, макар че Делиамбър нито за миг не ги докосваше.

Когато Валънтайн се приближи, врунът трепна с връхчетата на пипалата си и стъкловидните късове паднаха моментално навътре, за да образуват плътно снопче, което Делиамбър подхвана сръчно във въздуха. Той ги протегна към Валънтайн.

— Останки от храмова постройка в гхайрогския град Дюлорн, отстоящ на няколко дена път източно оттук. То е място с вълшебна красота. Бил ли си там?

Загадките на нощта, когато бяха тълкували съня му, все още потискаха Валънтайн и приповдигнатото настроение на Делиамбър толкова рано сутринта никак не му допадаше. Като повдигна рамене, той каза:

— Не си спомням.

— Щеше да си спомняш, ако си бил там. Град на светлината, град на вледенената поезия! — Врунът изтрака с човката си: врунски вид усмивка. — А може и да не си спомняш. Така и предполагах: толкова много неща са изхвръкнали от главата ти. Но много скоро пак ще бъдеш там.

— Пак ли? Та аз никога не съм бил там.

— Щом си бил веднъж, пак ще бъдеш, когато пристигнем там. Ако пък не си бил, не си. Както и да е, Дюлорн е следващата ни спирка, така казва нашият любим скандар. — Дяволитите очи на Делиамбър се впиха изпитателно в очите на Валънтайн. — Виждам, че си научил много от Тизана.

— Остави ме на мира, Делиамбър.

— Тя е чудо, нали?

Валънтайн се опита да го отмине.

— Нищо не научих там — каза той студено. — Само напразно си загубих вечерта.

— О, не, не, не! Времето никога не се губи. Подай ми ръката си, Валънтайн. — Сухото, гъвкаво пипало на вруна обгърна съпротивляващите се пръсти на Валънтайн. Делиамбър изрече тържествено: — Чуй това и го запомни добре: времето никога не се губи. Където и да отидем, каквото и да правим, всичко е частица от знанието. Дори когато не разберем веднага урока.

— Тизана ми каза горе-долу същото, когато си тръгвах — промърмори Валънтайн мрачно. — Вие двамата като че ли сте се наговорили. Но какво ли научих? Сънувах пак коронали и понтифекси. Изкачвах се и се спущах по планински пътеки. Съногадателката си направи глупава, неприятна шега с името ми. Лиших се от един роял: по-добре да бях го похарчил за вино и угощение. Не, нищо не постигнах.

Той се опита да издърпа ръката си от пипалото на Делиамбър, но врунът го държеше с неподозирана сила. Валънтайн изпитваше особено чувство, сякаш из главата му се носеше акорд на тъжна музика и някъде под повърхността на съзнанието му замъждука и проблесна видение, нещо като морски дракон, който се движеше и изследваше дълбините, но не можеше да го различи ясно: същността на смисъла му убягваше. Толкова по-добре. Той се страхуваше да узнае какво шава там долу. Неясна и необяснима тревога обзе душата му. За миг му се стори, че драконът в дълбините на неговото аз се издига, изплува нагоре през мрака на замъглената му памет към слоевете на просветлението. Това го уплаши. Знание, страшно и опасно знание беше скрито вътре в него и сега заплашваше да изскочи навън. Той се съпротивляваше. Бореше се. Виждаше, че малкият Делиамбър го гледа страшно напрегнато, сякаш се мъчеше да му вдъхне силата, от която се нуждаеше, за да приеме това жестоко знание, ала Валънтайн не я желаеше. Той освободи ръката си с внезапно рязко движение и като залиташе и се препъваше, тръгна към фургона на скандара. Сърцето му биеше лудо, слепоочията му туптяха, чувстваше се отмалял и замаян. След няколко неуверени стъпки се извърна и кресна:

— Какво ми направи?

— Само допрях ръката си до твоята.

— А ми причини голяма болка!

— Може би ти дадох възможност да усетиш болката си — каза Делиамбър тихо. — Нищо повече. Болката се е скрила дълбоко в теб. Ти беше неспособен да я почувстваш. Но тя се мъчи да се събуди у теб, Валънтайн. Не можеш да й попречиш.

— Възнамерявам да й попреча.

— Нямаш друг избор, освен да се вслушаш във вътрешните гласове. Борбата вече е започнала.

Валънтайн поклати главата си, която се цепеше от болка.

— Не искам никаква болка и никакви борби. Тази седмица аз бях щастлив човек.

— Щастлив ли си, когато сънуваш?

— Тези сънища скоро ще престанат. Навярно те са послания, предназначени за някой друг.

— Уверен ли си в това, Валънтайн?

Валънтайн мълчеше. След малко рече:

— Искам само да ме оставят да бъда такъв, какъвто искам.

— А какъв точно?

— Скитащ жонгльор. Свободен човек. Защо ме измъчваш така, Делиамбър?

— Бих се радвал да станеш жонгльор — каза врунът добродушно. — Аз не искам да ти причиня ни най-малка мъка. Но това, което желае човек, често няма почти никаква връзка с онова, което му е писано във великия свитък.

— Аз искам да стана майстор жонгльор — заяви Валънтайн, — ни повече, ни по-малко.

— Желая ти успех — каза Делиамбър вежливо и се отдалечи.

Валънтайн изпусна бавно вдъхнатия въздух. Цялото му тяло беше напрегнато и вдървено, той клекна и оброни глава, протегна първо ръцете си, а после краката си, за да се отърси от необикновената скованост, която бе започнала да го обзема. Постепенно се поотпусна, но все пак остана известна притесненост и напрегнатостта не го напущаше. Тези мъчителни сънища, тези извиващи се дракони в душата му, тези знамения и поличби…

Карабела излезе от фургона и застана над него, докато той се протягаше и се кълчеше. „Чакай да ти помогна“ — каза тя, като приклекна до него. Блъсна го напред така, че той се просна по лице, и силните й пръсти се впиха в изопнатите мускули на врата и гърба му. Благодарение на усилията й той се поотпусна, но настроението му остана мрачно и тревожно.

— Гадаенето не ти ли помогна? — запита тя тихо.

— Не.

— Можеш ли да разкажеш за него?

— Предпочитам да не разказвам — отвърна той.

— Както желаеш. — Но тя чакаше с надежда, очите й бяха нащрек, цялата излъчваше топлота и съчувствие.

— Почти не разбрах нещата, които жената ми разправяше — каза той. — А каквото разбрах, не мога да го приема. Но не искам да говоря за това.

— Когато пожелаеш да говориш, Валънтайн, аз съм тук. Когато почувстваш нужда да разказваш някому…

— Не точно сега. А може и никога. — Той усещаше как тя се пресяга към него, изпълнена с желание да излекува болката в душата му, както бе изтръгнала напреженията от тялото му. Чувстваше как любовта прелива от нея към него. Валънтайн се колебаеше. Бореше се със себе си. Изрече, като се запъваше: — Нещата, които ми каза гадателката…

— Да.

Не. Да говори за тия неща, значеше да им придаде реалност, а те нямаха реалност, бяха нелепости, фантазии, глупави химери.

— … бяха безсмислици — рече Валънтайн. — Не заслужава да се говори за казаното от нея.

Очите на Карабела го укоряваха. Той извърна погледа си от нея.

— Ти можеш ли да го приемеш? — запита той грубо. — Тя е луда старица и ми наговори куп глупости, а аз не искам да ги казвам нито на теб, нито на когото и да било. Тълкуванието принадлежи само на мен. Не съм длъжен да го споделям с никого. Аз… — Той видя потреса на лицето й. Още малко и щеше да се разбъбри. Но каза със съвсем друг тон: — Донеси топките за жонглиране, Карабела.

— Сега ли?

— Веднага.

— Но…

— Искам да ме научиш на размяната между жонгльори, подаването на топките. Моля те.

— След половин час трябва да отпътуваме!

— Моля те — настояваше той.

Тя кимна, изтича нагоре по стъпалата на фургона и след малко се върна с топките. Отдалечиха се на едно открито място, където щяха да имат възможност да се движат, и Карабела му подхвърли три от топките. Тя беше навъсена.

— Какво има? — попита той.

— Да учиш нови похвати, когато душата е смутена, никога не води до нещо хубаво.

— Но може да ме успокои — рече той. — Хайде да опитаме.

— Както желаеш.

Тя започна да жонглира с трите топки, които държеше, за да се разгрее. Валънтайн последва примера й, но ръцете му бяха студени, пръстите му не реагираха и с мъка изпълняваше дори този най-прост номер, като няколко пъти изпусна топките. Карабела не продумваше нищо. Тя продължаваше да жонглира, докато той изстрелваше несполучливо каскада след каскада. Изнерви се. Тя не искаше да му повтаря, че сега моментът не е удобен да опитва такива неща, ала мълчанието й, погледът й, дори стойката й казваха това по-убедително от всякакви думи. Валънтайн отчаяно се мъчеше да влезе в ритъм. „Ти си паднал от високо място — чуваше той думите на съногадателката — и сега трябва да започнеш да се изкачваш обратно към него.“ Прехапа устна. Как може да се съсредоточи, като му се натрапваха такива неща? Ръка и око, мислеше той, ръка и око, забравете всичко друго. „И все пак, лорд Валънтайн, това изкачване те чака и не аз ти го налагам.“ Не. Не. Не. Ръцете му трепереха. Пръстите му бяха като ледени висулки. Той направи погрешно движение и топките се разпиляха.

— Моля те, Валънтайн — каза Карабела кротко.

— Донеси бухалките.

— С тях ще бъде още по-лошо. Да не искаш да си счупиш някой пръст?

— Бухалките — повтори той.

Като повдигна рамене, тя събра топките и влезе във фургона. Слийт излезе, прозявайки се, поздрави Валънтайн с небрежно кимване. Сутринта започваше. Появи се един от скандарите и се пъхна под фургона да оправи нещо. Карабела излезе, носейки шест бухалки. Зад нея вървеше Шанамир, който набързо поздрави Валънтайн и отиде да нахрани добичетата. Валънтайн взе бухалките. Усещайки върху себе си хладните очи на Слийт, той зае стойка за жонглиране, подхвърли високо една бухалка, но не можа да я улови. Никой нищо не каза. Валънтайн опита пак. Успя да нареди трите бухалки в поредица, но за не повече от трийсет секунди; след това те се разпиляха, като една удари неприятно пръста на крака му. Валънтайн забеляза Аутифон Делиамбър, който наблюдаваше сцената от разстояние. Взе отново бухалките. Карабела, застанала срещу него, жонглираше търпеливо със своите три, като нарочно не му обръщаше внимание. Валънтайн подхвърли бухалките, започна номера, изпусна една, започна пак, изпусна две, започна наново, улови неправилно и изкриви левия си палец.

Помъчи се да се престори, че нищо лошо не се е случило. Взе още веднъж бухалките, но този път Слийт се приближи и улови леко Валънтайн за двете китки.

— Недей сега — каза той. — Дай ми бухалките.

— Искам да се упражнявам.

— Жонглирането не е цяр. Ти си разстроен от нещо и то нарушава синхронизацията ти. Ако продължаваш така, можеш да навредиш на ритмиката си и ще ти са нужни седмици, за да влезеш отново в крак.

Валънтайн се опита да се отскубне, ала Слийт го държеше с изненадваща сила. Карабела, невъзмутима, продължаваше да жонглира на няколко крачки от тях. Скоро Валънтайн отстъпи. С повдигане на рамене предаде бухалките на Слийт, който ги събра и ги занесе обратно във фургона. След малко Залзан Кавол излезе навън, почеса старателно козината си отзад и отпред с няколко от ръцете си, като че търсеше в нея бълхи, и ревна:

— Всички по местата си! Да тръгваме!