Робърт Силвърбърг
Замъкът на лорд Валънтайн (12)

12

Фолкинкип като град не представляваше нищо в сравнение с огромния, просторен Пидруид, но все пак не беше съвсем незначителен, околийски център, който служеше за столица на доста обширен земеделски район. В самия Фолкинкип и около него живееха може би три четвърти милион души, а в заобикалящата го селска област — пет пъти повече. Но в този град темпото на живота беше различно от това в Пидруид, забеляза Валънтайн. Възможно е причината да се криеше в разположението му на това сухо, знойно плато, вместо край мекия и влажен бряг; но хората тук се движеха бавно, бяха флегматични, неприпряни.

Младежът Шанамир ги напусна в звездоден. Всъщност той се бе измъкнал скришом още предната нощ, за да се добере до бащиния си чифлик, който се намираше на няколко часа път северно от града; там, каза той на Валънтайн на другата сутрин, оставил парите, припечелени в Пидруид, и бележчица, с която съобщавал, че тръгва да търси приключения и мъдрост, и успял да се измъкне пак, без да го забележат. Но не очакваше баща му да приеме леко лишаването си от такава опитна и полезна работна ръка и се опасяваше, че общинските проктори ще тръгнат да го дирят. Шанамир възнамеряваше да прекара останалата част от престоя си във Фолкинкип скрит във фургона. Валънтайн обясни това на Залзан Кавол, който се съгласи с обичайното си кисело добродушие.

Този следобед жонгльорите пристигнаха с бодра маршова стъпка на панаира, Карабела и Слийт крачеха начело, той думкаше барабан, а тя удряше дайре и пееше песничка:

Спести роял, спести и крона,

човече мил, седни в салона.

С учудване и без притворство

ела виж нашето жонгльорство.

 

Пътувай инч, пътувай миля,

човече мил, с усмивка мила.

Кресло със топка, чаша с гланц

във въздуха се носят в танц.

 

Поспри за миг, поспри за час;

махни си грижите при нас;

миг загубѝ, пара̀ плати

и чудеса ще видиш ти.

Но през тоя ден Валънтайн не чувстваше нито лекота, нито захлас и жонглираше лошо. Беше напрегнат и неспокоен от твърде много нощи на тревожен сън, а и разпален от амбиции, които надвишаваха сегашните му умения и го караха да се увлича. Два пъти изпусна бухалки, но Слийт го бе научил да се преструва, че това е част от номера, и публиката сякаш му прости. По-трудно беше сам да си прощава. Той се промъкна намръщен до една сергия за продажба на вино, докато скандарите застанаха в средата на сцената.

Наблюдаваше ги от разстояние как работят — шестте огромни космати същества кършеха двайсет и четирите си ръце в точни и безупречни фигури. Всеки жонглираше с по седем ножа, като непрекъснато хвърляше и хващаше други, и ефектът беше поразителен, напрежението — крайно, и мълчаливата размяна на остри оръжия се точеше безспир. Спокойните граждани на Фолкинкип бяха слисани.

Колкото повече наблюдаваше скандарите, толкова повече Валънтайн съжаляваше за собственото си нескопосано изпълнение. След Пидруид той бе жадувал да се яви отново пред публика — ръцете го сърбяха да усети досега на бухалки и топки — и когато най-сетне му бе дадена тази възможност, той се бе изложил. Но това нямаше значение. Ще има и други пазарища, и други панаири. Година след година трупата щеше да скита из целия Зимроел и той щеше да блесне, да смайва зрителите, те щяха да викат за Валънтайн жонгльора, да искат бис след бис, докато самият Залзан посинее от завист. Цар на жонгльорите, да, монарх, коронал на артистите! Защо не? Той имаше дарба. Валънтайн се усмихна. Лошото му настроение минаваше. Дали от виното, или пък присъщото му добро разположение вземаше връх? В края на краищата той се занимаваше с това изкуство само от една седмица, а погледнете какво бе постигнал вече! Кой би могъл да каже какви чудеса щеше да върши с очите и ръцете си, когато оставеше зад себе си една или две години практика?

Аутифон Делиамбър беше до него.

— Ще намериш Тизана в Улицата на продавачите на вода — каза дребният магьосник. — Тя те очаква да се явиш скоро.

— Да не би да си й говорил за мене?

— Не — отвърна Делиамбър.

— Но тя ме очаква. Аха! С магия, а?

— Нещо подобно — рече врунът, извивайки крайниците си по врунски така, че да изобрази свиване на рамене. — Върви по-скоро при нея.

Валънтайн кимна. Погледна отсреща: скандарите бяха свършили, Слийт и Карабела демонстрираха жонглиране с една ръка. Колко изящно съгласуват движенията си, помисли той. Колко спокойни, колко уверени са, как леко се движат. И колко красива е тя. Валънтайн и Карабела не бяха се любили от празничната нощ насам, макар че понякога спяха един до друг; една седмица бе минала вече и той се чувстваше отчужден и отдалечен от нея, въпреки че тя го даряваше само с топлота и подкрепа. Тези сънища бяха проблемът, който го тормозеше и разстройваше. Значи трябваше да отиде при Тизана да му ги разтълкува, а после, може би утре, пак щеше да прегръща Карабела…

— Улицата на продавачите на вода — повтори той на Делиамбър. — Много добре. Има ли някакъв знак, с който да е отбелязано жилището й?

— Запитай — рече Делиамбър.

Когато Валънтайн тръгна, хджортът Виноркис излезе иззад фургона и каза:

— Отиваш да прекараш една нощ в града, а?

— Имам работа — отвърна Валънтайн.

— Искаш ли компания? — засмя се дрезгаво и шумно хджортът. — Бихме могли да се отбием в някоя и друга кръчма, а? Нямам нищо против да се махнем за няколко часа от цялото това фокусничество.

Валънтайн отговори неловко:

— Работата ми е такава, че трябва да я свърша сам.

Виноркис го изгледа за миг.

— Май не си много дружелюбен, а?

— Моля ти се. Точно така казах: трябва да свърша това сам. Тази вечер няма да се мъкна по кръчми, повярвай ми.

Хджортът повдигна рамене.

— Добре. Нека бъде тъй, на мен ми е все едно. Исках само да ти помогна да се повеселиш — да ти покажа града, да те заведа на някои от любимите си места…

— Друг път — каза Валънтайн бързо.

И закрачи към Фолкинкип.

Улицата на продавачите на вода се намираше лесно — това беше добре подреден град, а не средновековна бъркотия като Пидруид и на всяка голяма пресечка бяха поставени ясни и четливи карти на града, — ала намирането на дома на съногадателката Тизана ставаше по-бавно, защото улицата беше дълга и тия, които молеше да го напътят, просто сочеха през рамо на север. Той продължи упорито напред и надвечер стигна до една малка сива къщурка, покрита с шинди, в жилищен квартал далеч от пазара. На прогнилата от лошото време предна врата имаше два символа на властниците кръстосаните светкавици, които бяха знакът на Краля на сънищата, и триъгълник, вписан в триъгълник, който беше емблемата на Господарката на Острова на съня.

Тизана беше яка жена, минала средната възраст, с тромаво тяло и необикновена височина, с широко силно лице и студени проницателни очи. Косата й, гъста и разпусната, черна, но прошарена с бели нишки, висеше върху гърба й. Ръцете й, които се подаваха голи от сивата памучна женска риза, бяха здрави и мощни, макар и с провиснали люшкащи се меса. Тя изглеждаше много силна и мъдра личност.

Тизана поздрави Валънтайн по име и го покани любезно в къщата си.

— Както вече сигурно знаеш, аз ти нося поздрави и благопожелания от Аутифон Делиамбър — каза той.

Съногадателката кимна мрачно.

— Да, той ме предизвести. Този мошеник! Но въпреки всичките му дяволии заслужава си човек да получи благопожелания от него. Предай му същото и от мен.

Тя сновеше насам-натам из малката тъмна стаичка, спусна пердетата, запали три дебели червени свещи, разпали малко тамян. Мебелировката беше оскъдна, имаше само един тъкан килим с дълги влакна в сиви и черни тонове, една стара дървена маса, на която стояха свещите, и един висок скрин за дрехи в античен стил. Докато се готвеше, тя говореше:

— Аз познавам Делиамбър от близо четиридесет години, ще повярваш ли? Запознахме се на едно празненство в Пилиплок през първите дни от царуването на Тиеверас, когато в града дойде новият коронал, лорд Малибор, който се удави при лов на морски дракони. Още тогава малкият врун беше голям дявол. Докато висяхме по улиците и викахме „ура“ за лорд Малибор Делиамбър рече: „Знаеш ли, той ще умре преди понтифекса“ — така както някой би предрекъл дъжд, когато духа южнякът. Предсказанието му беше ужасно и аз му изтъкнах това. Делиамбър пет пари не даваше. Неестествено е короналът да умре пръв, а понтифексът да остане да живее още дълго. На колко години, мислиш е Тиеверас сега? На сто? Или на сто и двайсет?

— Нямам представа — каза Валънтайн.

— Стар е, много стар. Той беше коронал дълго преди да влезе в Лабиринта. И откакто е там, се смениха трима коронали, представяш ли си? Чудя се дали няма да надживее и лорд Валънтайн. — Очите й се впиха във Валънтайн. — Предполагам, че Делиамбър знае и това. А сега ще сръбнеш ли с мен вино?

— Добре — съгласи се Валънтайн, смутен от прямото й, безцеремонно държане и от чувството, което тя му вдъхваше, че знае за него много повече, отколкото самият той знаеше.

Тизана извади една гравирана каменна гарафа и наля две големи чаши не от силното пидруидско огнено вино, а от някакво по-тъмно, по-гъсто вино, което сладнеше от прибавка на мента, джинджифил и други по-тайнствени неща. Той отпи бързо една глътка, после още една и след втората тя каза небрежно:

— Да знаеш, в него има упойка.

— Упойка ли?

— За гадаенето.

— Аха. Разбира се. Да. — Невежеството му го смути. Валънтайн свъси вежди и се вторачи в чашата си. Виното беше тъмночервено, почти пурпурно и от повърхността му се отразяваше изкривеният му образ, осветен от свещите. „Каква ли е процедурата?“ — питаше се той. Дали сега не трябваше да разкаже неотдавнашните си сънища? Почакай и ще видиш, почакай и ще видиш. Той пресуши чашата с бързи, неспокойни глътки и старицата веднага я напълни отново и доля своята, която почти не бе докоснала.

— Отдавна ли не са ти гадали сънищата?

— Май много отдавна.

— Личи си. Знаеш ли, трябва веднага да ми платиш възнаграждението. То може да ти се стори малко по-високо, отколкото си плащал досега.

Валънтайн посегна за кесията си.

— Толкова време има оттогава…

— … че не си спомняш. Сега искам по десет крони. Има нови данъци и други тегоби. По времето на лорд Вориакс беше пет крони, а когато за пръв път започнах да се занимавам с гадаене, през царуването на лорд Малибор, вземах по две — две и половина. Много ли ти се виждат десет?

За него това беше равно на едноседмична заплата от Залзан Кавол извън квартирата и храната; но той бе пристигнал в Пидруид с много пари в кесията, сам не знаеше как и защо, приблизително шейсет рояла, и голяма част от тази сума му бе останала. Валънтайн даде на гадателката един роял и тя пусна монетата небрежно в една зелена порцеланова купа на масата. Той се прозина. Тя го гледаше внимателно. Той отпи пак; тя също пи и си допълни; съзнанието му се замъгляваше. Макар и да беше още ранна вечер, скоро щеше да му се доспя.

— А сега легни на килима на сънищата — каза тя, като угаси две от трите свещи.

Свали ризата си и застана гола пред него.

Това беше неочаквано. Нима гадаенето на сънища включва някакво полово сношение? И то с тази стара жена? Но сега тя не изглеждаше толкова стара: тялото й беше на вид с цели двайсет години по-младо от лицето й, съвсем не моминско тяло, но все пак още с твърда плът, възпълно, ала не набръчкано, с големи гърди и яки гладки бедра. Може би тези гадателки са нещо като набожни проститутки, помисли си Валънтайн. Тя му даде знак да се съблече и той захвърли дрехите си. Легнаха заедно на дебелия вълнен килим в полумрака и тя го притегли в обятията си, но в прегръдката й нямаше нищо еротично — беше по-скоро майчинско, всеобхватно обгръщане. Главата му беше до меката й топла гръд и с мъка стоеше буден. Миризмата й лъхаше силно в ноздрите му, остър приятен аромат като тоя на чворестите и неостаряващи иглолистни дървета, които растяха по високите върхове на севера точно под границата на снега, миризма ободряваща, остра и чиста. Тя каза тихо:

— В царството на сънищата се говори само на езика на истината. Не бой се, когато полетим заедно.

Валънтайн затвори очи.

Високи върхове, да, точно под границата на снега. От зъберите духаше свеж вятър, ала на Валънтайн не му беше никак студено, макар че голите му крака опираха на сухата камениста почва. Пред него се разстилаше пътека, спускаща се стръмно пътека, по която бяха наслагани широки сиви плочи, образуващи огромна стълба, която водеше към една обвита в мъгла долина, и без колебание Валънтайн заслиза по нея. Той разбираше, че тези образи все още не са неговите съновидения, а само прелюдията, че едва-що бе започнал нощното си пътуване и беше просто на прага на съня. Но при слизането си се разминаваше с други, изкачващи се фигури, познати му от предишните нощи — понтифекс Тиеверас с пергаментова кожа и съсухрено лице, който едва се мъкнеше нагоре по стъпалата, треперейки от слабост, и лорд Валънтайн коронала, който се изкачваше със смели, твърди стъпки, и мъртвият лорд Вориакс, летящ спокойно точно над стъпалата, и великия воин коронал лорд Стиамот отпреди осем хиляди години, размахваш някаква дебела тояга, около върха на която се въртяха яростни бури, а не беше ли това понтифексът Ариок, който напуснал Лабиринта преди шест хиляди години, за да се обяви за жена и да стане Господарка на Острова на съня? А пък това не беше ли великият управник лорд Конфалюм и не по-малко великият лорд Престимион, който го наследил, а при дългото царуване на двамата Маджипур достигнал върха на богатството и могъществото си? А след тях бяха Залзан Кавол с магьосника Делиамбър на гърба си и Карабела, гола и мургава, която тичаше с неизчерпаема енергия, и Виноркис, който се блещеше и зяпаше, и Слийт, който, изкачвайки се, жонглираше с огнени топки, и Шанамир, и един лииман, който продаваше цвъртящи наденички, и добрата нежноока Господарка на острова, и отново старият понтифекс, и короналът, и взвод музиканти, и двайсет хджорти, които мъкнеха в покрита златна носилка Краля на сънищата, страшния старец Симонан Барджазид. Тук долу мъглите бяха по-гъсти, въздухът — по-усоен и Валънтайн усещаше, че диша на кратки, болезнени пресекулки, сякаш вместо да се спуща от височините, през цялото време се изкачваше, придвижваше се с голяма мъка над границата на иглолистните дървета, към голите гранитни стени на високите планини, стъпвайки бос по парещите ивици сняг, увит в сиви пластове облаци, които скриваха от очите му целия Маджипур.

Сега из небесата се носеше величествена тъжна музика, грандиозни духови оркестри свиреха тържествени и сериозни мелодии, подходящи за церемонията на обличане на коронал. И наистина го обличаха, цяла дузина приведени слуги му слагаха официалната пелерина и звездната корона, но той поклати леко глава, отблъсна ги, със собствените си ръце махна короната и я подаде на брат си със застрашително насочената сабя, а после свали разкошните си одежди и ги раздаде парче по парче на бедните, които ги използваха да превържат краката си, и из всички провинции на Маджипур се разнесе мълва, че той се е отказал от високия си пост и е предал цялата власт, и Валънтайн отново се намери на плочестите стъпала, спущаше се по планинската пътека и търсеше мъгливата долина, която се простираше в недостижимата далечина.

„Но защо вървиш надолу?“ — питаше Карабела, препречвайки пътя му, и той не знаеше какво да й отговори, тъй че когато дребният Делиамбър посочи нагоре, Валънтайн повдигна примирено рамене и се заизкачва наново през поля с ярки червени и сини цветя, през едно място със златиста трева и високи зелени кедри. Забеляза, че върхът, към който се изкачваше, слизаше и наново се изкачваше, не е обикновен връх, а по-скоро самият замък Връхни, стърчащ на трийсет мили в небесата, и целта му беше тази зашеметяваща, всеобхватна, непрекъснато разширяваща се постройка на върха му, мястото, където живееше короналът, замъкът, наричан замъкът на лорд Валънтайн, но до неотдавна замък на лорд Вориакс, а преди това замък на лорд Малибор и на други имена преди него, имена на ония могъщи монарси, които бяха управлявали от замъка Връхни, като всеки бе слагал своя отпечатък върху растящия замък и му бе давал своето име, докато е живял там, и така вървеше още от времето на лорд Стиамот, покорителя на метаморфите, този, който пръв бе живял в замъка Връхни и построил скромна крепостна кула, от която бе изникнало останалото. „Аз ще си възвърна замъка — рече си Валънтайн — и ще се настаня там.“

Но какво беше това? Хиляди работници, които събаряха огромната сграда! Разрушителната работа беше доста напреднала, всички външни крила бяха съборени и сградата с колони и сводове, построена от лорд Вориакс, и величествената трофейна зала на лорд Малибор, и голямата библиотека, която Тиеверас бе пристроил през царуването си като коронал, и много други неща; всички тези помещения сега представляваха само камари от тухли, натрупани на правилни купчинки по склоновете на върха, и сега работеха навътре, към по-старите крила, към градинската беседка на лорд Конфалюм, оръжейната на лорд Декерет и склада за архиви на лорд Престимион, разваляха тези постройки тухла по тухла, подобно на скакалци, опустошаващи полята по жътва. „Чакайте! — извика Валънтайн. — Не е нужно да правите това! Аз се върнах, ще сложа отново одеждите и короната си!“ Но разрушителната работа продължаваше, сякаш замъкът беше направен от пясък и вълните го подронваха, и един кротък глас говореше: „Много късно, много късно, много късно“, и наблюдателната кула на лорд Ариок изчезна, и брустверите на лорд Тимин изчезнаха, изчезна и обсерваторията на лорд Киникен с всичките уреди за наблюдаване на звездите, и самият връх се тресеше и люлееше, тъй като събарянето на замъка бе нарушило равновесието му, и сега работниците тичаха трескаво с тухли в ръце и търсеха равни места, където да ги натрупат, и настъпи страшна вечна нощ, и злокобни звезди набъбваха и се гърчеха на небето, и машините, които спираха космическия мраз над замъка Връхни, преставаха да работят, така че топлият мек въздух се издигаше към луната, и от недрата на планетата долиташе ридание, а Валънтайн стоеше сред гледките на разруха и засилващ се хаос, държейки пръстите си протегнати напред, към мрака.

Следващото нещо, което видя, беше утринна светлина в очите му, замига и зае седнало положение, объркан, чудейки се коя беше тази странноприемница и какво бе вършил предишната нощ, защото лежеше гол на дебел вълнест килим в непозната топла стая и около него сновеше някаква стара жена, която вареше чай, може би…

Да. Съногадателката Тизана, а това ставаше във Фолкинкип, на Улицата на продавачите на вода…

Голотата му го смути. Той стана и се облече бързо.

— Изпий това — каза Тизана. — Сега, когато най-после се събуди, ще ти сложа и закуска.

Той следеше подозрително канчето, което тя му подаде.

— Чай — рече тя. — Нищо друго освен чай. Отдавна мина времето за сънуване.

Валънтайн сърбаше, докато тя се суетеше из малката кухня. Усещаше душата си скована, като че бе пил до загуба на съзнание и сега трябваше да изкупва това; а знаеше, че през цялата нощ бе имал необикновени съновидения, но още не усещаше душевното безпокойство, което бе изпитвал след събуждането си през последните няколко сутрини, само тази скованост, странно съсредоточено спокойствие, почти празнота. Това ли беше целта на посещението при съногадателката? Той разбираше толкова малко. Беше като дете, оставено само в този необятен и сложен свят.

Ядоха мълчаливо. Тизана, изглежда, изучаваше Валънтайн внимателно през масата. Снощи тя бе бъбрила много, преди упойката да подейства, ала сега изглеждаше потисната, замислена, почти вглъбена в себе си, като че имаше нужда да се отдалечи от него, докато се подготвяше да тълкува съня му.

Най-после разтреби чиниите и попита:

— Как се чувстваш?

— Вътрешно спокоен.

— Добре. Добре. Това е важно. Да си отидеш разстроен от една съногадателка е прахосване на парите. Но аз ни най-малко не се съмнявах. Душата ти е силна.

— Така ли?

— По-силна, отколкото подозираш. Ти оставаш незасегнат от превратности, които биха сломили един обикновен човек. Нехаеш пред нещастията и подсвиркваш в лицето на опасността.

— Говориш много общо — каза Валънтайн.

— Аз съм пророчица, а пророчиците никога не говорят много ясно — отвърна тя нехайно.

— Послания ли са моите сънища? Ще ми кажеш ли поне това?

Тя се замисли за момент.

— Не съм уверена.

— Но ти също ги видя! Не можеш ли да познаеш веднага дали Господарката или Кралят праща съня?

— Спокойно, спокойно, това не е толкова просто — каза тя, махайки с длан към него. — Твоите сънища не са послания на Господарката, това поне знам.

— Щом са послания, значи са от Краля.

— Тъкмо това е несигурно. Вярно, донякъде те са обкръжени от ореола на Краля, но това не е ореол на послания. Знам, че ти е трудно да го разбереш; и на мен ми е трудно. Мисля, че Кралят на сънищата следи постъпките ти и се интересува от теб, но не смятам, че прониква в съня ти. А това ме обърква.

— Някога преди сблъсквала ли си се с нещо от този род?

Съногадателката поклати глава.

— Съвсем не.

— Значи това е тълкуването на съня ми? Само нови загадки и въпроси без отговор?

— Ти още не си чул тълкуванието — отвърна Тизана.

— Прости ми за нетърпението.

— Не е нужно да ти прощавам. Хайде, подай ми ръцете си и ще изтълкувам съня ти. — Тя се пресегна през масата към него, сграбчи го, задържа го и след дълго мълчание каза. — Ти си паднал от високо място и сега трябва да започнеш да се изкачваш обратно към него.

Той се усмихна.

— Високо място ли?

— Най-високото.

— Най-високото място в Маджипур — изрече той нехайно — е замъкът Връхни. Там ли искаш да се изкача?

— Да, там.

— Много стръмно изкачване ми възлагаш. Може целият ми живот да мине в домогване и изкачване до това място.

— И все пак, лорд Валънтайн, това изкачване те чака и не аз ти го налагам.

Той остана с отворена уста, като я чу да употребява спрямо него кралската титла, но после прихна да се смее на тази дързост, на тази нетактична шега.

— Лорд Валънтайн! Лорд Валънтайн, а? Не, вие ми правите прекалено голяма чест, мадам Тизана. Не лорд Валънтайн. Само Валънтайн, Валънтайн жонгльорът и нищо повече, най-новият член на трупата на скандара Залзан Кавол.

Погледът й се впи в него. После каза тихо:

— Моля за прошка. Не исках да те обиждам.

— Как би могло да ме обиди това? Но, моля те, не ми прикачвай кралски титли… За мен животът на един жонгльор е достатъчно царски, макар че в сънищата си може понякога да хвърча нависоко.

Очите й не трепнаха.

— Искаш ли още чай? — попита тя.

— Обещах на скандара да бъда готов за заминаване рано сутринта, затуй трябва да си тръгна по-скоро. Какво друго показва сънят ми?

— Гадаенето свърши — рече Тизана.

Валънтайн се изненада. Той бе очаквал тълкувания, разбор, разяснения, съвети. А бе получил от нея само…

— Значи съм паднал и трябва пак да се изкача нависоко. Само това ли ще ми кажеш за един роял?

— Всички такси растат напоследък — рече тя беззлобно. — Измамен ли се чувстваш?

— Ни най-малко. Това беше по своему ценно за мен.

— Учтиво казано, ала неискрено. Все пак ти получи тук нещо ценно. След време то ще ти се изясни. — Тя се изправи на крака, Валънтайн също стана. Обкръжаваше я ореол на увереност и сила. — На добър път — каза тя — и благополучно изкачване.