Робърт Силвърбърг
Замъкът на лорд Валънтайн (69)

17

Конфалюмовата тронна зала беше най-голямото и най-внушително помещение на Замъка, с лъскави позлатени греди, разкошни гоблени и под от гладко гурново дърво от кхинторските върхове, блестяща и величествена зала, в която ставаха най-важните имперски церемонии. Но в Конфалюмовата тронна зала рядко се устройваха такива зрелища.

Високо на големия трон с многобройни стъпала седеше лорд Валънтайн короналът, а на друг трон от лявата му страна, почти толкова висок, седеше Господарката, неговата майка, сияеща в бялата си рокля, и от дясната му страна, на трон със същата височина, както тоя на Господарката, беше Хорнкаст, висшият говорител на понтифекса, защото Тиеверас бе изказал съжаленията си и пратил Хорнкаст на своето място. А пред тях се бяха наредили, почти изпълвайки помещението, херцозите, принцовете и рицарите на кралството — такова сборище, струпано на едно място, не бе виждано от времето на самия лорд Конфалюм — сановници, дошли от далечния Зимроел, от Пидруид, Тил-омон и Нарабал, и Гхайрогският херцог от Дюлорн, и големци от Пилиплок, Ни-моя и петдесет други зимроелски града, и още сто от Алханроел, без да се броят петдесетте край замъка Връхни. Но сред това множество имаше не само херцози и принцове, а и по-прости хора — Горзвал, скандарът с дървената ръка, и Кордеин, кърпачката на платната му, и Панделон, дърводелката му, и Виноркис, хджортът, търгуващ с хайгусови кожи, и Хисун, момчето от Лабиринта, и Тизана, старата съногадателка от Фолкинкип, и много, много други с не толкова висок ранг, които стояха сред тези благородници със светнали от благоговение лица.

Лорд Валънтайн се изправи и поздрави майка си, поздрави и Хорнкаст и когато се поклони, екнаха възгласи: „Да живее короналът!“ А щом настъпи тишина, каза спокойно:

— Днес имаме голямо празненство, за да ознаменуваме възстановяването на държавното единство и заздравяването на реда. Подготвили сме днес представление за вас.

Валънтайн плесна с ръце и гръмна музика: хорни, барабани, свирки, изблик на жива и весела мелодия, цяла дузина музиканти, които влязоха тържествено в залата, предвождани от Шанамир. А след тях идваха жонгльорите в неописуемо красиви костюми, костюми, достойни за велики принцове: първо Карабела и точно зад нея дребният беловлас Слийт с белег на лицето, а после — тромавият, космат Залзан Кавол и двамата му оцелели братя. Те носеха всевъзможни жонгльорски уреди — саби, ножове, сърпове, факли, готови да бъдат запалени, яйца, чинии, ярко боядисани бухалки и сума други неща. Когато стигнаха до средата на помещението, застанаха един срещу друг по лъчите на въображаема звезда, с изпънати рамене, готови за действие.

— Почакайте — каза лорд Валънтайн. — Има място за още един!

Стъпало по стъпало той слезе от Конфалюмовия трон, докато се озова на три стъпала от подножието му. Усмихна се на Господарката, смигна на малкия Хисун и даде знак с ръка на Карабела, която му подхвърли една кама. Той я улови изкусно, тя му подхвърли втора и трета, и лорд Валънтайн започна да жонглира с тях на стъпалата на трона, както се бе заклел толкова отдавна на Острова на съня.

Това беше сигнал: жонглирането започна и из въздуха засвяткаха множеството необикновени предмети, които сякаш летяха сами. Лорд Валънтайн беше сигурен, че никога в известната досега вселена не е виждано такова великолепно жонглиране. Още няколко минути той подхвърля от трона, а после слезе и се присъедини към групата, смеейки се, обзет от неизразима радост, разменяйки сърпове и факли със Слийт, със скандарите и с Карабела.

— Също както едно време! — подвикна Залзан Кавол. — Но сега сте още по-добър, милорд!

— Публиката ме вдъхновява — отвърна лорд Валънтайн.

— А умеете ли да жонглирате като скандар? — каза Залзан Кавол. — Хайде, милорд! Хващайте! Хващайте! Хващайте! Хващайте!

Сякаш от въздуха Залзан Кавол ловеше яйца, чинии и бухалки, четирите му ръце нито за миг не преставаха да се размахват и да ловят, и всяко нещо, което хванеше, запращаше към Валънтайн, който неуморно поемаше, жонглираше и подаваше на Слийт или Карабела, докато възторжените възгласи на публиката — не обикновено ласкателство, нямаше съмнение в това — кънтяха в ушите му. Да! Това беше животът! Също както едно време, да, но сега още по-хубав! Той се засмя, улови една проблясваща сабя и я запрати нависоко. Елидат смяташе, че не подобава на един коронал да върши такова нещо — да жонглира — пред принцовете на кралството, Тунигорн беше на същото мнение, ала лорд Валънтайн бе отхвърлил възраженията им, заявявайки с благост и любов, че никак не го интересува протоколът. И сега виждаше как те гледат зяпнали от почетните си места, смаяни от сръчността на това удивително представление.

Но знаеше, че е време да напусне жонгльорската сцена. Една след друга освободи ръцете си от предметите, които бе уловил, и постепенно се отдръпна. Когато стигна до първото стъпало на трона, той се спря и махна на Карабела.

— Ела — каза. — Качи се тук при мен, сега ние ще станем зрители.

Бузите й поруменяха, но без колебание тя остави бухалките, ножовете и яйцата и закрачи към трона. Лорд Валънтайн я улови за ръката и двамата се качиха заедно.

— Милорд… — прошепна тя.

— Шшт. Това е много сериозна работа. Внимавай да не се препънеш по стъпалата.

— Да се препъна ли? Аз, жонгльорката?

— Прости ми, Карабела.

Тя се засмя.

— Прощавам ти, Валънтайн.

— Лорд Валънтайн.

— Така ли ще бъде занапред, милорд?

— Всъщност не — отвърна той. — Не между двама ни. — Те стигнаха до най-горното стъпало. Двойната седалка, с лъскаво зелено и златно кадифе, ги чакаше. Лорд Валънтайн постоя за малко прав, загледан в множеството, херцозите, принцовете и обикновените хора. — Къде е Делиамбър? — прошепна той. — Не го виждам!

— Делиамбър не обича такива церемонии — рече Карабела, — та замина за Зимроел, мисля, на почивка. Магьосниците се отегчават от такива празненства. Пък и врунът, както знаеш, никога не е обичал жонглирането.

— Той трябваше да бъде тук — промърмори лорд Валънтайн.

— Когато ти потрябва пак, ще се върне.

— Дано. А сега ела да седнем.

Те заеха местата си на трона. Долу останалите жонгльори изпълняваха най-изумителните си номера, които се струваха чудни дори на лорд Валънтайн, макар че той познаваше тайните на тяхното синхронизиране; и докато гледаше, усети, че го обзема особена тъга, защото сега се бе оттеглил от жонгльорската трупа, бе се отдръпнал, за да се качи на престола, а това внасяше важна и сериозна промяна в живота му. Той знаеше извън всякакво съмнение, че времето му като скитащ жонгльор, най-волното и в някои отношения най-веселото време в живота му, вече е минало и отговорностите на властта, към която не се бе стремил, но не беше в състояние да отхвърли, отново се стоварваха върху него с цялата си тежест. Не можеше да отрече, че това му навяваше тъга. Обърна се към Карабела:

— Навярно скришом — когато дворът не гледа — от време на време ще можем всички да се събираме и да подхвърляме бухалки, а, Карабела?

— И аз мисля така, милорд. Ще ми бъде приятно.

— И ще си представяме… че сме някъде между Фолкинкип и Дюлорн, питайки се дали Постоянният цирк ще ни наеме, питайки се дали ще успеем да намерим странноприемница, дали… дали…

— Валънтайн, гледай какво правят скандарите! Можеш ли да повярваш, че са способни на такова нещо! Толкова много ръце и всяка от тях работи усилено!

Лорд Валънтайн се усмихна.

— Трябва да помоля Залзан Кавол да ми каже как изпълнява този номер — рече той. — Някой от тези дни. Когато имам време.