Робърт Силвърбърг
Замъкът на лорд Валънтайн (61)

9

Престоят в Бибирун беше кратък, колкото Хейтлуиг да събере силите си и да снабди Валънтайн с необходимите припаси, а после поеха нагоре, нагоре и все нагоре. Валънтайн се движеше в авангарда, близо до него бяха скъпите му приятели от Пидруид. Приятно му беше да вижда погледа на благоговение и захлас в очите им, да вижда пламналото от вълнение лице на Шанамир, да чува как Карабела ахка тихо от възторг, да забелязва как дори суровият Залзан Кавол мърмори и боботи от удивление, докато чудесиите на Върха се разкриваха пред тях.

А той — колко радостен се чувстваше при мисълта, че се връща у дома!

Колкото по-нависоко се изкачваха, толкова по-приятен и по-чист ставаше въздухът, защото все повече и повече се приближаваха до големите машини, които поддържаха вечната пролет на Върха. Скоро се показаха покрайнините на Стражевите градове.

— Толкова много… — шепнеше Шанамир с пресипнал глас. — Такава величествена гледка…

Тук Върхът представляваше голям сив гранитен щит, който се виеше към небесата постепенно, но неумолимо и чезнеше в бялата облачна пелена, обвиваща горните склонове. Небето беше ослепително синьозеленикаво, по-тъмно от небето над маджипурските низини. Валънтайн помнеше това небе, колко го бе обичал, колко мразеше да слиза в обикновения свят на обикновените цветове оттатък Върха. Сега сърцето му се свиваше, като го гледаше. Всеки хълм и рид сякаш беше очертан от искрящ ореол с тайнствен блясък. Самият прах, развяван по краищата на пътя, като че блестеше и сияеше. Виждаха се градове-спътници и по-малки селища, изпъстрили тук-там далечния пейзаж, блещукащи като величествени, вълшебни места, а високо горе вече се открояваха няколко от главните градски центрове. Ертсуд Гранд лежеше право отпред, огромните му черни кули едва се очертаваха на хоризонта, а на изток се мержелееше нещо тъмно — вероятно град Минимул; Хоикмар, прочут с тихите си канали и улици, едва се забелязваше в най-западния край на пейзажа.

Валънтайн замига, за да прогони неочакваните и неприятни сълзи, с които внезапно се бяха налели очите му. Той потупа джобната арфа на Карабела и каза:

— Попей ми.

Тя се усмихна и взе малката арфа.

— Пяхме това в Тил-омон, където замъкът Връхни беше само място от приказките, романтичен блян…

Това е край далеч на изток,

що няма да съзрем дори;

там никнат хълмове лъчисти

и градове по три, по три.

 

Тез властници на замък Връхни

турнири правят всеки ден…

Тя се спря, подрънка бързо и нервно на струните нещо нехармонично, свали арфата. Извърна лицето си от него.

— Какво има, любов моя? — попита Валънтайн.

Карабела поклати глава.

— Нищо. Просто забравих думите.

— Карабела!

— Нищо няма, казах!

— Моля те…

Тя погледна към него, прехапала устни, с плувнали в сълзи очи, и прошепна:

— Толкова чудно е тук, Валънтайн. И толкова необикновено… толкова страшно…

— Чудно, да. Но не и страшно.

— Красиво е, знам. И никога не съм си представяла, че ще е толкова огромно, всички тия градове, тия планини, които са част от голямата планина, всичко е чудно. Но… но…

— Кажи ми.

— Ти се прибираш у дома си, Валънтайн! При всички твои приятели, при твоите роднини, при твоите… твоите любовници, предполагам… Щом спечелим войната, те ще те наобиколят, ще те помъкнат по банкети и празненства и… — Тя помълча. — Бях се заклела да не говоря за това.

— Кажи го.

— Милорд…

— Не бъди толкова официална, Карабела. — Той я улови за ръцете. Забеляза, че Шанамир и Залзан Кавол са се отдръпнали в друга част на флотерната кола и са седнали гърбом към тях.

Думите сякаш бликнаха от устата й:

— Милорд, какво ще стане с малката жонгльорка от Тил-омон, когато бъдете отново сред принцовете и знатните дами в замъка Връхни?

— Давал ли съм ти основание да мислиш, че ще те изоставя?

— Не, милорд. Но…

— Наричай ме Валънтайн, ако обичаш. Какво но?

Бузите й поруменяха. Тя издърпа ръката си от неговата и я прокара нервно през тъмната си лъскава коса.

— Твоят херцог Хейтлуиг вчера ни видя заедно, видя, че си ме обгърнал с ръка… Валънтайн, ти не забеляза усмивката му! Като че аз съм някаква хубава играчка, някакво галено животинче, някаква дрънкулка, която можеш да захвърлиш, когато му дойде времето.

— Струва ми се, че четеш прекалено много в усмивката на Хейтлуиг — отвърна Валънтайн спокойно, макар че и той я бе забелязал и се бе смутил. Знаеше, че на Хейтлуиг и други с неговия ранг Карабела ще се стори просто една неочаквано появила се държанка от невъобразимо нисшо потекло, към която трябва да се отнасят в най-добрия случай с презрение. През предишния му живот в замъка Връхни такива съсловни различия се смятаха за нещо неоспоримо, естествено и общоприето; ала той отдавна бе слязъл от Върха и сега виждаше нещата в друга светлина. Опасенията на Карабела бяха основателни. И все пак това си оставаше проблем, който можеше да се реши, когато дойдеше времето. Преди него имаше да се справя с други проблеми.

— Хейтлуиг е твърде пристрастен към виното и душата му е груба — каза той добродушно. — Не му обръщай внимание. Ти ще намериш място сред високопоставените в Замъка и никой не ще посмее да те обиди, когато аз бъда отново коронал. Хайде, сега довърши песента.

— Обичаш ли ме, Валънтайн?

— Да, обичам те. Но те обичам по-малко, когато очите ти са зачервени и подпухнали, Карабела.

Тя изсумтя.

— Такова нещо се казва на дете! За дете ли ме смяташ?

Валънтайн повдигна рамене и отговори:

— Смятам те за жена, и то умна и очарователна. Но какво да отговоря, когато ме питаш обичам ли те?

— Че ме обичаш. Без никаква друга украса.

— Извинявам се тогава. Трябва по-внимателно да репетирам тия неща. Ще попееш ли пак?

— Щом желаеш — рече тя и взе джобната си арфа.

Цяла сутрин се движиха все по-нагоре и по-нагоре, към откритите пространства оттатък Свободните градове. Валънтайн избра Пиниторския път, който се извиваше между Ерстуд Гранд и Хоикмар през пуста селска местност — каменисти плата, прошарени само тук-там с редки горички от гхазанови дървета с дебели пепелявосиви стъбла и криви преплетени клони — дървета, които живееха по десет хиляди години и издаваха тих звук на въздишка, когато им дойдеше краят. Това беше сурова и тиха земя, където Валънтайн и бойците му можеха да си поемат дъх за предстоящите усилия.

През цялото време никой не попречи на изкачването им.

— Те няма да се опитат да ви спрат — каза Хейтлуиг, — докато не се изкачите над Стражевите градове. Светът там горе е по-тесен. Земята е пресечена и нагъната. Има места, където биха могли да ви устроят засада.

— Има достатъчно простор — рече Валънтайн.

В една гола долина, опасана от назъбени върхове, отвъд която само на двайсетина мили на изток можеше да се види Ерстуд Гранд, той спря армията си, за да се посъветва с командирите си. Разузнавачи вече бяха отишли напред да огледат, вражеските сили и донесли новина, която натежа на Валънтайн като оловна плащеница: докладваха, че огромна армия, цяло море от воини, изпълва обширната плоска равнина, заемаща стотици квадратни мили под Вътрешния град Бомбифейл. Състоеше се предимно от пехотинци, но бяха насъбрани и флотерни коли, и един кавалерийски полк, и цял корпус от големи трополящи молитори, най-малко десет пъти по-многобройни от бойните животни, огромни като танкове, които ги причакваха в бивака край бреговете на Глейдж. Но той не показа ни най-малък признак на обезсърчение.

— Те ни превъзхождат по численост двадесет пъти — рече Валънтайн. — Според мен това е окуражително. Много жалко, че не са още повече — но армия с такива размери ще бъде толкова тежкоподвижна, че лесно ще се справим с нея. — Почука по картата пред себе си. — Те са разположени тук, в Бомбифейлската равнина, и сигурно виждат, че ние се насочваме право към тази равнина. Ще очакват да се опитаме да се изкачим през Перитолския проход, западно от равнината, затова ще поставят там най-силна охрана. Ние наистина ще тръгнем към Перитолския проход. — Валънтайн чу как Хейтлуиг изохка от ужас, а Ерманар го изгледа с внезапно обидено учудване. Валънтайн продължи невъзмутимо: — И докато ние напредваме, те ще пратят подкрепления в тази посока. Щом започнат да навлизат в прохода, трудно ще им бъде да се прегрупират и пренасочат. Когато вземат да се придвижват, ние ще завием обратно към равнината, ще се врежем право в сърцето на лагера им, ще ги прегазим и ще продължим към самия Бомбифейл. Над Бомбифейл е пътят за Хай Морпин, който ще ни изведе безпрепятствено до Замъка. Има ли въпроси?

— Ами ако разполагат с втора армия, която ни причаква между Бомбифейл и Хай Морпин? — обади се Ерманар.

— Попитай ме пак за това — отвърна Валънтайн, — когато отминем Бомбифейл. Други въпроси?

Огледа се. Никой не проговори.

— Добре. Тогава напред!

След един ден, когато навлязоха в големия зелен пояс около Вътрешните градове, земята стана по-плодородна. Сега бяха в облачната зона, студена и влажна, където все още се виждаше слънцето, но съвсем смътно, през виещи се валма мъгла, която никога не се вдигаше. В тази влажна област растенията, достигащи долу само до коленете, придобиваха гигантски размери, с листа като подноси и стъбла като дървесни дънери и всичко лъщеше от слой бляскави капчици вода.

Местността тук беше пресечена, със стръмни планински вериги, издигащи се рязко от дълбоки долини, и пътища, които опасно лъкатушеха около сурови конусовидни върхове. Трудно можеше да се избере път: на запад бяха Бангълкодските върхове, област на непроходими назъбени планини, които едва ли са били изследвани някога, на изток — широкият и леснодостъпен скат на Бомбифейлската равнина, а право напред, обградени от двете страни със стръмни каменни стени, бяха редицата гигантски естествени стъпала, известни като Перитолския проход, където — ако предположенията на Валънтайн бяха правилни — чакаха в засада най-добрите бойци на узурпатора.

Без да бърза, Валънтайн поведе войските си към прохода. Четири часа напред, два часа лагеруване, пътуване още пет часа, настаняване на лагер за нощувка, тръгване късно сутринта. След ободряващия въздух около замъка Връхни лесно би могло да се пътува по-бързо. Но нямаше съмнение, че врагът следи отвисоко придвижването му, а той искаше да му даде предостатъчно време да наблюдава пътя му и да вземе необходимите контрамерки.

На другия ден ускори темпото, защото сега се виждаше първото от огромните високи стъпала на прохода. Делиамбър, пренасяйки душата си чрез магия, се върна с вест, че отбранителната армия действително е завзела прохода и че от Бомбифейлската равнина към запад прииждат допълнителни войски, за да й окажат подкрепа.

Валънтайн се усмихна.

— Още малко остава. Те падат право в ръцете ни.

Два часа преди здрач заповяда да се разположат на една приятна морава до студен буен поток. Колите се строиха в отбранителен ред, фуражири отидоха напред да съберат дърва за огньовете, интендантите започнаха да раздават вечерята — а когато настъпи нощ, внезапно из лагера се разнесе заповед да стават и да се приготвят отново за път, като оставят всички огньове да горят и много от колите все още наредени както досега.

Валънтайн усещаше как у него се надига бурна възбуда. Видя как очите на Карабела отново заблестяха, а старият белег на Слийт изпъкна рязко на бузата, когато сърцето му заби ускорено. Шанамир пък сновеше насам-натам, но не безцелно, а изпълняваше множеството свои малки и големи задължения с вещина и сериозно лице, едновременно смешен и възхитителен. Това бяха незабравими часове, изпълнени с напрежението на големи бъдещи събития.

Карабела каза:

— Едно време на Върха сигурно си изучавал задълбочено военното изкуство, щом можеш да скроиш такава хитрост — каза Карабела.

Смеейки се, Валънтайн отвърна:

— Военно изкуство ли? Каквото и военно изкуство да е било известно на Маджипур, то е било забравено, преди да минат и сто години от смъртта на лорд Стиамот. Аз не разбирам нищо от война, Карабела.

— Ала сега…

— Въпрос на догадки. Късмет. Жонглиране в гигантски мащаб. Аз импровизирам според случая. — Той смигна. — Но не казвай това на другите. Нека мислят, че военачалникът им е гений, и може наистина да го направят такъв!

На облачното небе не се виждаха никакви звезди, а луната хвърляше само слаби червеникави отблясъци. Армията на Валънтайн се движеше по пътя на Бомбифейлската равнина при светлината на едва мъждеещи осветителни глобуси, а Делиамбър седеше до Валънтайн и Ерманар в дълбок транс, лутайки се напред да търси прегради и препятствия пред тях. Валънтайн мълчеше неподвижен, чувствайки се странно спокоен. Това е наистина нещо като жонглиране в гигантски мащаб, мислеше си той. И сега, както бе правил толкова много пъти с трупата, Валънтайн се движеше към онова тихо кътче в центъра на съзнанието си, където можеше да обработва сведенията за постоянно менящия се ход на събитията, без да чувства осезаемо, че обработва или че има сведения, или че стават събития: всичко се вършеше в подходящия момент, със спокойно съзнание за единствения успешен развой на нещата.

Един час преди зори стигнаха до мястото, където пътят завиваше нагоре към входа на равнината. Валънтайн пак свика командирите си.

— Искам от вас само три неща — каза им той. — Запазете плътен строй. Не убивайте излишно. Продължавайте непоколебимо напред. — Обърна се поред към всеки от тях с някоя и друга дума, ръкостискане, усмивка. — Днес ще обядваме в Бомбифейл — каза той. — А утре ще вечеряме в замъка на лорд Валънтайн, обещавам ви!