Робърт Силвърбърг
Замъкът на лорд Валънтайн (54)

2

Рано следобед войските на лорд Валънтайн излязоха от Лабиринта през Отвора на водите. Тази порта беше широка и разкошно украсена, какъвто би трябвало да бъде главният вход за града на понтифекса, през който по традиция минаваха властниците. Цяла тълпа обитатели на Лабиринта се събра да гледа отпътуването на Валънтайн и другарите му.

Приятно беше да се види отново слънцето. Приятно беше да се диша пак чист, истински въздух — не сухия, горещ пустинен въздух, а благия, мек, свеж въздух в по-ниската част от долината на Глейдж. Валънтайн се возеше в първата от дългото шествие флотерни коли. Той заповяда прозорците да се разтворят широко.

— Същинско младо вино! — възкликна, вдишвайки дълбоко. — Ерманар, как можеш да търпиш да живееш в Лабиринта, като знаеш, че навън е така хубаво?

— Аз съм роден в Лабиринта — отвърна офицерът спокойно. — Моят род служи на понтифекса от петдесет поколения. Свикнали сме с условията.

— Нима свежият въздух ти е неприятен?

— Неприятен ли? — Ерманар изглеждаше потресен. — Не, не, едва ли може да се каже неприятен! Аз ценя качествата му, милорд. Само ми се струва — как да се изразя? — струва ми се ненужен.

— А на мен не ми се струва ненужен — засмя се Валънтайн. — Я погледни колко зелено е всичко, колко свежо, колко ново!

— От есенните дъждове е така — отвърна Ерманар. — Те носят живот на тази долина.

— Май прекалено много живот са донесли тази година, както подразбирам — обади се Карабела. — Знаете ли какви пакости е причинило наводнението досега?

— Пратих напред разузнавачи — отговори Ерманар. — Скоро ще имаме сведения.

Керванът се движеше през мирна и спокойна местност точно на север от реката. Тук Глейдж не изглежда толкова буйна, мислеше си Валънтайн, а спокоен криволичещ поток, който сребрееше под късното слънце. Но, разбира се, това не беше истинската река, само нещо като канал, построен преди хиляди години, за да свърже езерото Рогхоиз с Лабиринта. Спомняше си, че самата Глейдж беше далеч по-внушителна, бърза и широка, величествена река, макар и само ручейче в сравнение с исполинската Зимър на другия континент. Предишния път, когато беше в Лабиринта, Валънтайн бе пътувал по Глейдж през лятото, и то сухо лято, и тогава тя му се струваше доста спокойна; но сега беше друго годишно време и Валънтайн не искаше вече да вижда придошли реки, защото спомените му за буйната Стейче бяха още живи. Нямаше нищо против, ако трябваше да повървят на север; дори да се наложеше да минат през развалините на Велализиер, това нямаше да бъде чак токова лошо, при все че може да станеше нужда да успокояват суеверния Ерманар.

Тази нощ Валънтайн почувства първия пряк контраудар на узурпатора. Докато спеше, получи послание от Краля, злокобно и смразяващо.

Най-напред почувства топлина в мозъка, бързо натрупваща се горещина, която се превърна в бушуващ пожар и притискаше с бясна сила пулсиращите стени на черепа му. Усещаше как някаква игла от ярка светлина рови в душата му. Усещаше туптене на болезнени пулсации под челото си. И с тези усещания дойде нещо още по-мъчително, засилващо се чувство за вина и срам, просмукващо душата му, съзнание за провал, за поражение, обвинения, че е предал и измамил народа, когото е бил избран да управлява.

Валънтайн приемаше посланието, докато не можеше да търпи повече. Накрая извика и се събуди, облян в пот, разтреперан, потресен; никога досега сън не бе го разтърсвал толкова.

— Какво има, милорд? — прошепна Карабела.

Той седна на леглото, закри лицето си с ръце. За миг беше неспособен да говори; Карабела го притисна към себе си и загали главата му.

— Послание — успя най-после да каже той. — От Краля.

— Минало е, мили, свършено е, всичко е свършено. — Прегръщайки го, тя се заклати назад-напред и постепенно ужасът и паниката му се уталожиха. Той вдигна глава.

— Най-лошото — рече. — По-лошо от онова в Пидруид, през първата ни нощ.

— Мога ли да ти помогна с нещо?

— Не. Мисля, че не можеш — поклати глава Валънтайн. — Те са ме открили — прошепна той. — Кралят е проникнал в душата ми и сега никога вече няма да ме остави на мира.

— То е било само кошмар, Валънтайн…

— Не. Не. Послание от Краля. Първото от много други.

— Ще потърся Делиамбър — каза тя. — Той ще ни каже какво да правим.

— Стой тук, Карабела. Не ме оставяй.

— Сега няма нищо страшно. Не можеш да получиш послание, докато си буден.

— Не ме оставяй — прошепна той.

Но тя го успокои и го накара да си легне пак; а после отиде да доведе магьосника, който изглеждаше сериозен и смутен и докосна Валънтайн, за да заспи, без да сънува.

През следващата нощ изобщо не смееше да заспи. Но най-после сънят дойде и с него пак послание, по-ужасно от предишното. Из главата му се въртяха образи — светли мехури със страшни лица, и цветни петна, които се подиграваха, присмиваха се и обвиняваха, и стрелкащи се валма гореща светлина, които го пронизваха. А после метаморфи, газообразни, зловещи, които кръжаха около него, махаха му с дълги тънки пръсти, кикотеха се с пискливи глухи гласове, наричаха го страхливец, мекушав, глупак, сополанко. И гнусни мазни гласове пееха, като изопачено подражаваха детската песничка:

Старият Крал на сънищата

е с каменно сърце.

Той нивга не е сам,

той никога не спи.

Смях, неблагозвучна музика, шепоти, които едвам долавяше… дълги редици танцуващи скелети… мъртвите братя скандари, грозни и обезобразени, които го зовяха по име…

Валънтайн с усилие се събуди и дълги часове крачи напред-назад, измъчен и изнурен, из тесния флотер.

А на следващата нощ дойде трето послание, по-страшно от предишните две.

— Никога ли вече няма да спя? — запита той.

Докато седеше приведен, пребледнял, изтощен, дойде да го види Делиамбър с йерархката Лоривейд.

— Чух за неприятностите ви — каза Лоривейд. — Не ви ли показа Господарката как да се браните с диадемата си?

Валънтайн я погледна неразбиращо.

— Какво искаш да кажеш?

— Един властник не може да напада друг, милорд. — Тя докосна сребърната лента на челото му. — Това ще отбива нападение, ако го използвате както трябва.

— А как именно?

— Когато се приготвяте за сън — отвърна Лоривейд, — обградете се със силова стена. Отделете се от себе си; изпълнете въздуха около вас с душата си. Тогава никакво послание не може да ви причини зло.

— Ще ме научите ли как да го правя?

— Ще се опитам, милорд.

Изсмукан и уморен, единственото, което можа да направи, бе да хвърли сянка на сила; не успя да използва цялата си мощ на коронал, и макар че Лоривейд го учи един час как да си служи с диадемата, през тази нощ дойде четвъртото послание. Но то беше по-слабо от другите и Валънтайн можа да избегне най-лошите му въздействия и най-сетне го обгърна спокоен сън. През деня се чувстваше почти възстановен и няколко часа се упражнява с диадемата.

През следващите нощи му се явиха и други послания — смътни, изучаващи, опипващи да открият някаква пролука в бронята му. Валънтайн ги отблъскваше с растяща увереност. Чувстваше напрежението на постоянната бдителност и то го изтощаваше; а малко бяха нощите, когато не усещаше пипалата на Краля на сънищата, опитващи се да се промъкнат в спящата му душа; ала стоеше винаги нащрек и оставаше незасегнат.

Още пет дни се придвижваха на север по долното течение на Глейдж, а на шестия разузнавачите на Ерманар се върнаха със сведения за териториите, простиращи се пред тях.

— Наводнението не е толкова сериозно, колкото бяхме чули — каза Ерманар.

Валънтайн кимна.

— Отлично. Тогава ще продължим към езерото и ще вземем кораб оттам, нали така?

— Между нас и езерото има вражески сили.

— На коронала ли са?

— Вероятно, милорд. Разузнавачите казаха само, че се изкачили на Луманзарския рид, откъдето се открива гледка към езерото и околната равнина, и видели войска, разположена на лагер там, и значителен брой молитори.

— Най-после война! — извика Лизамон Хълтин.

Тя никак не изглеждаше недоволна.

— Не — отсече Валънтайн мрачно. — Още е много рано за такова нещо. Ние сме на хиляди мили от замъка Връхни. Едва ли ще можем да започнем да се бием толкова далеч на юг. Освен това все още има надежда да избегнем напълно войната — или поне да я отлагаме до последната минута.

— Какво ще правите, милорд?

— Ще продължим като досега на север през долината на Глейдж, но ще започнем да завиваме на северозапад, ако тази армия предприеме някакво придвижване към нас. Възнамерявам, ако мога, да я заобиколя и да поема с кораб по реката в тила й, като по такъв начин я оставя да си седи при Рогхоиз и да ни чака да се появим.

Ерманар замига.

— Да я заобиколим ли?

— Ако не греша, Барджазид я е разположил там да пази подстъпа към езерото. Няма да ни преследват много надалеч към вътрешността.

— Но във вътрешността…

— Да, зная. — Валънтайн сложи леко ръка върху рамото на Ерманар и каза тихо, с цялата топлота и отзивчивост, които имаше в душата си: — Прости ми, приятелю, но мисля, че ще трябва да се отклоним от реката чак до Велализиер.

— Тези развалини ме плашат, милорд, и не само мен.

— Вярно. Ала сред нас има един могъщ магьосник и много смелчаци. Какво могат да направят един-два духа на такива като Лизамон Хълтин или на Кхун от Кианимот, или на Слийт, или на Карабела? Или на Залзан Кавол? Достатъчно е да накараме скандара да им изреве и те ще търтят да бягат чак до Стоиен!

— Милорд, вашата дума е закон. Но още като дете съм чувал страшни неща за Велализиер.

— Бил ли си някога там?

— Естествено, не.

— Познаваш ли някого, който да е бил?

— Не, милорд.

— Тогава можеш ли да кажеш, че познаваш, че наистина познаваш опасностите на това място?

Ерманар подръпна къдриците на брадата си.

— Не, милорд.

— А пред нас стои армия на нашия враг и цяла орда страшни военни молитори, нали? Ние нямаме представа какво могат да ни сторят духовете, ала сме напълно сигурни, че войната ще ни донесе беди. Аз предлагам да избегнем боя и да опитаме късмета си с духовете.

— Аз бих предпочел обратното — отвърна Ерманар с пресилена усмивка. — Но ще бъда до вас, милорд, дори и да ми поискате да мина пеш през Велализиер в безлунна нощ. Можете да разчитате на това.

— Вярвам ти — рече Валънтайн. — И ще се измъкнем от Велализиер, без призраците му да ни сторят нещо лошо, Ерманар. Можеш да бъдеш напълно спокоен.

Засега продължаваха по досегашния път, като Глейдж беше от дясната им страна. С придвижването им на север местността постепенно се издигаше — Валънтайн знаеше, че това не е още голямото нагорнище, от което започваха предпланините на замъка Връхни, а само малко стъпало, външна гънка на оня огромен тумор върху кожата на планетата. Скоро реката се озова на сто крачки по-долу в равнината, тънка ярка ивица, обградена от гъст див храсталак. Сега пътят лъкатушеше зигзаговидно по склона на едно стръмно възвишение, както каза Ерманар, Луманзарския рид, от върха на който се виждаше необикновено надалеч.

Валънтайн заедно с Делиамбър, Слийт и Ерманар отиде до билото на рида, за да прецени положението. Долу местността придобиваше очертанията на естествени тераси, по които постепенно ридът се спущаше в обширната долина, в средата на която стоеше като украшение езерото Рогхоиз.

Езерото изглеждаше грамадно, почти като океан. Валънтайн го помнеше такова голямо, каквото и трябваше да бъде, защото в Глейдж се отцеждаше целият северозападен склон на върха около замъка и реката вливаше почти всичките си води в това езеро; но размерите, които помнеше, не можеха да се сравняват с днешните. Чак сега разбираше защо всички градове по брега на езерото бяха построени нависоко, на пилони: днес тези градове не стояха вече на брега на езерото, а дълбоко в неговите предели и сигурно водата плискаше долните етажи на постройките, опрени за дъното като на кокили.

— Много се е увеличило — каза той на Ерманар.

— Да, мисля, почти двойно повече от обичайната му площ. Но слуховете, които се носеха, го изкарваха още по-голямо.

— Често става така — рече Валънтайн. — А къде е армията, която са забелязали вашите разузнавачи?

Ерманар дълго изучава хоризонта с далекогледа си. Възможно е, мислеше си Валънтайн с надежда, да са вдигнали лагера си и да са се върнали на Върха, или пък разузнавачите да са сбъркали, да няма тук никаква армия, или може би…

— Ето там, милорд — проговори Ерманар най-после.

Валънтайн взе далекогледа и се взря надолу под рида. Отначало видя само дървета, ливади и тук-там разливи на езерото; ала Ерманар насочи далекогледа и изведнъж Валънтайн забеляза. С просто око войниците изглеждаха като струпване на мравки близо до брега на езерото.

Но не бяха мравки.

До езерото се бяха настанили на бивак може би хиляда бойци, а може би хиляда и петстотин — не огромна армия, ала достатъчно голяма в свят, където понятието война беше почти забравено. По численост те превъзхождаха неколкократно силите на Валънтайн. Наблизо пасяха осемдесет-сто молитора — едри бронирани създания от старо време, синтетични по произход. При рицарските игри в замъка Връхни молиторите често се използваха като бойно средство. Те се движеха с изумителна бързина на късите си дебели крака и бяха способни на големи разрушителни дела, като подаваха тежките си глави с черни челюсти от непробиваемите си брони, за да чупят, мачкат и разкъсват. Валънтайн ги бе виждал да разорават цяло поле със свирепите си закривани нокти, сновейки тромаво назад-напред, блъскайки се един в друг и мушкайки с глави в тъпа ярост. Една дузина от тях, препречили някой път, биха представлявали здрава като стена преграда.

Слийт каза:

— Можем да ги изненадаме, ако изпратим един отряд да подплаши молиторите, а после да ги нападнем от другата страна, когато…

— Не — отсече Валънтайн. — Ще бъде грешка да се бием.

— Ако си въобразявате — упорстваше Слийт, — че ще си възвърнете замъка Връхни, без някой дори да си пореже пръста, милорд, вие…

— Предполагам, че ще има кръвопролитие — отвърна Валънтайн рязко. — Но искам да го сведа до минимум. Ония войници там долу са войници на коронала; помни това и помни кой е всъщност коронал. Те не са врагът. Единственият враг е Доминин Барджазид. Ще се бием само когато е нужно, Слийт.

— Тогава да променим набелязания маршрут? — запита Ерманар кисело.

— Да. Ще тръгнем на северозапад, към Велализиер. После ще завием от другата страна на езерото и ще поемем по долината към Пендиуейн, ако няма други армии, които да ни причакват от тук до там. Имате ли карти?

— Само на долината и на пътя за Велализиер, може би половината път. Останалото е само пустош, милорд, и картите показват много малко.

— Тогава ще минем без карти — заяви Валънтайн.

Когато керванът се спусна обратно по Луманзарския рид към кръстопътя, откъдето щяха да се отдалечат от езерото, Валънтайн повика разбойническия херцог Насимонт в колата си.

— Ние се насочваме към Велализиер — каза той — и може да се наложи да минем направо през него. Познавате ли тази местност?

— Бил съм там само веднъж, милорд, когато бях много по-млад.

— Духове ли търсеше?

— Търсех съкровища на древните, за да украся семейната къща. Но намерих съвсем малко. Сигурно това място е било плячкосано, когато е паднало.

— Значи не те е било страх да разграбваш един обитаван от духове град?

Насимонт повдигна рамене.

— Знаех преданията. Бях по-млад и не толкова плашлив.

— Говори с Ерманар — рече Валънтайн — и се представи като човек, който е бил във Велализиер и е останал жив, за да разправя за него. Можеш ли да ни преведеш през града?

— Спомените ми за това място са отпреди четиридесет години, милорд. Но ще направя всичко възможно.

След като изучи разпокъсаните, непълни карти, дадени му от Ерманар, Валънтайн заключи, че единственият път, който нямаше да ги приближи опасно до чакащата при езерото армия, всъщност щеше да ги доведе почти до покрайнините на разрушения град, ако не и в самия него. Той нямаше да съжалява за това. Развалините на Велализиер, колкото и да ужасяваха суеверните, според всички очевидци бяха величествена гледка; и освен туй Доминин Барджазид едва ли е оставил там войски да го причакват. Отклонението можеше да се окаже в тяхна изгода, ако лъжливият коронал очакваше Валънтайн да поеме по безопасния път срещу течението на Глейдж: в случай че пътуването през пустинята не се окажеше много трудно, може би щяха да успеят през голяма част от пътя на север да се движат далеч от реката и да скроят някаква изненада, когато най-сетне свърнат към замъка Връхни.

Нека Велализиер измъква духове колкото си ще, мислеше си Валънтайн, по-добре да вечеряш с призраци, отколкото да се спуснеш по Луманзарския рид право в устата на вражеските молитори.