Робърт Силвърбърг
Замъкът на лорд Валънтайн (50)

8

Пазачите на най-вътрешния Лабиринт изглеждаха учудени, че някой отвън е съумял да получи достъп до тяхното владение. Но въпреки че подложиха кубчето-пропуск на старателен оглед, те неохотно признаха, че е законен, и пуснаха Валънтайн и спътниците му напред.

Една тясна кола с вирната предна част ги понесе безшумно и бързо по коридорите на този вътрешен свят. Маскираните служители, които ги придружаваха, изглежда, не я управляваха сами, пък и това не би било лесно, защото на тези нива Лабиринтът се разклоняваше многократно, завиваше ту насам, ту нататък. Всеки, проникнал тук без разрешение, бързо би се объркал безнадеждно сред тия хиляди чупки, криволици, завои и плетеници. Но колата очевидно летеше над скрита насочваща релса, която я направляваше по един бърз, макар и не особено прав път, все по-навътре и по-навътре по извивките на уединените улици.

На всеки контролен пункт Валънтайн беше разпитван от недоверчиви служители, които почти не можеха да си представят, че външен човек е дошъл на посещение при министрите на понтифекса. Безконечните им усилия бяха уморителни, но безполезни. Той им размахваше своето кубче-пропуск, сякаш то беше магическа пръчица.

— Дошъл съм с крайно важна задача — повтаряше той всеки път — и ще разговарям само с висшите членове от двора на понтифекса.

Въоръжавайки се с цялото достойнство и самообладание, с които разполагаше, Валънтайн отхвърляше всяко възражение, всяко противопоставяне.

— Няма да видите добро — предупреждаваше той, — ако продължавате да ме разтакавате.

И най-после — чувстваше като че са минали сто години, откакто бе проникнал с жонглиране в Лабиринта през Отвора на сабите — Валънтайн се озова пред Шинаам, Дилифон и Нарамир, трима от петимата велики министри на понтифекса.

Те го приеха в едно мрачно, хладно и влажно помещение, иззидано от огромни блокове чер камък, с висок таван и украса от заострени арки. То беше тягостно, потискащо място, по-подходящо за тъмница, отколкото за заседателна зала. Влизайки в него, Валънтайн усети като че цялата тежест на Лабиринта се стоварва върху него — ниво по ниво. Арената, Домът на летописите, Дворът на сферите, Залата на ветровете и всичко останало, тъмните коридори, тесните кабинки, множеството трудещи се чиновници. Някъде далеч горе слънцето светеше, въздухът беше свеж и прохладен, духаше южен вятър, който носеше благоуханието на алабандини, елдирони и танигали. А той стоеше тук, притиснат под огромна могила от пръст и цели мили лъкатушни тунели, в едно царство на вечна нощ. От пътуването си надолу и навътре в Лабиринта беше възбуден и измъчен, сякаш не беше спал от седмици.

Докосна с ръка Делиамбър и врунът му предаде разтърсващ прилив на енергия, който попълваше изчерпващите му се сили. Погледна Карабела — тя се усмихна и му прати въздушна целувка. Погледна Слийт — той кимна и се усмихна мрачно. Погледна Залзан Кавол — и суровият побелял скандар направи бързо жонгльорско движение с всичките си ръце, за да го насърчи. Негови спътници, негови приятели, негова опора във всички тези дълги и необикновени тегоби.

Погледна към министрите.

Те седяха без маски един до друг на такива великолепни кресла, че биха могли да служат за тронове. В средата беше Шинаам, министърът на външните работи, гхайрог по рождение, влечугоподобен, със студени очи без клепки, бързо въртящ се раздвоен червен език и корава змиевидна коса, която се гърчеше бавно. От дясната му страна беше Дилифон, частен секретар на Тиеверас, крехка, призрачна фигура, с бяла коса като Слийтовата, съсухрена и повехнала кожа, святкащи очи, които сякаш хвърляха огнени струи от старческото лице. А от другата страна на гхайрога се намираше Нарамир, имперската съногадателка, стройна и елегантна жена сигурно в напреднала възраст, защото бе свързана с Тиеверас отдавна, още от времето, когато е бил коронал. Ала на вид изглеждаше едва на средна възраст. Кожата й беше гладка и без бръчки, кестенявата й коса — лъскава и буйна. Единствено във вглъбеното и загадъчно изражение на очите й Валънтайн можа да открие някаква следа от присъщата й мъдрост, опитност, натрупаната с десетилетия властност. Явно тук има някаква магия, реши той.

— Прочетохме молбата ви — каза Шинаам. Гласът му беше плътен и рязък, със слаба съскаща нотка. — Историята, която ни поднасяте, ни се струва невероятна.

— Говорихте ли с Господарката, моята майка?

— Да, говорихме с Господарката — отвърна гхайрогът хладно. — Тя ви признава за свой син.

— Призовава ни да ви съдействаме — обади се Дилифон с дрезгав и стържещ глас.

— Яви ни се чрез послания — произнесе Нарамир тихо, мелодично — и ви препоръча, молейки ни да ви окажем исканата от вас помощ.

— Е, и тогава? — запита Валънтайн.

— Възможно е Господарката да е била заблудена — отвърна Шинаам.

— За измамник ли ме смятате?

— Вие искате да повярваме — каза гхайрогът, — че короналът на Маджипур е бил издебнат от един от по-младите синове на Краля на сънищата и изтръгнат от собственото ся тяло, че е бил лишен от памет и поставен — частицата, която е останала от него — в съвсем друго тяло, което за щастие се оказало подръка, и че узурпаторът е успял да влезе в празната черупка на коронала и й е наложил своето съзнание. Трудно ни е да повярваме такива неща.

— Съществува умение да се местят тела от душа на душа — каза Валънтайн. — Има и други такива случаи.

— Няма случаи на изместване на коронал по този начин — възрази Дилифон.

— Все пак това е станало — отвърна Валънтайн. — Аз съм лорд Валънтайн, с възвърната благодарение на добрината на Господарката памет и искам подкрепата на понтифекса, за да поема отговорностите, които ми възложи след смъртта на брат ми.

— Да — каза Шинаам. — Ако сте тоя, за когото се представяте, би трябвало да се върнете в замъка Връхни. Но отде да знаем? Това са сериозни неща. Те ще предизвикат гражданска война. Как можем да посъветваме понтифекса да хвърли света в хаос само заради твърдението на някакъв си млад странник, който…

— Аз вече убедих майка си в истинската си самоличност — изтъкна Валънтайн. — Душата ми беше открита за нея на Острова и тя видя кой съм. — Той докосна сребърната, диадема на челото си. — Как, мислите, съм се сдобил с този уред? Подари ми го тя, със собствените си ръце, когато стояхме заедно във Вътрешния храм.

Шинаам отвърна спокойно:

— Няма съмнение, че Господарката ви признава и ви подкрепя.

— Ала вие се съмнявате в преценката й?

— Ние искаме да подкрепите претенциите си с по-солидно доказателство — обади се Нарамир.

— Тогава позволете ми да отправя послание тук още сега, за да ви убедя, че говоря истината.

— Както желаете — рече Дилифон.

Валънтайн затвори очи и изпадна в състояние на транс.

Със страст и убеденост от него бликна лъчезарният поток на собственото му съзнание, затече буйно така, както когато трябваше да спечели доверието на Насимонт в оная сурова, осеяна с развалини пустош оттатък Треймон, и когато бе въздействал на умовете на тримата чиновници при входа на Дома на летописите, и когато се бе разкрил на икономката Гитаморн Суул. С различни степени на успех бе постигнал това, което трябваше да постигне с всички тия.

Но сега се чувстваше неспособен да превъзмогне непреклонния скептицизъм на министрите на понтифекса.

Умът на гхайрога беше абсолютно непрогледен за него, стена, отблъскваща и недостъпна като шеметно високите бели скали на Острова на сънищата. Валънтайн долавяше само най-мъгляви проблясъци на създание зад мисловния щит на Шинаам и не можеше да го пробие, въпреки че го атакуваше с всичко, с което разполагаше. Умът на съсухрения стар Дилифон също представляваше нещо недостъпно, не защото беше брониран, а защото изглеждаше шуплест, открит, восъчна пита, която не оказваше никаква съпротива; той минаваше през него като през въздух и не срещаше нищо осезаемо. Валънтайн усети контакт само с ума на съногадателката Нарамир, но и той беше незадоволителен. Тя като че попиваше душата му, поглъщаше всичко, което Валънтайн отдаваше и изцеждаше в някаква бездънна пропаст на съзнанието й, пращаше, пращаше, пращаше и все не можеше да се добере до ядрото на душата й.

Но не искаше да се предава. С бясна сила хвърли цялата си душа, заявявайки, че е лорд Валънтайн от замъка Връхни, и призовавайки ги да докажат, че е нещо друго. Пресегна се надълбоко за спомени — за майка си, за царствения си брат, за възпитанието си като принц, за свалянето си в Тил-омон, за скитанията си из Зимроел, за всичко, влязло в оформянето на човека, който си бе пробил път с борба до недрата на Лабиринта, за да издейства тяхната помощ. Отдаде се всецяло, дръзко, яростно, докато не можеше да праща нищо повече, докато започна да се олюлява и да се вцепенява от изтощение и увисна между Слийт и Карабела като някаква захвърлена от собственика си разтегната и безполезна дреха.

Излезе от трансовото състояние, като се страхуваше, че не е успял.

Трепереше и се чувстваше отпаднал. Пот обливаше тялото му. Зрението му беше замъглено и усещаше жестока болка в слепоочията.

Помъчи се да възвърне силите си, затвори очи и пое въздух дълбоко в дробовете си. После погледна тримата министри.

Лицата им бяха сурови и мрачни. Очите им — студени и неподвижни. Израженията им — равнодушни, презрителни, дори враждебни. Валънтайн изведнъж се ужаси. Ами ако тези тримата бяха в съюз със самия Доминин Барджазид? Дали в такъв случай не молеше собствените си врагове?

Но това беше немислимо и невъзможно, видение на изтощения му мозък, казваше си той отчаяно. Не можеше да повярва, че заговорът срещу него е стигнал чак до Лабиринта.

С дрезгав, пресеклив глас запита:

— Е? Какво ще кажете сега?

— Аз не усетих нищо — отвърна Шинаам.

— Не съм убеден — заяви Дилифон. — Всеки магьосник би могъл да праща такива послания. Вашата искреност и пламенност може да е престорена.

— И аз мисля така — каза Нарамир. — Чрез послания могат да се пръскат и лъжи, и истини.

— Не! — извика Валънтайн. — Аз се разкрих издъно пред вас. Невъзможно е да не сте забелязали…

— Но не съвсем издъно — каза Нарамир.

— Какво имате предвид?

— Хайде двамата с вас да се позанимаем със съногадателство — предложи тя. — Тук, сега, в тази стая, пред тези хора. Нека душите ни станат наистина една. Чак тогава ще мога да съдя за достоверността на вашия разказ. Съгласен ли сте? Ще изпиете ли упойката с мен?

Разтревожен, Валънтайн погледна другарите си — и видя тревога, отразена върху лицата им, с изключение на Делиамбър, чието изражение беше благо и неопределено, като че се намираше на съвсем друго място. Да рискува ли с тълкуване на сънища? Ще посмее ли? С упойката щеше да загуби съзнание, да стане напълно прозрачен, напълно уязвим. Нямаше нищо по-лесно от това, ако тези тримата се бяха съюзили с Барджазид и искаха да го направят безпомощен. Пък и не някаква обикновена селска съногадателка искаше да проникне в душата му, а говорителката на понтифекса, жена най-малко на сто години, хитра и могъща, за която казваха, че била истинската господарка на Лабиринта, че командувала всички други, включително и самия старец Тиеверас. Делиамбър нарочно избягваше да му даде някакво указание. Лично той трябваше да вземе решението.

— Да — каза Валънтайн, впил очи в нейните. — Щом от нищо друго няма полза, нека опитаме със съногадателство. Тук. Веднага.