Метаданни
Данни
- Серия
- Маджипур (1)
- Включено в книгите:
-
- Оригинално заглавие
- Lord Valentine’s Castle, 1979–1980 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Борис Миндов, 1987 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Героическо фентъзи (Меч и магия)
- Научна фантастика
- Научно фентъзи и технофентъзи
- Роман за съзряването
- Фентъзи
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 45гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Робърт Силвърбърг. Замъкът на лорд Валънтайн I
Роман. Книга I
Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1987
Библиотека „Галактика“, №88
Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,
Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев
Рецензент: Венко Христов
Преведе от английски: Борис Миндов
Редактор: Анелия Бошнакова
Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев
Рисунка на корицата: Текла Алексиева
Художествен редактор: Иван Кенаров
Технически редактор: Пламен Антонов
Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева
Американска. I издание
Дадена за набор на 27.VI.1987 г. Подписана за печат на 5.XI.1987 г.
Излязла от печат месец ноември 1987 г. Формат 70×100/32 Изд. №2089
Цена 2,00 лв. Печ. коли 19,75. Изд. коли. 12,79. УИК 13,06
Страници: 320. ЕКП 95366 5637–216–87
Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна
Държавна печатница „Георги Димитров“ — София
Ч-820/73/31
© Людмила Стоянова, предговор, 1987
© Борис Миндов, преводач, 1987
© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1987
© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979
с/о Jusautor, Sofia
© Robert Silverberg, 1979,1980
Lord Valentine’s Castle
Pan Books Ltd, 1981
Издание:
Робърт Силвърбърг. Замъкът на лорд Валънтайн II
Роман. Книга II
Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1988
Библиотека „Галактика“, №91
Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,
Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев
Рецензент: Венко Христов
Преведе от английски: Борис Миндов
Редактор: Анелия Бошнакова
Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев
Рисунка на корицата: Текла Алексиева
Художествен редактор: Иван Кенаров
Технически редактор: Пламен Антонов
Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева
Американска. I издание
Дадена за набор на 27.VI.1987 г. Подписана за печат на 3.XII.1987 г.
Излязла от печат месец януари 1988 г. Формат 70×100/32 Изд. №2090
Цена 2,50 лв. Печ. коли 23,50. Изд. коли 15,21. УИК 16,21
Страници: 376. ЕКП 95366 25331/5637–344–88
Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна
Държавна печатница „Георги Димитров“ — София
Ч-820/73/31
© Борис Миндов, преводач, 1988
© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1988
© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979
c/o Jusautor, Sofia
© Robert Silverberg, 1979,1980
Lord Valentine’s Castle
Pan Books Ltd, 1981
История
- —Добавяне
- —Редакция от Mandor според хартиенотото издание; добавяне на анотация
- —Корекции от gogo_mir
6
В този момент от една врата от другата страна на площада пред Дома на летописите излязоха три фигури — една хджортка и двама човеци — с маски на служителите от Лабиринта. Те закрачиха бавно към мястото, където стоеше Валънтайн с Делиамбър, Слийт и неколцина други.
Хджортката огледа внимателно Валънтайн, който, изглежда, не й направи особено впечатление.
— По каква работа сте тук? — запита тя.
— Да поискам аудиенция с понтифекса.
— Аудиенция с понтифекса — повтори хджортката учудено, сякаш Валънтайн бе казал: „Да поискам чифт крила. Да поискам позволение да изпия океана.“ — Аудиенция с понтифекса! — тя се засмя. — Понтифексът не дава аудиенции.
— Вие ли сте главните му министри?
Смехът стана по-гръмогласен.
— Това е Домът на летописите, а не Тронната зала. Тук няма никакви държавни министри.
Тримата служители се обърнаха и тръгнаха обратно към вратата.
— Почакайте! — извика Валънтайн.
Той премина в сънно състояние и отправи към тях спешно видение. То нямаше определено съдържание, само широк и общ смисъл, че здравият ред е в опасност, че административната власт е сериозно застрашена и че единствено те могат да отблъснат силите на хаоса. Продължаваха да вървят и Валънтайн удвои мощта на посланието си, докато се изпоти и затрепери от напрежение. Спряха се. Хджортката погледна назад.
— Какво търсите тук? — попита тя.
— Да бъдем допуснати до министрите на понтифекса.
Посъветваха се шепнешком.
— Какво да правим? — запита Валънтайн Делиамбър. — Да им пожонглираме ли?
— Старай се да бъдеш търпелив — прошепна врунът.
Трудно му беше, но все пак Валънтайн стискаше езика си. След няколко минути служителите се върнаха и казаха, че може да влезе с петима от спътниците си. Другите ще трябва да се настанят на по-горно ниво. Валънтайн се намръщи. Но явно нямаше полза да спори с тези маскирани. Той избра Делиамбър, Карабела, Слийт, Азенхарт и Залзан Кавол да продължат по-нататък с него.
— Къде ще се настанят останалите? — попита Валънтайн.
Хджортката повдигна рамене. Това не я засягаше. От полумрака от дясната страна на Валънтайн долетя висок ясен глас:
— Нуждае ли се някой от водач за по-горните нива?
Валънтайн се засмя под мустак.
— Хисун, ти ли си? Още ли си тук?
— Сметнах, че ще ви потрябвам.
— Трябваш ни. Намери свястно място за настаняване на моите хора във външния кръг, близо до Отвора на водите, нека ме почакат там, докато свърша тук долу.
Хисун кимна.
— Искам само три крони.
— Какво?! Та нали и без туй желаеш да стигнеш до върха! И преди пет минути каза, че следващия път, когато ми станеш водач, няма да ти плащам!
— То ще бъде за следващия път — отвърна Хисун сериозно. — За сега не се отнася. Нима ще лишиш едно бедно дете от препитание?
С въздишка Валънтайн каза на Залзан Кавол:
— Дай му три крони.
Момчето скочи в първата кола. След малко целият керван зави и потегли. Валънтайн и петимата му спътници минаха през входа на Дома на летописите.
Във всички посоки се виеха коридори. В лошо осветени кабинки чиновници бяха наведени ниско над купчини документи. Въздухът тук беше сух и миришеше на мухъл, а общият вид на мястото — дори по-отблъскващ отколкото на предишните нива. Валънтайн разбра, че това е административният център на Маджипур, мястото, където се вършеше истинската работа свързана с управляването на двайсет милиарда същества. Съзнанието, че тези сновящи насам-натам гноми, тези ровещи в земята къртици държат действителната власт в света, го смразяваше.
Досега бе мислил, че короналът е истинският крал, а понтифексът — само фигурант, защото всички виждаха, че короналът беше този, който действително командуваше силите на реда при опасност да възникне хаос, енергичният, динамичен коронал, докато понтифексът стоеше затворен дълбоко долу и излизаше от Лабиринта само когато го изискваха най-висши държавни интереси.
Но сега не беше толкова уверен.
Самият понтифекс може да беше просто един смахнат старец, ала фаворитите на понтифекса, тези стотици хиляди невзрачни бюрократи с необикновените си малки маски, можеха колективно да упражняват по-голяма власт над Маджипур, отколкото помпозният коронал и всичките му високопоставени помагачи. Тук долу се определяха данъците, тук се регулираше търговският баланс между една и друга провинция, тук се координираше поддържането на пътищата, парковете, учебните заведения и всички други дейности, намиращи се под контрола на провинциите. Валънтайн никак не беше убеден, че истинско централно правителство е възможно в свят, голям като Маджипур, но поне основните му форми, структурните контури съществуваха и докато се движеше през вътрешната плетеница на Лабиринта, виждаше, че управляването на Маджипур съвсем не се свежда само до големи обиколки и послания на сън. Могъщият скрит административен апарат тук долу вършеше по-голямата част от работата.
И той бе попаднал в нейната мрежа. На няколко нива под Дома на летописите имаше жилищни помещения за провинциалните чиновници, които идваха в Лабиринта по държавна работа; там му дадоха апартамент със скромни стаи и няколко дена престоя в него, без никой да му обръща внимание. Изглежда, нямаше начин да се придвижи по-нататък. Разбира се, като коронал би имал право да бъде пуснат незабавно при понтифекса; но не беше коронал в никакъв действителен смисъл и ако заявеше, че е такъв, придвижването му по-нататък вероятно щеше да стане абсолютно невъзможно.
След като порови из паметта си, Валънтайн си спомни имената на главните министри на понтифекса. Освен ако положението не се е променило напоследък, Тиеверас държеше близо до себе си петима служители с широки пълномощия — Хорнкаст, висшия му говорител; Дилифон, частния му секретар; Шинаам, гхайрог, министър на външните работи; Сепултров, министър по научни въпроси и негов личен лекар; и Нарамир, съногадателката му, според мълвата най-влиятелната от всички, съветничката, която бе избрала за коронал Вориакс и после Валънтайн.
Но да се добере до някого от тази петорка му изглеждаше толкова трудно, колкото да се добере до самия понтифекс. И те като Тиеверас бяха забутани в далечните, недостъпни дълбини. Умението на Валънтайн да си служи с дадената от майка му диадема не стигаше дотам, че да установява контакт със съзнанието на непознат, намиращ се на неизвестно разстояние.
Скоро той научи, че двама по-второстепенни, но все пак важни чиновници служат за пазачи на централните нива на Лабиринта. Те бяха имперските икономи Дондак-Саджамир, по произход су-сухерис, и Гитаморн Суул, човек.
— Но — каза Слийт, който бе разговарял с пазачите на хотела — тия двамата враждуват от година и повече. Сътрудничат си колкото е възможно по-малко. А ще трябва да получите одобрението и на двамата, за да се срещнете с по-високопоставените министри.
Карабела изсумтя ядно.
— До края на живота си ли ще събираме прах тук долу! Валънтайн, защо изобщо се занимаваме с Лабиринта? Защо не се ометем оттук и не тръгнем направо към замъка Връхни?
— Точно така мисля и аз — заяви Слийт.
Валънтайн поклати глава.
— Подкрепата на понтифекса е необходима. Така ми каза Господарката и аз съм съгласен с нея.
— Необходима за какво? — попита Слийт. — Понтифексът спи дълбоко под земята. Той не знае нищо за каквото и да било. Има ли понтифексът армия, която да ви отстъпи? Изобщо съществува ли понтифексът?
— Понтифексът има армия от дребни чиновници и служители — изтъкна Делиамбър спокойно. — Те ще ни бъдат крайно полезни. Не от войниците, а от тях зависи равновесието на силите в нашия свят.
Слийт оставаше непреклонен.
— Аз казвам: вдигнете звездното знаме, надуйте тръбите, ударете барабаните, тръгнете през Алханроел, обявете се за коронал и нека цял свят узнае за малката хитрост на Доминин Барджазид. Във всеки град по пътя си ще срещате най-важните хора и ще спечелвате подкрепата им с вашата топлота и искреност, а може би и с малка помощ от диадемата на Господарката. Когато стигнете до замъка Връхни, десет милиона души ще маршируват зад вас и Барджазидът ще се предаде без борба!
— Хубаво видение — рече Валънтайн. — Но мисля, че все пак ни е нужно съдействието на понтифекса, преди да се опитаме да отправим някакво открито предизвикателство. Аз ще се срещна с тези двама икономи.
Следобед бе заведен в седалището на Дондак-Саджамир — учудващо неугледен малък кабинет, дълбоко сред неразбория от миниатюрни чиновнически кабинки. Повече от един час държаха Валънтайн да чака в един тесен и претъпкан вестибюл, докато най-после го пуснаха при иконома.
Валънтайн не беше напълно уверен как ще се справи с този су-сухерис. Дали едната глава не е Дондак, а другата — Саджамир? И към двете едновременно ли трябва да се обърне, или да разговаря само с главата, която му заговори? Прилично ли е да насочва вниманието си ту към едната, ту към другата, докато разговаря?
Дондак-Саджамир гледаше Валънтайн сякаш от голяма височина. В кабинета цареше напрегната тишина, докато четирите студени зелени очи на чуждоземеца изучаваха равнодушно посетителя. Су-сухерисът беше слабо, удължено същество, без коса и с гладка кожа, цилиндрично по форма и без рамене, с прътовидна шия, която се издигаше като пиедестал на десет-дванайсет инча високо и се раздвояваше, за да осигури подпора на двете тесни вретенообразни глави. По високомерното му държане лесно можеше да се помисли, че длъжността иконом на понтифекса е далеч по-важна от длъжността на самия понтифекс. Но Валънтайн знаеше, че донякъде тази ледена надменност беше просто присъща на расата на икономите: естествено е за един су-сухерис да има надут и презрителен вид.
Най-после лявата глава на Дондак-Саджамир произнесе:
— Защо сте дошли тук?
— За да помоля за аудиенция с главните министри на понтифекса.
— Така се казва и в писмото ви. Но каква работа имате с тях?
— Крайно належаща работа, държавен въпрос.
— А именно?
— Едва ли очаквате да го обсъждам с някого, стоящ под най-високите стъпала на властта.
Дондак-Саджамир обмисля безкрайно дълго този аргумент. Когато заговори пак, извърши това с дясната си глава. Вторият глас беше много по-плътен от първия.
— Ако пропилея времето на главните министри, зле ще си изпатя.
— А ако ми попречите да се срещна с тях, в края на краищата пак зле ще си изпатите.
— Заплаха ли е това?
— Съвсем не. Мога да ви кажа само, че ако не получат сведенията, които нося, последиците ще бъдат много сериозни за всички нас — а несъмнено ще се огорчат доста, като узнаят, че вие сте попречили тези сведения да стигнат до тях.
— Не само аз — отвърна су-сухерисът. — Има втори иконом и ние трябва да действаме общо, когато удовлетворяваме такива молби. Вие още не сте говорили с колежката ми.
— Не съм.
— Тя е душевно болна. От много месеци умишлено и злонамерено отказва да ми сътрудничи. — Сега Дондак-Саджамир говореше и с двете си глави едновременно, и то с гласове, неразличаващи се дори с една октава. Ефектът беше необикновено смущаващ. — И да ви дам одобрение, тя пак ще го отхвърли. Никога не ще успеете да се срещнете с главните министри.
— Но това е невероятно! Не можем ли някак си да я заобиколим?
— Ще бъде незаконно.
— Но щом тя пречи на всякаква законна работа…
Су-сухерисът изглеждаше безразличен.
— Отговорността пада върху нея.
— Не — отсече Валънтайн. — Пада върху двама ви! Не можете просто да кажете, че щом като тя не иска да ви сътрудничи, не мога да продължа по-нататък, когато оцеляването на самото правителство е застрашено!
— Така ли мислите? — попита Дондак-Саджамир.
Този въпрос смути Валънтайн. Дали събеседникът му оспорваше намека за заплаха срещу кралството, или просто схващането, че носи еднаква отговорност за възпрепятстването на Валънтайн? След малко Валънтайн попита:
— Как предлагате да постъпя?
— Да се върнете у дома си — отвърна икономът, — да живеете плодотворно и щастливо и да оставите проблемите на управлението на ония от нас, които са предопределени да се занимават с тях.