Робърт Силвърбърг
Замъкът на лорд Валънтайн (30)

15

Призори се забелязаха огромни заоблени планини с широка пролука помежду им. Авендройн сигурно не беше далеч. Залзан Кавол с почтителност, каквато не бе проявявал никога преди, дойде в задната част на колата да се посъветва с Валънтайн за по-нататъшната стратегия. Да се спотайват в горите през целия ден и да чакат до смрачаване, за да се помъчат да се промъкнат през Авендройн? Или да се опитат да минат още по светло?

Валънтайн не беше свикнал да ръководи. Той се вглъби за момент, стараейки са да си придава далновиден и дълбокомислен вид.

Най-после проговори:

— Ако продължим напред през деня, лесно ще ни забележат. От друга страна пък, загубим ли цял ден, като се крием тук, ще им дадем повече време да кроят планове срещу нас.

— Довечера — изтъкна Слийт — пак ще бъде голям празник в Илиривойн, а вероятно и тук. Можем да се промъкнем покрай тях, докато се веселят, а денем нямаме никакъв шанс.

— Съгласна съм — заяви Лизамон Хълтин.

Валънтайн се огледа.

— А ти, Карабела?

— Ако чакаме, ще дадем на илиривойнците време да ни настигнат. Според мен трябва да продължим.

— Делиамбър?

Врунът докосна внимателно връхчетата на пипалата си едно о друго.

— Напред! Ще заобиколим Авендройн, после ще свърнем обратно към Верф. Сигурно има друг път от Авендройн до фонтана.

— Да — каза Валънтайн. Погледна Залзан Кавол. — И аз мисля като Делиамбър и Карабела. А ти?

Залзан Кавол се навъси.

— Моите мисли ми подсказват: нека магьосникът накара този фургон да полети и да ни отведе тази вечер в Ни-моя. В противен случай ще продължим нататък, без да чакаме.

— Тъй да бъде — рече Валънтайн, сякаш сам бе взел решението. — А когато наближим Авендройн, ще изпратим разузнавачи да потърсят обиколен път край града.

Потеглиха, движейки се по-предпазливо, след като се съмна. Дъждът ту спираше, ту започваше пак, но сега не беше кротко преросяване, а почти тропически порой, силна канонада от капки, които трополяха ожесточено по покрива на фургона. За Валънтайн дъждът беше добре дошъл — може би щеше да принуди метаморфите да си стоят по къщите, докато минаваха.

Вече се появиха следи на предградия, разпръснати плетени колиби. На няколко места пътят се разклоняваше и на всяко разклонение Делиамбър гадаеше накъде да поемат, докато накрая разбраха, че трябва да са близо до Авендройн. Лизамон Хълтин и Слийт тръгнаха на разузнаване и след един час се върнаха с добра новина: единият от двата пътя точно пред тях водеше право към центъра на Авендройн, където се извършваха приготовления за празника, а другият завиваше на североизток, като заобикаляше изцяло града и минаваше през нещо като земеделска местност по оттатъшните склонове на планините.

Хванаха североизточния път. Минаха без произшествия авендройнския район.

Сега, късно следобед, пътуваха през планинския проход и навлязоха в обширна гъсто залесена равнина, дъждовита и мрачна, която бележеше източната граница на територията на метаморфите. Залзан Кавол караше фургона бясно напред, спирайки се само когато Шанамир настояваше, че добичетата имат крайна нужда от почивка и фураж; макар и почти неуморни, тъй като бяха от синтетичен произход, все пак и те бяха живи същества, та от време на време трябваше да поспрат. Скандарът се съгласяваше неохотно; той, изглежда, беше обладан от отчаяната мисъл, че се налага непременно да остави Пиурифейн далеч зад себе си.

Привечер, когато се движеше под силния дъжд през неравна, пресечена местност, внезапно ги сполетя беда.

Валънтайн беше в средата на фургона с Делиамбър и Карабела; повечето от останалите спяха, а Хейтраг Кавол и Гибор Хаерн караха колата. Отпред се чу трясък, пукот, сякаш нещо се чупеше, и след миг фургонът спря рязко.

— Повалено от бурята дърво! — извика Хейтраг Кавол. — Пътят пред нас е препречен!

Залзан Кавол заруга под нос и задърпа Лизамон Хълтин, за да я събуди. Валънтайн не виждаше отпред нищо освен зеленина, цялата корона на някакъв горски гигант преграждаше пътя. Разчистването му щеше да им отнеме може би часове и дори дни. Нарамили енергомети, скандарите слязоха да проучат положението. Валънтайн ги последва. Бързо се смрачаваше. Вятърът беше поривист и снопове дъжд ги шибаха почти хоризонтално в лицата.

— На работа! — изръмжа Залзан Кавол, клатейки ядно глава. — Телкар! Ти започни да сечеш отдолу! Роворн! Ти — големите странични клони! Ерфон…

— Би могло да стане и по-бързо — обади се Валънтайн, — ако се върнем обратно и потърсим друго разклонение на пътя.

Тази идея сепна Залзан Кавол, като че цял век на скандара не би му хрумвало такова нещо. За миг той се замисли над нея.

— Да — каза най-после. — Това е донякъде разумно. Ако ние…

Ала второ дърво, още по-голямо от първото, рухна на земята на сто ярда зад тях. Фургонът бе хванат като в капан.

Валънтайн пръв разбра какво се е случило.

— Всички във фургона! Това е засада! — И се втурна към отворената врата.

Много късно. От притъмняващата гора рукнаха като поток метаморфи, петнайсет-двайсет на брой, може би и повече, и безмълвно се озоваха сред тях. Залзан Кавол нададе страшен вик на гняв и откри огън със своя енергомет; светлата струя хвърли странно светлолилаво сияние край пътя и двама метаморфи се строполиха, страшно обгорени. Но в същия миг Хейтраг Кавол изхърка, като че се задушаваше, и падна, пронизан от стрела през шията, а Телкар се строполи, вкопчен за друга в гърдите си.

Внезапно задният край на фургона пламна. Намиращите се вътре изскочиха пълзешком навън, водени от Лизамон Хълтин, вдигнала високо вибрационния си меч. Валънтайн се видя нападнат от един метаморф с неговото лице; той ритна съществото, завъртя се, разсече второ с ножа, който беше единственото му оръжие. Чудно му беше, че е нанесъл рана. Със странен захлас гледаше как бликна бронзовата течност.

Валънтайн-метаморфът отново се нахвърли върху него. Нокти посегнаха към очите му. Валънтайн се дръпна, изви се, мушна с ножа. Острието се заби дълбоко и метаморфът политна назад, държейки се за гърдите. Валънтайн потрепери от ужас, но само за миг. Обърка се да посрещне следващия.

Това — боят и убиването — беше за него ново преживяване, от което душата го заболя. Но да бъде мекушав сега значеше да си навлече бърза смърт. Той ръгаше и режеше, ръгаше и режеше. Отзад чу вика на Карабела:

— Как върви?

— Държа… се… — изръмжа той.

Като видя прекрасния си фургон в пламъци, Залзан Кавол изрева, хвана един метаморф през кръста и го запокити в огъня; още двама се втурнаха към него, ала друг скандар ги сграбчи и ги пречупи като пръчки с всеки чифт от ръцете си. Сред бясното меле Валънтайн видя, че Карабела се бори с един метаморф и го поваля на земята с мощните мускули на ръцете си, които бе развила с дългогодишното жонглиране; а Слийт, обзет от свирепа жажда за мъст, с дива радост бъхтеше друг с ботушите си. Но фургонът гореше. Фургонът гореше. Гората гъмжеше от метаморфи, нощта се спущаше бързо, валеше проливен дъжд и фургонът гореше.

Когато горещината от огъня се засили, центърът на боя се премести от края на пътя в гората и положението стана още по-объркано, тъй като на тъмно трудно можеше да се различи приятел от враг. Умението на метаморфите да се преобразяват усложняваше още повече нещата, макар че във вихъра на боя те не можеха да запазят за дълго преобразованията си и това, което приличаше на Слийт или на Шанамир или на Залзан Кавол, бързо придобиваше отново естествения си облик.

Валънтайн се биеше яростно. Кожата му беше хлъзгава от собствената му пот и от кръвта на метаморфи, а сърцето му биеше силно от страшното напрежение. Пъхтейки, дишайки тежко, без да се спре нито за миг, той се врязваше в кълбото от врагове с настървение, което го учудваше, без нито веднъж да прекъсне, за да си отдъхне поне за миг. Ръгане и рязане, ръгане и рязане…

Метаморфите бяха въоръжени само с най-прости оръжия и макар и явно десетки на брой, скоро редовете им започнаха бързо да оредяват. Лизамон Хълтин сееше страшно опустошение с вибрационния си меч, като го размахваше с две ръце и сечеше и клоните на дърветата, и крайниците на метаморфите. Оцелелите скандари, мятайки яростно енергийни светкавици навред около себе си, бяха подпалили пет-шест дървета и осеяли земята с повалени метаморфи. Слийт осакатяваше и колеше, сякаш за една безумна минута можеше да си отмъсти за всички мъки, които според него метаморфите му бяха причинили. Кхун и Виноркис също се биеха с пламенна енергия.

Засадата бе прекратена така внезапно, както бе започнала.

При светлината на пламъците Валънтайн виждаше навред мъртви метаморфи. Сред тях лежаха и двама мъртви скандари. Лизамон Хълтин имаше кървава, но плитка рана на едното бедро; Слийт бе загубил половината от жакета си и бе получил няколко незначителни порязвания; Шанамир имаше следи от нокти по бузата. Валънтайн също усещаше няколко дребни драскотини и резки, а ръцете го боляха и тежаха от умора. Но не беше сериозно ранен. Ала Делиамбър… къде беше Делиамбър? Магьосникът врун не се виждаше никъде. Разтревожен, Валънтайн се обърна към Карабела и запита:

— Врунът остана ли във фургона?

— Мисля, че всички излязохме, когато се подпали.

Валънтайн свъси вежди. Сред горската тишина единствените звуци бяха страшното съскане и пращене на огъня и тихото язвително потупване на дъжда.

— Делиамбър! — извика Валънтайн. — Делиамбър, къде си?

— Тук съм — откликна тънко гласче отгоре. Валънтайн вдигна очи и видя магьосника вкопчен за един як клон на петнайсет стъпки от земята. — Воюването не е работа за мен — обясни Делиамбър кротко, залюля се и тупна в ръцете на Лизамон Хълтин.

— Какво ще правим сега? — рече Карабела.

Валънтайн разбра, че тя питаше него. Той командуваше. Залзан Кавол, коленичил до труповете на братята си, изглеждаше зашеметен от смъртта им и от загубата на своя скъпоценен фургон.

— Нямаме друг избор, освен да караме през гората — отговори той. — Ако се опитаме да поемем по главния път, ще срещнем други метаморфи. Шанамир, как са добичетата?

— Мъртви — изхълца младежът. — Всички до едно. Метаморфите…

— Тогава ще тръгнем пеш. Е, вярно, ще вървим дълго и ще се измокрим. Делиамбър, на какво разстояние сме според теб от река Стейче?

— На няколко дена път, предполагам. Но нямаме точна представа за посоката.

— Ще следваме наклона — обади се Слийт. — Реките оттук нататък не текат по нанагорнището. Ако се движим все на изток, непременно ще стигнем до нея.

— Стига да не ни се изпречи някоя планина — забеляза Делиамбър.

— Ще намерим реката — каза Валънтайн решително. — Стейче се влива в Зимър при Ни-моя, нали?

— Да — потвърди Делиамбър, — но течението й е буйно.

— Ще си опитаме късмета. Мисля, че най-бързо се строи сал. Хайде. Ако продължаваме да стоим тук, пак ще ни нападнат.

Не можаха да спасят нищо от фургона, нито облекло, нито храна, нито лични вещи, нито жонгльорските си принадлежности — всичко беше загубено, всяко парченце, всичко освен това, което имаха на гърба си, когато излязоха да пресрещнат тия, които им бяха устроили засада. За Валънтайн това не представляваше голяма загуба, ала за някои от другите, особено за скандарите, беше разорително. Фургонът дълго време им бе служил за дом.

Трудно можеха да накарат Залзан Кавол да напусне това място. Той изглеждаше като скован, неспособен да изостави труповете на братята си и развалините на фургона си. Валънтайн внимателно го накара да се изправи на крака. Някои от метаморфите, каза той, сигурно са се измъкнали през време на схватката; те скоро може да се върнат с подкрепления; опасно е да се стои тук. Изкопаха набързо плитки гробове в меката горска почва и положиха в тях тленните останки на Телкар и Хейтраг Кавол. После при непрекъснат дъжд и сгъстяващ се мрак поеха, както се надяваха, в източна посока.

Вървяха повече от час, докато се стъмни толкова, че не се виждаше; после прекараха нощта окаяно сгушени на малка мокра купчинка, вкопчени един за друг, до зори. Щом започна да просветлява, станаха, премръзнали и вкочанени, и си запробиваха път напред през горския гъсталак. Поне дъждът бе спрял. Тук гората не беше гъста като джунгла и им създаваше малко трудности, само на места трябваше да прегазват внимателно някой бърз поток. В един от тях Карабела се подхлъзна и падна, та Лизамон Хълтин трябваше да я измъква; в друг пък течението понесе Шанамир и Кхун го изтегли на безопасно място. Вървяха до пладне и си починаха един-два часа, като се задоволиха с оскъден обед от сурови корени и ягодови плодове. След това вървяха до смрачаване.

Минаха още два дена по същия начин.

А на третия стигнаха до групичка дуикови дървета, осем дебели, тумбести великана сред гората, от които висяха чудовищни издути плодове.

— Храна! — изрева Залзан Кавол.

— Храна, свята за горските братя — каза Лизамон Хълтин. — Внимавай!

Въпреки това изгладнелият скандар вече се канеше да свали един от огромните плодове с енергомета си, ала Валънтайн го сряза:

— Не! Забранявам това!

Залзан Кавол го гледаше смаяно. За миг някогашните му навици на командир се пробудиха и той се вторачи кръвнишки във Валънтайн, сякаш искаше да го удари. Но успя да се овладее.

— Гледайте — каза Валънтайн.

Иззад всяко дърво изскачаха горски братя. Те бяха въоръжени с духалата си за стрели; и като видя, че крехките маймуноподобни създания ги обграждат, от умора Валънтайн беше почти готов да се остави да го убият. Но само за миг. Той се съвзе и каза на Лизамон Хълтин:

— Попитай ги може ли да получим храна и водачи до Стейче. Ако поискат да им платим, мисля, че можем да им жонглираме с камъни или парчета плод.

Жената-воин, двойно по-висока от горските братя, се смеси с тях и дълго разговаря. Когато се върна, беше усмихната.

— Те знаят — каза, — че ние сме освободили братята им в Илиривойн!

— Значи сме спасени! — възкликна Шанамир.

— Новините се разнасят бързо в тази гора — вметна Валънтайн.

Лизамон Хълтин продължи:

— Ние сме техни гости. Те ще ни нахранят. И ще ни водят.

Тази нощ скитниците се натъпкаха здравата с плодове дуика и други горски деликатеси и дори за пръв път от засадата прозвуча смях между тях. После горските братя им изпълниха нещо като танц, някакво маймунско подскачане, а Слийт, Карабела и Валънтайн за отплата изиграха импровизирано няколко жонгльорски номера, използвайки предмети, събрани в гората. След това Валънтайн спа дълбоко и отморително. В съня си беше надарен със способността да лети и видя, че се носи към най-високата точка на замъка Връхни.

А на сутринта групичката бъбрещи горски братя ги заведе до река Стейче, която отстоеше на три часа път от дуиковата горичка, и с пискливо цвърчене се сбогува с тях.

Гледката на реката ги отрезви. Доста широка, макар че далеч не можеше да се сравнява с могъщата Зимър, тя се носеше на север с изумителна бързина и течението й беше толкова буйно, че бе издълбало дълбоко корито, обградено на много места от високи скалисти стени. Тук-там от водата стърчаха страшни каменни зъбери, а надолу по течението Валънтайн забеляза белите въртопи на бързеите.

Построяването на салове им отне ден и половина. Отсякоха младите стройни дървета, които растяха на речния бряг, окастриха ги и ги огладиха с ножове и остри камъни, вързаха ги едно за друго с лиани. Резултатите едва ли можеха да се нарекат изящни, ала саловете, макар и груби, изглеждаха горе-долу годни за плаване по река. Те бяха общо три — един за четиримата скандари, един за Кхун, Виноркис, Лизамон Хълтин и Слийт, а на един се настаниха Валънтайн, Карабела, Шанамир и Делиамбър.

— Вероятно надолу по течението ще се разделим — каза Слийт. — Трябва да решим къде ще се срещнем в Ни-моя.

— Стейче и Зимър се съединяват на едно място, наричано Нисиморн — каза Делиамбър. — Там има широка пясъчна ивица. Нека се срещнем на нисиморнския бряг.

— Добре, на нисиморнския бряг — рече Валънтайн.

Той отряза въжето, с което салът му беше привързан за брега, и реката ги понесе.

През първия ден пътуването мина без премеждия. Наистина имаше бързеи, но те не бяха труднопроходими и ги минаха благополучно, служейки си с пръти. Карабела управляваше майсторски сала и благодарение на нея ловко заобикаляха срещаните тук-там каменисти места.

След известно време саловете се разделиха; Валънтайновият, подхванат от някакво подводно течение, се понесе бързо пред другите два. На сутринта почакаха, дано другите да ги настигнат. Но нямаше никаква следа от тях и най-после Валънтайн реши да продължат.

Салът летеше все напред и напред, в повечето случаи се плъзгаше леко, само от време на време имаше напрегнати моменти там, където водата се пенеше. Следобед на втория ден пътят започна да става по-труден. Тук, изглежда, имаше наклон, който с приближаването до Зимър ставаше все по-стръмен, и реката, следвайки нанадолнището, подскачаше, устремена надолу. Валънтайн започна да се безпокои да не би отпред да има водопади. Нямаха нито карти, нито представа за опасностите: посрещаха всичко както дойдеше. Можеха да се надяват само, че ще имат късмет тези бързи води да ги довлекат благополучно до Ни-моя.

А после? С лодка до Пилиплок, с поклоннически кораб до Острова на съня и дано някак да си издействат среща с Господарката, неговата майка, ами после? Ами после? Как можеш да претендираш за короналския трон, когато лицето ти не е лицето на лорд Валънтайн, законния управник? С какво право, на какво основание? На Валънтайн това начинание му се струваше невъзможно. По-добре да остане тук, в гората, и да управлява малката си дружина. Те с готовност го приемаха за такъв, за какъвто се смяташе; но в оня свят на милиарди непознати хора, в онази обширна империя от гигантски градове, която се простираше зад хоризонта, как, как, как ще успее някога да убеди невярващите, че той, Валънтайн жонгльорът, е…

Не. Тези мисли бяха глупави. Откакто се бе появил, лишен от памет и минало, в покрайнините на Пидруид, никога не бе изпитвал нужда да властва над други; и макар че му се падна да командва тази малка група, то беше по-скоро поради естествена дарба и поради неспособността на Залзан Кавол да изпълнява тази роля, отколкото поради някакво открито негово желание. И все пак той командуваше, макар и колебливо и деликатно. Така щеше да бъде и докато пътуваха по-нататък през Маджипур. Щеше да се придвижва стъпка по стъпка и да прави това, което му се струваше правилно и редно, и може би Господарката щеше да го напъти, и с волята на Божествения един ден щеше да стои отново в замъка Връхни, и ако това не беше част от големия план, е, все пак беше приемливо. Нямаше от какво да се страхува. Бъдещето щеше да тече спокойно по вярното си русло, както бе текло от Пидруид насам. И…

— Валънтайн! — извика Карабела.

Сред реката сякаш бяха израсли огромни каменни зъби. Навред имаше речни камъни и чудовищни бели въртопи, а точно отпред — зловещ клокочещ водопад, където Стейче скачаше в празно пространство и по редица стъпала с рев се спущаше в една долина далеч долу, Валънтайн държеше здраво пръта си, но никакъв прът не можеше да му помогне сега. Той се заклещи между два камъка и се отскубна от ръцете му; след миг се чу страшен стържещ звук — крехкият сал, блъскан от подводни камъни, се завъртя под прав ъгъл спрямо посоката си и се разцепи. Валънтайн бе отхвърлен в студения поток и повлечен напред като коркова запушалка. За миг сграбчи Карабела за китката; но после течението я отскубна и докато той отчаяно я търсеше опипом, бързите води го погълнаха и помъкнаха към дъното.

Пъхтейки и давейки се, Валънтайн се мъчеше да измъкне главата си от водата. Когато успя, беше вече далеч надолу по течението. Отломките от сала не се виждаха никъде.

— Карабела! — извика той. — Шанамир! Делиамбър! Ехо! Ехо!

Рева до пресилване, ала грохотът на бързеите така всецяло заглушаваше виковете му, че самият той едва ги чуваше. Страшно усещане на болка и безизходност скова душата му. Значи всички бяха изчезнали? Приятелите му, обичната му Карабела, хитрият дребен врун, сръчният юноша Шанамир — всички бяха пометени и загинали за миг? Не. Не. Немислимо. Това беше страдание, много по-мъчително от тази все още нереална за него работа — да е коронал, изгонен от Замъка. Какво значеше то? Те бяха скъпи за нещо същества от плът и кръв; а онова — само титла и власт. Нямаше да престане да ги зове по име, докато реката го мяташе насам-натам. „Карабела! — крещеше той. — Шанамир!“

Валънтайн се вкопчваше с нокти за камъните, мъчейки се да спре неволното си спущане, ала сега беше в средата на бързеите, блъскан и лашкан от течението и от камъните в речното корито. Зашеметен и изнемощял, полупарализиран от мъка, Валънтайн се отказа от борбата и се остави да бъде влачен надолу по гигантската стълба на реката като малка играчка, въртяща се и подскачаща по пътя си. Той прилепи колене до гърдите си и обгърна главата си с ръце, опитвайки се да намали до минимум площта, изложена на ударите на камъните. Силата на реката беше страхотна. Значи тук и по такъв начин, мислеше си той, завършва голямото приключение на Валънтайн от Маджипур, някога коронал, по-късно скитащ жонгльор, а сега очакваш всеки момент да бъде разкъсан на парчета от безличните и бездушни сили на природата. Той молеше за помощ Господарката, която смяташе за своя майка, гълташе жално въздух, премиташе се презглава, спущаше се все по-надолу, по-надолу и по-надолу, удари се в нещо със страшна сила и помисли, че сигурно това е краят, само че не беше краят, и пак се удари в нещо, което му причини непоносима болка в ребрата, спря дъха му и трябва да бе загубил съзнание за известно време, защото вече не усещаше болка.

А после се видя проснат на чакълестата брегова ивица, в тих страничен ръкав на реката. Струваше му се като че с часове е бил подмятан в гигантска кутия със зарове и изхвърлен без посока от нея, изоставен и безполезен. Тялото го болеше на хиляди места. Когато дишаше, усещаше дробовете си просмукани от вода. Трепереше и по кожата му имаше синини. И беше съвсем сам под необятно безоблачно небе, в края на някаква непозната пустиня, цивилизацията се намираше на неизвестно разстояние някъде пред него, а приятелите му може би бяха срещнали смъртта си, блъскани в речните камъни.

Ала беше жив. Поне в това не се съмняваше. Сам, разнебитен, безпомощен, съсипан от скръб, загубен… но жив. Значи приключението не бе свършило. Бавно, с огромно усилие Валънтайн се измъкна от крайбрежните вълни и със залитане се добра до речния бряг, отпусна се внимателно на един широк плосък камък, с вкочанени пръсти се съблече и се просна да се изсуши на топлото ласкаво слънце. Погледна към реката с надежда да види Карабела да плува към него или Шанамир с кацналия на рамото му магьосник. Но нямаше никого. „Ала това не значи, че са мъртви — рече си той. — Може да са изхвърлени на по-далечни брегове. Ще почивам тук известно време — реши Валънтайн, — после ще тръгна да потърся другите, а след това, с тях или без тях, ще поема напред, към Ни-моя, към Пилиплок, към Острова на Господарката, все напред, напред и напред към замъка Връхни или каквото друго се намира пред мен. Напред. Напред. Напред.“