Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маджипур (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Lord Valentine’s Castle, –1980 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 45гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
kpacko(2006)
Корекция
Mandor(2008)

Издание:

Робърт Силвърбърг. Замъкът на лорд Валънтайн I

Роман. Книга I

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1987

Библиотека „Галактика“, №88

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: Венко Христов

Преведе от английски: Борис Миндов

Редактор: Анелия Бошнакова

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева

Американска. I издание

Дадена за набор на 27.VI.1987 г. Подписана за печат на 5.XI.1987 г.

Излязла от печат месец ноември 1987 г. Формат 70×100/32 Изд. №2089

Цена 2,00 лв. Печ. коли 19,75. Изд. коли. 12,79. УИК 13,06

Страници: 320. ЕКП 95366 5637–216–87

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

Ч-820/73/31

© Людмила Стоянова, предговор, 1987

© Борис Миндов, преводач, 1987

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1987

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

с/о Jusautor, Sofia

 

© Robert Silverberg, 1979,1980

Lord Valentine’s Castle

Pan Books Ltd, 1981

 

 

Издание:

Робърт Силвърбърг. Замъкът на лорд Валънтайн II

Роман. Книга II

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1988

Библиотека „Галактика“, №91

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: Венко Христов

Преведе от английски: Борис Миндов

Редактор: Анелия Бошнакова

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева

Американска. I издание

Дадена за набор на 27.VI.1987 г. Подписана за печат на 3.XII.1987 г.

Излязла от печат месец януари 1988 г. Формат 70×100/32 Изд. №2090

Цена 2,50 лв. Печ. коли 23,50. Изд. коли 15,21. УИК 16,21

Страници: 376. ЕКП 95366 25331/5637–344–88

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

Ч-820/73/31

© Борис Миндов, преводач, 1988

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1988

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

c/o Jusautor, Sofia

 

© Robert Silverberg, 1979,1980

Lord Valentine’s Castle

Pan Books Ltd, 1981

История

  1. —Добавяне
  2. —Редакция от Mandor според хартиенотото издание; добавяне на анотация
  3. —Корекции от gogo_mir

12

Това беше първобитна страна, извечна, девствена, преден пост още от зората на цивилизования и похитен Маджипур. Преобразяващите се живееха във влажна гориста местност, където всекидневните проливни дъждове пречистваха въздуха и растителността избуяваше. От север идваха чести бури, които се спущаха по естествената фуния, образувана от Велатиския скат и Гонгхарите; и когато влажният въздух се издигаше над Гонтхарските предпланини, заваляваха кротки дъждове, които просмукваха рохкавата, пореста почва. Тук растяха високи дървета с тънки стъбла, които се издигаха нагоре и образуваха гъсти сводове над главата; мрежа от пълзящи растения и лиани свързваше върховете на дърветата; водопади от тъмни листа, заострени и с капки накрая, лъщяха като полирани от дъжда. През пролуките в гората Валънтайн виждаше далечни раззеленени, обвити в мъгла планини, внушителни, сурови, тайнствени грамади, легнали на земята. Тук имаше малко диви животни или поне рядко се виждаха: от време на време някоя змия в червено и жълто пропълзяваше по клон, някоя и друга птица в зелено и пурпурно или кафява, зъбата, с тънки като паяжина криле се вдигаше във въздуха и изпърполяваше над главата, а веднъж един уплашен билантун, който подскачаше предпазливо пред фургона, изчезна в гората, движейки бързо заострените си копитца и размахвайки панически щръкналата си опашка с кичурче на края. Вероятно тук се спотайваха горски братя, тъй като имаше няколко дуикови горички. И несъмнено потоците бяха пълни с риба и влечуги, горската почва гъмжеше от ровещи насекоми и гризачи с фантастични багри и форми, и доколкото знаеше Валънтайн, на дъното на всяко от безбройните тъмни езерна се криеше чудовищен аморфибот, който изскачаше нощем да търси плячка и с проточена шия, святкащи зъби и мънистени очички дебнеше всяка твар, приближила се до грамадното му туловище. Но нито едно от тези същества не се появи, докато фургонът бързаше на юг по неравния, тесен път през пущинака.

Не се забелязваха твърде и самите пиуривари — само от време на време се виждаше някоя утъпкана пътека, водеща към джунглата, или няколко паянтови, изплетени от ракита колиби край пътя, или групичка от половин дузина поклонници, които отиваха пеш към свещения фонтан. Делиамбър каза, че те били хора, които се препитавали с лов и риболов, събиране на диви плодове и ядки и малко от земеделие. Вероятно цивилизацията им е била някога по-напреднала, защото бяха открити развалини, особено в Алханроел, на големи каменни градове отпреди хиляди години, които може би са съществували от ранни пиуриварски времена, преди да пристигнат звездолетите — макар че, каза Делиамбър, някои историци твърдят, че това били развалини на древни човешки селища, основани и разрушени през размирния период преди възцаряването на първия понтифекс — преди дванайсет-тринайсет хиляди години. Във всеки случай метаморфите дори и да са водили някога по-сложен начин на живот, сега предпочитаха да бъдат горски обитатели. Дали това беше регрес или прогрес, Валънтайн не можеше да каже.

Надвечер шумът на Пиурифейнския фонтан престана да се чува зад тях и гората се разреди, стана по-гъсто населена. Пътят не беше обозначен и неочаквано се разклони на едно място, откъдето не можеше да се разбере какво има по-нататък. Залзан Кавол очакваше напътствие от Делиамбър, който пък очакваше от Лизамон Хълтин.

— Одерете ме, но не мога да кажа нищо — избумтя великанката. — Избирайте наслуки. Имаме петдесет на сто шанс да стигнем до Илиривойн.

Ала на Делиамбър му хрумна по-добра идея и коленичи в калта да направи магия за ориентиране. Извади от вързопчето си две бучки вълшебен тамян. Като ги закри от дъжда с плаща си, той ги запали, за да се образува светлокафяв пушек. После започна да вдишва дима, като описваше с пипалата си засукани завъртулки.

Жената воин изсумтя и рече:

— Вятър работа. Ще си покълчи ръцете известно време и после ще каже нещо наслуки. Шансът да пристигнем в Илиривойн е петдесет на сто.

— Лявото разклонение — обяви накрая Делиамбър.

Магията му беше резултатна или просто бе имал късмет да налучка, защото скоро се увеличиха признаците, че наблизо има метаморфи. Вече нямаше пръснати тук-там самотни колиби, а малки групички плетени от ракита жилища, по осем, десет и повече близо едно до друго на всеки сто ярда, а после и още по-нагъсто. Имаше също и много пешеходци, главно деца на туземци, които носеха леки товари на окачала, увиснали от главите им. Мнозина се спираха, когато фургонът минаваше, зазяпваха се, сочеха и издаваха през зъби тихи цвъртящи звуци.

Положително се приближаваха до някакво голямо селище. Пътят беше задръстен от деца и по-възрастни метаморфи, срещаха се вече много жилища. Децата бяха немирна пасмина. Вървейки, те, изглежда, упражняваха недоразвитото си умение да се преобразяват, като придобиваха най-различни образи, повечето от тях чудновати: на едно му бяха израснали крака като кокили, друго имаше подобни на пипала врунски ръце, провесени почти до земята, трето бе издуло тялото си така, че се образуваше кълбовидна маса, поддържаща се на тънки подпори.

— Ние ли сме циркаджиите — запита Слийт — или те? Гади ми се от тия хора!

— Спокойно — каза Валънтайн тихо.

С невесел глас Карабела се обади:

— Струва ми се, че някои от тукашните развлечения са варварски. Погледнете.

Точно пред тях до пътя имаше дузина големи клетки, изплетени от ракита. Край тях почиваха групи носачи, които явно току-що ги бяха оставили на земята. През решетките на клетките се подаваха малки ръце с дълги пръсти и няколко хватателни опашки се извиваха печално. Когато фургонът се изравни с тях, Валънтайн видя, че клетките са пълни с горски братя, натъпкани по трима-четирима на път за Илиривойн… с каква цел? Да бъдат изклани за ядене? Или да бъдат измъчвани на празненствата? Валънтайн потръпна.

— Чакайте! — избъбри Шанамир, когато минаваха край последната клетка. — Какво е това там?

Последната клетка имаше по-големи размери от другите и в нея беше затворено не горски брат, а някакъв друг пленник, явно умно същество, високо и чудновато с тъмносиня кожа, тъжни пурпурни очи, които излъчваха необикновена сила и светлина, и широка, подобна на цепка уста с тънки устни. Облеклото му — от фина зелена тъкан — беше разпрано, изпокъсано и изцапано с тъмни петна, може би от кръв. То стискаше пръчките на клетката си със страшна сила, разтърсваше ги, дърпаше ги и крещеше прегракнало на жонгльорите за помощ на странен, абсолютно непознат език. Фургонът го отмина.

Потресен, Валънтайн каза на Делиамбър:

— Това не е същество от Маджипур!

— Не е — отговори Делиамбър. — Не съм виждал досега такова.

— Аз пък веднъж видях едно — обади се Лизамон Хълтин. — От друг свят, спадащ към някаква близка звезда, но съм забравила как се казва.

— Ала какво ще търсят тук същества от друг свят? — запита Карабела. — Напоследък движението между звездите е слабо и малко кораби идват в Маджипур.

— Все пак някои идват — каза Делиамбър. — Ние още не сме откъснати напълно от звездните пътища, макар че, разбира се, ни смятат за затънтено място в общуването между световете. Пък и…

— Май всички сме полудели! — избухна Слийт ядосан. — Седите тук и се разправяте като учени за общуването между световете, а в оная клетка зове за помощ едно цивилизовано същество, което вероятно ще бъде сварено и изядено на празненствата на метаморфите? И не обръщаме никакво внимание на виковете му, а весело си караме към техния град? — Той издаде мъчителен звук на гняв и се втурна към скандарите на капрата. Валънтайн, страхувайки се от неприятности, тръгна подире му. Слийт задърпа Залзан Кавол за наметалото. — Видя ли го? — запита той. — Чу ли го? Чуждоземеца в клетката.

Без да се обръща, Залзан Кавол каза:

— Че какво от това?

— Няма ли да обърнеш внимание на виковете му?

— Това не е наша работа — отвърна скандарът равнодушно. — Защо да освобождаваме затворници на един независим народ? Сигурно има някаква причина, за да арестуват това същество.

— Причина ли? Да, да си го сготвят за вечеря! А в следващия казан ще бъдем ние. Моля те да се върнеш и да освободиш…

— Това е невъзможно.

— Поне да запитаме защо е затворено в клетка! Залзан Кавол, та ние може би вървим лекомислено към смъртта си! Толкова ли бързаш да стигнеш до Илиривойн, че отминаваш изпаднало в такава беда същество, което навярно знае нещо за условията тук?

— Слийт говори умно — забеляза Валънтайн.

— Добре де! — изсумтя Залзан Кавол. Той спря фургона. — Върви да разбереш каква е работата, Валънтайн. Но побързай.

— И аз ще отида с него — заяви Слийт.

— Стой си тук. Ако смята, че се нуждае от телохранител, нека вземе великанката.

Това изглеждаше разумно. Валънтайн даде знак на Лизамон Хълтин, двамата слязоха от фургона и закрачиха обратно към мястото с клетките. Горските братя мигновено запищяха неистово и заудряха бясно по решетките. Носачите Метаморфи — въоръжени, както забеляза Валънтайн сега, с опасни на вид къси саби от полирано рогово вещество или дърво, — без да бързат, се престроиха във фаланга на пътя, за да не позволят на Валънтайн и Лизамон Хълтин да се приближат повече до голямата клетка. Един метаморф, явно началникът, пристъпи напред и със застрашително спокойствие зачака въпроси.

Валънтайн запита тихо великанката:

— Дали говори нашия език?

— Вероятно. Опитай.

— Ние сме трупа пътуващи жонгльори — произнесе Валънтайн с висок, ясен глас, — дошли да играем на празненствата, които, както чуваме, устройвате в Илиривойн. Близо ли сме вече до Илиривойн?

Това, изглежда, се стори смешно на метаморфа, който беше с половин глава по-висок от Валънтайн, макар и с по-слабо телосложение.

— Та вие сте в Илиривойн — бе хладният, надменен отговор.

Валънтайн облиза устни. Тези метаморфи изпускаха тънка, остра миризма, парлива, но не неприятна. Странно придръпнатите им очи бяха страшно безизразни.

— Към кого трябва да се отнесем, за да играем в Илиривойн? — запита той.

— Данипиурата приема всички чужденци, които идват в Илиривойн. Ще я намерите в Служебния дом.

Студеното, резервирано държане на метаморфа го смущаваше. След малко Валънтайн каза:

— И още нещо. Виждаме, че в този голям град държите едно необикновено същество. Може ли да запитам: с каква цел?

— За наказание.

— Престъпник ли е?

— Така казват — отвърна метаморфът хладно. — Какво ви засяга това?

— Ние сме чужденци във вашата страна. Ако тук поставяте чужденците в клетки, може да предпочетем да си потърсим работа на друго място.

Около устата и ноздрите на метаморфа затрепка някакво вълнение — насмешка, презрение?

— Защо се страхувате от такова нещо? Да не сте престъпници?

— Съвсем не.

— Тогава няма да бъдете затворени в клетки. Поднесете почитанията си на данипиурата и за по-нататъшни въпроси се отнесете до нея. Аз имам да изпълнявам важни задачи.

Валънтайн погледна към Лизамон Хълтин, която повдигна рамене. Метаморфът се отдалечи. Нищо повече не можеха да сторят, освен да се върнат във фургона.

Носачите вдигаха клетките и ги връзваха за пръти, преметнати през гърбовете им. От голямата клетка долетя рев на гняв и отчаяние.