Метаданни
Данни
- Серия
- Маджипур (1)
- Включено в книгите:
-
- Оригинално заглавие
- Lord Valentine’s Castle, 1979–1980 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Борис Миндов, 1987 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Героическо фентъзи (Меч и магия)
- Научна фантастика
- Научно фентъзи и технофентъзи
- Роман за съзряването
- Фентъзи
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 45гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Робърт Силвърбърг. Замъкът на лорд Валънтайн I
Роман. Книга I
Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1987
Библиотека „Галактика“, №88
Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,
Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев
Рецензент: Венко Христов
Преведе от английски: Борис Миндов
Редактор: Анелия Бошнакова
Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев
Рисунка на корицата: Текла Алексиева
Художествен редактор: Иван Кенаров
Технически редактор: Пламен Антонов
Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева
Американска. I издание
Дадена за набор на 27.VI.1987 г. Подписана за печат на 5.XI.1987 г.
Излязла от печат месец ноември 1987 г. Формат 70×100/32 Изд. №2089
Цена 2,00 лв. Печ. коли 19,75. Изд. коли. 12,79. УИК 13,06
Страници: 320. ЕКП 95366 5637–216–87
Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна
Държавна печатница „Георги Димитров“ — София
Ч-820/73/31
© Людмила Стоянова, предговор, 1987
© Борис Миндов, преводач, 1987
© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1987
© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979
с/о Jusautor, Sofia
© Robert Silverberg, 1979,1980
Lord Valentine’s Castle
Pan Books Ltd, 1981
Издание:
Робърт Силвърбърг. Замъкът на лорд Валънтайн II
Роман. Книга II
Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1988
Библиотека „Галактика“, №91
Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,
Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев
Рецензент: Венко Христов
Преведе от английски: Борис Миндов
Редактор: Анелия Бошнакова
Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев
Рисунка на корицата: Текла Алексиева
Художествен редактор: Иван Кенаров
Технически редактор: Пламен Антонов
Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева
Американска. I издание
Дадена за набор на 27.VI.1987 г. Подписана за печат на 3.XII.1987 г.
Излязла от печат месец януари 1988 г. Формат 70×100/32 Изд. №2090
Цена 2,50 лв. Печ. коли 23,50. Изд. коли 15,21. УИК 16,21
Страници: 376. ЕКП 95366 25331/5637–344–88
Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна
Държавна печатница „Георги Димитров“ — София
Ч-820/73/31
© Борис Миндов, преводач, 1988
© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1988
© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979
c/o Jusautor, Sofia
© Robert Silverberg, 1979,1980
Lord Valentine’s Castle
Pan Books Ltd, 1981
История
- —Добавяне
- —Редакция от Mandor според хартиенотото издание; добавяне на анотация
- —Корекции от gogo_mir
4
През следващите няколко дни пейзажът започна да става все по-необикновен и Валънтайн имаше още повече причини да се радва, че двамата с Шанамир не се бяха опитали да пътуват сами.
Областта между Дюлорн и най-близкия голям град, Мазадон, беше сравнително рядко населена. Голяма част от нея според Делиамбър представляваше кралски горски резерват. Това тревожеше Залзан Кавол, защото никой не би наел жонгльори в горски резерват, а още повече в ниска блатиста земеделска местност, заета главно от оризища и плантации за лузавендерово семе; но не им оставаше друго, освен да се движат по главния горски път, тъй като нямаше нищо по-обещаващо на север или на юг. И напредваха така, предимно във влажно и дъжделиво време, през област, осеяна със села, чифлици и тук-там гъсти горички от чудновати зелеви дървета с дебели стъбла, ниски и тумбести, с едри бели плодове, растящи направо от кората им. Но колкото повече се приближаваха до Мазадонския горски резерват, зелевите дървета все повече отстъпваха място на гъсталаци от пеещи папрати с жълти листа и стъкловидна тъкан, които издаваха резки нехармонични звуци, щом се приближеха до тях, остър тънък звън, струнни тонове и блипове, неприятно писукане и скърцане. Това не би било толкова лошо — неблагозвучната песен на папратите имаше известно грубо очарование, мислеше си Валънтайн, — ако папратовите гъсталаци не се населяваха от досадни малки същества, далеч по-неприятни от растенията, дребни зъбати и крилати гризачи, известни под названието дхиими, които, пляскайки с криле, изскачаха от скривалищата си всеки път, когато близостта на фургона караше папратите да запеят. Дхиимите бяха дълги и широки колкото кутре и покрити с тънка златиста козина; те излитаха в такъв голям брой, затъмняваха въздуха и пърхаха бясно наоколо, като понякога захапваха с дребните си, но остри предни зъби. Косматите скандари отпред, на капрата, почти не им обръщаха внимание, само ги мачкаха, когато се насъбираха прекалено наблизо, ала обикновено флегматичните добичета се дразнеха и няколко пъти дръпваха рязко ремъците на хамутите. Шанамир, пратен да усмири животните, получи няколко болезнени ухапвания и когато се мушна обратно във фургона, много дхиими се вмъкнаха с него. Слийт бе ухапан ужасно по бузата близо до лявото око, а Валънтайн, нападнат от десетки освирепели същества едновременно, бе изпохапан по двете ръце. Карабела методично унищожаваше дхиимите с една кама, използвана в жонгльорски номер, като ги мушкаше с целеустремена решителност и голяма сръчност, но изтече един неприятен половин час, докато последното от тях падна мъртво.
Когато напуснаха територията на дхиимите и пеещите папрати, пътниците навлязоха в местност с необикновен вид, огромно открито пространство от ливади, сред които стърчаха стотици черни гранитни игли, широки само няколко фута и високи около осемдесет, естествени обелиски, останки от някакъв неизвестен геологичен катаклизъм. За Валънтайн това беше местност с нежна красота; за Залзан Кавол — само още едно място, откъдето трябваше да минат бързо на път за следващото празненство, за което може би щяха да бъдат наети жонгльори; а за Аутифон Делиамбър то, изглежда, беше нещо съвсем друго, място, вещаещо опасност. Врунът се наклони напред и дълго се взира напрегнато през прозорците на фургона в обелиските.
— Чакай — подвикна той най-после на Залзан Кавол.
— Какво има?
— Искам да проверя нещо. Пусни ме да сляза.
Залзан Кавол изсумтя нетърпеливо и дръпна юздите. Делиамбър се измъкна от фургона, плъзгайки се с гъвкавите си тънки врунски крайници към странните скални образувания, и изчезна между тях, но от време на време се показваше, докато лъкатушеше от един остър връх към друг.
Когато се върна, Делиамбър изглеждаше мрачен и уплашен.
— Вижте там — каза той, сочейки. — Забелязвате ли горе пълзящите растения, проточили се от тази до онази скала и от онази до онази, и ей оттатък? И няколко малки животинчета, които лазят около растенията?
Валънтайн едва можа да различи мрежа от тънки лъскави червени въжета високо по каменните върхове, на четиридесет, петдесет и дори повече фута над земята. И, да, половин дузина маймуноподобни животинчета се движеха от обелиск на обелиск като акробати, полюлявайки се волно с ръце и крака.
— Прилича на лианата „птича мрежа“ — каза Залзан Кавол с озадачен тон.
— Такова е — рече Делиамбър.
— Но защо не се държат за нея? Какви се впрочем тези животни?
— Горски братя — отговори врунът. — Познати ли ти са?
— Разкажи ми.
— Те са много пакостливи. Диво племе, характерно за Централен Зимроел, което обикновено не се среща толкова често на запад. Знае се, че метаморфите ги ловят за храна или може би за развлечение, не съм сигурен кое е вярното. Те притежават ум, макар и от най-нисша класа; малко по-голям от тоя на кучетата или дролите, но са по-слаборазвити от цивилизованите хора. Боготворят дърветата дуика; имат известен племенен строй; умеят да си служат с отровни стрели и да създават неприятности на пътниците. Потта им съдържа един ензим, който ги прави неподатливи на лепкавостта на лианата „птича мрежа“, която използват за различни цели.
— Ако ни досаждат — заяви Залзан Кавол, — ще ги унищожим. Напред!
Щом излязоха от местността с обелиските, през тоя ден не видяха повече следи от горските братя. Но на следващия Делиамбър пак забеляза гирлянди от лиани „птича мрежа“ по върховете на дърветата, а след още един ден пътниците, вече навлезли дълбоко в горския резерват, се натъкнаха на групичка дървета с наистина колосални размери; те, каза магьосникът врун, са дуики, свещени за горските братя.
— Това обяснява присъствието им толкова далеч от територията на метаморфите — каза Делиамбър. — Трябва да са скитаща група, дошла на запад на поклонение в тази гора.
Дуиките бяха внушителни. Те бяха пет на брой, разположени далеч една от друга сред иначе пусти поля. Дънерите им, покрити с яркочервена кора, която растеше на ясно очертани пластове с дълбоки цепнатини между тях, на диаметър бяха по-големи от дългата ос на фургона; и макар че не бяха особено високи, не повече от стотина стъпки, мощните им клони, всеки от тях дебел колкото дънера на едно обикновено дърво, се разпростираха толкова нашироко, че цели легиони можеха да се подслонят под гигантския балдахин на една дуика. На дръжки, дебели колкото бедро на скандар, растяха листата, големи, твърди като подметка черни неща с размерите на къща, които висяха тежко и хвърляха непроницаема сянка. А от всеки клон висяха по два-три огромни жълтеникави плода, грапави, неравни топки, широки до дванайсет-петнайсет фута. Един от тях бе паднал наскоро, вероятно от най-близкото дърво — може би в дъждовен ден, когато почвата е била мека, защото от тежестта си бе издълбал плитък кратер, в който лежеше разцепен на две и в червената месеста сърцевина личаха едри многоъглести лъскави черни семки.
Валънтайн можеше да разбере защо тези дървета са божества за горските братя. Те бяха растителни монарси, горди, властни. Беше готов сам да коленичи пред тях.
— Плодът е вкусен — каза Делиамбър. — Всъщност действа упоително на човеците и на някои други.
— А на скандарите? — попита Залзан Кавол.
— Да, и на скандарите също.
Залзан Кавол се засмя.
— Ще го опитаме. Ерфон! Телкар! Съберете ни парчета от плода̀!
Делиамбър се обади плахо:
— В земята под всяко дърво са заровени талисманите на горските братя. Те са били тук наскоро и може да се върнат и ако видят, че оскверняваме гората, ще ни нападнат, а стрелите им са смъртоносни.
— Слийт, Карабела, застанете на стража отляво. Валънтайн, Шанамир. Виноркис — ей там. Извикайте, ако видите дори една от тези маймунки. — Залзан Кавол махна на братята си. — Приберете плода — заповяда той. — Хаерн, ти и аз ще осигуряваме отбраната оттук. Магьоснико, остани с нас. — Залзан Кавол взе от една лавица два енергомета и даде единия на брат си Хаерн.
Делиамбър цъкаше и мърмореше неодобрително.
— Те се движат като привидения, изскачат изневиделица…
— Стига — отсече Залзан Кавол.
Валънтайн, заел наблюдателен пост на петдесет ярда пред фургона, се взираше предпазливо оттатък последното дърво дуика в тъмната, тайнствена гора. Очакваше всеки момент към него да полети смъртоносна стрела. Това беше неприятно чувство. Ерфон Кавол и Телкар, които носеха заедно една голяма плетена кошница, се промъкваха към падналия плод, като на всеки няколко крачки се спираха и се оглеждаха във всички посоки. Когато стигнаха до него, започнаха предпазливо да го заобикалят откъм другата страна.
— Ами ако някоя компания горски братя се е курдисала точно сега зад онова нещо и се гощава? — запита Шанамир. — Ако Телкар се препъне в тях и…
Мощен ужасяващ крясък и рев, какъвто би надал разгневен бик бидлак, прекъснат в чифтосването си с женска, екна близо до плода на дуиката. Ерфон Кавол, явно обхванат от паника, се показа отново, тичайки в галоп, и се втурна към фургона, последван само миг по-късно от не по-малко уплашения Телкар.
— Зверове! — кресна яростен глас. — Свине и бащи на свине? Искате да изнасилите една жена, докато обядва, а? Ще ви науча аз как се изнасилва! Така ще ви подредя, че няма вече да помислите за изнасилване! Не мърдайте от местата си, космати животни такива! Не мърдайте, ви казвам, не мърдайте!
Иззад плода дуика се подаде най-голямата жена-човек, която Валънтайн бе виждал дотогава, същество толкова огромно, че беше достоен другар на тези дървета и изглеждаше съвсем на мястото си сред тях. Тя беше висока близо седем фута, а може би и повече, с исполинско тяло — същинска планина от месо, извисяваща се на яки като стълбове крака. Облеклото й се състоеше от плътно прилепнала риза и сиви кожени панталони; ризата беше отворена почти до талията, разкривайки големи друсащи се кълбовидни гърди колкото човешка глава. Косата й се състоеше от разчорлени, безредни оранжеви кичури; святкащите й очи бяха пронизително светлосини. Тя държеше вибрационен меч с внушителна дължина и го размахваше около себе си с такава сила, че Валънтайн, който стоеше на сто фута от нея, усещаше полъха от движението му. Бузите и гърдите й бяха изцапани с червения сок от сърцевината на дуиковия плод.
С тежки стъпки тя затрополи към фургона, крещейки „изнасилване“ и искайки отмъщение.
— Какво става? — попита Залзан Кавол слисан, какъвто Валънтайн никога не бе го виждал дотогава. — Какво й направихте?
— Изобщо не сме я докосвали — отвърна Ерфон Кавол. — Търсехме там горски братя и неочаквано Телкар се натъкна на нея, препъна се и се улови за ръката й, за да не падне…
— Ти каза, че изобщо не сте я докосвали — тросна се Залзан Кавол.
— Не по такъв начин. Беше просто случайност, препъване.
— Направи нещо — каза Залзан Кавол на Делиамбър, защото великанката беше вече почти до тях.
Врунът, който изглеждаше блед и невесел, застана пред фургона и вдигна множеството си пипала към видението, извисяващо се над него почти колкото скандар.
— Мир — каза Делиамбър благо на приближаващата се стремително великанка. — Ние нямаме никакви лоши намерения.
Докато говореше, той жестикулираше с бясна решителност, правейки някаква умиротворителна магия, която се проявяваше като слабо синкаво сияние във въздуха пред него. Огромната жена, изглежда, й се поддаде, защото забави крачка и успя да се спре на няколко фута от фургона.
Тя застана там, поклащайки навъсено вибрационния меч напред-назад от едната си страна. След малко придръпна ризата си отпред и я закопча криво-ляво. Стрелкайки злобно скандарите, посочи Ерфон и Телкар и произнесе с дебел, гръмлив глас:
— Какво възнамеряваха да ми направят тия двамата?
Делиамбър отговори:
— Просто бяха отишли да съберат парченца от плода дуика. Видя ли кошницата, която носеха?
— Не предполагахме, че си там — измънка Телкар. — Просто заобикаляхме зад плода да проверим дали няма скрити горски братя.
— И се нахвърли върху мен, грубиян такъв, и щеше да ме изнасилиш, ако не бях въоръжена, нали?
— Загубих равновесие — настояваше Телкар. — Съвсем нямах намерение да те закачам. Бях нащрек да не би да се натъкна на горски братя и когато вместо тях срещнах грамада като тебе…
— Какво? Продължаваш да обиждаш?
Телкар пое дълбоко дъх.
— Искам да кажа… че беше неочаквано, когато аз… когато ти…
Ерфон Кавол се обади:
— Съвсем не мислехме…
Валънтайн, който наблюдаваше всичко това и му ставаше все по-забавно, сега се приближи и заговори:
— Ако възнамеряваха да ви изнасилят, нима щяха да се опитат да сторят това пред толкова многобройна публика? Ние тук сме човеци като вас. Нямаше да позволим това. — Той посочи Карабела. — Тази жена е буйна като вас, милейди. Уверявам ви, ако тези скандари се бяха опитали да ви направят нещо лошо, лично тя щеше да им попречи. Това беше просто едно недоразумение и нищо повече. Приберете оръжието си и се чувствайте в безопасност между нас.
Великанката като че се поуспокои от вежливостта и обаянието на речта на Валънтайн. Тя свали бавно вибрационния меч, докато стана безвреден, и го закачи на хълбока си.
— Кои сте вие? — запита кисело. — Каква е цялата тази процесия, която минава оттук?
— Аз се казвам Валънтайн и ние сме пътуващи жонгльори, а този скандар е Залзан Кавол, ръководителят на нашата трупа.
— А аз съм Лизамон Хълтин — отвърна великанката, — наемат ме като телохранител и воин, макар че напоследък рядко се срещат такива.
— Но ние си губим времето — обади се Залзан Кавол — и трябва вече да тръгваме на път, ако благоволите да ни простите, загдето нарушихме почивката ви.
Лизамон Хълтин кимна рязко.
— Добре, тръгвайте. Но знаете ли, че тази местност е опасна?
— Заради горските братя ли? — попита Валънтайн.
— Има ги навсякъде тук. Горите пред вас гъмжат от тях.
— И все пак вие не се страхувате от тях? — забеляза Делиамбър.
— Аз говоря техния език — заяви Лизамон Хълтин. — Сключила съм с тях личен договор. Мислите ли, че бих се осмелила да дъвча плод дуика, ако не беше този договор? Може да съм дебела, ала мозъкът ми не е затлъстял, магьосниче. — Тя се вторачи в Залзан Кавол. — Къде отивате?
— В Мазадон — отговори скандарът.
— Мазадон ли? Има ли работа за вас в Мазадон?
— Надяваме се да узнаем това — рече Залзан Кавол.
— Там няма нищо за вас. Аз току-що идвам от Мазадон. Херцогът умря неотдавна и в цялата провинция е обявен триседмичен траур. Да не би вие, жонгльорите, да играете на погребения?
Лицето на Залзан Кавол помрачня.
— Няма работа в Мазадон ли? Няма работа в цялата провинция? А имаме толкова разходи! От Дюлорн насам не сме изкарали нищо! Какво да правим?
Лизамон Хълтин изплю парче от сърцевината на плод дуика.
— Това не ме засяга. Във всеки случай не можете да стигнете до Мазадон.
— Какво?!
— Поради горските братя. Те са блокирали пътя на няколко мили пред вас. Искат дан от пътниците, мисля, или някаква подобна глупост. Няма да ви пуснат да минете. Късмет ще имате, ако не ви надупчат със стрелите си.
— Ще ни пуснат да минем! — възкликна Залзан Кавол.
Жената-воин повдигна рамене.
— Без мен няма да ви пуснат.
— Без теб ли?
— Нали ви казах, аз говоря езика им. С малко пазарлък мога да издействам да ви пуснат срещу известна сума. Съгласни ли сте? Пет рояла ще свършат работа.
— Защо са им притрябвали на горските братя пари? — попита скандарът.
— О, те не са за тях — каза тя небрежно. — Роялите са за мен. Аз пък ще им предложа други неща. Е, разбрахме ли се?
— Дума да не става. Та пет рояла са цяло състояние!
— Аз не се пазаря — произнесе великанката спокойно. — В моята професия има чест. На добър час. — Тя удостои Телкар и Ерфон Кавол с леден поглед. — Ако желаете, можете да си похапнете от плода дуика, преди да тръгнете. Но по-добре да не дъвчете такова нещо, когато срещнете братята!
Обърна се с величествено достойнство и закрачи към големия плод под дървото. Като изтегли меча си, отсече три големи къса и ги побутна презрително към двамата скандари, които някак неловко ги пъхнаха в плетената кошница.
Залзан Кавол изкомандува:
— Всички във фургона! Предстои ни дълъг път до Мазадон!
— Днес няма да стигнете далеч — каза Лизамон Хълтин и отприщи цяла буря от подигравателен смях. — Много скоро ще се върнете тук… ако останете живи!